brodbg.com | БРОД ЗА БЪЛГАРИЯ
   

Защо се срина престижа на офицерската професия?

ген.-майор /ОЗ/ Стоимен Стоименов 31 Юли 2019 

Тихомълком, у нас се привнесе разбирането, намиращо място в демократичните държави, че военните са „граждани в униформа“, които произвеждат услугата „отбрана“


Честта на пагона е свята!
Армия без офицерски корпус е като китара без струни!
Възраждане днес и сега на престижа на професията на дълга и честта!

От доста време съм изкушен да изразя своята гражданска позиция за престижа на офицерската професия и честта на пагона в условията на българската демокрация. За това имам сериозен личен мотив. Офицер съм от кариерата. Подготвях се за този ми избор пет години като курсант- профил мотострелкови във ВНВУ“Васил Левски“. На офицерската професия посветих  35 години от съзнателния си живот.

Нещото, което досега ме спира да посегна към перото, е предчувствието, че няма да бъда разбран правилно и че е много вероятно гласът ми да остане глас в пустиня.

С ясното съзнание, че, подемайки тази тема, поемам определен риск, ще споделя някои мисли и терзания като офицер от запаса, съблякъл преди почти 20 години генералския мундир. През всичките тези години следя отблизо какво се случва в моя дом, как върви развитието на армията и каква е ситуацията в и около офицерския корпус. Радвам се на успехите на колегите от Въоръжените сили, преживявам неудачите и проблемите, които за съжаление в някои области се задълбочават.

Българското офицерство има запазено място в нашата славна бойна история. Офицерството участва в пет войни за национално обединение, в една „студена война“ и в една безкрайна, продължаваща вече 100 години, гражданска война. С  героизма и саможертва на предците са свързани бляскавите победи във войните за обединение на българския народ и на българските земи. Споменът за тези победи поражда чувство на гордост, но и на носталгия по безвъзвратно отминалото време на българската бойна мощ.

Днес времената са други. Друга е и българската армия и нейния офицерски корпус. Днес няма бойно поле в класическия смисъл на думата. Но вътрешни фронтове има, има студена гражданска война, има противопоставяне и конфронтация между политическите сили и в обществото. Нацията е разединена.

Историята свидетелства, че в трудни времена и в години на изпитания, погледите на народа с вяра, надежда и упование са се обръщали към армията и офицерството. В тяхно лице българският народ е виждал истински лидери във военното дело и фактори за просперитета на нацията и държавата.

И днес България и българският народ изживяват тежки времена. Притискат ни кризи в образованието и здравеопазването, бедност и недоимък, демографска катастрофа, стряскаща емиграция, обезлюдяване на цели райони на страната. Има реални рискове и заплахи за националната ни сигурност. Може би с доверието във военните хора се обяснява  категоричният избор на действащ генерал  за държавен глава. Острите проблеми, предизвикателствата, рисковете и заплахите пред които сме изправени, правят изключително актуален въпроса за мястото и ролята на офицерството във всенародното усилие за постигане на националните цели и интереси, за ново възраждане на Отечеството и за изграждане на сигурна, военно защитена и просперираща България. Поставянето на този въпрос не е нито химера, нито носталгия по безвъзвратно отминало време. Той е толкова навременен, колкото актуален е и въпросът за нуждата от армия през 21-ви век. Престижът и ролята на офицерския корпус е функция на имиджа и авторитета на армията, която е стълб на  държавността. Затова, преди да отговорим на  въпроса - що за професия в наше време е офицерската , перспективна ли е или замираща, трябва да дадем отговор на по-фундаменталния въпрос- актуална  ли  е повелята на Конституцията да имаме „Въоръжени сили, които да гарантират суверенитета, сигурността и независимостта на страната и защитата на нейната териториална цялост“. Надявам се никой българин да не оспорва актуалността на тази основополагаща норма на нашия основен закон. Тя убедително се потвърждава от усилията на държавата за модернизацията на армията и приемането на стратегическите проекти за трите вида въоръжени сили, както и от амбициите за подобаващо участие в изграждането и функционирането на колективните системи за отбрана и сигурност.

Впрочем, добре известно е, че в днешната взривоопасна международна обстановка, въпросите на отбраната и сигурността са с приоритетно значение за НАТО, ЕС, САЩ, Руската федерация, Китай, Индия и за всяка уважаваща себе си държава. Затова се разработват нови визии и стратегии за отбрана и сигурност, увеличават се военните разходи, внедряват се във военното дело върховите постижения на науката и най-новите технологии, изкуствения интелект, роботи, дронове и всичко останало, свързано с повишаването на националните и колективните отбранителни способности и бойната мощ на Въоръжените сили. Неразделна и най-важна част на усилията във военната област е грижата за човешкия фактор, за изграждане на съвременния офицер, лидер в областта на отбраната, обучението, възпитанието и култивиране на бойното майсторство в личния състав на армията. Времето изисква и прави офицерската професия безалтернативна,  атрактивна и перспективна, с решаваща роля и значение за успешното функциониране на сложния армейски организъм в мирновременния живот и в условията на реална бойна обстановка.

Днес ситуацията в сектора за отбрана по ред причини не е адекватна на новата среда за сигурност. За разлика от миналото, офицерският корпус не кара локомотива, който гарантира отбраната и сигурността и движи прогреса на държавата. Затова не е изненада, че често се чуват приказки, в това число и от политици, и депутати, от рода „...защо да харчим толкова много пари за армията, като тя нищо не прави“.

Днес „Велик е нашият войник“ за мнозина е само един мит.  С тревога констатираме, че службата в армията не е така привлекателна и авторитетна, както в миналото. Офицерската професия не се радва на всенародна почит и уважение, не излъчва оптимизъм, вяра и надежда, че мирният труд, животът и здравето на народа са надеждно защитени от външни сили  и заплахи. Днес имаме малка, не така мощна, и с остаряло въоръжение и бойна техника армия. И въпреки това, може би по традиция, народът си тачи своята армия. През последните години във всички представителни социологически изследвания тя се нарежда между 3 и 4 място по одобрение между държавните институции. Армията ни хем е малка, хем при това е и неокомплектована с личен състав. В края на 2018 г. вакантните длъжности за военнослужещи са 5 675. Некомплектът от офицери е 1 400 души. Около 20% от офицерските длъжности, и то главно в тактическите звена, са незаети. Стряскащ е некомплектът на действащия резерв. Той вече много години се задържа около 83%. На обявените и проведени през 2017 и 2018  година конкурси за попълване на вакантните длъжности се явиха под един кандидат за едно място. За сравнение  през 2013 г. за едно място се явяваха по 5-6 кандидати. С всяка изминала година намаляват желаещите да се посветят на офицерската професия. През учебната 2018-2019 година 30 % от местата за курсанти по специалността „Организация и управление на военни формирования на тактическо ниво“ в Националния военен университет (НВУ), обявени в План - графика на Министерството на отбраната, въпреки проведеното второ класиране останаха непопълнени. За учебната 2019- 2020 година ситуацията с приема на курсанти в Университета се влоши още повече. Попълнени засега се само 52% от обявените 231 места в 21–а специалности. Не знам дали това не е истинската причината началникът на НВУ бригаден генерал Пламен Богданов тези дни да подаде рапорт за освобождаване от длъжност и от кадрова военна служба. Проведеното наскоро представително международно социологическо изследване на „Галъп интернешънъл “  показа, че 47% от българите не биха се сражавали за Родината, а само 25% са изразили готовност да защитават Отечеството с оръжие в ръка.

