brodbg.com | БРОД ЗА БЪЛГАРИЯ
   

Денят на Тракия – Ердоган във Варна
Ген. Тодор Бояджиев: Нещо, което съм задължен да напиша
ген. Тодор Бояджиев 04 Април 2018 
Снимка: БТА      

Студената война просто никога не е свършвала. Разликата е, че по-рано беше война на идеологии, а сега е война на чисти интереси и национален егоизъм.


За 26 март 2018 г. - Денят на Тракия и 105 години от падането на „непревземаемата” Одринска крепост и срещата ЕС – Ердоган във Варна; за политическите вайкания; за Лютви Местан и за неговите „епохални открития” за „естествения резултат” на турския геноцид; и за някои базисни „разсъждения” за съвременните международни отношения.

ПРЕДИСТОРИЯТА

На 14 март т.г. хвърлих „камъка“ като се опитах да направя коментар по темата за чий... президентът на турската република г-н Реджеп Тайип Ердоган идва в България баш на 26 март – официално отбелязван като Ден на Тракия и денят, в който преди 105 години падна „непревземаемата” Одринска крепост пред самоотвержения героизъм на българския воин? Дали не е решил да се поклони пред паметта на геройски загиналите 1316 български юнаци, да си спомни за пленените 14 турски генерали, 2000 офицери, 50 000 войници, 413 оръдия, 46 тежки картечници, 90 000 снаряда и повече от 12 милиона патрона и други боеприпаси. Или подобно на един екс български премиер да поднесе извинения на българския народ за чудовищния геноцид над тракийските и малоазийските българи от 1912-13 година, отнел живота на 60 хиляди невинни деца, жени, старци и мъже и прогонил с огън и меч 300 000 мирни граждани, отнемайки им дом, имот и родни огнища? И си позволих „наглостта” да отправя към нашия политически елит въпроса –  кога най-после и те ще започнат да говорят за духовните и историческите граници на нашия, българския народ.

Спазвайки добрия тон, започнах второто си интервю с оценката, че поне в един аспект, фактът, че въобще срещата се състоя, макар и без конкретен резултат, може да се отчете като успех. Защото в международен план е успех, когато може да се запази каналът за трудния и почти прекъснат диалог. Дори използвах родния си странджански диалект, за да кажа, че този канал „сирма цицириса“ и го преведох и на книжовен език – едва, едва църцори.

За голяма моя изненада, един уважаван от мен български журналист, успял да вземе „първото” интервю от първия президент на Република Хърватия Франьо Туджман, баща на близкия ми прятел проф.ген.Мирослав Туджман, по-късно успешен български посланик, а сега борбен, обективен и уважаван политик, побърза да ме „обвини”, че поливам с шербет правителството на Бойко Борисов. Това разбира се ме жегна, но не намалява уважението ми, още повече, че добре разбирам, че политиката не е най-чистата работа. Интересно ми е как сега ще коментира взетото решение на Съвета по сигурността към Министерския съвет (макар и не единодушно) България да не се присъединява към „единодушния” и според мен абсолютно неконструктивен, дори деконструктивен „общ подход” за тотално противопоставяне и пълно „запушване” на каналите за възможен диалог между Русия и „свободния” свят. Нали откакто свят светува е пределно ясно, че липсата на диалог е най-нестабилното и опасно положение, и че „санкциите раждат контрасанкции”. Не е ли абсолютно резонно като древните си предци да запитаме „КАМО ГРЕДЯШИ ГОСПОДИ” – „Къде отиваш и къде ни водиш Господи?”

Това, което не успях да кажа в ефир, а което е истинското ми разочарование в тази област е фактът, че раздутите оценки за „успеха” на срещата във Варна в повечето родни медии и твърде сдържаните до критични оценки в чуждите медии, приемайки, че продължаването на диалога е нещо положително, заемат диаметрално противоположна позиция в повечето случаи, в които коментират „случая Скрипал”. Там едва ли не се превъзнася до Бога „общата” позиция на „цивилизования” свят за пълно прекъсване на диалога с Русия. Въпреки, че още в началото Русия предложи съвместно разследване на това престъпление. И след като не получи никакъв отклик, което бе предвидимо и можеше да се очаква, Русия също се „обиди” и отговори, че след като така искат, тя също успешно може да играе играта „око за око, зъб за зъб”. Лично аз имам всички основания да очаквам, че отговорът ще е асиметричен, ще бъде „нанесен” там, където не очакват и от него сигурно ще заболи. Но това ли е „новият” дух в международните отношения, който някои оптимисти очаквахме, че може да се появи след падането на Берлинската стена.

