В предишния брой на списание „Сигурност“ се проведе дискусия между разузнавача ген. Тодор Бояджиев и контраразузнавача проф. Бончо Асенов, свързана с моята книга „Истината за Ким Филби“, във връзка с която дължа някои разяснения на елитната аудитория на изданието.
Известно е, че Филби с право е наричан Шпионина на ХХ век, член на най-резултатната разузнавателна група, станала популярна като „Кеймбриджката петорка“. В продължение на няколко години събрах и проучих многобройни важни документи и стотици страници в Британския национален архив, свързани с живота и дейността на Филби и баща му. Паралелно с това проведох подробни интервюта с учениците му – известните руски разузнавачи Михаил Любимов, Михаил Богданов, съпругата на Филби – Руфина Пухова, с неговия български приятел ген. Тодор Бояджиев. Разговарях и с други, близки до Филби, сред които е и един непосредствен участник в приятелския кръг на Виктор Ротшилд. Интелигентната аудитория ще разбере, че не мога да не се съобразя с желанието му да остане анонимен. Ще спомена само, че това е човек, който познава в детайли механизмите, които движат световната политика и за мен е истински журналистически шанс, че го познавам.
Всички тези хора споделиха достатъчно спомени от контактите си с Филби, които доказват, че той е интелект от световна класа, гений в шпионажа, дипломацията и политиката.
В книгата са разкрити редица нови, важни и неизвестни досега събития и факти. Преди всичко легендарният разузнавач наследява високопоставените контакти на баща си по света. И двамата са активни участници в глобална наднационална група, чиято цел е изграждането на нов свят, в който на могъщата британска империя, над която слънцето никога не е залязвало, е отредена много по-скромна роля за сметка на нови играчи.
Другият важен и неизвестен досега факт е, че книгата показва участието на Филби и приятелите му в операции за прекратяване на Втората световна война, което умело е прикривано от британските служби. Не защото тези млади хора са били лоялни към някое разузнаване, правителство или държава, а защото са имали своя визия за един по-справедлив и мирен свят. Някои от тях минават и през бизнес-интереси, свързани с бащата на Филби и Виктор Ротшилд, но те са разгледани подробно в книгата.
Също така в съдържанието за първи път са изложени действията на тази наднационална група с хора на всички нива в британските служби и правителство, които успяват да измъкнат Филби от разследването, че е съветски
шпионин.
За първи път в книгата е описан изключително интересният подход за обучение на Филби на млади разузнавачи в неговата школа в Москва. Досега много британски автори и медии твърдяха, че тя или не е съществувала или че е била измислена.
В съдържанието има място и неизвестната досега роля и огромно влияние в живота и в шпионажа на неговия баща Джон Филби. Освен пътешественик и писател, той е бил член на влиятелна глобална група с конкретни политически и бизнесцели. Мечтаел синът му Харолд Адриан Ръсел Филби да бъде като героя от любимия му роман на Ръдиярд Киплинг – „Ким“. И също като него да бъде участник във „великата глобална игра“, но за целта освен суперинтелект, трябвало да бъде и изключителен актьор. Неслучайно Джон започва да нарича сина си Харолд още когато е съвсем малък – Ким.
Баща му Джон е британец, но става първи съветник на саудитския крал Ибн Сауд – от момента, в който му помага да се възкачи на трона до смъртта му. Приятел е с бъдещия премиер на Великобритания Уинстън Чърчил, с бъдещия шеф на ЦРУ Алън Дълес. Заедно с тях, с бъдещия британски крал Джордж V, с Лорънс Арабски, с бъдещия първи израелски президент Хаим Вайцман, с магната Уолтър Ротшилд и други участва в прекрояването на Близкия изток. Резултатът е, че Великобритания губи влиянието си в района за сметка на САЩ.
Когато между Великобритания и Америка започва битка кой да контролира петролните концесии в Саудитска Арабия, Джон Филби играе на страната на Ибн Сауд и САЩ. Неслучайно, когато се създава компанията АРАМКО между Саудитска Арабия и САЩ, за да изнася арабския петрол, Джон Филби влиза в нея като представител на саудитските и американските интереси.
