(БЕЗ) НАМЕСА

От антикомунизъм към антибългаризъм

 От антикомунизъм към антибългаризъм

27 Януари 2018

Няма да се спирам на особеностите на българския антикомунизъм, който като цяло носи чертите на световния антикомунизъм и е неразделна част от него. Но една негова черта ми прави впечатление – как българският антикомунизъм в своята слепота и злоба води реално до заемане на антибългарски позиции. Ще посоча примери от нейната практика.

Първият е покушението срещу папа Йоан-Павел II, извършено на 13 май 1981 г. в Рим от турския терорист Али Агджа и отправеното обвинение към българското разузнаване и КГБ, че го е осъществило. Вече е доказано, че това е организирана тайна операция от антикомунистическите сили в САЩ, Италия, Турция и други западни страни, проведена от техните разузнавателно-пропагандни центрове като част от обявения тогава кръстоносен поход срещу комунизма. В тази операция важна роля играят няколко влиятелни политици, начело с бившия държавен секретар Хенри Кисинджър и тогава действащия държавен секретар Александър Хейг. Водеща фигура в операцията е и директорът на ЦРУ Уилям Кейси, който изисква от своите анализатори да представят доклади, подкрепящи версията за вината на българските и съветските секретни служби в атентата срещу папата. Мозъкът на операцията са група експерти на Центъра за международни и стратегически проучвания към Джоржтаунския университет, сред които са Збигнев Бжежински, Ричард Хелмс (бивш директор на ЦРУ), Рей Клайн (бивш зам.-директор на ЦРУ), Майкъл Ледийн, Пол Хенци, Марвин Калб. Целта на тази операция е компрометиране на социалистическа България, а чрез нея – на Съветския съюз и социалистическата система пред световното обществено мнение и особено в очите на стотиците милиони католици по света.

Няма да ви занимавам с подробности относно провеждането на тази операция, за ролята на американската журналистка Клеър Стърлинг, която първа обвинява българските власти в покушението, за метаморфозите на Али Агджа, който почти едновременно със Стърлинг потвърждава нейната версия, за шумния процес срещу Сергей Антонов (1985-1986г.), обвинен в съучастие в покушението, който е оправдан накрая „поради недостиг на доказателства“ и разбира се за мощната антикомунистическа, антибългарска западна пропаганда по този повод.  За това какви неимоверни усилия положи българската държава да се противопостави на тези обвинения и изчисти името си пред световната общественост. Факт е, че целта на тайната операция е постигната. Тя успя да натрапи тогава сред световната общественост убеждението за връзката на България с атентата. България е компрометирана пред световното обществено мнение и понася редица морални и материални щети. Факт е също, че и досега България търпи последиците от този удар по нейния престиж и авторитет.

Това което искам да подчертая, че в тази антикомунистическа, но по същество и антибългарска кампания активно участие взе и част от българската емиграция. Да споменем, че зам.-главният редактор на списание „Райдърс дейджест“ Джон Паница, който бе свързан с американското разузнаване, е този който възлага, съветва, спонсорира и отпечата в него статията на Клеър Стърлинг, от която започна операцията, а след това и нейната книга „Времето на убийците“. Същият този Паница, който след 1989 г. създаде в България на свое име фондация за раздаване на годишни награди на български журналисти, който бе награден от президента Петър Стоянов с най-високия орден „Стара планина“ – I степен, и на когото, когато почина през 2011 г., в българското Народно събрание депутатите станаха на крака да почетат паметта му. Да споменем също, че важна роля в Центъра за международни и стратегически проучвания към Джоржтаунския университет играеше българинът Алекс Алексиев, смятан за един от авторите на „българската следа“ в атентата срещу папата. Същият, който през 1992-1993 г. бе съветник на министър-председателя Филип Димитров, а сега често го гледаме по телевизията като експерт в борбата срещу тероризма. Че в тази пропагандна кампания взеха дейно участие български емигранти в българските секции на радио Би Би Си, радио „Дойче веле“ и особено на радио “Свободна Европа“, сред които се откроиха: Величко Пейчев, Стефан Свръдлев, Паско Божков, Константи Мишев (съветник в правителството на Филип Димитров).

