brodbg.com | БРОД ЗА БЪЛГАРИЯ
   

V Национален дискусионен форум
БРОД към България
16 Юли 2018 

Ген. Тодор Бояджиев

Към БРОД за България трябва да се появи една много силна компонента - БРОД към България. И мисля, че нашият кръг трябва да подкрепи тази идея. Трябва да поставим едно начало, и държавата и политиците да разберат, че това е средство, с което да се изправим срещу демографската катастрофа, в която сме в момента.

 

 

 

 

 

Рада Коджабашева

С нишките на миналото върху канавацата на настоящето рисуваме нашето бъдеще... Tака казва мой приятел и добавя... Дончо Цончев...

С носиите от миналото в дефилето на настоящото към вечното ни оставане в България... асоциирам... и добавям Ваня Велкова...

Една жена на средна възраст, с поразителна скромност и дистанцираност, със смут в погледа, казващ – не ми отнемайте това, то ми е скъпо... представя поредното дефиле на колекцията си от народни носии от България...

Няма светски блясък, няма комерсиална суета, няма напудрени обноски, няма дълги крака, няма господа политици и бизнесмени.

Обикновени хора, повечето над 60, с нескрита радост в сърцата си, че са дарили своето минало, за да се помни. Млади момичета, жени на средна възраст, баби, дефилиращи с непознати за чуждоземното око багри, които съчетават дъха на земята и тревата, на маковете и тъгата... Всичко българско оцеляло като дух без миризмата на нафталина, без обречеността на музея, а живо, трептящо на горди снаги, ...герои на разкази за баба...., която... когато се е женила... всяка носия с разказ за една съдба, за един живот пълен със спомени за радости и борби, за топъл хляб и бито мляко, за охолство и бедност, за полети на мисълта и желанията, за обикновеност.

И всичко това в нежния, не горделив, но горд ромон на българката на 2016 г. – Ваня Велква от Пловдив – древния тракийски град в полите на свещената Родопа планина.

Лесно е да си българин, когато си си ти. И това е най-същностният брод към България... през сърцето, което може да обича и да помни, да носи в куфарите си надеждата, че красотата на Родината я има, да я показва с усмивка и радост, да тупти отново и отново, преживявайки онзи дълбок смисъл, който шевицата на ризата  е приела от свяна на момата, баграта на престилката е поела от дъха на есента в Балкана, цвета на робата от сливането си с житата, пафтата на кръста  от  осмислянето си чрез ръката на майстора, обецата запяла от кънтенето на шепота за любов, везаните сърмени нишки  повторили небивалицата и красотата на живота в Родопите.

Възхита за душата, български бал на родолюбието, пролетна усмивка на кръговрата на родния дух... бил... и отново възкръснал, за да е.

Какво кара един българин да живее в чужбина, е прост и многолик въпрос? Какво кара един българин, който живее в чужбина да се посвети на опазването и разпространението на знанието за българския език, бит и култура, е същностен въпрос? Той може да ни даде отговор за онзи житейски път, който се върви не в пространството и времето, а в духовното измерение на личността, познала своята стойност в идентичността си, развила своята същност в глобалното съвремие без да се унифицира, и  отстояваща правото си да бъде себе си в Хамбург, в Чикаго, в Колумбия, навсякъде.

Рядкост някаква. Некореспондираща с практичността на космополитния човек, който успява  по принцип – моделът на масовата манипулация на глобалното съзнание. Но пък стилно изпъкваща на фона на нищо незначещата универсална  масовост и освободеност, носещи единствено претенцията на липсата на връзка, отношение и устои.

Някои хора носят в себе си творческия потенциал да постигат единство на стойностите, чиято реализация е  успехът на оцеляването на рода и Родината, въпреки времето, пространството и политическата конюнктура. На някои хора им трябва брод към Родината, към България, а други са този брод....

Брод към България е символът на онази конструкция, която те държи прав далеч от България, силен да оцеляваш и там където си, защото тя е изградена от дух, който носи красотата на българската съдба в историята, в дрехата, в накита, в книгата, в картината, в музиката... българският мотив, който не само присъства, но говори за същността си... а тя е от Бога.

Брод към България са всички онези хора, които, където и да са, с радост и гордост носят дарбата си, за да бъде разпозната. Ваня Велкова е от тези хора... които вярвам са много, които вярвам ще бъдат разпознати. 

Западно- и Средноевропейски митрополит Антоний

Единството на българите, стремежът към тяхното единение във вярата са едни от главните задачи на Западно- и Средноевропейска епархия. В контекста на тази наша мисия ние сме много близки на каузата на „БРОД към България“ –събирането на нашите сънародници около националната идентичност, съхраняването на българското навсякъде по света. В нашата мисионерска дейност сред българите, живеещи в чужбина, ние откриваме като основни обединяващи фактори именно езика и вярата. Те са тази връзка с родината, бродът към Отечеството, които трябва да посочим на съвременните наши сънародници, намиращи се далече от Отечеството.
Именно заради това в нашата дейност ние установихме плодотворно сътрудничество с българските училища в чужбина, които са средища на езика и родната култура. В съвместните ни усилия ние работим за съхраняване на идентичността, автентичното родолюбие и вярата на нашето младо поколение, което расте далече от родината.
Каузата на „БРОД към България“ има същата посока – към изграждане и запазване на връзката с родината и на най-ценното, което тя ни дава – знание за корените и произхода ни, от които черпим сила, за да работим за бъдещето.
Затова пожелавам успех на „БРОД към България“ и на усилията за обединяване на българите навсякъде по света.