Моето разочарование е, че реалната политика уби оптимизма ми, че след 25 години напразни надежди за появата на наченки на международна разузнавателна общност, събитията погребаха мотото „Шпиони от всички страни, обединявайте се!”.

Последното решение на Министерския съвет на България (макар и не единодушно) да не следва „общата” позиция на ЕС и НАТО, подкрепено от президентската институция и опозицията, за първи път демонстрира наличие на някакво макар и ограничено, но все пак „самостоятелно” мислене и оставя минималния шанс за някакви последващи, позитивни за страната ни позиции, инициативи и действия.

Да задаваме с ненужна риторика въпроса „изправени ли сме пред нова Студена война?” вече е несериозно и глупаво. Студената война просто никога не е свършвала. Разликата е, че по-рано беше война на идеологии, а сега е война на чисти интереси и национален егоизъм.

И това, в което вярвах, че РАЗУЗНАВАНЕТО Е ПОВЕЧЕ БЪДЕЩЕ, ОТКОЛКОТО МИНАЛО остава в сила, но със съществена корекция – не общото разузнаване срещу общото зло, а разузнаването помежду си и един срещу друг.

Тук се налага да се върна към оценката на Варненската среща, защото поради липса на ефирно време останаха нечути и неизказани неща и някои спекулативно и подчертано манипулативно ме набеждават, че съм „облял с шербет” правителството на Бойко Борисов. И то, за изказаното мнение, че запазването на канала за диалог между ЕС и Турция не е бил тотално запушен, а е продължил да „сирма цицирисва” и поясних, че на странджански диалект това значи „едва, едва да цъцърка”. Аз продължавам да приемам това като успех, въпреки, че не бяха постигнати никакви конкретни резултати, защото вярвам, че наличието на диалог, макар и труден е много по-добро от пълно „запушване”.

За съжаление обаче бяха направени и груби фалове в ущърб на националния интерес!

1. Двустранен ли е проблемът за геноцида над тракийци в Източна Тракия и Мала Азия  от 1912-13 година? Как може Доналд Туск да поставя по молба на гръцкия премиер Ципрас въпроса за двама заблудили се гръцки граничари, нарушили случайно в мъглата турската граница като общоевропейски проблем, а българският премиер да се „снишава” и да говори за тракийския проблем като двустранен? Защо направи уговорката „Само за българските журналисти” преди да започне коментара си? Не е ли това, за да подчертае именно, че „проблемът е двустранен и ние с моя приятел Таийп ще се разберем някак си”. Не е ли чувал нашият премиер, че има две резолюции на ЕП, които заявяват, че Турция по пътя си за Европа трябва да изчисти този въпрос с България? И че това е явна индикация, че това е проблем на ЕС и евро лидерите не могат да си мълчат и въпросът не е само за сведение на БГ журналистите?

2. Защо премиерът прави уговорката „Поставих всички въпроси, които ме питаха преди срещата”.  Не е ли това национална кауза, зад която българската държава стои категорично или той просто препредава „въпросите, които ме питаха”? Не знам защо, но това силно ми напомня опита на бившия външен министър в правителството на Иван Костов Надежда Михайлова, а сега посланик в „приятелска” Турция Надежда Нейнска да убеждава обществеността, че „претенциите” на тракийци са от частно-правен характер и да ходят да си търсят правата в турските съдилища и според турските закони!?!  Точно турската позиция. Пак ли сме изправени пред опит на държавата да абдикира от задълженията си, вече Бог знае за кой ли път?

