brodbg.com | БРОД ЗА БЪЛГАРИЯ
   

Калейдоскоп-Началото
разговор с Димитър Павлов
Георги Вацов 18 Ноември 2018 

В последните месеци все по-често различни общественици и организации призовават гражданството за единение. Днес ние сме убедени, че за единение може да се говори само „В името на Отца, и Сина, и Светия дух!”, а обединени трябва да пристъпим към единодействие за реализирането на нашата национална цел – избор на нов модел на развитие на България, гарантиращ висок стандарт на живот на българските граждани и утвърждаване на православната етика като осъзнат, законов избор за отноше - нията между хората и между държа вата и гражданите!


В последните месеци все по-често различни общественици и организации призовават гражданството за единение. Преди години ние, от „Брод за България” първи призовахме военно-патриотичните организации в страната за единение в името на Отечеството. Направихме го, защото се ръководехме от убеждението, че хора, които са дали клетва пред народ и Родина би трябвало без особено раздвоение да търсят единение! Уви, задачата се оказа непосилна! Личното его, желанието за власт и популярност се оказаха по-силни от вътрешната необходимост за заедност в един труден и мъчителен период от историята на България!

Днес ние сме убедени, че за единение може да се говори само „В името на Отца, и Сина, и Светия дух!”, а обединени трябва да пристъпим към единодействие за реализирането на нашата национална цел – избор на нов модел на развитие на България, гарантиращ висок стандарт на живот на българските граждани и утвърждаване на православната етика като осъзнат, законов избор за отношенията между хората и между държавата и гражданите!

Започваме този важен и голям разговор със среща с колегата Димитър Павлов, посветил половин век от живота си в търсене на Истината! СУ „Климент Охридски” му е присвоил магистърски степени по философия и българска филология, след което е завършил богословие в Духовната академия на БПЦ; изследовател и верен следовник на делото и творчеството на Св.Св.братя Кирил и Методий. Убеден участник в борбата за запазване чистотата и богатството на българския език като гаранция за просперитета на нацията. Голямата жизнена цел на Димитър Павлов, въпреки огромните трудности, е написването на „Тълковен смислов речник на думите в българския език” – единствено по православноверовата си гледна точка енциклопедично издание за смисловата красота на познанието, извиращо от дълбините на родния ни език.

Георги Вацов:
Господин Павлов, какъв смисъл влагате в понятието интелектуалец?

Димитър Павлов:
Много хора не разбират това понятие и смесват интелекта с цялостното действие на човешкия ум, но интелектът е само едно от качествата и проявленията на ума. Освен това понятието ум не се изчерпва само с мисленето на главата, ако мога така да се изразя по-образно. Мисълта видимо е свързана и с други органи на човешкото тяло, например сърцето. Думата интелект е от латински произход – Intellectio и означава високо качество на действието на човешкия ум, а не самото действие, каквото и да е то. Немалко хора отъждествяват ума с човешката личност, повлияни от известното понятие „Homo sapiens”. За тях разумът е самият човек – един вид умът е всичко. Но той, умът, не е напълно самостоятелен, защото е само една от страните на човешката изява.

Човешкият „АЗ” (или човешката душа) е носител на ума, който е една от духовните сили на човешкото съзнание. Той е съзнателно и богоподобно същество, за разлика от животните, които са безсъзнателни и безсловесни. Човек може да докосне с ръка части от тялото си, но мъката или радостта си той не може да докосне. Когато обаче душата го „боли” той чувства тази болка в областта на гърдите, където е сърцето. Така душата показва, че е жива и изпитва болка (в случая). Значи човекът е съставен от безплътна душа и плътно тяло, свързани помежду си, но как става тази връзка за науката е трудно, дори невъзможно да установи.

Така човекът, който нарича себе си „АЗ”, притежава три съзнателни и богоподобни духовни сили:

а) ум (разум)

б) духовни (а не телесни) чувства – напр. възхищение, увереност в нещо и пр.

в) воля - духовната човешка сила, привеждаща в действие останалите духовни и физически сили на човека.

Виждаме, че интелектът като качество само на ума работи заедно с чувствата и волята. Значи той е относително самостоятелен в тази тройна взаимозависимост. Например, при слаба воля силният ум не може да се изяви, защото действията планирани от него или не се извършват въобще, или се извършват в неподходящо време поради нерешителната воля. Човек със слаб ум приема неподходящи решения, които например, поради наличието на силна воля се реализират ненавреме и носят само беда.