След 1989 г. вече легалната антикомунистическа пропаганда в България дълго време поддържаше антибългарската теза за участие в покушението срещу папата. И то не само в медиите, не само от отделни политици, депутати и новооформени демократи, а на най-високо властово равнище. Да припомним, че Желю Желев, след избирането му за президент, когато посещава САЩ, прави изявление, че българските комунисти са способни на всичко, така че защо да не са организирали и атентата срещу папата. На 23 април 1991 г. в интервю за италиански телевизионен канал казва: „Ново разследване на атентата срещу папата е необходимо, тъй като съм сигурен, че комунистическия режим е бил способен на подобно действие“. Филип Димитров като министър-председател, при посещение в САЩ, без някой да е искал това от него, казва, че „...България е отговорна за атентата срещу папата“. Надежда Михайлова като министър на външните работи заявява, че „архивите на Държавна сигурност трябва да бъдат разсекретени, за да се установи истината за атентата срещу Йоан Павел II. Зад покушението стоят конкретни имена и политически сили“. Да споменем, че през 2006 г. софийска издателска къща „МаК“ издава на български книгата на Клеър Стърлинг „Времето на убийците“ с рекламата, че „това е истината за участието на комунистическите тайни служби в покушението срещу папа Йоан Павел II“. Очевидно нечистоплътни антикомунистически сили  ще продължат да поддържат тезата за „българската следа” в покушението. В потвърждение на това ще посоча излязлата през 2013 г. книга на пастор Ангел Пилев „Пастори-агенти на ДС”, в която той два пъти заявява, че щатни служители на Държавна сигурност са „ръководили” и „извършили” атентата срещу папа Йоан-Павел ІІ.

Ето защо смятам, че по този проблем трябва да се продължи разкриването на истината до пълната реабилитация на България. Да припомня, че след промените в България, през 1993 г. лично италианският министър-председател Джулио Андреоти заявява пред българския президент за българското участие в атентата срещу папата: „Не вярвайте на тези глупости. България изобщо не е замесена в тази работа. Българското участие е измислица на американските служби. Тогава това им беше необходимо. Студената война беше в разгара си“. През 1995 г. Мехмет Али Агджа признава, че българи не са участвали в покушението срещу папата. През 2002 г. папата, по време на пребиваването си в България, заяви, че не вярва в участието на българи в неговото покушение. Отговорни бивши служители на ЦРУ също потвърждават, че „българската следа“ е измислена от тях за целите на антикомунистическата пропаганда. В редица публикации в последните години все повече се утвърждава версията, че атентатът е резултат на кризата в католическата църква и е организиран от висши католически духовници и италианската мафия, а ЦРУ се възползва от случая, за да обвини България и Съветския съюз в неговото осъществяване, провеждайки мощна антикомунистическа пропаганда.

А за това каква е разликата между антикомунизъм и антибългаризъм ще дам следния пример. Клеър Стърлинг на няколко пъти посещава в Париж Ценко Барев, за да го увещава да подкрепи тезата за „българската следа“ в покушението на папата. Ценко Барев по това време е един от най-изявените емигранти-антикомунисти, ръководител на най-голямата емигрантска организация – Българско освободително движение, редактор на списание „Бъдеще“. Той я отпраща с думите: “Госпожо, в случая не става дума за комунистическия режим, а за българския народ и аз няма да го плюя“.

Вторият случай е с антикомунистическата пропаганда, водена по повод смъртта на писателя Георги Марков. Да припомня. Роден през 1929 г., той е един от талантливите български писатели, автор на няколко романа и пиеси, по които се правят филми и се играят в българските театри. Става известен особено много като съсценарист на популярния телевизионен сериен филм „На всеки километър“. Един от галениците на тогавашната власт, приближен е бил и на Тодор Живков. През юни 1969 г. заминава за Болоня, Италия, от където следващата година отива в Англия, с надеждата да пробие там на литературния небосклон. От 1971 г. сътрудничи, а от 1972 г. става служител на българската секция на радио Би Би Си. Същевременно започва да сътрудничи на радио „Дойче веле“, а по-късно и на мюнхенската антисоциалистическа радиостанция „Свободна Европа”. По нея през 1975 – 1978 г. се излъчват и неговите 137 предавания от  „Задочни репортажи”, в които описва обществено-политическата и културна обстановка в България в негативна светлина. През декември 1972 г., след като става ясно, че няма намерение да се завръща в  България, е осъден задочно на шест и половина години затвор за измяна на Родината и антидържавна дейност. Реално не успява да пробие в английската литература, но е един от най-изтъкнатите интелектуалци в трите радиостанции на които сътрудничи.