Днес много говорим за проблемите в образованието, здравеопазването, демографията и не знам защо с лека ръка подминаваме критичното състояние на  окомплектоването на армията с личен състав и  откровеното  признание, че тя не е в състояние да изпълни в пълен обем конституционния си дълг по военната защита на Отечеството.

Ако се върнем назад във времето, ще се убедим, че в своята над 140- годишна история, като изключим първите години след 09.09.1944 г., които са белязани с масови чистки, българската войска никога не е изпадала в такава тежка ситуация по отношение на попълнението си с офицерски кадри. Да, имало е много по-остри, но от друг характер проблеми. Имало е гонения, противопоставяния, уволнения по политически причини, съдебни разправи, затвори, концлагери и дори смъртни присъди на офицери, издадени от офицери. Нека си припомним, че българското офицерство беше в основата на четири военни преврата, че в по-голяма или по-малка степен участва в „белия“ и в „червения“ терор. Въвличането на офицерството в политиката и използването на армията за решаване на вътрешно-политически въпроси струваше много скъпо на офицерското съсловие и на армията като цяло. В атентата в катедрала „Света Неделя“ са убити 13 генерали и 29 офицери, други 19 генерали и 83 офицери са ранени. По повод на жестокостите и убийствата след 9-то юнския преврат и Септемврийското въстание 1923 г., Антон Страшимиров избухва със знаменития позив „Клаха народа, както и турчин не го е клал“. В годините на „червения“ терор 2 000 офицери са репресирани веднага след завръщане от фронта. Народният съд осъжда 47 генерали и висши военни на смърт. В този период за по-малко от година има данни, че са избити повече генерали и висши военни, отколкото във всички войни за национално обединение. Това са трагични страници от живота на българското офицерство, които трябва да се помнят и да са урок за политици, държавници и висши военни.

Сегашната ситуация в армията е много по-различна, но е посвоему уникална, защото е белязана с такава криза по отношение на попълнението с личен и офицерски състав, която много сериозно затруднява изпълнението на мисиите и задачите на Въоръжените сили. В това отношение без преувеличение може да се твърди, че сме стигнали дъното. Ножът е опрял в кокала. Разклатени са основите на Въоръжените сили. А как се изпълняват задачите в тактическите звена, където липсват командири на взводове и роти, как да се запази животът и здравето на войниците на учения и бойни стрелби, когато има екипажи на танкове и артилерийски разчети, наполовина попълнени. Трябва да се отдаде заслуженото на офицерството, на Щаба на отбраната, на командирите на видовете въоръжени сили и на войскови формирования, които стоически преодоляват трудностите и проявяват завидно майсторство, за да осигурят нормалното функциониране на сложния войскови организъм.

Армия без офицерски корпус, който е нейният железен гръбнак, е като китара без струни. Може да прозвучи пресилено, но без офицери няма армия, няма суверенна държава, няма гаранции за сигурността на гражданите от външни заплахи. За сметка на това има опасност една от най-старите европейски държави да изчезне от картата на света. И тези тежки констатации не са голи приказки, плод на емоции и носталгия, а жива реалност.

Днес офицерската професия не попада в десетката на най-престижните в България професии. Офицерството отстъпи крачка назад и не се подрежда в първата редица на елита на нацията. Офицерският пагон не блести с неотразима светлина. Честта на пагона загуби своята характеристика на концентрирано изражение на най-високата духовна чистота, професионализъм и физическо съвършенство, на мотиватор за изпълнение , дори и с цената на живота, на воинския дълг.

Офицерският и генералският пагон не всяват нужния респект в обществото.
Да си офицер, защитник на Отечеството, не поражда такова чувство на гордост от професията, както е било в миналото. „Офицерът, пише във фундаменталния си труд „Помни войната“ полковник Борис Дрангов, значи сърцевед, назначен да възпитава войска в мирно време, умело да я води във война... Само офицер може да обучава и възпитава войника“.

Липсата на кандидати за курсанти и офицери дава основание да се заговори за опасност от срив на престижа на офицерската професия. Такива са фактите и за тях трябва да се говори на висок глас, за да бъдат осъзнати и, което е по- важно, да се вземат без отлагане необходимите мерки от компетентните държавни органи. Нужен ни е критичен анализ и обективен отговор на въпроса как и защо стигнахме дотук,какви са причините за този стряскащ некомплект и какви мерки да се вземат, за да се възроди престижът на офицерската професия, да стане тя привлекателна и желана от подрастващото поколение?

Падането на престижа на армията и на офицерската професия започна и продължи през целия преходен период. Преходът от социализъм към капитализъм се тълкува от някои политици и учени като много труден, но неизбежен етап от развитието на страната, който е изиграл своята положителна роля. Не са малко обаче и тези, които го определят като сбъркан, престъпен, бандитски, родил много проблеми и отпратил България на последните места в Европейския съюз по почти всички качествени показатели. Аз нямам компетенции да характеризирам и оценявам преживения преходен период, но като съвременник на случващото се смея да твърдя, че през него се срина бойната мощ на армията и престижа на офицерската професия.

Преходът роди и задълбочи предпоставките и причините за помръкване честта на пагона и за падане престижа на военната професия.

Анализът показва, че една част от предпоставките за тази нерадостна картина са плод на обективни дадености, които не зависят от волята на суверена и на държавните власти. Те са по-скоро резултат на развитието на историческия процес, на новите реалности в страната и света и на промените в средата за сигурност. Такава предпоставка е новият световен ред и установяването на еднополюсен свят след рухването на световната социалистическа система. Кардиналните промени създадоха различна среда за сигурност и активизираха развитието на  процеса на разоръжаване и съкращаване на военните арсенали и на  Въоръжените сили. В света и у нас с облекчение се възприе тезата, че настъпва ера на траен мир и че няма реална опасност от унищожителна война. Тази геополитическа промяна беше разчетена  като знак за намаляване на усилията във военната област, на числеността на Въоръжените сили, включително и на офицерския корпус, както и на ресурса, който се отделя за отбрана.Продължителният мирновременен период след края на Втората световна война, също оказа своето въздействие върху отношението към армията и военната професия. И действително, повече от 74 години, като се изключи участието на наши контингенти в международни мисии в чужбина, Българската армия не е участвала в реални бойни действия. Десетки хиляди български офицери излязоха от редовете на армията без да са почувствали мириса на барута и без да покажат и приложат освен на учения това,  което са учили и за което са се подготвяли през цялата си служба.Всичко това допринесе за установяване в част от обществото и сред политиците на мирновременни нагласи и пацифистки настроения.