3. Този начин на поставяне на проблемите не говори ли категорично за липса на национална доктрина, липса на ясно дефинирани национални цели, задачи  и приоритети? Тракийският въпрос не е ли национален приоритет за всички български правителства и решаването му – конкретна цел, която повече не може да се отлага?

4. Ясно е, че форматът на Варненската среща не предвиждаше разисквания и преговаряния по темата. Но предвид факта, че до месеци предстои среща между президентите Румен Радев и Реджеп Ердоган, беше задължително да се демонстрират три неща:

- Проблемът съществува;

- Всички български институции, без никакво шикалкавене имат, стоят и отстояват една и съща твърда позиция по този въпрос;

- Проблемът е общоевропейски, а не двустранен.

И доколкото разбирам от дипломация и международни отношения, това не изискваше непременно стартиране на реалните преговори. Просто в няколко изречения, трябваше да прозвучи категорично като българска и европейска позиция. И нямаше да попречи или да „провали” разговорите ЕС – Турция.

5. В речта на Туск на брифинга, най-често, почти до втръсване, звучеше някои – някои пропуски, някои грешки, успехи, разминавания и т.н. Така може да се говори и час без нищо да се каже. Положителното беше, че на практика, речта му пределно ясно демонстрира, че срещата не е дала никакви конкретни резултати освен, че се е „състояла”!

6. А „целувачът” Юнкер освен, че ни уведоми за състоянието на левия си долен крайник, съобщи как в началото в Еврокомисията не оценили реалните опасности, на които е била изложена Турция от „опита за преврат”. И ни най-малък опит, по примера на Тереза Мей, да „намекне”, че има всички основания да се зададе въпросът дали няма „основателни подозрения” за инсценировка, която да даде повод за стотиците и хилядите арести, задържания, уволнения, чистки в държавния апарат, в армията, в полицията, в специалните служби, в медиите, в образователната система. По-скоро звучеше като извинение на действията на режима да смаже всяка опозиция, свобода на мислене и свобода на изразяване.

7. И къде остана въпросът за „духовните граници” на нео-османизма, за намесата на турската държава във вътрешните ни работи, за „участие” в изборите ни, за финансиране на партии, за заплащане на имами и религиозни лидери, за непрестанни опити за турцизиране на българите мохамедани и на циганското малцинство! И кога най-после нашите политически елити ще започнат да говорят за изконните български и духовни и исторически граници?

Това е, което исках да кажа в ефир.
Но и това не е всичко!

За да не реши читателят, че това са индивидуални мнения на един човек, ще си позволя да използвам (със съкращения) публично изразени позиции от високоуважавани приятели и съмишленици по проблемите на тракийската кауза като проф. Искра Баева, посланик Любомир Шопов и Чавдар Георгиев. Не съм искал предварителното им съгласие, но вярвам, че няма да ми се разсърдят или да ме разкритикуват, че нарушавам авторските им права. Изцяло разделям казаното от тях и едва ли бих могъл да дефинирам по-успешно изразените от тях позиции.


Чия е тракийската кауза?
Чавдар Георгиев – член на ВК на СТДБ

Отваряйки интернет, за да се информирам за резултата от срещата ЕС-Ердоган във Варна, попадам на заглавие: „Съюзът на тракийските дружества е изцяло в ръцете на БСП”. Лидер на партия се вайка: „БСП краде темите ми; никога не са защитавали тракийските имоти; разчитат на къса памет”. Четейки интервюто, нещо почва да ми се губи логиката – хем Съюзът на тракийските дружества е в ръцете на БСП, хем не защитава тракийските имоти, които са само една част от тракийската кауза, за която активно работи СТДБ.

[...]Интервюираният политик иначе изразява достойна позиция по националния въпрос и затова  искрено се надявам да е бил подведен от нечистоплътните намерения на хора, напъващи се да разцепят СТДБ.