Георги Марков постъпва в лондонска болница на 8 септември 1978 г. и почива на 11 септември сутринта. В смъртния акт на болницата е записано, че е починал от „сепсис – отравяне на кръвта, предизвикано вероятно от отказ на бъбреците”. Още на другия ден обаче, след смъртта му, английските медии започват да разпространяват версията, че е убит от Държавна сигурност със съдействието на КГБ. След три дни, при аутопсия на парче от бедрото му е „открита“ миниатюрна сачма и вече се говори, че убийството е станало чрез изстрелването на сачма, пълна с отрова рицин в крака му от чадър, докато е минавал покрай автобусна спирка на моста „Ватерло” в Лондон на 7 септември привечер. За случая с „българския чадър“ се вдига изключителен шум от английската и западната пропаганда. Само за периода от 12 септември до 31 декември 1978 г. в централните вестници на Англия се появяват 545 съобщения, а по радиото и телевизията се излъчват 93 предавания, посветени на случая „Марков“. Той е подкрепен с подобно, но уж неуспешно покушение, което било извършено дванадесет дни по-рано в парижкото метро върху друг български емигрант – бившият служител на Държавна сигурност Владимир Костов, който обаче остава жив, макар че сачмата стояла в тялото му близо месец. Правят се филми за Георги Марков, пишат се книги, основава се фондация на негово име.

Сагата около смъртта на Георги Марков се превръща в една от най-шумните антибългарски кампании срещу страната ни и нейните органи за сигурност  в годините на Студената война. Английското разследване обаче не стига до никъде – не е открит вероятният извършител; няма нито един свидетел на убийството; не е открит шофьора на таксито, в което уж се бил качил убиецът; не е установено оръдието на престъплението, но то в никакъв случай не било чадър; няма следи от отрова в тъканите от тялото на Марков; не е идентифицирана отровата по сачмата. Като доказателства се приемат твърденията на съпругата на Георги Марков и на неговия приятел Тео Лирков, че е бил прободен с чадър в бедрото, показанията на д-р Руфъс Кромптън, който извършва аутопсията на Марков и първоначално твърди, че е отровен от неизвестна отрова, а след като е „открита сачмата”, че с нея е вкарана отровата в тялото на Марков, откритието на д-р Дейвид Гал, който намерил случайно сачмата след три дни и заключението на Кристофър Грийн, водещ специалист по химически оръжия в ЦРУ, който твърди, че отровата е рицин.

В крайна сметка в световното обществено мнение се налага становището, че българската Държавна сигурност е организирала покушението, като чадърът е изготвен от КГБ, независимо че разследването на английските власти не го потвърждава. Тази версия се поддържа и от част от българските емигранти, които участват активно в антикомунистическата, антибългарска истерия, заляла Англия и други западни страни по повод смъртта на Марков.

След края на Студената война този случай отново е подет и разследван, този път със съдействието на българските власти, които откриват през октомври 1990 г. следствено дело за „предумишлено убийство на Георги Марков от неизвестен извършител”. През септември 2013 г. то е прекратено от прокуратурата поради това, че не е открит извършителят на убийството, а давността му е изтекла.

Българските власти обаче започват да твърдят, че Георги Марков е очевидно убит от Държавна сигурност, с помощта на КГБ. Лично тогавашният президент Желю Желев се ангажира с това твърдение. В кни­гата му „В голямата политика”, издадена през 1998 г., той  изказва убедеността си че това е политическо убийство, извъшено от Държавна си­гурност по нареждане на Тодор Живков. Той дори твърди, че покушението върху Марков е извършено нарочно на 7 септември (рождения ден на Т. Живков), за да умре на 9 септември – „светлият национален празник на свободата” – т.е. убийството е било подарък за Т. Живков и в чест на праз­ника (вж. с.115 на книгата му). Подобни твърдения правят и други ръководители на държавата, основно от СДС – Филип Димитров, Йордан Соколов и др. Когато Петър Стоянов става президент и той се ангажира с подобни твърдения.