Възприетият модел на преход към демокрация, изпълнението на плана Ран-Ът, крахът на банковата система, галопиращата инфлация, разбойническата приватизация, погрома на промишлеността и селското стопанство, безработицата, сринаха жизнения стандарт на българските граждани. Страната трайно оглави класацията за  най-бедната държава  в ЕС. Бедността  е един от решаващите обективни фактори за задържане на модернизацията на армията и за драстичните съкращения на личен, в това число и на офицерски състав. Бедна България, омаломощена от толкова остри проблеми в социалната област, в образованието, здравеопазването и в инфраструктурата, не може да си позволи да подържа многочислена армия със съвременно въоръжение и бойна техника. Бедността влияе най-непосредствено на жизнения стандарт и качеството на живота на военнослужещите, а от тях в много голяма степен зависи изборът и престижът на офицерската професия. Нека си припомним, че в кризисните години, при наличието на галопираща инфлация, офицерите получаваха символични заплати от по няколко долара и само декларацията, че ще служат 10 години след завършване на образованието, която беше обвързана със сериозни плащания, ги задържаше в армията. И днес българските офицери са сред най-ниско платените в държавите, членки на Алианса. Заплатите на военнослужещите изостават от възнагражденията в други сектори на националното стопанство.

Бедността и безизходицата съвсем естествено подклаждат и раждат проблемите в демографската област. Демографската катастрофа и напускането на страната от стотици хиляди млади хора и от граждани в активна възраст допълнително затруднява приема във военните училища и окомплектоването на армията и резерва с човешки ресурс. И ако в други сектори на националното стопанство се правят опити дефицитът да се компенсира с внос на работна ръка отвън, то във Въоръжените сили този резервен вариант е неприложим.

Без ни най-малко да се подценява влиянието на обективните реалности, анализът на тежката ситуация, свързана с окомплектоването на Въоръжените сили с офицерски кадри и сривът на престижа на тяхната професия, в много голяма степен се дължи на грешки в политиката, стратегията и практическите действия на държавните власти и институции  и на конфронтационните нагласи, партизанщината и реваншизма, налагани от някои политически сили. Този кръг от причини, които са  изцяло от субективен характер, изиграха решаваща роля за помръкване на престижа на офицерската професия. В този материал, основните причини са  разгледани в хронологичен ред  като генезис, процес на развитие и последствия.

Погромът на офицерството започна веднага след десетоноемврийската промяна, като неразделна част от процеса на разграждане на тоталитарната система за сигурност. Този процес още от самото начало се политизира и съзнателното насочи към сриване устоите на офицерската чест и достойнство. Офицерството беше взето на прицел. Проводниците на демократичните промени побързаха да покажат,  че са снели доверието си от старшите офицери. Един министър на отбраната, ако не с нещо градивно, ще бъде запомнен с фразата „ До капитан ще ги купя, от капитан нагоре ще ги чупя“! Голям страх пораждаше фактът, че БНА, начело с офицерския корпус, е реалната сила, която може да влияе на процесите, протичащи в страната и да спъне или преустанови замислените и налагани  промени. В това отношение се имаше предвид и пуча в Москва през 1991 г., организиран от военното ръководство с участието на войскови формирования. Затова тази сила трябваше в срочен порядък да се неутрализира и лиши от възможността да бъде арбитър на случващото се в страната. Подходите и механизмите за постигане на тази стратегическа цел са добре известни. Започна се с „шапката с пари“, премина се през посегателства и лепване на какви ли не етикети и обидни квалификации, за да се стигне до чистките и масовите съкращения. А всичко можеше да стане цивилизовано. Офицерите си отиваха от армията огорчени и дълбоко наранени. Те изпълниха дълга си към държавата и осигуриха безкръвния мирен преход. Държавата ги предаде и изостави да се спасяват поединично. Разправата и посегателствата на честта на пагона не е история. Колко популярни генерали и офицери в последните години бяха омаскарени по закона за досиетата, ами атаката тези дни на двамата генерали - настоящ и предишен директор на Служба „Военна информация“.  Медиите тръбят, че целта на удара е Службата да бъде оглавена от гражданско лице. Като се изключи същия този сценарий, разигран преди няколко години, през цялата 111-годишна история на военното разузнаване, то се е ръководило от началник-кадрови военен. Правилно се говори, че щом политиците си позволяват така безцеремонно да се разправят с офицерството, значи то е слабо, не е сила и фактор в обществото и държавата.

В първи години на промяната се предприеха деструктивни действия за насърчаване на разделението и противопоставянето на офицерството. Разбиването на единството на офицерския корпус вървеше по линията на противопоставяне млади на по-стари офицери, на завършили училища и академии в бившия СССР и в натовски страни, на заемащи командни и други длъжности и офицерите от ВКР и политорганите, на натовци и антинатовци, на русофили и русофоби  и т. н. Още в първите години на прехода се създаде Офицерската легия „Раковски“ и като противовес- офицерските събрания. Делението и противопоставянето разединява офицерството и трупа негативи върху честта на пагона. В един период от време, особено в първите години на прехода, се провеждаше линия за преустановяване на връзките и контактите между действащите и запасните офицери. Вторите бяха заклеймени като комунисти и слуги на чужда държава, които могат да влияят лошо на новото поколение офицери, възприели евроатлантическите ценности. Добре е, че този уклон се изживя и сега няма хладина във  взаимоотношенията между офицерите.