Третата сила на човека – духовните чувства, са определящи спрямо другите две, защото показват полето за действие т.е. границите между доброто и злото. Интелектът, действаш само като високочествен ум, не може да отклони човека от едно упорито и непокаяно вършене на зло. Но това може да направи нравствеността, която е „сърцето” на съвестта, едно от най-силните духовни чувства.

Духовните чувства не се появяват по еволюционен път, а са следствие на съзнателната дейност на Твореца. Еволюцията е хипотеза, т.е. нещо неустановено по един ясен и непредизвикващ съмнения начин. Сляпа и бездушна, тя улавяйки своята увереност от въздуха, борави с милиони и милиарди години. Но с такива необятни и трудно представими периоди от време може да се справи само един невероятно мощен ум, който няма как да е този на човека. Човешките хипотези при такава времева безкрайност са определено неубедителни!

Така духовните чувства са вложени в човешката душа от нашия Творец. С това Той ни е дал правилата за естествен, природосъобразен - всъщност богосъобразен живот. Първостепенно място сред чувствата имат любовта и съвестта, които заедно с вярата в Бога, уважението към хората, милостта, отговорността и др., уравновесяват евентуалната слабост на ума и волята.

За съжаление, в това отношение българският интелектуалец не „върви нормално, а куца”, защото си мисли, че само с един „гол” и подложен на действието на страстите ум човек ще може да живее и да бъде полезен на своя народ. Така този интелектуалец броди „гол и бос” сред „трънаците и затънтените лесове” на световните заблуждения. Като умствено самовлюбен, а съвестно и волево недостатъчен, той е податлив на всякакви колебания, до които го довеждат политическите, културните, научни и други ветрове, духащи, по правило, откъм запад.

В този смъсъл основната слабост на българския интелектуалец е безспорната сила на неговия ум, но неподкрепена от силна воля, причина за което е колебливата му съвест и липсата на вера в Бога.

С голяма сила на ума, съчетана с безверие, са се отличавали немалко исторически изявени българи: Дебелянов, Яворов, Елин Пелин, до голяма степен Пенчо Славейков, отчасти Вазов. Това е довело някои от тях до пряко или косвено самоубийство, което е възможно най-грешното и ужасяващо по своите почти непоправими последствия решение в живота им. При тях е липсвала вярата, като укрепващо човека духовно чувство. С това интелктуалният ум остава горд и безплоден, като кара човекът да извърши понякога непоправимите грешки и грехове на самотата.

Най-често гордите жертви на своя интелект и на липса на верови чувства, се затварят в себе си и се усамотяват в „кулата от слонова кост”, като затворници на заблуждението, че техният народ не е достоен за тяхната помощ. 

По този начин самоопределението на интелектуалеца се свежда до разединението на силите на неговата душа и тяхното постепенно затихване. Така, разединявайки себе си, нашият интелектуалец работи и за разединението на своя народ. Един разединен в себе си човек не може да събира хора за извършване на обща работа. А тежък грях е всяко действие, което разединява народа, вместо да го обединява!

Именно поради тази причина любовта, вярата и съвестта трябва да водят интелекта, а не обратното !

Георги Вацов:
Дали нашата земна, човешка цивилизация следва пътя предначертан от Бога в св. Библия или върви по свои, човешки пътища?

Димитър Павлов:
Всъщност този въпрос засяга отношението на хората към доброто и злото като понятия. Битието, животът, се дели на две основни области:

а) природа - земната, водна, огнена и въздушни стихии, животните, растения и пр.

б) общество – хората с техните духовни и материални връзки, с произведенията на обществения труд и т.н. 

Това е един изработен от човека свят, в който природно-естественото все повече преминава в изкуственото.

В природата и действието на нейните сили и стихии ние намираме ясно проявление на разумност, йерархия, красота и милост, зад които осезаемо стои една съзнателна, смислена и добронамерена мощ. Това логично ни довежда до единствено непротиворечивата и непредизвикващата съмнение мисъл, че природата и човекът са творения. Защото разумното и живото имат за свой източник разум и живот, а мъртвото не може да породи нищо!

В природата злото отсъствува, а в обществото то е често явление. Може би човекът е негов източник? Но работата е там, че човекът е способен да прави и добро. Тогава се получава така, че злото не е възникнало самостоятелно в душата му, а е привнесено отвън. От друга страна, Създателят, поради абсолютността Си, също не може да бъде „изобретател” на злото.Той твори един невъобразимо прекрасен свят на доброто, в който злото отсъства по сътворение. Тогава откъде то се е появило?

