(БЕЗ) НАМЕСАaqmn->name

Русия на никой нищо не дължи
Успокойте се, небратя и братя


05 Декември 2016

Победилите в България и Молдова Радев и Додон, не са проруски политици. Ние не трябва да избързваме с преждевременните изводи за проруските настроения сред политическия елит на тези страни след състоялите се избори. 

Под това заглавие авторитетната руска информационна агенция „REGNUM“ публикува  в края на ноември, на интернет  сайта си, авторски текст на журналиста Едуард Биров. Статията се появи  едновременно с обнародването на  външно-политическата концепция на РФ и явно, имаше за цел да подготви международното обществено мнение за адекватно възприемане на някои аспекти в посланието на президента Владимир Путин към Федералното събрание, произнесено на 1 декември т.г. в Кремъл.

Годишните обръщения на президента на РФ към депутатите и сенаторите по традиция  съдържат насоките, които, според руския ръководител, ще са в основата на провежданата вътрешна и външна политика през настъпващата нова година. По единодушното мнение на анализаторите, тазгодишното президентско послание бе възприето като  „писмо от бъдещето“, където вниманието  бе насочено към обосноваване на руския модел на развитие в средносрочна перспектива при условията на полицентричен свят. Наблюдателите с изненада констатираха, че в посланието не е отделено място  на отношенията с ЕС, като основен отделен  приоритет на външната политика на РФ, а се предлага на отделните страни и на самия ЕС да се включат в многостепенния интеграционен проект „Евразия“.

В подписаната на 30 ноември 2016 година  от Путин Концепция  на външната политика на РФ се отбелязва, че „стратегическата задача в отношенията с ЕС е формирането на общо икономическо и хуманитарно пространство от Атлантика до Тихия океан на основата на хармонизация и свързване на европейската и евразийска интеграция, което ще позволи да не възникват разделителни линии на европейския континент“. В Концепцията са споменати поименно само четири европейски държави – Германия, Франция, Италия и Испания. За някои други европейски държави се казва, че  ударението  се поставя  върху един от  двата принципа, характерни за тези страни и отношенията с тях, а именно: първо, „да се  развиват на междудържавно ниво културните и хуманитарни връзки между славянските народи“ и, второ, че  „Русия с уважение се отнася към избора на европейските държави, нечленуващи във военни блокове. Тези държави имат реален принос в обезпечаването на стабилността и сигурността в Европа. Русия е готова за конструктивно, многопланово взаимодействие с тях“. Православието не е изведено като идеен акцент на руската външна политика по отношение на държавите с преобладаващо  православно вероизповедание!

В цитираната по-горе статия между другото се казва:

„В съседни на Русия страни стават важни изменения, вследствие на което руските дипломати трябва  ясно да формулират външната политика на страната  по отношение на граничещите с „руския свят“ малки народи, без да се изпада в крайности. Москва трябва да избегне съдбата си  да бъде „дойна крава“, при това без да моли когото и да било за каквото и да било, да предлага честно, взаимоизгодно сътрудничество, базирано на принципа:  изгода за вас само при  съответния  принос в общите с Русия усилия. Победата на Румен  Радев в България и на Игор Додон в Молдова, като част от новата вълна, се свързва с триумфа на Тръмп в САЩ, но трябва да е понятно, че тези изменения в съзнанието на хората са резултат от многогодишната стратегия на Владимир Путин. Руският лидер, възстановявайки международния авторитет на нашата страна на постсъветското пространство, в същото време не използва сила, за да върне страните от бившия Източен блок в орбитата на Русия, а заложи на идеята народите сами да изпитат на гърба си жестоките реалности от интеграцията в Pax Americana и сами да пожелаят да се върнат към сътрудничество с Русия...

Но ние не трябва да избързваме с преждевременните изводи  за проруските настроения сред политическия елит на тези страни след състоялите се избори. Победилите в България и Молдова Радев и Додон, при цялата си по-слаба прозападна риторика, не са проруски политици, те са представители на разочарованите от Запада бивши наши братя, които отскоро  търсят нов център на сила на изток, опипвайки  как биха могли безболезнено да се доберат до огромните ресурси на Русия, без да се откъсват изцяло от евроатлантическата цивилизация. Настроенията на избирателите в България и Молдова са резултат от дълго зреещото разочарование на населението в  Източна Европа  от евроинтеграцията, и като цяло, от настойчиво рекламираната от Запада илюзия, че те са  „част от семейството на цивилизованите народи“...

Това по същество е поредният епизод от световното  развенчаване на западната глобализация в рамките, на която Западът бе възприеман от апологетите  му  като благословен свят на свободата и изобилието. Но нито едното, нито другото САЩ не осигуриха  на малките народи, избрали модела на  западната демокрация. Нещо повече, при президентството на Тръмп западните елити са готвят да приложат нов курс във външната си политика в резултат, на който никой от сателитите им  няма да бъде „подхранван“, а от всички ще изстисква и последната капка в името на демокрацията. В този смисъл, няма нищо чудно, че някои от източноевропейските страни решиха да се обърнат към противоположната страна, търсейки новия си господар. И ако искате, за да се убедите в това, чуйте  какъв поток от претенции се лее по адрес на Русия, и то даже от тези, които е прието да се считат дружески страни. За тях Русия вечно не е тази, която трябва да бъде – невнимателна  към по-малките си  братя, провеждаща  имперска политика...