В България много от въпросите, свързани с армията, с обучението и подготовката на офицерския състав и с кариерното развитие на висшия команден състав традиционно се решават с помощта и под въздействието на „големия  брат“. България винаги се е прилепвала към някоя велика сила, която на практика е изземвала част от националния ни суверенитет. Преди беше Русия и СССР, сега са САЩ. С едно или две изключения, съдбовните решения в Третата българска държава са вземани от някой друг, а не от суверена и публичните български власти. И днес влиянието на САЩ в България, в това число и във военната област, е изключително голямо. Публично известен е фактът, че нашите американски приятели ни поставиха като условие за приемането ни  в НАТО да унищожим ракетите с които разполагахме и да ликвидираме ракетните си войски. После, по наша молба, ни изпратиха екип от експерти, начело с генерал Хенри Кифенаар, който да ни помогне в реформирането и трансформациите на Въоръжените сили. Тази помощ намери израз в изготвяне на доклад, в който имаше кардинални мерки по отношение на целите, числения състав, организацията, въоръжението и отбранителните способности на видовете въоръжени сили и на армията като цяло. България получи този документ през март 1999 г. с нарочно писмо на тогавашния министър на отбраната на САЩ господин Уилям Коен, в което ни се казваше да приемем  доклада на генерал Кифенаар като пътна карта на военната реформа. И ние безропотно го приехме. В съответствие с препоръките, съдържащи се в доклада, на 29.10.1999 г. беше гласуван „План- 2004“, по силата на който за пет години трябваше да се съкратят 10 500 офицери от Въоръжените сили. Не беше пропусната възможността тази партньорска  помощ да се използва от български политици за нападки на българския генералитет, че е неспособен да разработи дори една визия за реформиране на своите Въоръжени сили. А ние покорно мълчахме. Тогава и сега се чудя от какво имат нужда нашите американски приятели, от силна българска армия на Източния фланг на Алианса, на границата между православието и исляма или от територията на България. Що се отнася до територията, на базата на подписано на 28 април 2006 г. „Споразумение между правителствата на Република България и САЩ за сътрудничество в областта на отбраната“, у нас функционират четири съвместни българо-американски съоръжения, определяни от някои политици и граждани като американски бази. Тези съоръжения се ползват от американските приятели безплатно. Този факт се използва тези дни, дори и от парламентарната трибуна, за да се поиска, като компенсация, САЩ да ни подарят многоцелеви боен самолет F-16 блок 70. В последно време  някои български граждани, в това число генерали и офицери от запаса,  определяни от мнозина като безродници, апелират за изграждане на военни бази и на Черно море, за домакинстване от страна на България на многонационални натовски формирования и дори за складиране на ядрено оръжие на наша територия. Та нима не е известно на тези господа, че на всяко действие има и противодействие и че подобен род въпроси са от изключителна компетенция на суверена. Иначе е вярно, че на съвместните българо-американски съоръжения се провеждат разнообразни и полезни учения, на които се обменя ценен боен опит и се развиват лидерските и командирски качества на българските офицери. По Програмата за чуждестранно военно финансиране в подготовката на кадри и доставката на техника и оборудване, САЩ са инвестирали у нас стотици милиони долари. Още по-внушителна е безплатната руска помощ оказана през годините на Българската земска войска, на Българската народна войска  и на Българската народна армия. И двете велики сили са направили много за обучението и подготовката на българския офицерски корпус. Уважавам принципа „Приятелството си е приятелство, но сиренето си е с пари“. Застъпвам се обаче за по-ярка проява на истинската партньорската солидарност, за  взаимно уважение  и  зачитане на националните интереси.

Най-всеобхватните реформи в армията, които започнаха след 1998 г., нанесоха и най-тежкия удар по българското офицерство. Много може да се спори по истинските цели, обхвата, дълбочина, положителни и слаби страни на реформите и трансформациите, но едно е безспорно и то е, че те  в крайна сметка се сведоха до съкращения на личен състав. Тези дълбоки промени във Въоръжените сили бяха неизбежни, както беше неизбежно и оптимизирането на офицерския и другия личен състав. Затова, още  преди промяната, през 1989 г. армията беше редуцирана с 10 000 души. След това, в изпълнение на Договора за обикновените въоръжени сили (ДОВС) и достигане на определените с него квоти, се извършиха в продължение на три години нови чувствителни съкращения на личен състав и бойна техника. С оглед на подготовката на страната за членство в НАТО и интеграцията в неговите структури, се замисляха и планираха какви ли не реформи и трансформации, приеха се поредица от планове и визии за организационно изграждане и развитие на Въоръжените сили, утвърждаваха  се инвестиционни план-програми и всички тези документи оставаха в основната си част неизпълнени, освен в частта съкращаване на личен състав. Проблемът е, че в това отношение нямаше държавна политика, постигнат консенсус в обществото и съобразяване с волята на суверена. Случиха се и поредица от безумия, които допълнително смачкаха самочувствието на офицерството и хвърлиха сянка върху честта на пагона. Много от реформите и промените в гражданско-военните отношения като закриване на Генералния щаб и обезличаването на военното ръководство и на висшия команден състав, изграждането на интегрирано министерство на отбраната, нарушаване на баланса на правомощията между политическото и военното ръководство, пренебрежителното отношение към военната експертиза, изолиране на военните институции от обществото, се осъществиха преждевременно, без необходимата дискусия и предварителна подготовка, поради което причиниха вреди на армията и удариха по престижа на генералитета и офицерската професия. Много от погрешните политики бяха законово регламентирани като някои от тях и до сега не са коригирани, въпреки очевадните техни вредни последици.

Деформациите, свързани с прокарването на замислените реформи, засегнаха и такава чувствителна за военнослужещите сфера, каквато е социалната област. Отнемането на социални придобивки, включително отмяна на раздела за социалната политика в ЗОВСРБ и утежняване на условията за пенсиониране, се отразиха пагубно на интереса към военната професия. Премахнаха се бонуси и утвърдени механизми, които бяха вид компенсации за характера на труд и за лишенията на военнослужещите от някои човешки права и свободи. ЗОВСРБ не е адекватен по отношение на ограниченията на гражданските права на военнослужещите.

Проблемите в социалната сфера, които през годините на прехода се задълбочаваха, имат силен демотивиращ ефект. Демотивацията на офицерския корпус е най-прекият път, водещ към срив на престижа на професията и на честта на пагона. Основните демотивиращи фактори са: несигурността на офицерите, поради закриването на поделения и гарнизони; промяна на изискванията за заемане на различни длъжности във военната йерархия; съкращения; ниското и несъответстващо на натоварването, отговорността и житейските трудности възнаграждения; честата смяна на правилата за медицинското, кадровото и пенсионното  осигуряване.

Участието на България в колективните системи за отбрана и сигурност на НАТО и ЕС, също повлия на отношението към офицерската професия. Членството в тези най-авторитетни организации се възприе от правителствата на преходния период като дар божии не само за отбраната и сигурността на страната, но и по отношение на ресурса, заделян за този сектор. Управляващите решиха, че мощните в икономическо и военно отношение партньори ще гарантират националната ни сигурност, поради което можем да си позволим по-малочислена, със скромен офицерски корпус армия, за която да заделяме финансов ресурс, който е по силите на бюджета на държавата. Твърдим, че България се стреми и работи за утвърждаването си като генератор на сигурност на Балканите, а в действителност, все още сме в позицията  на консуматори на колективната сигурност и отбрана. Разчитаме на НАТО да ни пази и да гарантира нашата военна сигурност. Удобно се подминава фактът, че освен член 5, Вашингтонският договор има и член 3, който предявява високи изисквания към отбранителните способности на съюзните армии. Такива способности могат да се постигнат и поддържат само при наличието на подготвен и надежден офицерски корпус.