Към тях се присъединява братът на Георги Марков – Никола, който е убеден, че лично Тодор Живков се разпорежда за неговото убийство и то е извършено от Държавна сигурност. Неговият братовчед Любен Марков, издал книгата за Георги Марков „Аз бях Той”, също твърди, че той е убит по нареждане на Първо главно управление, а операцията се е ръководела от неговия ръководител генерал Владо Тодоров. Активна в поддържането на тази теза е английската съпруга на Марков Анабел, която от Лондон или при идванията си в България говори в този дух. Тя е подкрепена и от няколко български емигранти от това време, работили в Би Би Си и радио „Свободна Европа”, сред които се отличава особено Димитър Бочев. В техния хор се включва и Ричард Къмингс, тогава директор на службата по сигурността на радио „Свободна Европа”. И разбира се Владимир Костов, който упорито поддържа тезата, че и в неговото тяло е изстреляна подобна сачма с отрова, но очевидно тя е била малко и не го е довела до летален изход.

Тяхната основна теза е, че убийството е станало по нареждане на Тодор Живков, заради неговите „Задочни репортажи”, в които разобличавал действителността в България.

Разследващият журналист Христо Христов написва книга от 967 страници със заглавие „Убийте „Скитник”, която издаде през 2008 г., за да ни убеди, че физическият убиец на Георги Марков е агентът на Първо главно управление „Пикадили” – Франческо Гулино, италианец, с датски паспорт. Изнася данни за негови посещения в Лондон, че е бил обучаван в България, че са му давани пари и медали от Държавна сигурност и какво ли не. Само едно не пише – че и английските, и датските, и българските разследващи органи, които разпитват през 1993 г. в Дания няколко часа Гулино, са установили, че той по това време не е бил в Лондон, няма отношение към убийството и веднага го освобождават.

Авторите на версията, че Марков е убит от Държавна сигурност, се позовават твърде много на твърденията на бившите служители на КГБ Олег Гордиевски и Олег Калугин, и двамата осъдени в Русия за предателство, и двамата свързани с английските и американски специални служби, които твърдят, че убийството е станало по искане на Тодор Живков със съдействието на КГБ.

Част от следователите също изразяват мнение, че Георги Марков е убит от Държавна сигурност, въпреки, че нямат нито едно доказателство в тази насока. Но следователят Андрей Цветанов е категоричен, че Марков не е убит със сачма пълна с отрова, която е изстреляна с чадър в неговото тяло.

Версията за убийството на Георги Марков от българската Държавна сигурност се подема периодично след 1990 г. По случая се пишат книги, правят се филми и излизат десетки материали в медиите – чуждестранни и български. Синоним станаха понятията „Скитник”, под който псевдоним са класирани набираните материали за емигранта-писател в поделенията на Държавна сигурност и „българският чадър”, с който била изстреляна в неговото тяло отровна сачма и за който самата английска полиция твърди, че такъв не е имало.

И до ден днешен медиите в нашата страна, а и в чужбина, продължават да лансират като водеща версия за смъртта на Георги Марков – убийство по заповед на Тодор Живков, организирано и осъществено от българското разузнаване, с изпълнител италианският гражданин Франческо Гулино. При това измисляйки и съчинявайки най-различни подробности от „подготовката и убийството” на Георги Марков. Че решението е взето на съвещание на страните от Варшавския договор; в разговор на Тодор Живков с Леонид Брежнев; от първите ръководители на страната начело с Тодор Живков; от няколко генерали, начело с министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов, без да уведомяват Тодор Живков. Че убийството е станало по настояване на Людмила Живкова. Или по предложение на английската писателка Мерсия Макдермот пред Александър Лилов. Че за неговото убийство са били похарчени 50 000 лири от българската Държавна сигурност. Че за неговото осъществяване са били ангажирани 15 офицери от КГБ и 5-ма от Държавна сигурност. Че поръчителят на убийството е генерал Григор Шопов, а изпълнителят е шофьор от ЦК на БКП. Че убийството е организирано от ген. Владо Тодоров, а е извършено от негов куриер. И какви ли не други измислици.