Да се търси отговорът на този въпрос, в областта на философията, е ненужна загуба на сили и време, изключая философи от нивото на Блез Паскал и Талес от Милет. От моя гледна точка, цялата история на философията показва интелектуалното безсилие на мислителя, когато действието на неговия ум не е подкрепено от съвестта, нравствеността и православната вера в Бога.

Може би трябва да се обърнем към достатъчно авторитен източник? Ако е така, то това на първо място е св. Библия. Но що за авторитетен източник е тя? Състои от 77 книги, писани в продължение на близо 17 века от различни автори, разделени във времето от стотици години. Въпреки това при тях се наблюдава придържането към една обща тема и общи ценности.Те като че ли са се наговаряли да пишат за едни и същи неща, с поразително единомислие и обща ценностна ориентация, образувайки един удивителен колектив за прослава на Бога и достъпно обяснение на Неговите велики дела. Но доколкото те не са се познавали лично помежду си, то е трябвало Някой да синхронизира както тяхното сюжетно различие, така и тематичното им единство. Библията се състои от „Ветхи завет” (50 книги) и „Нов завет” (27 книги). „Ветхият завет представлява едно пространно описание на подготовката на идването на Бога в плът на земята от сътворението на света до последните векове, предхождащи раждането на Господ Исус Христос във Витлеем през 5508 г. от сътворението на света. „Новият завет” описва Боговъплъщението на Бого-човека и Бог-син, Исус Христос, заедно със земното му служение. Последното цели изкуплението на човеците от греха и смъртта чрез Неговата кръстна смърт. А замисляли ли сме се някога, какво значи да умреш разпънат и закован на кръст? Темите и идеите, засегнати в двата Завета на Библията, са най-непреодолимите препятствия за самостоятелно работещата, без помощ отгоре човешка мисъл. Те не биха могли да бъдат измислени индивидуално от човека, защото в тях присъства абсолютния по своята мощ, любов и доброта надприроден и вездесъщ Създател на живота. Така св. Библия има свръхестествен смисъл, защото нейният автор е Самият Бог. Още повече че Бог лично пише на каменните плочи на „Ветхия Завет” заповедите си към израилския народ. Така те са написани с пръста Божий. (вж. св.Библия, кн. „Изход“ 24:12 и 31:18

Св.Библия е свод от свещени книги, съдържащи словото Божие, а не човешки думи. Това слово е убедително само по себе си, защото изрича истината в нейната естественост, в чистия ѝ вид като истина от първа и последна инстанция.Това също не се побира в обема на плътското мислене. Така единствено св.Писание на „Ветхия и Новия завет” ни дава убедителното обяснение за ключовите понятия „добро” и „зло”.

След идването на Господ Исус Христос преди 2000 години всеки човек може да реши с кого да бъде тук, на Земята, а впоследствие и във вечността. С Христа – олицетворяващ доброто, любовта и вечния живот или с падналите духове на мрака и вечната смърт. Това, което хората мислят за ценно ще ги раздели на две части, както се делят овци от кози. (Мат. 25:31-46). И ще отидат едните, за които заповедите Божии са ценност в живот вечен, а другите, имащи ценности различни от божиите, ще отидат във вечна мъка, която впрочем са търсили упорито и непокаяно в течение на земния си живот.

Затова цивилизация, която не следва пътя, предначертан от Създателя, няма избор. И не защото правото на избор ѝ се отказва, а защото с това си поведение тя вече е взела решение за смърт. Така отговорността е изцяло нейна.Тя напуска сцената на историческия живот на народите и заминава в страната на вечните и неописуеми страдания.

Ценностите не се избират. Те се чувстват.

Георги Вацов:
Знам за Вашето преклонение пред живота и делото на братята Св.Св. Кирил и Методий. Те са „Началото” в цивилизационното осъзнаване на славянските народи! Какви са измеренията на изключителността на Покровителите на Европа?

Димитър Павлов:
Основните духовни сили, необходими на славянските държави за извършването на тяхната историческа мисия, произхождаха от православно-веровите ценности на Византия.