България последователно изпълнява мисията си за принос към колективната сигурност. Участието в операцията „Стабилизиране и възстановяване“ в Ирак в периода 2003- 2008 г. с 3 367 души ни струваше над 155 милиона лева разходи и 13 свидни човешки жертви. Преди това в мисията на ООН в Камбоджа през 1992-1993 г. участвахме с общо 1 300 военнослужещи и дадохме 10 човешки жертви.  Понастоящем участваме в 11 различни мисии и операции зад граница с около 1 400 военнослужещи. В мисията „Решителна подкрепа“ и с други ангажименти в Афганистан, се намират 174 военнослужещи, като по този показател България е на 15-то място от 39 държави участващи в коалицията. През различни мисии и операции през годините на прехода преминаха общо около 13 000 военнослужещи. Тези факти се изтъкват като доказателство , че България е лоялен и предвидим партньор, доказващ с дела своята съпричастност към колективната сигурност. Медалът обаче има две страни. Общественото мнение дава и друга оценка на тези факти. Много са българските граждани, които споделят мнението, че изграждаме и готвим армия не за основната мисия „Отбрана“, а че поддържаме експедиционна армия, която  се използва за защита на чужди интереси. Всичко това сваля престижа на армията и на службата в нея.

Тихомълком,  у нас се привнесе разбирането, намиращо място в демократичните държави, че военните са „граждани в униформа“, които произвеждат услугата „отбрана“. Тази услуга е съпоставима с услугите, които правят гражданите с други професии. Военната професия е на пазара на труда и на общо основание се съревновава с другите професии за привличане на качествени попълнения за военните формирования. Военните в повечето случаи губят в това съревнование поради ниско заплащане, напрежението в работата и лишенията от важни човешки права и свободи. Прокарването на теорията за гражданина в униформа не е нищо друго, освен пар екселанс омаловажаване на значимостта и престижа на военната професия. В армията не става дума за производство от военнослужещите на каквато и да е „услуга“, а за върховен дълг и въпрос на чест да се служи на своя народ, да се брани с оръжие в ръка неговият мирния труд и териториалната цялост на страната. При полагането на военната клетва военнослужещите  целуват бойното знаме и дават обет не за услуги, а да изпълняват умело и с чест свещения си дълг по защитата  на род и Родина.

Демокрацията, както се случва в редица сфери на обществения живот, се възприе и във военната област като свободия и породи анархия, включително и по отношение на присвояването и притежаването на офицерско и генералско звание. Наблюдаваме волни или неволни действия, водещи до обезценяване на тези звания, до омаловажаване на  престижа на офицерската професия. В цивилизования свят пагоните и генералските лампази са армейски атрибути. Те имат символно значение и показват, че човекът, носител на тези атрибути, е професионален военен, притежаващ военна подготовка и военно образование, придобито във военни училища и военни академии по направление военно дело, както и  съответен ранг във военната йерархия.

В тази връзка, моля за извинение, но тук ще засегна един проблем свързан с колегите от МВР и Службите за сигурност. Правя го с неохота и не бих го зачеквал, ако не беше от принципен характер. Дълбоко уважавам полицейските служители и служителите от службите за сигурност. Те, за разлика от военнослужещите, са ежедневно на бойното поле, водят война с мафията, с организираната и конвенционалната престъпност, с контрабандата и дават свидни жертви. Но тук става дума за нещо друго. В тоталитарната държава, а и в първите години на демокрацията, у нас военни звания имаха и служителите от системата на МВР и службите за сигурност. През 2009 г., със закон, МВР, а по-късно и другите структури, с изключение на НСО,окончателно бяха девоенизирани. Тази мярка беше приета от служителите на МВР с неохота и разочарование, особено от ръководния състав. Офицерите сигурно имаха аргументи да си искат званията и униформите. И макар по закон и без военни звания, те се сдобиха  с униформи с пагони и със звезди върху тях, а комисарите - и с генералски лампази. До тук всичко е нормално. Оттук нататък следват закононарушенията и деформациите. С §4, ал.2 на Предходните и заключителни разпоредби на Закона за резерва на Въоръжените сили на Р. България, обн. ДВ, бр. 20 от 9. 03. 2012 г. , неизвестно защо, се въведе нормата за  „съответствие“ на длъжностите в МВР и ранговете в Службите на званията на военнослужещите по Закона за отбраната и въоръжените силина Р. България (ЗОВСРБ). Регламентира се уреждането на този въпрос да се извърши с акт на Министерския съвет. Във въздуха остана да виси въпросът какви обществени отношения се уреждат с този текст на Закона и кое налага да се прави това съответствие, при положение че обявените в изпълнение на Закона за резерва длъжности в действащия резерв, с няколко изключения, са за младши офицери. Не ми е известно в Списъкът на длъжностите за действащия резерв, утвърден със заповед на министъра на отбраната, да има длъжности за висш команден състав. Присвояването на генералско звание за заемане на утвърдени с Указ на държавния глава длъжности за висш команден състав, се извършва по законово регламентирана процедура, с указ от президента на Републиката. Независимо от това, с Постановление на №184/2012 г. на Министерския съвет, се утвърдиха съответствията на всички длъжности от МВР и Службите с тези от Въоръжените сили. Така се забърка невероятна каша. Има логика да се урежда съответствие на сегашните длъжности и рангове към военните звания, съществуващи в системата на МВР преди девоенизацията. Но тук става дума за нещо корено различно. Думата „съответствие“, неизвестно на какво основание,  се възприе и изтълкува като реално притежание на съответното войнско звание. Последваха много сериозни закононарушения, включително и на най-високо държавно ниво. Един президент, на това основание, представи назначения от него служебен вътрешен министър, служител в администрацията на МВР,  като генерал, а тя женицата не е била дори ден войник. След това същият този президент назначи, за голямо съжаление със съучастие на ръководството на МО, един комисар от МВР, и то намиращ се в разпореждане в щата на министъра на вътрешните работи за уволнение, за директор на Националната служба за охрана (НСО) и му присвои войнското звание генерал-лейтенант. А длъжността по щат беше за генерал-майор. Последствията от този акт бяха възмущение,  разочарование и демотивация на истинския офицерския корпус. Впрочем добре известни са подобни своеволия с войнските звания и на предишни държавни глави. Ако сега отворите сайта на президентската институция, ще видите, че в биографичната справка на един от секретарите на президента, бивш служител на МВР,  дословно пише , „...последно звание Старши комисар от МВР“, генерал-майор от резерва“. По силата на Изменение и допълнение на цитираното Постановление на Министерския съвет рез 2018 г., главният секретар на Държавна агенция“ Технически операции“ (ДАТО) съответства на четиризвезден генерал, какъвто във Въоръжените сили е единствено началникът на отбраната. Трябва да се има предвид, че сегашната и предишната главна секретарка, са бивши служителки в администрацията на МВР, първата за много кратко време, а втората продължително време като финансист, включително и в ДАНС. Аз нямам упрек към служителите за тази трагикомична ситуация. Те не са виновни за неразборията и като правило не парадират с армейските звания, макар че има и обратни случаи, главно в комисарските среди.   Въпросът ми е защо не се утвърждава авторитетът и престижът на комисаря, инспектора, експерта и полицая, т.е. на длъжностите, които тези всеотдайни служители в действителност изпълняват, а се счита, че ще се печели авторитет с нещо виртуално, т.е., прави се опит за „помен с чужда пита“. Това е „кауза пердута“, която само обезценява и сериозно бие по престижа на офицерското и генералското звание.