За да се преодолеят погрешните тълкувания на руската позиция от завръщащите се небратя и да се избегнат излишните илюзии и надежди, е необходимо да се озвучи (засега неофициално) една проста истина – Русия като велика и самодостатъчна страна, никому нищо не дължи и пред никоя страна не е длъжна да се отчита.  Ние превъзхождаме всички държави на постсъветското пространство и в Източна Европа взети заедно, по всички параметри. Поради което тези страни или ще се съобразяват с доминиращите руски интереси в Евразия и ще имат съответното поведение или ще живеят така, както желаят, интегрирайки се или в Европа, или в Турция, или с Китай,  но на свой страх и риск, и поставяйки държавността си на границата на оцеляването. Но да се шантажира Москва и да се „дои“ като безотказна крава, а паралелно с това и да се обвинява в невнимателност, да ѝ се диктуват  свои собствени условия – никой на никого това  няма да позволи. Русия  сама, безвъзмездно, ще помага на нуждаещите се,  както нееднократно това е  ставало с Куба, със средноазиатските народи, на Кавказ и както сега става в Сирия. Но това са доброволни решения, а не са в  резултат на заплахи и шантаж!

Всяка новопоявила се държава от бившия СССР, а още повече източноевропейските страни са в правото си да имат свой самостоятелен избор, тяхното население си  носи собствената отговорност – да подскача ли до безсъзнание, за да получи обещания лек живот или да поеме своята част от отговорността за  Евразия, заедно с Русия... Равноправното сътрудничество предполага не само уважително отношение на силния към слабия, но и обратното – слабият не трябва да се опитва да си играе с чувствата на силния, още повече да търгува с дружбата и историческата памет... И не трябва да се забравя, че Руската федерация при всичките си загуби в резултат на колапса на СССР, притежава достатъчна сила и запас от здравина, за да устои даже в случай, когато по целия ѝ граничен периметър настъпи кървав хаос, който преди всичко ще изпепели същите тези малки народи и страни, които са готови сега да зарежат Русия и да я дадат за откуп на екстремистите и подпалвачите на  „цветни революции“.

Или някои все още таят надежда, че от ИДИЛ ще ги спасят китайците или в определена трудна за страната  ситуация помощта ще дойде от „миротворците“ на НАТО?

Впрочем, самата Русия в отношенията си със страните от бившия СССР и Източния блок трябва да се старае да не изпада в една от двете крайности. От една страна, в никакъв случай не трябва да се превръщаме отново в „хранилка“ около, която безвъзмездно да се настанят, най-общо казано, близки нам, исторически и културно, народи. Но и злопаметството не е в  руските традиции, поради което не са прави и онези, които предлагат  всички тези небратя да  ги „пратим по дяволите“, даже при положение, че  те ни молят да се върнат обратно при нас.

В близките години Москва ще трябва да си изработи уравновесена политика на здравомислие и взаимна изгода по отношение на страните, които за последните 30 години успяха да почленуват и в Източния, и Западния блок. Нито България, нито Молдова, нито даже Украйна с Белорусия (именно като държавни образувания, а не руските хора там) не трябва да се превръщат в храненици или временни съюзници срещу заплащане в рубли. Отсега нататък пред тях трябва да стои честният избор: или вие ще треперите в задния двор на Западния свят и ще страдате от неговите корпорации, които в агонията си ще изсмукват ресурсите от всичките си  колонии, или вие започвате да се присъединявате към руския свят, приемайки условията на съвместно съучастие, съдействие, и получавайки блага и защита в съответствие с привнесената в Евразийския съюз от вас  полза. Акцентът трябва да се постави върху пропорционалността между благата и отговорностите, между печалбата и създадената продукция.

Казано по-просто, ако вие внасяте български червени чушки или молдавско вино, то вие получавате определени благоприятни условия за търговия  на евразийския пазар, но Москва няма да строи високотехнологични заводи на ваша територия. Ако все пак искате да имате заводи, то инвестирайте в наука и производство, създавайте кадри и харчете за това вашите пари – Москва ще ви помогне със съвет и съответното участие. Но нито една копейка просто така, за красивите ви очи и прекрасните думи, каквито вече се чуват в Молдова, явно, в резултат на глобалните промени в света, няма да получите, за да не се повтаря историята след разпадането на СССР, когато  половината от руската  промишленост остана в чуждите покрайнини. Всички ключови инфраструктурни проекти ще бъдат на територията на РФ. Само така, а не иначе....

И  претенциите за високомерната външна политика на Русия и унинието по повод недостатъчната подкрепа за проруското население, произтичат от грешното разбиране за същността на съвременната руска държава. Руската федерация, както правилно отбелязаха опълченците, пристигнали от Донбас, не е късният СССР – в този смисъл, че тя няма да повтаря грешките му в международните отношения. От една страна, всички, които считат себе си за руснаци, било то в пределите на РФ или извън нея, трябва да престанат да се сърдят на държавата: може да има лоши чиновници или отделни грешни решения, но по принцип няма лоша Русия. Ако беше лоша, сега  всички щяха да воюват не в Сирия, а в Татарстан или в Митишчи. Гражданино, питай не какво Русия е направила за теб, а какво ти си направил за нея!

От друга страна, съседните републики от бившия СССР и Източния блок трябва да разберат, че руската държава няма да храни никой, просто така, за красивите му  очи и декларациите за дружба или обещанията да не избяга на Запад. Русия предлага на всички равноправно, взаимоизгодно сътрудничество на основата на реални отношения, ресурси и мащаби.  Играта на обещания вече не е интересна на Москва и води само до загуба на време и безсмислени „седенки“ на дипломатите.

Русия на никой нищо не дължи и няма намерение да изслушва претенции, но е готова да дружи и да се развива заедно с всички народи и републики, които искрено са готови да съучастват в изграждането на Евразийския континент.

Това е простата и честна позиция в многовековната руска традиция: който я разбере и я приеме е добре дошъл!“

Коментар и превод:
Георги Вацов


Статията можете да видите тук: https://regnum.ru/