Реших да проверя фактите, само фактите, без твърдения, съждения и интерпретации. Първото, което ми дойде на ум, е че през 2008 г. по предложение на Съюза на тракийските дружества в България, направено от евродепутатите Маруся Любчева и Евгени Кирилов, Европейският парламент приема резолюция, с която обвързва членството на Турция в ЕС с обезщетенията на имотите на тракийските българи, респективно със законните права на техните  наследници. А Маруся Любчева и Евгени Кирилов са евродепутати, излъчени от БСП. Не ми е известно да са си сменяли ориентацията. Този пример дава възможност на читателите сами да си направят извода - СТДБ ли изпълнява поръчения на БСП или БСП е изпълнила поръчение на СТДБ. Крайният резултат обаче е, че тракийският въпрос става общоевропейски!

Но това е днес, затова нека да разлистим страници от архивите. Така например в резолюция от един протокол на ЦК може да прочетем: „БКП напълно поддържа акцията на тракийската организация против турско-българския договор сключен напоследък, само и само Цанков да зарегистрира един единствен външен успех“ (ЦДА, ф.3Б, оп.4, а.е.191, стр.133). Става дума за 1925 г., когато е подписан Договора за приятелство и сътрудничество между България и Турция известен, като Ангорски договор, който лишава тракийските българи от Тракия и Мала Азия от възможността да живеят в родните си места.

В друга резолюция на БКП за предстоящите задачи, публикувана в „Работнически вестник“, №8  от декември 1930 г., четем: „БКП трябва да установи по-тесни отношения с македонската, добруджанската и тракийската национал-революционни организации, оказвайки постоянна активна помощ, като съдейства за превръщането им в масови организации и за пренасяне на ръководните центрове на тези организации от емиграция вътре в страната“ (ЦДА, ф. 2124, оп.1, а.е.104629).

[...] На 9 юли 1946 г. Георги Димитров записва в дневника си: „Приех делегация на Тракийския комитет – Никола Спиров, Никола Христов, Вълчо Ангелов, Петко Карабелков, Панчо Илиев, Александър Панайотов. Въпрос за изпращане на делегация на тракийската организация на Парижката мирна конференция [и др. тракийски въпроси]. (Г.Димитров, „Дневник 03.1933 – 02.1949 г“, изд. „Изток/Запад”, 2003 г.)
БСП не е безгрешна и аз не съм неин адвокат, но не съм и прокурор, за да соча с пръст. Само посочвам фактите, а читателите да си съединяват точките, всеки със собствения си потенциал.

Тракийският въпрос е национален въпрос и тракийската кауза трябва да е в радара на всички български партии! През годините СТДБ е поставял въпроса пред президенти, министър-председатели, председатели на НС, министри, депутати, политици с различна партийна окраска и ще продължи да го прави. СТДБ партнира с целия политически спектър, с изключение на ДПС, и до сега не е позволявал някой да го употреби. Днес тракийската кауза се подкрепя от симпатизанти и фактори в политическия живот както от ляво и дясно, така и от патриотични организации. Колкото повече, толкова по-добре!

Съединението прави силата!


Проф. Искра Баева - 28 март 2018 г.

Днес бившият лидер на ДПС и настоящ на ДОСТ Лютви Местан, вероятно в опит да защити позицията на Република Турция (Ердоган) и на своята партия направи изказване, част от което не може да се остави без коментар. Става дума за опита му да отхвърли като политическо заиграване темата за геноцида над тракийските българи, организиран от Османската империя през 1913 г.

Точните думи на Местан са: „Всяка война има за резултат и десетки хиляди невинни жертви и да се търси определението геноцид за всяка трагедия е неприемливо и прекалено. Тези теми не бива да се политизират излишно. Това са разговори, които трябва да се водят между експерти на двете държави. Има и насрещни претенции заради хилядите български граждани, изгонени през 1989 година”.