В националния архив на Великобритания могат да се открият интересни документи, посветени на Джон Филби. В сведенията на политическото разузнаване са отбелязани „съществените неприятности, причинени на правителството на Нейно Величество“. Включително, че е бил в контакт с много разузнавателни служби, в т.ч. и със съветската, на която пращал копия на някои от писмата си. С част от тях като че ли „мотивирал“ Кремъл да предприеме действия, за да може след това да ги даде за пример на Вашингтон и Лондон и да коригира политиките им в желаната посока. От всичко това може да се направи изводът, че бащата на Ким Филби е бил голям играч на международната сцена, който с приятелите си е участвал в създаването на един нов многополюсен свят.
От сведенията в архива става ясно, че Джон Филби не е бил лоялен към нито едно правителство, държава или разузнаване. Той е бил лоялен само към идеала си за един нов свят, много по-отворен и мирен. Ако тезите му тогава са били възприети в тяхната цялост, Близкият изток щеше да е едно доста по-спокойно място. По-късно Ким Филби ще каже, че именно това е научил от баща си и е спазвал цял живот – да остане верен на идеала си, дори когато другите го опетняват и независимо от трудностите. Точно това е и тезата в книгата – Ким Филби не е бил лоялен към нито едно правителство или държава, а към своя идеал за по-справедлив и мирен свят. В тази посока доказателствата са много и сред тях е общата работа на баща и син в Близкия изток за тяхната кауза.
Че Ким Филби е бил идеалист свидетелстват и сведенията как е привличал източниците си – той започвал с това, че работи по важна задача, от която зависи мира в света.
Подобни идеалисти са много младежи от обкръжението на Филби в Кеймбриджкия университет и от Оксфорд. На тази база те формират голяма група, чиито членове впоследствие постъпват в МИ5, МИ6, Форин офис и в структури на британското правителство. Книгата ми е посветена на тази група, а една много малка част от нея става известна като Кеймбриджката петорка. Затова не приемам критиките на Бончо Асенов и Тодор Бояджиев, че съветското разузнаване ги е формирало като група. Те са се самоорганизирали в много по-широк кръг преди това и са споделяли общи идеали преди това, а големият принос на съветското разузнаване е, че се е възползвало от идеализма на някои от тези младежи в подходящия момент, предлагайки им алтернатива – да работят за Интернационала, за един свят, в който няма да има бедни и богати.
С идването на Сталин на власт, на тази илюзия е сложен край. Структурите на Интернационала по света за кратък период са унищожени, а много от сътрудниците му изчезват при големите чистки. Сред тях са и трима от ръководителите на Ким Филби. Според някои данни в този период е имало поне още двама, които са ликвидирани или изчезват заради подозренията на Сталин, че интернационалистите са шпиони. В тази ситуация, ако е вярна тезата на Бончо Асенов, че Филби е бил изцяло лоялен към съветското разузнаване, трябва да приемем, че интелект от неговата класа е бил лишен от най-обикновено критично мислене. Да убиват хора, отдадени на идеите на Интернационала, какъвто е самият Филби, и той да си въобразява, че точно на него ще му се размине, най-малкото граничи с липса на адекватна преценка. По-интересният въпрос, обаче, е защо Филби и някои от приятелите му осъзнават тази опасност и въпреки това продължават да сътрудничат. При това без никакво възнаграждение. Според един от ръководителите им в съветското разузнаване Юрий Модин това винаги е било най-голямата загадка. Очевидно те са искали да запазят своята самостоятелност, сами да преценяват какво могат да приемат и какво не, кога това съвпада с интересите и идеалите им и кога не.
В тази връзка едно от неверните твърдения на Бончо Асенов е, че Филби сам е предложил на руснаците да убие ген. Франко. Първо, той е интелект, стратег, а не килър. Второ, разсекретени документи на МИ5 разкриват как пред тях съветският дезертьор Валтер Кривицки е описал ситуацията.
„В началото на 1937 г. ОГПУ получи заповед от Сталин да организира убийството на Франко - обяснява Кривицки пред МИ5. - Хард беше инструктиран от началника на ОГПУ Николай Ежов да наеме англичанин за тази цел. Хард действително се свързва и изпрати в Испания млад англичанин, журналист от добро семейство, идеалист и фанатичен антифашист“. Сталин обаче се отказва от този план, защото смята, че може да използва англичанинът за много по-важни задачи.