И още нещо в същата посока. Навъдиха се „генерали и офицери“, закупили звания и униформи от руски или украински казачества. С тези звания те се представят на обществени места и при участия в телевизионни предавания. Вече не представлява никаква трудност да хванеш някой случаен човек от улицата и ако си плати да го обявиш за генерал и да зашиеш генералски лампази на панталона му. Всички тези „чудесии“ по отношение на генералски и офицерски звания, парадирането с тях от хора, които дори не са помирисвали войнишка партенка, имат голям демотивиращ ефект.  Още по-лошо е, че с тях понякога  се кичат и хора със спорна репутация, които си имат работа с прокуратурата и съда. Крайно време е държавните институции да вземат незабавни законови мерки, да въведат необходимия ред и да защитят честта на пагона.

Тук ще добавя още, че премахването на наборната военна служба и преминаването към професионална армия доведе до цяла редица негативни последствия, включително и по отношение престижа на военната професия. Тази генерална промяна беше едно перспективно, но не и навременно решение. С него на практика се скъса връзката народ-армия. Образът на офицера-учител и възпитател на народните чеда помръкна. Някъде назад във времето останаха възпитателната, социалната и културната функции на армията, което също сложи своя отпечатък на авторитета  на офицерската професия. Възникнаха и досега не са решени някои въпроси на управлението на професионалната армия. Стои с цялата си острота проблемът с публичния образ на професионалната армия. Няма отговор на въпроса до къде е идеалът на професионалните войници да служат на Отечеството и какво място заема мотивът за спасение в армията от трудностите и проблемите на цивилния живот. На дневен ред е сериозното обсъждане на въпроса за възстановяване под някаква форма на наборната военна служба.

Отсъствието на организирана възпитателната работа и на специална грижа за духовния фактор нанася сериозен ущърб на самочувствието и гордостта от принадлежността към армейския офицерски корпус. На този въпрос в миналото се отделяше голямо внимание, а днес до голяма степен той е недооценен и забравен. Грижата за духовния фактор е оставена на самотек. В армията няма специализирани органи, които да организират и провеждат възпитателната работа и морално-психическата подготовка на военнослужещите. Оказа се, че командирите нямат компетенциите да вършат тази работа. Пострада и публичният образ на армията. С мотива, че това са дейности присъщи на армии от друг тип, които са привнесени и унаследени у нас от руската военна школа, бяха оставени в забрава най- добрите национални традиции, свързани с възпитанието на човека-воин. А те са неизчерпаем извор на мъдрост и стимул за мотивацията, самочувствието и  престижа на офицерския корпус. Българската история е пребогата на свидетелства за вниманието и усилията, които са полагани за духовното изграждане на военнослужещите, за насаждане на добродетелта и благородството в командния състав, за това как се отстоява офицерската чест и достойнство, как се защитава престижът на професията, какво значи ред и войнска дисциплина и какво е значението на войнското другарство и грижата за подчинените. Във възпитанието и изграждането на офицерството трябва да са водещи не привнесени и често неразбираеми чужди морални и духовни ценности, а нашите, български бойни традиции и ценности, които са градени и споени с кръвта на героите-войни.

Армията се откъсна от обществото. Офицерите се затвориха в казармите. Военните се превърнаха в една затворена професионална общност. Затвори се и възпитателната работа, извършвана от офицерството в обществото, в училищата, университетите и сред народа. С ликвидиране на Организацията за съдействие на отбраната, на стотиците нейни клубове и школи, на системите за начално военно обучение и на военно-полевите лагери, силно се ограничиха възможностите за обществена изява на офицерството. Командирите се изолираха и от дейностите на местните органи на държавната власт. Днес армията се появява в обществото само при провеждане на зари и при ликвидиране на последствия от стихийни бедствия или неутрализиране на невзривени боеприпаси. С масовото закриване на гарнизони, които даваха живот на пограничните, малките и отдалечени селища, на ДНА и преобразуване на запазените такива във военни клубове, на практика заедно с „мръсната вода изхвърлихме като ненужно и самото бебето“. Днес има само един бригаден генерал-командир на войсково формирование, който се проявява като активен общественик, но за съжаление тази му дейност не се приема особено възторжено от съсловието. Откъсването на офицерството от обществото е факторът, който в много голяма степен повлия негативно на престижа и уважението на военната професия.

Определена вина за понижения престиж на офицерската професия имат и самите офицери. Много правдиви и навремени в това отношение бяха думите на президента генерал Румен Радев за цената на „сляпото покорство“ на генералитета и на офицерския корпус. В тази връзка ще призная, че ми е идвало да потъна вдън земя като гледах и слушах как  генерали и офицери по време на дискусиите за закупуване на нов боен самолет казваха на бялото черно и плюеха на честта на пагона си. Епизодични са случаите на активна гражданска позиция и от страна на запасното войнство по болни проблеми на съсловието и обществото. Ние и нашите военно-патриотични организации не изпълняваме по подобаващ начин функцията си на опонент на властта. Има примирение с нерадостната съдба на голяма част от запасното войнство през годините на прехода. В съзнанието ми се е запечатала статията на един военен журналист, полковник от запаса, озаглавена „Генералите между честта на пагона и  политическата проституция“. В нея ставаше дума за това как на празника на армията един тогавашен партиен лидер със спорна репутация, „...нахранил в ресторант 150 гладни генерали и полковници, пристанали на неговата партия“. Журналистът привежда редица примери на партийно номадство на популярни генерали, кандидати за депутати и отзвука в обществото по отношение честта на пагона. С право искаме от властта и обществото да бранят престижа на нашата професия, но заедно с това и ние трябва да извървяваме своя път в това дело. Другото е готованство и протегната за милостиня ръка.

Докато държавата и обществото не се обърнат с лице към целия този възел от проблеми, повишаването на авторитета на армията и на офицерството ще си остава само един далечен и непостижим мираж.

Така стигаме и до най-важен  въпрос-какво да се прави, за да възвърнем блясъка на пагона и престижа на офицерската професия?

Ще бъде невярно и несправедливо, ако се каже, че държавата, политическото и военното ръководство на армията не вземат мерки за справяне с проблемите, свързани с окомплектоването на Въоръжените сили, включително и с офицерски кадри. Могат да се посочат много примери за активната работа в законодателната, военно-образователната и социалната области. В момента при определен обществен интерес се разгръща и провежда Национална информационна кампания „Бъди войник“. За съжаление видимите резултати почти липсват, негативните тенденции не са преустановени. Значи не е поставена вярната диагноза на болестта, която в случая може да се определи като бягство от военната професия. С препоръчваните в стратегии, програми и планове мерки, подходи и механизми на работа не се постига желаният ефект. Това е така, защото се работи на парче. В концептуални, ръководни и работни документи се наблюдава една трайна тенденция да се подценява ролята на духовния фактор, на човека-воин, в националните усилията за изграждане на отбранителните способности на Българската армия. Очевидно философията на работа не е в необходимата степен адекватна на изискванията на времето, в което живеем и работим. Дошло е време нещата да се обърнат. Трябва да си припомним, че решаващият фактор за успеха в боя е човешкият фактор. Това налага да се извършат кардинални промени във визията, политиката, стратегията и практическите действия за решаване на проблемите, свързани с  човешкия ресурс.