Едно е факт. Тази версия не е потвърдена. Присъда по нея няма. Съдът е този, който казва кой е виновен за дадено престъпление. Интерпретациите са свободни съчинения. Няма мотив Тодор Живков да иска да бъде убит Георги Марков. Той не е застрашавал неговата еднолична власт.

Няма да ви занимавам с другите версии за неговата смърт – че е ликвидиран от английските специални служби, от контрола на които искал да се изплъзне и да се върне в България. Не се изключва посегателство срещу него и от определени лица от българската емиграция. Вина се вменява и на лекуващите лекари в болницата „Сейнт Джеймс”, които не му поставят правилната диагноза, смятат първоначално, че става въпрос за грип и като следствие от това два дни го лекуват с аспирин. Впечатляващ е фактът, че при извършените две рентгенови снимки не е открито „чуждо тяло” в бедрото му. При аутопсията, извършена в болницата, също не е била намерена някаква сачма, а това е станало три дни по-късно при лабораторни изследвания в секретния Институт за биохимични и растителни изследвания към военното министерство в Портън Даун. Същевременно английските учени, изследвайки самата сачма, са категорични, че тя не може да поеме достатъчно количество отрова, която да предизвика смърт. Подобно заключение дават и четирима френски професори, които са категорични, че и при Владимир Костов намерената сачма, която е идентична с тази на Марков, не е могла да поеме достатъчно количество отрова, която да убие човек.

Да приемем засега версията, че той почива от бързо развил се септицемичен шок, вследствие на отравяне на кръвта, който не е доловен своевременно и овладян от лекарите. А английските специални служби се възползват от това, за да проведат своята антибългарска пропагандна операция. Факт е, че заинтересовани сили прикриват истината за смъртта на Георги Марков. И тези сили са в Англия, където властите знаят много добре истината относно неговата смърт и кой и защо е използвал случая за антисоциалистически, антибългарски цели. Да не забравяме, че това е времето на Студената война, на непримиримо противоборство между двете социални сили в света, включително и между техните специални служби, при което се използват и тайни операции, целящи компрометирането на „вражеската” страна. Тази операция постига своята антикомунистическа цел, преследвана тогава от определени сили в Англия – да бъде компрометирана пред световното обществено мнение социалистическа България, най-верният тогава съюзник на Съветския съюз. За тях случаят е приключен след края на Студената война и не представлява интерес. Ненапразно сачмата и чадърът вече са атрибут на музеите на Англия и САЩ.

Случаят „Георги Марков” обаче се пое от новите антикомунистически сили в България, наречени демократи, които го намират като удобен за използване в своята пропаганда срещу бившата социалистическа власт, срещу Тодор Живков и срещу Държавна сигурност. Те използват авторитета и таланта на Георги Марков за своите нечисти цели и няма да се откажат от него, докато той може да им служи в тази насока. Те искат да го превърнат в символ на антикомунизма. И затова посмъртно го награждават с ордени, издигат му паметници. Фактически те продължиха делото на английските специални служби, вече при новата обществено-политическа действителност в страната. При това без да се усещат, че поддържайки тезата за убийството на Георги Марков от Държавна сигурност, компрометират България пред световното обществено мнение. Изгледайте филма на Росен Елезов „Под сянката на Георги Марков“, пуснат по телевизията през май 2017 г., за да видите как познати ни вече български антикомунисти, наобиколили паметника на Георги Марков, хулят реално България, повтаряйки онова, което западната антикомунистическа пропаганда създаде и твърди вече 40 години.

Истината е, че Георги Марков е талантлив писател със силно изразена гражданска позиция, и не лъжата за убийството му с „българския чадър”, а неговите произведения говорят най-правдиво за неговата същност, за неговия борчески дух, за непримиримостта му към слабостите и недъзите и на двете общественополитически системи. Това трябва да бъде неговата легитимация пред следващите поколения. А не да се използва за нечистоплътните цели на антикомунистическите сили в страната.

И като съм подхванал темата за това как българските антикомунисти се ангажират с антибългарски акции, ще спомена само още два случая.