В британския архив няма нито един документ, който дори да намеква, че това е инициатива на „младия англичанин“ или на Филби. От близките му знам доста случки, които напълно изключват инициативите му за каквито и да е мокри поръчки. Нещо повече, самият Филби споделя пред приятели, че е научил за тази идея, когато вече е в Москва.
В книгата „Истината за Ким Филби“ доказвам, че компанията на Ким Филби и Виктор Ротшилд (много по-широк кръг от Кеймбриджката петорка) продължават участието си в тази опасна игра по една единствена причина – не защото са лоялни към съветското разузнаване, а защото в края на 30-те години Хитлер влиза в съюз със Сталин и превзема Европа, налагайки един мракобесен режим.
Младежите са още студенти, когато през 1933 г. Хитлер става райхсфюрер, отправяйки заплахи към цяла Европа. Верен на мечтата на баща си да е като артист и след разговор с първия си ръководител Арнолд Дойч, Филби се записва в една пронацистка организация, наречена Дружество за английско-германско приятелство. Като автор на статии и ПР-специалист Филби бързо прави впечатление на фашистите и започва да се среща с високопоставени фактори като посланик Йоахим фон Рибентроп. Малко по-късно той ще се издигне до поста министър, а на 23 август 1939 г. подписва пакта за ненападение между Сталин и Хитлер. Към него е и протоколът как двамата ще си преразпределят териториите в Европа. Благодарение на този съюз между СССР и Германия, на 1 септември 1939 г. започва Втората световна война с нападението на Германия над Полша.
Ако приемем, че проф. Асенов е прав, че Филби е лоялен към съветското разузнаване, тогава се изправяме пред следния парадокс. През следващите две години, Филби, Виктор Ротшилд и приятелите им трябва да са помагали на съветското разузнаване и Сталин, за да може той заедно с Хитлер да унищожи Европа, Ротшилд да се озове в концентрационен лагер, а останалите млади свободолюбиви аристократи от групата да живеят в страх. Тоест, ако е вярна тезата на Асенов, излиза, че лоялността на младежите към Москва ги е лишила дори от елементарен инстинкт за самосъхранение.
Асенов оспорва и твърдението ми, че Филби и групата са участвали в скарването на Хитлер и Сталин. Първо, в спомените на шефа на международния отдел на НКВД Павел Судоплатов опитите им са описани подробно. Според Судоплатов Филби съобщавал, че британското правителство разработва планове за нагнетяване на напрежението и военни конфликти между СССР и Германия, които ще провокират Хитлер да нападне. Судоплатов описва и колебанията в Москва дали да се доверят на младите англичани, които ги информирали, че британски агенти пускат слухове в САЩ, че войната е неизбежна. Затова, пише Судоплатов, Кремъл трябвало да се подготви да нанесе превантивен удар в Южна Полша. В почти всички официални биографии на Филби се посочва, че през 1940 г. той предупреждава руснаците за операция „Барбароса“. Както и за плана на Хитлер да нападне СССР и за намерението на Япония да атакува Сингапур вместо Москва. Подробности по този въпрос могат да се открият и в книгата на Хенрик Боровик - „Файловете на Филби“. Боровик е сред малцината, допуснати в съветските архиви, където се натъква на интервю с Филби от 1963 г., когато вече е в Москва. На въпрос коя е най-ценната му информация, Филби отговаря, че това е телеграмата от посланика на Германия в Япония г-н От. В нея той съобщава, че Токио планира операция на юг, с което отказва на Германия да й помогне в нападението срещу СССР. Според Филби информацията е ключова, защото с разрива между СССР и Германия се отваря пътя към Втората световна война. В този разговор Ким Филби уточнява, че Сталин не е вярвал на своето разузнаване и затова се е доверил на неговата информация, която съвпадала с тази на Рихард Зорге в Япония. С други думи, Шпионина на ХХ век смята, че един от най-големите му приноси е скарването между Фюрера и Йосиф Висарионович и именно тази теза отстоявам в книгата. Оставям читателите сами да преценят дали да се доверят на тези аргументи или на мнението на Асенов.