По военному може да се каже така: след като сме изяснили задачата, оценили обстановката и  взели правилното решение, не остава нищо друго освен чрез умело ръководство и управление на сили и средствата да  се постигнат поставените цели. С други думи, нуждаем се от модел на работа за последователно и цялостно решаване на проблемите, свързани с офицерската професия. Този модел трябва да дава отговор на такива въпроси като: Какви са проблемите и на какво те се дължат; Как, какви мерки да се предприемат за решаване на тези проблеми; Подреждане на мерките във времето и разпределение на отговорностите; Привеждане на замислите и мерките в действие; Ресурсно осигуряване и контрол на изпълнението. Това всъщност са практическите стъпки, които трябва да се осъществят, за да се стигне до крайната цел - блясъкът на пагона да заблести с неотразима светлина и некомлекта на армията с офицери да остане в историята.

Реализирането на въпросния модел изисква да се направят няколко последователни, координирани и ресурсно осигурени стъпки по пътя на решаване на проблемите, свързани с  офицерската професия.

Първата стъпка е въпросите на окомплектоването на Въоръжените сили с офицерски състав и на нарастване престижа на офицерската професия да намерят подобаващо място в Стратегическите прегледи на Системата за защита на националната сигурност и на Системата за  отбраната. В документът, който ще обобщи констатациите, изводите и препоръките, родени от стратегическите прегледи, трябва да се разкрият проблемите и причините за неудачите в работата.
С Решение на Министерски съвет №26/ 18. 01. 2019 г. се даде ход на Стратегическия преглед на системата за защита на националната сигурност и на Стратегическия преглед на отбраната.  Прегледите се осъществяват от Междуведомствена политико-експертна група с помощта на Междуведомствена експертна работна група, ведомствени подгрупи и подгрупи от учени и експерти от НПО. Те трябва да завършат  в срок до 30. 04. 2020 г. Надявам се тези прегледи да се проведат по единен замисъл и в органическа връзка помежду им. Екипите,осъществяващи двата прегледа, трябва да си разпределят обектите за изучаване, изследване и проучване, да работят в координация и взаимодействие и да покрият целия спектър от подсистеми, елементи и компоненти на националната система за сигурност.
От своя страна, със специални Указания, министърът на отбраната разпореди да се проведе паралелно и в синхрон със стратегическите прегледи ведомствен Преглед на отбраната. Неговите входящи и задължителни параметри ще бъдат зададени от Стратегическия преглед на отбраната.
Спорно е дали са нужни два прегледа на отбраната, в които водещата роля е на Министерството но отбраната. Очевидно Стратегическият преглед на отбраната ще постави ударението на изследването на невоенния компонент, т.е. на дейностите и способностите на министерствата и ведомствата с отношение към отбраната на страната. Чисто ведомственият преглед на отбраната ще се занимае с функциите и компетенциите на военното министерство. Дано прегледите не преминат формално, защото като гледам създадената организация на работа и на  ръководство, такава опасност има. Анализът на постановъчните документи на първо четене показва, че задачата за престижа на офицерската професия не само, че не е изведена като приоритет, но и не личи, че ще бъде обект на по-внимателно изследване.
Двата стратегически прегледа няма да изпълнят своето предназначение като стратегическо усилие и да постигнат целите си, ако не анализират задълбочено състоянието и проблемите, свързани с насочването и упражняването на офицерската професия, ако не очертаят жалоните за изход от създалата се тревожна ситуация. Затова същинската  работа за решаване на проблемите, свързани с окомплектоването с офицерски състав и с престижа на офицерската професия, трябва да стане неразделна част от провеждането на прегледите.
В хода на Стратегическия преглед на системата за защита на националната сигурност и на Стратегическия преглед на отбраната, трябва да се изследват по-общите въпроси на отбраната, т.е. тези, които не са свързани непосредствено с духовния фактор и със състоянието на офицерския корпус. Такива въпроси, които трябва да намерят място в хода на осъществяване на прегледите и  във финалния документ, са:
 - общото състояние на армията като силова структура, призвана в мирно време да създава надеждна среда за сигурност, а във военно време - да осигурява военната защита на страната;
- вписване на системата за отбрана в националната система за сигурност и в колективните системи за отбрана и сигурност на НАТО и ЕС;
- състояние, проблеми и предизвикателства пред военния инструмент на системата за отбрана и неговия основен елемент- офицерския корпус;
- създаване, развитие и функциониране на единна система за лидерска подготовка на ангажираните като ръководители и експерти на всички нива на управлението на системата за национална сигурност и отбраната на страната;
 - ресурсно осигуряване на отбраната и Въоръжените сили.

Ведомственият преглед на отбраната, в контекста на изследване състоянието на офицерския корпус, трябва да анализира проблемите и причините за падане престижа на службата в армията и на офицерската професия в областите и направленията, очертани в този материал. Сферата на този преглед би следвало да бъде военният инструмент на отбраната, т.е. Въоръжените сили. Въпросите, свързани с окомплектоването на армията с личен и офицерски състав, за които вече стана дума, следва да заемат приоритетно място  в изследователската дейност на политико-експертната група.

Втората стъпка е нерешените въпроси и проблемите, свързани с офицерския корпус,  да залегнат в документите, които ще се разработят и приемат след завършване на стратегическите прегледи и на Прегледа на отбраната. Тези документи са:
 - Доклад или Бяла книга за резултатите от стратегическите прегледи;
- Програма за развитие на отбранителните способности на Въоръжените сили на Р. България 2032.( Програма 2032) ;
-  План за развитие на Въоръжените сили 2026  (План 2026)

Програмата 2032 трябва да се приеме три месеца след завършване на Прегледа на отбраната и да се внесе за утвърждаване от Народното събрание.
Планът за развитие на Въоръжените сили трябва да се приеме от Министерския съвет до края на първото полугодие на 2020 г.
В Програма 2032 е целесъобразно в самостоятелен раздел или подраздел да се разработят идеите и вижданията за последователно решаване на проблемите, свързани с  преодоляването на некомплекта с офицерски състав и повишаване на атрактивността на офицерската професия. Тук е мястото за разработка на вижданията за работа сред кадровите войници и сержанти, сред студентите в НВУ, военните училища и другите ВУЗ, сред обучаемите в колежите и преминаващите начално и специално военно обучение, които са най-реалистичният резерв за набиране на кандидати за офицерската професия. Защо например не се обмисли идеята  съставна част на Националната информационна кампания „Бъди войник“ да стане кампанията „Стани офицер“.
Програма 2032 ще се осъществи на практика посредством Плана за развитие на въоръжените сили. За разлика от досегашната практика, намирам за много удачно и целесъобразно, наред с този План, въпросите, свързани с офицерската професия, да бъдат обособени в отделен документ със стратегическа стойност.

