(БЕЗ) НАМЕСАaqmn->name

Ген. Т. Бояджиев: посланик Гьокче показа „гьонсуратлък“
Турция на кръстопът


10 Април 2017

България преживява демографска катастрофа, за която политиците предпочитат да мълчат. Нацията ни буквално се затрива: сметките показват, че с това темпо българите ще изчезнат до края на века. Това би трябвало да е въпрос номер едно за службите, които се занимават с националната сигурност. Но за 27 години преход те не са дали знак, че нещо се прави в тази посока. Какво е Вашето мнение?

Трудно ми е да кажа какво правят българските в момента, тъй като нямам информация извън тази, която се появява в медиите. Но въз основа на това, което знам отпреди 15-20 години, и което се е появявало като тенденция в работата на службите, имам всички основания да твърдя, че са далече от това, което би трябвало да правят, за да се гарантира националната сигурност в един доста по-далечен хоризонт. Разбира се, веднага трябва да направим уговорката, че национална сигурност е много широко понятие. В него много важно място заема това, което с основание се нарича демографска криза. Една чезнеща нация, която е водеща в европейски план по смъртност, по ниска раждаемост, по болести, по напускане на можещото и знаещото младо поколение, всичко това формира огромен национален проблем, който е един от сериозните гаранти за националната сигурност. Самият този процес вече е в страхотен ущърб за националната сигурност. Но тук има безброй други елементи. Войнстващият ислямизъм, появата не само на кълнове, а на конкретни прояви и на наша територия, също е директна заплаха за националната независимост, суверенитет и сигурност. Невъобразимо за мен като факт е това, на религиозните водачи да се плаща от друга държава. Голяма част от имамите у нас са на издръжка на турския бюджет. Не може имамите, които ще проповядват исляма в България, да се обучават в Саудитска Арабия, със стипендии от чужди институции. Те идват и стават преносители на радикален ислям, който никога не е бил характерен за България. Невъобразимо е да се появява партия, която е финансирана от бюджетите на друга държава, какъвто е случаят с ДОСТ. Разбира се, че това е проблем на националната сигурност. Елементарният факт, че за 27 години не ми е известно нито едно дело, нито един осъден и вкаран в затвора чужд шпионин или български гражданин, който работи за чуждо разузнаване, говори, че и контраразузнаването ни очевидно не е на нивото на изискванията. Не става въпрос да се бие камбаната, да се създават страхове и пр., но е факт, че през всички тези години на прехода България непрекъснато се разграждаше и наистина е разграден двор.

Все пак можеше ли да има някакво противодействие от българска страна?

Ще направя една вметка, за която също малко се говори. В една от последните мои книги, „Наръчник на шпионина“, съм отделил цяла глава на една важна, но подценявана тема –  приятелското разузнаване. Приели сме да мислим, че разузнаването е срещу врага. Но се разузнават и съюзници, и партньори, и приятели, когато трябва да се защити национален интерес. По време на Студената война почти не се говореше, но съществуваше по линия на разузнаването доста очертаващо се противопоставяне между Франция и САЩ. Независимо че бяха първи партньори в НАТО, те се разузнаваха, особено по линия на научно-техническото разузнаване. Имаше случаи, когато французи обявяваха американски дипломати за персона нон грата, и американците им го връщаха, като обявяваха официално в американските медии кои френски фирми шпионират на тяхна територия и крадат техни научно-технически тайни. Изобщо не мисля, че в България има дори зачатъци на приятелско разузнаване.

Да говорим ли за провал на нашите служби, имайки предвид появата на ДОСТ, намесата на турския посланик Гьокче във вътрешните ни работи и т.н.? Какво трябваше да се направи, за да се предотврати всичко това?