Какво да кажем за декларацията на 41-то Народно събрание, осъждаща опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани. Няма да спорим сега за възродителния процес – за причините за неговото провеждане, начина на осъществяването му, за целите, които е преследвал и защо той не успя. Само ще спомена, че това беше един отчаян опит на държавното ръководство тогава да разреши веднъж завинаги този болезнен остатък от турското робство и то в името на националните ни интереси и бъдещето на българската нация. Факт е обаче, че тези 112 депутати, водени от антикомунистически и псевдодемократични настроения, подписаха декларация, която има определено антибългарски характер. И която даде основание и в чужбина, и в България да се говори вече не за насилствена асимилация, а за „етническо прочистване“, за „насилствена депортация“, за „геноцид“, който е извършен от българския народ към българските турци. Декларацията на тези 112 депутати ще остане като срамен и позорен акт на българското Народно събрание в съвременната история на българския народ.

И още един акт ще посоча на Народното събрание, при който антикомунистическите сили в него и в обществото ни наложиха да се приеме през април 2000 г. от 38-то събрание специален закон, с който да се обяви за престъпен комунистическият режим в България. Той също има антибългарски характер и е една обида за българския народ, който при този „престъпен режим“ изгради индустрия и разви селско стопанство, които поставиха България на 26-то място в света по „човешко развитие“; при който не се знаеше какво е безработица, какво е половината от българското население да живеят на прага на бедността, пенсионерите да мизерстват с най-ниските пенсии в Европа и вишисти да ровят в кофите за боклук; който осигури безплатно образование на всички, нямаше неграмотни, полуграмотни и днешното ниско качество на образователната ни система; който осигури безплатно и висококачествено здравеопазване и не допусна българите да се окажем най-болната и стресирана нация в Европа. Този режим не допусна националната ни сигурност да се срине, армията ни да се доведе до времето на Ньойския договор, МВР да не може да се справя с организираната и битова престъпност. Не допусна тази жестока демографска криза, в резултат на която българите в страната от 9 млн. останаха 7 млн. Да напомня ли, че наркоманите в България от 200 души по време на този „престъпен режим“ сега са към 200 000. А може би е престъпен, защото не допусна проституирането на българките в чужбина и в страната да се превърне в професия на десетки хиляди жени, да се легализират хомосексуалните отношения, да се вихри порно индустрията, да се намеква вече за разрешаване на еднополовите бракове. Или защото при него корупцията не обхвана с пипалата си цялата държавна система. Вероятно е престъпен, защото не допусна Турция и протурските националисти, начело с ДПС, да обособят в икономическо, политическо и културно отношение цели райони в страната, които са готови вече да обявят своята автономност. Не доведе циганите в страната до оскотяване и отчуждаване, което ги тласка в света на престъпността и маргинализирането. А може би е престъпен, защото не посегна на българщината, не се отказа от родовата си памет, от историята си, от завещаното ни от българските възрожденци, от Ботев и Левски, от Вазов и Вапцаров, не твърдеше, че не е имало робство, а присъствие и съжителство. Не допусна да се доведе православната ни църква до разкол и в страната ни да нахлуят непознати на нашата духовност секти. Казвам тези неща, защото сравнението на живота в социалистическа и в изграждащата се сега капиталистическа България е категорично в полза на предишния строй. Във всяко едно отношение – правено е официално въз основа на десетте най-важни показатели за качеството на живот. През 1972 г. – 28 години след 9 септември 1944 г., България е високо развита индустриална и селскостопанска страна, която облича, храни, дава покрив на хората и те вече могат да мислят за своето духовно и културно развитие. През 2017 г. – 28 години след 1989 г., България е една рухнала бедна страна, в която хората се борят за оцеляване. Очевидно, че със свобода на словото, стигаща до слободия, с права на човека – но реални само за отделни слоеве от населението, не се постига благоденствие на даден народ. Историята ще си каже думата, но още от сега е ясно, че времето на този „престъпен режим“ и особено 70-те и 80-те години на ХХ век са били едни от най-успешните години в икономическото и културно развитие на българския народ в неговото съвременно развитие.

Това, което искам да кажа с настоящето изложение е, че българският антикомунизъм много често води до заемане на антибългарски позиции, с което се накърняват националните интереси, посяга се на националната сигурност, поради което трябва да се води непримирима борба с това обществено зло в развитието на нашата страна.

Този доклад е изнесен на 7 юли 2017 г. на конференция в София на тема „Антикомунизмът в постсоциалидтическа България“.

на горе