Половин хилядолетие Византия не намира народи – приемници на нейната христианска култура, която е най-високата точка на духовните върхове в историята. Разрешението идва в средата на IX-ти век сл.Хр., когато св.св. Кирил и Методий осъществиха просветителската си мисия сред славянските народи. Солунските братя не носеха компендиум от науки на славяните, както си представят православието и днес някои люде. Те носеха православно – веровата светлина, която е и самото просвещение. То идва не с изучаването на университетските науки, а със служенето на православната света Литургия на роден език, с провеждането на църковните тайнства и служби. Така просвещението осветява народната душа и хората виждат, че освен самите те, в душите им, може да присъства и самият Бог. 

Така просветителската дейност на св. солунски братя се изявяваше под осеняването на Църквата в средата на църковния живот. Защото тяхното дело беше православно-верова мисия на Църквата Христова, която даде небесната светлина на славянските народи.

Това тяхно православно-мисионерско решение показва дълбоката им ведение на задачите на Христовата Църква, тъждествени с народните интереси през IX-ти век .

Българо-славянската писменост, дело на св. „Солунски братя”, има една основна причина – проповедта на словото Божие, на православната византийска вяра на славянски език. Като основоположници на славаянското богослужение и оттам на славянската култура, те разпространяваха освещаващото действие на православния църковен живот върху славянските народи. Последните получиха дара на осветяването чрез дара на литургичното слово, подобно на свещеното събитие на Новозаветния празник Петдесетница. Тогава св. Апостоли под действието на Духа Светий започнаха да говорят на различни езици. Те биваха разбирани от народите на Средиземноморската област, което беше знамениe за вселенския обем и признание на Христовата Църква.Така и различните славянски народи бяха осветени и обединени духовно от българо-славянската писменост и православно-веровото дело на св. братя. В „Житие на Методий” се говори за славянските езици (т.е. народи), за които никой никога не се е грижил.Тези езици (народи) са стояли в мрака на неведението и смъртната сянка. Но те са били облетяни от св. Солунски братя, които като високо реещи се орли са ги озарили със светлината на Богопознанието. Като представители на Христовата църковна йерархия, каквито са били и Христовите апостоли, те са били упълномощени и изпратени от Христа да върщат делото на Неговото благовестие.

С други думи, те не проявяват човешка самоинициатива, макар и благородна, а имат небесната санкция да работят по делото, поверено им от Самого Бога.

Накратко делото им може да се изрече така: Приобщение на славянските народи към Христовата Църква, чрез превода на свещените книги на роден славяно-български език и създаването на славянската писменост за тази цел.

В това определение виждаме ясно двете основни опори, върху които стои даден народ във времето, а третата се предполага от тях:
а) вярата в Бога -Творец на небето и на земята;
б) родният език – старобългарската дума за народи е „езици” т.е. най-характерното опрeделение за народ е понятието „език”;
б) държавата, която е определена от родния език и вярата и явяваща се като сила за запазването им, а следователно и за устойчивостта на народа в историята.

Тази йерархия на основните обществени опори се вижда добре в нашата история от началото на XV-ти век насам.Тогава българската държава беше унищожена от турския завоевател и българският народ се опираше само на своята вера и език. Но православната вяра в Бога, живееща в българската Църква и оттам в народната душа, заедно с родният ни български език запази народа в един исторически петвековен период с трудно поносими страдания.Така вярата и родният език доведоха до възстановяването на българската държавност в края на XIX-ти век. А вярата и езикът още ог IX-ти век бяха сърцето на Св.Св. Кирило-Методиевото дело, което стои в основата на съществуването на българския народ и останалите славянски народи.

Толкова велико и решаващо е това тяхно дело, към което се приобщава и делото на Св.цар Борис – Михаил Покръстител, че само с човешки сили то не може да бъде обяснено. Затова, когато се вгледаме в техните свръхчовешки трудове, виждаме всесилната ръка Божия, която чрез тях даде право на исторически живот и мисия на славянските народи.

Днес нашата вяра, език и държава се намират под тежките удари на поредното нападение, изразено в съвременните му хибридни форми. Затова първостепенна е задачата ни да опазим родния език, православната вяра и нашата държава. Иначе народът ни върви към разрушение и изчезване. Нужни са такива духовно, езиково и политически подготвени работници, които да не допуснат българските грешки от 1876 година до днес – 2018 г.  

Аз мисля, че има такива хора, защото народът ги ражда, а Бог ги подготвя и посочва.

Ние трябва само да им дадем Път !