Другото твърдение на Асенов е, че Филби и приятелите му нямат принос за съкращаването на Втората световна война. В книгата цитирам самия Филби, който в разговор с ген. Бояджиев споменава, че един от най-големите му приноси е, че предупреждава руснаците, че Хитлер ще влезе в битката при Курск с нова модификация танкове с усилени брони. Другият от Петорката – Джон Кеърнкрос предава подробни данни, благодарение на които руснаците разработват нов тип снаряди. Германците не очакват подобен отпор и отстъпват. Днес можем само да гадаем какво би станало и в какъв свят щяхме да живеем, ако тогава руснаците не разполагаха с тази информация и нацистите бяха победили.
Другият голям принос на Филби и приятелите му е, че предават разшифрованите данни от немската „Енигма“ едно към едно на руснаците. Чърчил е бил против, защото не е вярвал на Сталин и е настоявал да им се дава максимално редактирана и оскъдна информация. Какво е могъл да направи Сталин, ако младежите около Филби и Виктор Ротшилд не са му помагали да знае всичко, което става в нацисткия щаб, оставям на читателите сами да преценят.
Следващото невярно твърдение на проф. Асенов е, че в Англия е подета кампания за обезличаване на тяхното дело с твърдението, че не са били агенти на съветското разузнаване, а са служили на каузата на една група интелектуалци в Англия. „Че това не е така говори и фактът, че и петимата от Кеймбридж продължават да сътрудничат на съветското разузнаване след края на Втората световна война до разкриването им,“ пише Асенов.
Това не издържа и елементарен критичен анализ. В книгата с факти, документи и живи свидетелства описвам Филби и приятелите му като герои-идеалисти на глобално ниво, които мислят самостоятелно и в нито една ситуация не се поддават на манипулациите и егоистичните интереси на правителства и разузнавания. Напротив, Филби често казва, че е подавал определени информации, които да подтикват политиците да приемат правилни според него решения.
Другото твърдение на Асенов, че тезата в книгата е в интерес на британските служби, също е несъстоятелно, най-малко по две причини. В книгата разкривам няколко умело прикривани факти. Първо, Ким Филби е човекът, който открива най-великия актьор в шпионажа – Хуан Пужол Гарсия. Той и приятелите му от групата, в която Петорката е само малка част, изграждат такива легенди и мрежи, че го превръщат в най-ценния шпионин за Хитлер. Именно чрез Гарсия те манипулират Фюрера, разкарвайки армиите му из цяла Европа. С това разпиляване на нацистките сили всъщност спасяват десанта в Нормандия на 6 юни 1944 г., след който започва победното настъпление на съюзниците. Второ, осветлявам участието на Филби като шеф на Иберийската секция в британското разузнаване, където след 1942 г. е отговарял и за Северна Африка и Италия, в няколко важни операции като блокирането на испанските спецслужби и легендарната спецоперация „Минсмийт“.
По отношение на твърдението на Асенов, че омаловажавам заслугите на съветското разузнаване с твърдението, че Филби и приятелите му никога не са били агенти на никое разузнаване, а са работели за собствената си кауза за един по-мирен и справедлив свят – истината е, че никога не съм се опитвала да омаловажа това изключително постижение на съветското разузнаване, което успява да вербува агенти сред елита на британските младежи и аристокрация. Но не мога да прикрия истината, която споделиха всички, които са познавали Филби- той винаги е мислел самостоятелно. Затова изброявам няколко операции, когато той е играл срещу съветското разузнаване, защото е смятал, че в Москва постъпват подмолно и погазват принципите му. Сред тях е опитът му да предотврати терористичен акт и желанието му да спаси координатора на легендарната група „Червения оркестър“ от отмъщението на Сталин. Не успява и Радо попада в съветски лагер за „благодарност“, че е помагал на руснаците с данни по време на войната.
Въпреки това Филби продължава да сътрудничи на съветското разузнаване. Дори когато през 50-те години повечето британци категорично отказват да работят за СССР, тъй като излизат наяве всички недъзи на режима на Сталин. Сред отказалите се са и двама от Петорката –Антъни Блънт и Джон Кеърнкрос.