Предизвикателствата станаха категорично видими. Даже от кумова срама турската страна не прави опит да прикрие намесата си във вътрешните работи на България. Това, което си позволи посланик Гьокче, е „гьонсуратлък“, сиреч демонстрация. Тя има своето обяснение. Турция е пред важни избори, тя е на исторически кръстопът. Кемалистка Турция остава история, появява се нов султанат, както го наричат медиите. Очевидно тези действия са свързани с вътрешнополитическата обстановка там. Все пак има малки зачатъци на нормална реакция от наша страна в последните дни с изгонването на няколко турски граждани. Това е малко. Привикването на посланика ни в Турция Надежда Нейнска в България на дипломатически език носи доста голям заряд, защото не се знае дали ще се върне. Това е ясен знак от страна на външно министерство, че така не става. Тази стъпка предхожда следващо още по-категорично решение – да свалим нивото на дипломатическото представителство, като в Турция не се върне посланик, а да има временно управляващ. Това е намаляване на нивото на дипломатическите отношения и е добър знак от българска страна към Турция, че не може да си позволява такива крайности.

Не намирате ли обаче, че ДОСТ, макар и открито протурска партия, свърши добра работа, тъй като не успя да влезе в парламента, но пък откъсна доста гласове от ДПС, което вместо традиционните 13-15% сега получава 8.99 на сто?

Въпросът Ви е абсолютно точен. ДПС загуби над 30 хиляди гласа. Всяко зло за добро. Но за мен е по-важно, че част от тези гласове не отидоха към ДОСТ, а към други български партии, което показва, че и в средите на българите с турско самосъзнание, изповядващи исляма, текат положителни процеси. Все пак част от тях отново осъзнават, че те са български граждани. Във връзка с това не ми се ще да отхвърля с лека ръка и правото на Ахмед Доган на катарзис. Но не мога да забравя, че тъкмо Доган беше този, който връчи списъка с имената на българските разузнавачи на турския посланик. Това не изкупва маса други грешки. Въпреки че патриотите се бият в гърдите, една от малкото организации у нас –  тракийската, има свое решение, от което не се е оттеглила: че ДПС е етническа партия и беше регистрирана и допусната в политическия живот на България в нарушение на Конституцията. Но това е и плюсът от появата на ДОСТ – да се види наистина кой кой е.

Мислите ли, че Турция ще върне някога тези 15 или 20 милиарда долара, които дължи на тракийските бежанци като компенсации за заграбеното им имущество?

Има няколко неща, за които ние, тракийците, стоим. Не бих извел на първо място материалното и финансовото, въпреки че това е законно право. Малка част от него е гарантирана и в параграфите на Ангорския договор, който никога не е бил изпълнен в тази си част от Турция. Там са предвидени възмездия за отнетите имоти, които тя никога не е изпълнила като задължения по този договор. Но преди да прехвърлим вината към Турция, искам отново категорично да заявя, че всички български правителства, особено в периода на прехода, са проявявали боязън да поставят ясно и категорично въпроса: първо, това, което се е случило с тракийските българи през 1912-1923 г., по всички днешни формулировки е геноцид. Никое правителство и почти никоя партия не поставят категорично искането турция да признае историческия факт, че над българското население е бил извършен геноцид. Преди промените това също е премълчавано, защото геноцидът е извършен от турската армия вече по времето на кемалистите. Мислело се е, че като не коментираме по въпроса, работим за развитието на българо-турските отношения. Не може да има трайно развитие, ако не прочетем историята. Ние, тракийците, имаме един принцип, срещу който днес много от патриотите скачат, но вече 80 години е лого на вестник „Тракия“: „Не забравяйте, но не отмъщавайте“. Ние гледаме на реалностите с погледа на съвремието. Не може днес да става въпрос за възстановяване на територии, това е двустранен процес. Не може турски политици да говорят, че в сърцето им е Търговище и Кърджали, и че страдат за братята си в една изконна българска територия. Историята е верига от факти, които не бива да се забравят, но това не значи, че трябва да търсим отмъщение. Това е много хуманен принцип, зад който българските правителства не стоят с необходимата твърдост. Не може български министър-председател – Иван Костов, да иска в Бурса извинение за възродителния процес и дума да не отронва за извинение от турска страна за геноцида над българите. И тук вече възникват редица въпроси. Божидар Димитров не уцели момента. Не бива да се създава впечатлението, че финансовата страна е водеща. Водеща е моралната. Историята трябва да се знае такава, каквато е. Имаме пълно основание да говорим за защита на личните и частни интереси, и във финансовата, и в имуществената сфера. То трябва да се върне или да се компенсира.