Д-р Ирина Ботева  Владикова

Председател на Асоциацията на българските училища в чужбина
Директор на БУ „Св.св. Кирил и Методий“ – Виена, Австрия

Българите сме мъдър народ, където и да отидем, градим свое училище. Наследили сме го от дедите си, носим го и днес в сърцата си, и го завещаваме на децата си. През последните години по всички краища на света българите изградиха и продължават да градят свои училища, като броят им днес надвишава 300. Преди 10 години с малка част от тях се обединихме и създадохме Асоциация на българските училища зад граница (АБУЧ) – за да си помагаме и подкрепяме, за да бъдем чути от българската държава и заедно, чрез конструктивен диалог, да търсим най-правилния път в посока регламентиране на статута на българските образователни звена извън България.

През всичките години откакто е създадена асоциацията, тя винаги е била и е отворена за всяко добронамерено сътрудничество – без значение от партийна принадлежност, без значение от държавни постове. В този аспект АБУЧ дава силно разпознаваем пример за добра съвместна работа между държавните институции и неправителствените организации. И това не е случайно – образованието е един от най-преките начини, чрез които можем да утвърждаваме връзката между българите, независимо къде живеят, и България.

Вече 10 години въжделенията и огромният труд на колегите извън пределите на страната допринасят за укрепването на българската духовност, развива чувството за национална принадлежност и създава нова българска духовна територия в съвременния глобален свят. Защото, въпреки че страните от Европа се обединяват, всеки народ е длъжен да се стреми да запази езика, традициите и постиженията на своята култура. И както казва големият български писател Тончо Жечев, „Който не е отнякъде, той е отникъде!”.


Векове наред знанието е значима ценност за нас, българите – знаем го добре, историята ни е научила – през многовековните робства българският народ е оцелял, защото през вековете мъдро сме успявали да съхраним своето слово. А Българският език е най-мощният инструмент за запазване и развитие на българското материално и нематериално наследство. 

Днес живеем в сложно време на глобална интеграция и за съжаление българският език става все по-излишен в общуването ни със света. Всички ние добре осъзнаваме горчивата истина, че загуби ли един народ своя език – с него е свършено.

В последните години сме свидетели на закриването на голям брой училища в България за сметка на откриването на български училища в чужбина. Обществото ни е изправено пред ново и ярко явление в историята на българското образование и култура, което надхвърля по мащаби и скорост на развитие всичко, познато ни досега. И на всички ни трябва да е ясно, че нямаме време за губене, защото всеки загубен час означава едно българско дете, загубено за България, частица бъдеще – загубена за България.

Снежина Мечева
Член УС и говорител на АБУЧ

Ние в Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ) отдавна заживяхме с мисълта, че България е не само между Дунава и Родопа, а и отвъд тях. Тя е навсякъде, където нещо нашенско пуска филизи, а понякога се и вкоренява. По дирите на своя корен милиони вървят, а ние, учителите в чужбина, учим младите да го търсят и съхраняват. Затова България я има и ще я има. И е похвално, че една организация с доброто име „Брод за България” си е поставила за цел да търси по света всички наши сънародници, които с любовта и труда си продължават да работят за страната ни, да я съхраняват, да пръскат родния фолклор, просвета и култура по всички континенти. Нека заедно направим заразително онова, което ни е направило такива, каквито сме – Българи. Да заразим с делата си родените българчета в чужбина, да дарим самочувствие на сънародниците ни в чуждите земи, но и да сведем до Родината познанието за това, че продължаваме да живеем за нея и с нея. Това е свято начинание. Нека се трудим за него – заедно!

Петя Цанева
Председател на Асоциация „Балкан“, Мадрид, Испания
Зам.-председател на АБУЧ

Винаги е приятно да срещнеш съмишленици. Това коментирахме в Асоциацията на българските училища  в чужбина след срещата ни с представители на „Брод за България“. Радваме се, че все по-често срещаме хора, осъзнали необходимостта да се работи за голямата кауза – България. Необходимостта да надскочиш себе си, да погледнеш в упор бъдещето и да дадеш, да съградиш. Както съграденото от Колю Фичето носи завета му към нас и сякаш ни казва: Помежду си не градете толкоз дувари дето да ви делят, ами повече мостове, да ви събират. Правете, струвайте, оставете по нещо...

Стефан Николов

Очевидно има проблем. Вицепрезидентът говори с тревога и болка. Председателят на БАН говори със загриженост и тревога. Има проблеми пред нацията, пред държавата и проблемите изглежда са системни. Проблемите не са свързани само с това, че светът се развива в някаква посока, от която ние изоставаме. Проблемите са философски за държавата и нацията от самото начало.