Георги Вацов:
Един последен въпрос. Като човек, който не е учил вероучение и в младежките си години е бил воинстващ атеист, питам: Защо отхапването от „забранения плод” от „дървото за познаване на добро и зло” подсказано от змията на Ева, е причина първите хора да бъдат изгонени от създадения за тях земен рай в Едем и изпратени с проклятие да се борят с невероятно тежките условия на живот извън рая?

Димитър Павлов:
Едно уточнение. Наказанието е и за това, че те са яли от „ябълката”, която носи смърт, но и за това, че Адам не е изпълнил заповедта на Бога! Това е основният, главният въпрос на Божият промисъл, когато говорим за същността на създаденото от него мироздание: Принципът на ЕдиноНачалието! Създателят е сътворил човека и му е дал всичко още по сътворение: вечен живот в една прекрасна и трудно-представима за нас по красотата си райска жизнена среда, богоподобна душа, която с духовните си сили, ум, чувства и воля е образ и подобие Божие. Бог подчинява всичките земни твари на човека и му позволява да им даде имена, с който факт характерно се разкрива Божият образ у човека. Творецът възлага на човека да обработва райската градина, засадена на изток с безброй чудни растения, като между тях се открояват с красотата си дървото на живота и дървото за познаване на добро и зло. Човекът е сътворен за да живее вечно, но по негова си, човешка воля. Доброто е естеството, по което са сътворени природата и човека и запазването на това естество е гаранция, че човекът ще може да живее. Злото е разрушаването на това естество, което прекратява естествения живот до степен на смърт. Задачата на злото е да накара безсмъртното и добро тварно същество – човекът да извърши сам, по собствената си воля, едно самоубийствено действие. Защото злото няма власт над човешката воля!

Бог в своето величие и могъщество проявява милост и бащинска грижа към творението си! Дарявайки човека с всичко, което му е необходимо за един безкраен, щастлив и светъл живот, той се опитва да го предпази от евентуални грешки и неверни решения – дава му възможност да вкусва неограничено от плодовете на дървото на живота, за да може да ръководи земния си живот като подобие божие, но му забранява да се докосва до дървото за познаване на добро и зло. Адам, съзнателно, по своя воля, подтикнат от жена си, нарушава тази заповед! Прави впечатление, че човекът не протяга ръка към дървото на живота, а към това на смъртта. Така той се е отрекъл не само от Бога, но и от себе си, защото с това си действие е загубил живота. Така по волята си са постъпвали и постъпват някои земни цивилизации, колкото и чудно да е това!

Може ли тази човешка глупост да бъде обяснена с незнание? Може, но не е достатъчно! Чувството за собствената му значимост, живеещо в човека, по трудно разбираема причина, прераства в гордост. Тя се изразява в прекомерното надценяване на собствената личност, което няма действително основание и е взето от въздуха. Това самонадценяване на себе си от друга страна е обесценяване на всичко в света и над него. Така най-страшното и порочно чувство – гордостта заглушава гласа на съвестта! Човекът, знаейки че не е прав, че греши, извършва самоубийствено действие. Това е присъщо само на гордостта. Тя гледа на себе си като на ценност и не я интересува нищо друго и никой друг. За нея няма логика, няма милост, няма разумни обяснения и пр. Благодарение на нея човекът започва да се възприема като изключителен, като всесилен в заобикалящия го свят, поддава се на ласкателства, на съблазни, проявява алчност, високомерие и неистово желание към удоволствия!

На съвременният човек му е нужна вяра в доброто и идеал, който да следва и да го води към по-добър и праведен живот, с други думи – към Нов модел на развитие на обществото!

Георги Вацов:
Като Ви благодаря, господин Павлов, от името на нашите читатели, предлагам следващият ни разговор да бъде посветен на „свещенния български език”, на „правата вяра” и на „силната държавност” през вековете.

N.B.:
Какви важни изводи можем да направим от тази библейска история, която е изключителен пример за силата на етиката, дадена ни от Твореца?