Филби остава в тази опасна игра не защото е лоялен, обесебен, глупав или неосведомен за всичко това, а защото смята, че може да продължи мисията си, на която никога не изменя – да спасява света и да го трансформира,
приближавайки го към своя идеал.
В името на това, като представител на британското разузнаване в САЩ, той подпомага трансфера на данни към Москва за разработваното в Америка ядрено оръжие. Целта му е била да има баланс, за да се избегне нова световна война. Затова Филби осуетява и спецоперациите на ЦРУ и британските спецслужби за сваляне на режимите в Албания и Украйна. Западът не стига до пробив там, защото Москва ликвидира подготвените групи емигранти в момента на нахлуването им в двете страни. Затова в книгата правя извода, че един от виновниците Берлинската стена да падне толкова късно е Филби. Според Бончо Асенов твърдението е наивно. Оставям на читателите сами да преценят дали ЦРУ и МИ6 щяха да се откажат от намеренията си, след като САЩ и Великобритания са водели спорове кои да са новите демократични лидери на Албания и Украйна.
Оценявам стремежа на Бончо Асенов да наложи тезата си, че Филби е бил изцяло лоялен на Москва разузнавач, но в книгата разкривам многото неизяснени моменти между Филби и съветското разузнаване.
Съветското разузнаване съзнателно или по-лошо –несъзнателно допуска гаф, с който прекратява кариерата на Филби в МИ6. По това време Филби е в САЩ и предупреждава руснаците, че един от Петорката – Доналд Маклийн, скоро ще бъде разкрит от американците като съветска къртица. Позицията на съветското разузнаване е, че Маклийн ще бъде предупреден, когато настъпи крайна необходимост. Тя настъпва 8 месеца по-късно. Накратко - Филби е в САЩ, руснаците имат връзка с Маклийн в Лондон, както твърди ръководителят на Петорката Юрий Модин. Въпросът е защо съветското разузнаване трябва да рискува разкриването на Филби, след като директно може да уреди предупреждението на Маклийн.
Вторият неизяснен момент е твърдението на Модин, че той казва на Бърджис да бяга с Маклийн. При всички случаи това е съгласувано с центъра в Москва. Ясно е, че ако избягат и Маклийн, и Бърджис, това ще постави под тежки подозрения Филби и ще сложи край на кариерата му. От тази гледна точка е много логична тезата на „ловеца на къртици“ Питър Райт, че руснаците са имали друг агент в британското разузнаване, много по-високопоставен от Филби. Затова за тях е било все едно дали Филби ще изгори. Така те вместо да спасят един, вадят от играта трима.
Въпросът, който задавам в книгата, е дали руснаците са подтигнали Бърджис да избяга, за да осуетят издигането на Филби? В съветското разузнаване винаги е имало силно лоби, което нито за миг не е вярвало, че Филби им помага от лоялност. Павел Судоплатов описва в спомените си, че Филби от самото начало им е изглеждал подозрителен. Как подполковник Морджинска прави анализ на информациите на Филби и приятелите му и стига до извода, че той участва в „дезинформационна кампания на британското разузнаване“.
„Той бе съпътстван от тези подозрения дълги години - отбелязва Судоплатов. - Дори през 60-те трябваше да премине унизителната проверка за лоялност.“ Между другото самият Филби и последователите му в Русия години наред търсят истината за отношението към него. Ако проф. Асенов е прав, че между Филби и съветскоторазузнаване цари такава идилия, защо тогава, когато Филби отива в Москва той се сблъсква с тотално недоверие? Съпругата му и учениците му разказват колко му е тежала изолацията и отказа да му дадат дори елементарна работа. Никой не е чел анализите му. Бил е дисидент. Не понасял застоя и режима на Брежнев, не понасял охолството на върхушката и мизерията на пенсионерите и обикновените хора. Изисквал от учениците си да мислят самостоятелно, а не да робуват на идеологеми. Заради всичко това забранявали на някои от учениците му да го виждат, защото Филби бил неблагонадежден. Да, аз го описвам именно такъв – гений в дипломацията и шпионажа, блестящ ум със самостоятелно мислене, който не се поддава на пропаганда и манипулации. Той се възмущава и от Брежнев, и от Горбачов, чиито грешки още тогава вижда, че ще превърнат Русия отново във враг на Запада и това ще провокира нова студена война.