Това е третата стъпка - заедно с Плана за развитие на Въоръжените сили, да се приеме от Министерския съвет и Дългосрочна план-програма за подбора, обучението, възпитанието, кариерното развитие и грижата за офицерския корпус. Това ще е нов момент в държавната политика по отношение на българското офицерство. План 2026 и Дългосрочната план-програма да са два взаимносвързани документа, като последният да има решаващо значение за последователно решаване на проблемите, свързани с  окомплектоване на армията с офицерски кадри и с повишаване престижа на офицерската професия.
Тъй като проблемът за състоянието на гръбнака на армията  е системен, то и мерките, които ще се предприемат за неговото решаване, трябва да имат комплексен характер и да се разпростират във всички области на обществено-политическия живот.
В  областта на отбранителната политика  основните усилия трябва да се пренасочат към развитие на човешкия фактор. Колкото и да е важна модернизацията и превъоръжаването на Въоръжените сили, без човека-воин, без офицера-лидер и професионалист, въоръжен със съвременно знание и най-модерната техника остава купчина старо желязо. Може би някои ще възразят на това възвеличаване на човека-воин с аргумента, че в условията на Четвъртата индустриална революция нещата ще се променят. И действително, идва времето на приложение във военното дело на изкуствения интелект, на роботи, дронове и други технически новости. САЩ например планират  да намалят личния състав на Въоръжените си сили с 20% за сметка на използването на роботи. Всичко това е въпрос на бъдеще време и за нашата армия,но дотогава,пък и тогава, не може да се мине без човека - ръководител и на най-умните машини. Затова за развитието на човешкия фактор и на офицерския корпус ще е необходимо в центъра на отбранителната политика да се постави усъвършенстването и изпълването с ново съдържание на военно-образователната система, постигането на единство на обучение и възпитанието в дух на българщината, моделиране на постъпването и кариерното развитие на офицерския корпус, което да гарантира растеж на място. Що за кадрова политика и за мотивация на офицерския корпус е първокласен летец да достига до пенсионна възраст със звание капитан, само защото в малката армия няма възможности за растеж в йерархията. Приоритетен въпрос на отбранителната политика е присъствието на офицерството в обществото, възстановяването на връзката народ - армия. В условията на оперетна армия, цели административни области останаха без военни поделения и естествено без военно присъствие. Ако трябва страната да се раздели на военно-инспекционни области, като се възложи на най-близкото военно формирование да поддържа връзка с местните органи на държавната власт, с учебните заведения и обществеността, да работи съвместно с тях по въпросите на отбраната на територията на областта. Един такъв подход ще окаже положително въздействие и ще способства за увеличаване броя на желаещите да преминат начална и специална военна подготовка и за окомплектоването на армията с офицерски и личен състав. Разбира се, че тук не става дума за военно-инспекционни области в познатия вид от военните години. Задължително е най-после всички служители, на всички нива от държавната администрация, които  имат отношение към отбраната на страната, да преминават специализирани курсове за военна подготовка. Тези от тях, които са на ръководни позиции по определен ред да получават и офицерски звания. Трябва по някакъв начин да се преодолее некомпетентността на държавната администрация по военните въпроси.
В социалната област главният въпрос е рязко повишаване на получаваните възнаграждения със стремеж да станат съизмерими със средните за офицерите от страните членки на Алианса. Без повишаване на социалния статус и качеството на живот не може да се надвие конкуренцията на пазара на труда, а некомплектът ще се запазва и увеличава.
В духовната област приоритетно значение има възпитанието на военнослужещите в патриотичен дух, в дух на славните български бойни традиции и ценности, в дух на любов и преданост към народ и Родина. Не трябва да се поставя под каквото и да е съмнение фактът, че национално- отговорна е позицията, която поставя националните ценности и традиции пред евроатлантическите ценности, каквото и да означават те. В условията на професионална армия има крещяща нужда от изграждане на стройна система за възпитателна работа и за морално-психическа подготовка на военнослужещите. Тази дейност може много да помогне за прекъсване на негативната тенденция броят на напускащите армията офицери, сержанти и войници да е по-голям от броя на постъпващите във Въоръжените сили.
В областта на законодателството има нужда от актуализация и привеждане на редица закони в състояние на адекватност на новите реалности и задачи на армията. Ако не в хода на стратегическите прегледи, то отделно трябва да се извърши преглед на законодателството в областта на отбраната и да се приеме план - график за преработване и актуализиране на законите, за които има такава потребност. Неработещите закони, като този за резерва, трябва да се отменят. В контекста на темата за престижа на службата в армията и на офицерската професия е изключително важно да се отстранят допуснатите грешки по отношение на баланса в правомощията на политическото и военното ръководство на армията, в гражданско - военните отношения и регламентацията на въпросите, свързани с офицерската професия - звания, кариерното развитие, жизнения стандарт и качеството на живот на военнослужещите.

Четвъртата стъпка е да се изготви и приеме Пътна карта, в която постигането на поставените цели  и изпълнението на планираните мерки и задачи да се разположат във времето с посочване на заделения ресурс и формата на контрол на изпълнението.

Петата стъпка е осигуряване на целевото ресурсно обезпечаване на специфичните дейности и кампании, свързани с окомплектоване на армията с офицерски кадри и с издигане  престижа на офицерската професия.

Така, след като се направят тези задължителни стъпки,  стигаме до същинската работа - практическа реализация на всички замисли, идеи, начинания и планове, свързани с българското офицерство. Мъдрият български народ казва, че когато каруцата се обърне, пътища много. Нашата каруца не се е обърнала. Тя само е дълбоко затънала, буксува на място, но има шанс с общи усилия да бъде изтеглена на широкия друм и да потегли напред. Предприемането на това усилие е дело на властимащи, народ, офицерство.
______________________________________________________

Темата за офицерската професия е необятна, както е необятна 140-годишната история на българската войска. Във войните за национално обединение тази славна армия покри с неувяхваща слава бойните си знамена. Начело на войската в мир и бран е българското офицерство. На осеялите страната паметници и паметни плочи имената на офицерите-герои, паднали в бой за род и Родина, блестят изписани със златни букви.  „Българио, за тебе те умряха, една бе ти достойна зарад тях и те за теб достойни, майко, бяха“! Тези думи на патриарха на българската литература, изписани на Паметника на незнайния воин, увековечават подвига на героите в народната памет. Днешното българско офицерство се гордее, че е наследник и достоен продължител на делото и подвизите на своите предци.

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България












  „Брод за България”   ©2019 Всички права запазени.
Общи условия | Рекламирайте тук