От началото на 60-те години на ХХ век ключова особеност на икономическата политика на НРБългария става все по-задълбочаващата се интеграция в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ). В рамките на тази интеграция с особена важност възниква проблемът за разделението на труда и специализацията в рамките на тази организация.
В тази връзка следва да се спомене един мит за пазара и икономическите взаимоотношения в рамките на СИВ. Като правило в днешни условия се твърди, че те са били лишени от конкуренция, като по този начин са се създавали „изкуствени парникови условия“. Следва да кажем, че подобен мит е далеч от истината. Например, във връзка с разделението на труда и страновата специализация върви „ожесточена борба“ между отделните социалистически страни за заемане на най-изгодни направления и ниши на специализация. Ще споменем, че през 1962 г. в СИВ се приемат “Основни принципи на международното социалистическо разделение на труда”. Ръководството на нащата страна съумява да извоюва подходящо място на България в бъдещото международно социалистическо разделение. Прието е машиностроенето да стане структуроопределящ отрасъл на българската икономика.
Освен това не бива в никакъв случай да се забравя, че „Студената война“ между Запада и Изтока постави страните от СИВ в своеобразна конкуренция със Запада,. Същата включваше и тази в стопанската сфера, особено, когато става дума за външна търговия и излизането на трети пазари.
През 60-те години на ХХ век предвид факта, че третата петилетка – 1958-1960 г. е изпълнена предварително, страната ни се развива в рамките на два петилетни плана – четвъртата петилетка (1961 – 1965 г.) и петата петилетка (1966 – 1970 г.) Това е време на ускорено индустриално строителство, чрез което се доизгражда промишлената база на страната. Водещо направление става развитието на отраслите на тежката промишленост. Пример за това в периода 1958 -1968 г. в областта на черната и цветна металургия са Кремиковският металургичен комбинат край София, Оловно-цинковият завод – Пловдив и Миннорудният комплекс – Медет в град Панагюрище, първото и най-голямо българско минно предприятие за открит добив и обогатяване на медни руди.
От огромно значение е изграждането на Нефтохимическия завод в град Бургас, както и Азотноторовият завод в Стара Загора. Въпреки че насоката за ускорено развитие е акцентирана на отраслите от група „А“ – производството на изделия за производство на стоки, едновременно с това се влагат усилия и за динамика на отраслите от група „Б“ – производство на стоки за потребление. Такъве случаят със строителството на леката промишленост – текстилните комбинати във Враца и Благоевград. Следва да се подчертае, че от втората половина на 60-те години постепенно започва да се преодолява пренебрегването на отраслите от група „Б“ и стартира модернизацията и строителството на предприятия в сферата на леката промишленост – дрехи, обувки, хранително-вкусовата промишленост и други. В това отношение могат да се дадат за пример Заводите „Витоша” – София, „Дружба” – Варна, тези в Плевен и в Луковит за мъжки облекла, Заводът за ризи във Видин и други. Ускори се изграждането на малки и големи предприятия на консервната промишленост, изцяло работещи на базата на произведени в страната ни суровини и разнасящи славата на българските храни по света.
Важен момент, отговарящ на приетата специализация на България в СИВ е създаването на Електрокарния завод „Шести септември“ в София, както и Заводите за полупроводници в Русе и Ботевград.
През 60-те години на ХХ век значително се модернизира, както технико-технологическата база, така и производството на отбранителната промишленост – Вазовски машиностроителни заводи(ВМЗ), оръжейния комбинат „Ф.Енгелс“(днешен „Арсенал“) и други. В частност в оръжейния комбинат „Ф.Енгелс“ още през 1958 г. започва производството на автоматично оръжие, в областта на което България влиза в десетката на най-големите производители в света. Не бива да се забравя, че тези предприятия създават и широка гама продукция с мирно предназначение. Така, например, през 60-те години завод „Ф.Енгелс“ започва производството на металорежещи машини: пробивни – БК-20 и БК-32, фрези ФУ-250 и ФУ-320. По-късно се създават условия за конструиране и серийно производство и на други металорежещи машини с високи технико-икономически показатели – широка гама фрезови машини, агрегатни машини и възли и т.н. От декември 1960 г. се поставя началото на участък за производство на твърдосплавни пластини. През 1967 до гр Червен бряг в системата на ДСО „Металхим“ започва строителството на бъдещия голям машиностроителен завод за производство на военна техника „Девети май“ (по-късно „Бета“), създаден с подкрепата на съветски инженери от Харков. До 1969 г. завършва строителството на основните цехове и инфраструктурата на бъдещия машиностроителен комбинат.
Още през 50-те години започва изграждането в Югоизточна България на промишления комплекс „Марица изток“ – най-големият до днес в Югоизточна Европа. Тръгва се с разработването на въглищния басейн и изграждане на рудник Трояново. През 60-те години се изграждат ТЕЦ „Марица Изток – 1“ и ТЕЦ „Марица Изток – 2“. Чрез тях българската промишленост получава значима енергийна база.