Имаме проблем в терминологията – има неща, за които не си даваме достатъчно ясно сметка, не ги осмисляме правилно. Проблем, който за мен страшно прозвуча – 25 години преход. С каква цел?! 25 години в държавата се говори, че целта ни е демокрация. Дами и господа, демокрацията е метод. Ако методът се е превърнал в цел, то тогава Хегел се е обърнал в гроба. Няма такъв вариант. Целта на всички ни е пределно ясна и това стана дума във всички изказвания – целта е свобода, свобода на личността, целта е равенство пред закона и най-вече, на първо място, целта

е благоденствие на тази нация, колкото е останала. Какви други цели може да има пред която и да било държава или политика. А, демокрацията е един от методите за осъществяване на тези цели. Както е казал Чърчил, „не е най-добрият метод, но по-добър не е измислен”. Благоденствието не е само материално, благоденствието трябва да бъде и духовно, със съответното самочувствие.

...25 години или поне последните 10-15 години ни се внушава „Видите ли – ние сме направили цивилизационния си избор”. Цивилизационен избор в какво? Че сме влезли от един военно- политически блок в друг? Това не е цивилизационен избор, това е международно-политически, национален, но политически избор. Цивилизационният избор сме го направили веднъж преди 1100 години, когато сме се покръстили и сме станали неделима част от европейската християнска цивилизация. Това е нашият избор и ние сме го направили. Някой може да седне и да обсъжда – добър или лош, но това е изборът ни. И историята ни, колкото и горчива и трудна да е, показва, че този избор е правилен. Тогава сме станали неделима частица от европейската християнска цивилизация и без България Европа е ощърбна. Защо не го заявяваме това на нашите колеги, партньори, съратници по европейска съдба. Европейци – както и те не могат без нас, така и ние не можем без тях, защото сме едно цяло. Но това в последните години липсва в осъзнаването на националното ни поведение.

...Национализъм и патриотизъм не е едно и също, дами и господа. Българският език е богат език, но дали ви звучи еднакво „умерен националист“ и „умерен патриот“ – значи не е едно и също. Обаче, под формулата „то е едно и също” спокойно може да притиснеш патриотизма, защото национализмът е лошо. И когато го притиснеш, националните интереси остават на втори план. Националните интереси отиват в декора на някакъв си друг глобален, световен интерес. Само че ние сме, макар и велика по дух, макар и с огромно културно наследство, една относително средна или по-малка европейска държава и една доста оголяла и опоскана нация. За такъв организъм като нашия даже минималното намаляване на националния интерес или принизяването му, или прикриването му е почти фатално. Големите лесно се оправят – те оцеляват. Нас една треска е в състояние да ни смъкне, а ние сме 25 години в треска, защото се лутаме, тъй като сме си поставили метода за цел, тъй като сме забравили, че целта трябва да я формулираме и защитаваме постоянно, а в същото време – и нацията ни. С какво сме стартирали прехода – България изпрати навън, независимо от причината, около 1,5 мил души. Навън заминаха около 24% от генофонда на нацията и 47% процента от дипломите за висше образование. И това, за което г-н Вацов спомена – донорството на България – бая години ще минат докато сегашните европейски дотации достигнат това, което сме подарили на света.

...Ние имаме около 1,5 мил навън без тези, които са в Европейския съюз, които за съжаление държат едно от първите места в света по асимилация на второ поколение. Тази истина трябва да се казва. Българите, емиграционните общности на българите зад граница на второ поколение се асимилират над 92%. И това не е от вчера, това е много отдавна и в същото време се говори как ние ще ги върнем или те ще се връщат… Няма да се върнат и тогава пред държавата ни седи основният въпрос за емиграционната ни общност, а не за диаспората. По какъв начин да опазим нишката на българската обвързаност по света с нейните деца и потомци. Единственият начин, по който може да опазим тази връзка, това коренно свързване, което все пак създава наличието на някакъв потенциал навън, през тези общности, е само и единствено през езика, културата и великата православна духовност. А, що се отнася до диаспората – в Украйна има конфликт, в Украйна българската общност, основно бесарабска, но също така таврическа и кримска със смесените бракове, със потомците от смесените бракове, е между 3 мил и 3,5 мил души. Не е 180 хил., колкото е по преброяване, не е 350 хил., колкото сегашният и предишният външни министри казаха. Сред тях, над 1 мил са потомци на репресирани и изпращани в различни периоди българи и от Царска Русия, и от СССР, и от Украинските власти сега. А, в Конституцията пише, че българската държава проявява загриженост за своите общности в чужбина.

Може ли да ми обясните какво значи загриженост?

Това е проблем.

Това също е проблем на държавата ни, особено от гледна точка на реалната ни демографска проблематика, включително днес – бесарабските българи са единственият и последен резерв, който имаме.

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

  „Брод за България”   ©2018 Всички права запазени.
Общи условия | Рекламирайте тук