Но, моля ви! Кой може да каже, че избиването на десетки хиляди българи, организирано от Османската империя в Източна Тракия и Източните Родопи, след като Балканската война е приключила и Лондонският договор е постановил границата между България и Османската империя да минава по линията Мидия – Енос, сиреч тези територии са в България, е резултат от „всяка война”? Само политик, за когото интересите на държавата, към която изпитва лоялност, и на партията, която оглавява, са над всичко и най-вече над историческите факти. За Лютви Местан избиването на мирно население (жени, деца, старци) с цел етническо прочистване на територия, която загубилата войната държава иска да си я върне, е нещо нормално. И е същото като изселването на около 350 хил. български турци през пролетта и лятото на 1989 г. Не искам да защитавам „възродителния процес”. Но да се сравнява изселването (наистина много тежко за засегнатите) на хора, които са поискали да получат задграничните паспорти и да заминат в „майката-родина”, както наричат през 1989 г. Турция, с избитите около 60 хил. българи и още повече прогонени (не изселили се) през 1913 г. е не цинично, а скандално. При това не бива да забравяме, че още преди Тодор Живков да бъде свален от власт на 10 ноември 1989 г. около 80 хил. български турци се завръщат в България. А колко от прогонените от Одринска Тракия българи са се върнали в родните си места през 1913 г.?

Няма нужда от повече думи, за да стане ясно докъде може да стигне един политик в защита на личната си кауза.


Посланик Любомир Шопов

Геноцид в Тракия! Убити 60 000 българи, прокудени 280 000, отнети над 3 млн. дка земи

На 16 юни 1913 г. започва Междусъюзническата война между България от една страна - Гърция и Сърбия от друга. На 28 юни с.г. румънска войска „атакува“ несъществуващ български противник, завзема северната част на страната и нахлува в Софийското поле. Турция внимателно следи развоя на събитията. Възползва се от отсъствието на българска войска в Тракия и на 30 юни 1913 г. нейната армия преминава установената от Лондонския мирен договор нова граница по линията Мидия-Енос и започва геноцида над тракийските българи.

Избити са 60 000 мъже, жени и деца. С каквото могат да носят на гръб, пеша, на 150 км. са прогонени 280 000 души. Повсеместни безчинства и издевателства.
Става въпрос за геноцид, който е осъществен от официалните турски власти, използвали турската редовна армия. Става дума за зверства, които човек трудно може да си представи. Отнемани са деца, размествани са по турски селища и др. Данни от 1983 г. доказват заграбени около 3 милиона и 500 хиляди декара частна българска земя. Това е престъпление срещу човечеството. С две международни конвенции то се третира като най-тежко престъпление и за него няма давност. По данни на външно министерство на Царство България малко преди Балканската война само в Тракия българите са били около 420 хиляди. В Мала Азия са били няколко десетки хиляди. Става въпрос за над половин милион българско население.
От 1913 до 1925 г., когато е подписан Ангорският договор реално българско население в Турция не е останало. Няколко стотин души са останали в Истанбул, които след това са потурчени. Това са жестоките факти. И на тях никой не обръща внимание. Не говоря за десетките унищожени църкви и за около 280-те български училища. Ние сме били с най-добрата инфраструктура, най-богатите, работливите и печелившите. Реално българите до голяма степен са изхранвали Цариград. Бих казал, че Европейска Турция сега граничи с Европа благодарение на заграбени български земи.
Прокудените тракийски българи и днес имат права, независимо от други договори. Ангорският договор реално вече може да няма сила. Но той официализира извършено престъпление срещу тракийските и малоазийските българи. А по силата на международните конвенции, за геноцид и за престъпленията срещу човечеството няма давност. Така, че именно на базата на извършения геноцид, за който няма давност, трябва да търсим правата си по един нормален начин, без излишна агресия, без истерия и злоупотреба с обществени настроения и нагласи, по законов ред. Да се обърнем към международни органи и институции да предприемат необходимите стъпки!


Именно в духа на последното изречение на посланик Шопов отново и отново ще повтарям:
Проблемът не е двустранен и европейските ни партньори нямат право да си мълчат и да се спотайват водени от националния си егоизъм.

Ако имаме наистина българско правителство, а не елит, който коленичи пред „началниците от Брюксел”, трябва да го заявят ВИСОКО и КАТЕГОРИЧНО!

 

Двете предавания може да се видят на запис в интернет на адреси:

  1. Ген. Тодор Бояджиев: Кога управниците ни заговорят за нашите духовни граници

  2. Ген. Тодор Бояджиев: Беше трудна среща, но с един важен резултат – каналът за диалог не се запуши

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

  „Брод за България”   ©2018 Всички права запазени.
Общи условия | Рекламирайте тук