Резултатите от това значимо индустриално строителство са следните:
През 60-те години на ХХ век започва изграждането на национална иновационна система(НИС) в НРБ. Още през 1959 г. се създава Комитет по промишлеността и техническия прогрес (КПТП). На 25 декември 1959 г. КПТП се разделя на Комитет по промишлеността и Комитет по техническия прогрес (КТП). По-късно, на 27 септември 1962 г., КТП се преименува в Държавен комитет за наука и технически прогрес при Министерския съвет. След преобразуването ДКНТП се превръща в надведомствен орган, към който са изградени научен съвет и научни комисии. Според правилника на комитета, той ръководи, направлява и определя главните насоки за развитие на техническия прогрес и науките, въз основа на които се изработват перспективните планове за научни изследвания. Наред с това основна функция на комитета е да планира, координира и финансира, съгласувано с Министерството на финансите, дейността на БАН, Академията на селскостопанските науки, Министерството на народното здраве, Държавния комитет по строителство и архитектура, ВУЗ по изпълнението на най-важните задачи в областта на науката и техниката. Същевременно ДКНТП е институцията, която трябва да осъществява научно-техническо сътрудничество между България и СССР, другите социалистически страни и западните държави. Не на последно място ведомството осигурява и ръководи научно-техническата информация и пропаганда в страната.
Следва да се има предвид, че по отношение на социалистическите страни от страна на САЩ и Запада като цяло съществува дискриминационна политика. Тя се проявява чрез закона „Бетъл” (1951-1953 г.), а после чрез КОКОМ - Координационен комитет за контрол на износа (на английски език - Coordinating Committee for Multilateral Export Controls, CoCom/Cocom, COCOM) създаден през 1949 г. от САЩ, страните от Западна Европа, Австралия и Япония. Същият комитет определя списъци от стратегически стоки, забранени за износ в социалистическите страни, в които като правило влизат високотехнологични стоки и иновационни продукти.
Водещ отрасъл на промишлеността със стратегическо значение за иновационното развитие остава машиностроенето. Акцентът се поставя върху развитието на подотрасли, определяни като „носители на техническия прогрес”, които са високо рентабилни и по-малко металоемки, т. е. са в основата на интензификацията. Такива са електронно-изчислителната и организационната техника, производството на електронни елементи, промишлена радиоелектроника, далекосъобщителна техника, ядрени и други прибори и средства за автоматизация.
Като цяло 60-те години на ХХ век от гледна точка на иновационното развитие на България може да определим като етап на първоначална систематизация на иновационното развитие. В рамките на този етап стартира структурирането на иновационната политика, т.е. създават се основните структури на управление на иновационната политика и на функциониране на иновационното развитие. Като цяло преобладава слабоспециализирана насока на иновационния процес. Доминира инкременталният тип иновации, което е естествено за фактическото начало на иновационната динамика в страната. Пространството е тясно, концентрирано основно в общото машиностроене, макар че рационализации и иновации могат да се отбележат и в различни други области, включително селското стопанство.
Въпреки, че България е в един начален етап на формиране на националната иновационна система (НИС) в нашата страна се осъществяват някои сериозни научно-технически пробиви, имащи стратегически перспективи с дългосрочен социално-икономически ефект. Прекрасен пример за това е методът за леене с газово противоналягане, патентован през 1960 г. с автори акад. Ангел Балевски и проф. Иван Димов. Той е свързан с особеност при леенето на металите: кристализацията на течния метал в леярската форма.
Що се отнася до селското стопанство тук също могат да се отбележат редица промени в положителна посока, изразени в няколко направления, дадени по долу:
Верен показател за това в каква посока – отрицателна или положителна се движи дадена страна са междустрановите сравнения. По-долу са дадени такива, както в рамките на СИВ, така и с развитите капиталистически страни.
Дадените сравнения свидетелстват за много важни неща. А именно, че НРБ, следвайки през 60-те години социално-икономическата политика на индустриализация на стопанството с ускорени темпове и на тази основа модернизация на обществото, започната във втората половина на 40-те години на ХХ век, продължава успешно да преодолява значителното изоставане. Изоставане както резултат от това, че страната ни през XIX в. е част от Османската империя, наричана „Болния човек на Европа“, така и следствие на политиката на монархо-буржоазните кръгове довели България до две национални катастрофи през първите две десетилетия на ХХ век и на ръба на трета през 1944 г. Изоставане и спрямо значително по-развитите страни на Запада, явяващи се ядро на световния капитализъм, но и спрямо страните от Източна Европа.
Фактически в края на същото това десетилетие на 60-те години България се трансформира от аграрно-индустриално в индустриално-аграрно общество, т.е. такова, при което индустриалният сектор не просто става водещ, но и създава значителната част от националния доход, както и той основно създава заетостта в страната.