Наистина книгата е голямо разочарование за тези, които искат да мислят в старите пропагандни щампи, отказвайки да приемат, че Филби е човек надраснал времето, политиците, виждал е далеч напред и е бил многопластов, сложен играч. Книгата е неудобна и за британските служби, защото в нея разкривам истинските заслуги на Филби и приятелите му за съкращаване на Втората световна война. Той винаги е намеквал пред близките си, че е участвал в едни от най-изобретателните разузнавателни операции, но приносите му старателно са били заличавани във Великобритания след бягството му в Москва. Но именно заради тези безспорни заслуги на надционалната група около Филби и Виктор Ротшилд за съкращаване на Втората световна война, стратегът Филби попада в шортлистата с кандидати за шеф на МИ6.
Приятелите на Филби от Оксфорд и Кеймбридж, които през войната са в МИ5 и МИ6 са били наясно със заслугите му – че той сътрудничи на руснаците по време на войната, въпреки че не понася Сталин и режима му. Но го прави, за да прекрати по-бързо войната. Това всъщност е причината през 1956 г. след уволнението му, МИ6 отново да го привлече като сътрудник в Близкия изток. ЦРУ подновява контактите си с него, а паралелно с това Филби работи и със съветското разузнаване. Отново в името на мира и за да осуети нова война в резултат на Суецката криза.
Тази истина е крайно неудобна за британските служби, които от бягството му в Москва са подложени на унищожителни критики. Оттогава насам за тях Филби не може да е друг освен предател. Всеки, който следи публикациите и книгите във Великобритания ще потвърди, че там системно се прокарва линия, която цели да унижи Филби и да заличи заслугите му. Сред любимите сюжети са, че Петорката са извратено хомообщество, сбирщина от пияници, любители на оргиите и т.н. Мисля, че книгата ми е далеч от тази линия и не приемам никакви критики, че тя съвпада с каквато и да е гледна точка на британските служби. Асенов, с презумция за виновност се опитва, без нито един факт, да внуши, че книгата прокарва удобна за британските служби линия. Тъй като съм прегледала огромен обем сериозна литература и следя непрекъснато британските медии, мога убедено да твърдя, че за британските служби Филби никога не е бил наднационален герой, жертвал всичко ценно в живота си, за да има мир и един по-справедлив свят. За британските служби той е предател.
Има още един аргумент, че Филби никога не е бил лоялен към никое разузнаване, а е работел за своя идеал и това е заглавието на неговата книга - „Моята тиха война“ или „Моята тайна война“. Не знам дали съдържанието й е било редактирано от съветското разузнаване, но съм убедена, че заглавието й е негово. И то всъщност е ключът, с който Филби подсказва, че е действал независимо, че е мислел самостоятелно, че не се е поддавал на манипулациите на разузнавания и политици. Ако е бил лоялен само към съветското разузнаване, както смята Бончо Асенов, защо не е озаглавил биографията си „Нашата тайна война“? Това е много по-логично решение за един пламенен обсебен комунист, предан на съветското разузнаване, какъвто Асенов смята, че е бил Филби. Но Филби прави друго - още в самото начало на книгата си ни подсказва, че това е било само неговата лична война в името на неговия личен идеал.
Неслучайно и за съветското разузнаване Филби винаги е бил една голяма черна кутия.
„Ким никога не разкри истината за себе си - пише един от ръководителите му Юрий Модин. - Нито с британците, нито с жените, с които живееше, нито на КГБ се удаде някога да пробият мистериозната броня, която го обвиваше. ... Но в края подозирам, че Филби се подиграваше на всеки и особено на нас.“
С удоволствие ще приема всякакви критики, стига да са достатъчно аргументирани с факти. Плъзгането по повърхността, по пропагандни клишета и щампи, подхвърлянето на голословни твърдения и отказа да се проучат детайлно фактите, с нищо не допринася за изследването на феномена „Филби“.