Първо, в основата на мирозданието е единоначалието. Всичко, създадено от нашия Създател в материалния свят, трябва да се подчинява на Божия промисъл и на Божията етика – нравствените правила в отношенията между хората. Основното е, че родителите, по-възрастните хора, легитимно избрания ръководител на общност, държава, организация, главата на семейството, учителят, началникът, старшият по звания и т.н., в обема на собствената си компетентност, имат правото да изискват безусловно подчинение. В същото време, обаче, всички тези овластени от православната етика и закона хора – създадени от нашия Отец по негов „образ и подобие”, са длъжни реципрочно да носят и отговорността си на „кесар”, следвайки примера и грижата на Твореца, проявил безкрайна добронамереност към създадения от него свят и човеци! С други думи, всеки ръководител трябва за свое първо и най-важно задължение да счита грижата си за реалното подобряване живота на хората, за които отговаря ! Ако не го прави, той трябва да бъде изгонен и „прокълнат”! Във всички земни религии този постулат присъства еднозначно! Такава днес е и налаганата официална политика в Китай и Русия!

Вторият извод е, че в света „злотореално съществува и си има свои апологети и привърженици. Неговата цел е да промени света така, че той да бъде контрапункт на написаното в Глава първа на „Битие” от „Стария завет” и целия „Нов завет” на св. Библия. Затова той се нарича и „Нов световен ред” или „Третия път”! Негов „баща” може да бъде и Луцифер, и Мефистофел, и Воланд, и Мамона, макар последователите им да твърдят, че „Истината е в Бога!” и че и те са християни. Затова „злото” ”трябва да се разобличава, с него трябва да се води борба с неотвратими законови и мирни средства, като най-лесният начин е последователно и повсеместно да се утвърждава – православната етика в отношенията в обществото, между държавните органи и хората, между гражданите от различните страни и между народите.

Третият извод е, че появявайки се на този свят, човек от най-ранна възраст трябва да бъде подготвян да различава доброто от злото. Явно това е била една от причината нашият Създател да забрани на първия човек да вкусва плодовете от „дървото за познаване на добро и зло”, защото Адам не е бил подготвен да се сблъска със злото, с неговите проявления, със съблазънта и Демона. Това е супер педагогика, това е суперобразователна задача пред всяко общество, изпълнението на която в еднаква степен се отнася и за семейството, и за православната църква и най-вече за образователната система на държавата – ясли, детски градини, училища, университети и НПО-та.

Песен за сърцето

Ако ли поискаш да тръгнеш далече
в безкрая, където пътят е вечен,
попитай главата– умът ще ти каже:
-Далече жив няма да стигнеш,
тялото крехко, животът кратък,
на прах ще потеглиш нататък.

И вера, любов и надежда
в сърцето заключват се здраво.
Умът е коварен – във всичко си вглежда
главата, какво ли не прави!?

Остава сърцето, то нишо не взема,
а връща ни всичко отнето.

Умът замълчава, май чувства се слаб
такъв рядко ти ще го зърнеш,
а после разправя: – Ще стигне ли хляба,
или по-добре да се върнеш?

Решил си, ти и тръгваш на път,надалече,
умът нека пак си говори;
тъга те тормози ,но късно е вече:
вървиш ти и гледаш нагоре, по пътя
над скатове ледни, където
земята е вход за небето....

....От седмица жаден в пустинята пъплиш,
горешият вятър те брули,
умът трезв и хладен ти вика: Ей, чу ли?!
Сега вече май ще се върнеш?
Безсмислени жертви не трябват на никой,
смъртта си напразно не викай!

– Така е – си казваш и рухваш без сили,
с лице върху дюната пареща.
Сърцето, обидена топка от мускули,
те блъска в ребрата подканящо:

– Опитай, тръгни, попълзи още малко
живота си инак ще скършиш!
– Не караш по мъжки и би било жалко,
а има какво да се върши.......

.....Отново пълзиш – значи още живееш,
обичащ все пак битието?

Главата не питай , когато покаян
повдигнеш очи към небето -

 Когато поискаш в живота да влезнеш,
тогава попитай сърцето!!

Димитър Павлов

Покаянието?
Адам и Ева, с много имена ,
във времето играят разни роли,
но всички те се свеждат до една,
когато осъзнават, че са голи.

Срамът е верен съдник на греха,
доколко и с какво сме съгрешили
и за да скрием сторения грях,
какви измамни дрехи сме съшили.

Признанието не поражда страх,
а леко чисти сторените грешки.
Човек е слаб и често пада в грях–
Адам и Ева значат род човешки.

Тъй този род се скита гол и бос
през вековете, в скръб и изнемога,
ала мълчи пред тежкия въпрос:
– Защо не се покаяхме пред Бога?

Димитър Павлов

 

 

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

  „Брод за България”   ©2019 Всички права запазени.
Общи условия | Рекламирайте тук