Казвате, че кемалистка Турция е вече в историята, Ердоган говори за „фашистка“ Европа, а наши коментатори дори твърдят, че има опасност от кипърски турски сценарий спрямо България. Възможен ли е такъв сценарий?

Ще си позволя да се самоцитирам. Преди повече от 20 години по договор с Българската национална телевизия работех по проект за 12-сериен филм „Разузнаването през 21 век“. Той не се осъществи, защото отново по време на кабинета на Иван Костов на парашутираната директорка на БНТ ѝ беше дадена команда – никакъв филм с генерал Бояджиев. А той вече бе заснет. Откраднаха го, филмът не се случи. На базата на 52 интервюта, от които 26 с водещи американски и 26 в Москва с водещи руски професионалисти се появи книгата ми „Разговори за разузнаването“. Там има интервю с Владимир Крючков. Едно от постиженията ми в тази сага, продължила 2 години с пътувания до САЩ и Русия и вземане на тези интервюта е, че две седмици след като излезе от затвора „Матроска тишина“, Крючков застана пред камерата и моя микрофон и даде интервю именно за този филм. Какъвто и да е, но той беше шеф на разузнаването на СССР и следователно много информиран човек. Преди 24 години той заяви: „Не пренебрегвайте ислямския фактор на южната ви граница. Братя българи, вие на тази граница имате потенциален огромен проблем“. Той имаше предвид прецедента с Кипър от 1974 г.

И тук отново опираме до приятелското разузнаване, което основателно предизвика критична реакция сред моите колеги от старото поколение. Тогава заявих, че няма нищо лошо да има силна резидентура на ЦРУ в американското посолство в София. Особено актуален беше тогава въпросът за организираната престъпност, за това, че тя прониква в управлението на държавата, че я бяхме докарали едва ли не дотам някои анализатори да твърдят, че във всяка държава има организирана престъпност, но в България страната е овладяна от нея, т.е. мафията си има държава. Разбира се, една обективна информация на едно разузнаване като американското би повлияла положително и върху външната политика на Америка към България. С други думи, тази компонента в работата на американската резидентура съвпада с националния интерес – да създаваме впечатлението, че наистина се води битка. Когато информацията е придобивана и докладвана обективно, а не с пожелателно мислене или така, както очакват политиците, тя съвпада с националния интерес и не можем да скачаме прекомерно против тази дейност. За съжаление обаче в разузнаването обикновено не е така, а се работи за това, да се създават канали, да се вербова агентура за влияние, да се намесват във вътрешните работи на държавата и т.н. Затова тук е много важен принципът „приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари“. И когато американската, турската, руската, Н-тата резидентура си позволява да работи срещу националния интерес на една суверенна държава, трябва бой през ръцете. Не трябва да се колебаем да им казваме: „Окей, ние сме партньори и съюзници, но вие отивате твърде далече. Или престанете, или ще ни принудите да приложим съответните мерки“. Няма ги твърдостта, категоричността, решимостта.

За мен е израз на признание, че такава авторитетна институция като радио и телевизия Би Би Си през последните 4-5 месеца на два пъти идват тук, на същата тази маса, и говорим по 3-4 часа. Наскоро радио Би Би Си излъчи в две части по 30 минути репортаж от тези разговори, а през април телевизия Би Би Си и „Дискавъри“ ще излъчат филм, който също е сниман тук, в дома ми. 

Източник: Христо Куфов, в-к „Златна възраст“