Когато земните политици присвояват божествената привилегия да създават човека по свой образ и подобие, обикновените хора изпадат в объркване и безверие. Тогава идеята, че Бог създава човека по свой образ и подобие се принизява до възможно най-ниското ниво и придобива характер на парадокс. Днес нас, българите постоянно ни уверяват, че живеем добре, единствено от Брюксел и нашите първи управници. А ние се чудим за кого ли се отнася това оптимистично внушение. И все повече хора започват да разбират, че тук нещо е сгрешено. Но мислещите по-дълбоко граждани схващат, че това внушение по-скоро е самовнушение, защото е вярно само за тези, които наистина живеят добре и то за сметка на тези, които едва свързват двата края в реалния живот. Тук трябва да се търсят и корените на парадокса, съгласно който изобилието, в което живеят богоизбраните, ражда мизерията, на която са обречени огромната част от населението.
Известно е, че идеята за достоен живот е цивилизационна парадигма. Тъкмо неразбирането на тази истина пречи на нашите държавни мъже да виждат само благоденствието, което им пречи да прогледат за мизерстващите стотици хиляди граждани на държавата, начело на която те стоят. И ако това цивилизационно завоевание бъде отнесено към категорията на пенсионерите у нас, които представляват една трета от населението и хиляди други, лишени от елементарното конституционно право на труд, внушението, че българинът живее добре звучи не само лъжовно, но и цинично и богохулно. Този парадокс не е нов за българските граждани. Още през 2003 г. Иван Костов, един от героите на злощастния преход и архитект на узаконеното разграбване на създаденото от поколения българи в продължение на половин век, произнася един от характерните за „прехода” тъпизми: ”В България няма бедни. Обедняването на българите е злостна измислица на самите обеднели българи” (Дума, 22 май 2003, с. 12). Осем години по-късно неговият аналог Симеон Янков дори обвинява българите, които желаят по-високи пенсии, в „комунистически блян” (Труд, 30 ноември 2011, с. 5).
Очевидно тези хора са чужди на истината, че Христос, Ренесансът, Просвещението и могъщи социални революции в Европа дават мощен тласък на идеята за достоен живот на максимален брой хора чрез утвърждаване на социалната справедливост като върховна ценност и фундаментален принцип на социалния прогрес. Всички те поддържат идеята за обществена уредба, в която хората са равни, без потисничество и насилие, без експлоатация на човек от човека. Общуването между хората и с природата е освободено от белезите на хищничество и разрушителност, насилие и агресивност, подхранвани чрез растяща алчност, егоизъм, неразумност, злоба, завист и ненаситно отдаване на безумни удоволствия за сметка на нормалното съществуване на милиони хора. Това налага да изработим ново съзнание, че собственото ни духовно наследство е значимо, защото е неделима част от общочовешкото духовно богатство. Те възраждат вярата в светло бъдеще, за да въоръжат човека с твърда воля и неукротим стремеж към свят, облагороден от човечност. Това означава равнопоставен достъп до възможностите за човешкото развитие и се намира в пряка връзка с политиката на държавата за своевременно пресичане на опитите за накърняване на правата и свободите на гражданите. Тя се основава на очакванията на хората за стабилно осигурени заетост, доходи и основни услуги, а също и на правото да се изживее изпълнен с достойнство живот.
Новата социална стратегия предполага да се развива, обогатява, обновява и универсализира борбата за хуманистичната цивилизационна идентичност на народите по света. А това е възможно чрез нова революция на духа, за да възтържествува върху цялата Планета цивилизацията на Разума, Справедливостта, Братството и Свободата. Само когато бъде разбрано от все повече хора, че същността на проблема за достоен живот за пенсионерите в България не се свежда до подаянията, които управляващите раздават от време на време, а до промяна на социалната политика на държавата и до формиране на адекватна управленска философия и морал у управляващите, които у нас вече няколко десетилетия живеят със самодоволството, че благодарение на техните грижи българите се радват на нарастващо благоденствие. Това неадекватно мислене няма друго обяснение освен парадоксалният факт, че те представят положението на 90% от населението през призмата на своето собствено благоденствие, което наистина надхвърля дори и най-смелите мечти на техните предци. Не е трудно да се забележи, че през последните три десетилетия и особено през периода, когато управляват десните сили, много български политици не се интересуват от мнението и оценката на своите сънародници, а погледите и слухът им винаги са обърнати към Брюксел и Вашингтон. Това е и причината, поради която те обръщат гръб към потресаващите факти за реалното състояние на нещата в страната. Човек трябва да е инфантилен, за да не забележи, че 78,5% от домакинствата живеят с общ доход на човек под необходимите средства за издръжка на живота; че 41,3% от населението са изложени на „риск от бедност”, а над 43% от българските деца растат в риск от бедност, че 91% от българските родители смятат за не удовлетворяваща социалната политика на държавата (Труд, 25 ноември 2016, с. 13). Според данни на Евростат, цитирани от НСИ, за 2015 година потреблението на българите е най-ниското в сравнение със средното за ЕС равнище (Земя, 15 декември 2016, с. 1, 5). По данни, посочени в Световната книга на фактите, издадена от ЦРУ за 2016 г., сме на второ място по смъртност в света с 14,4 на 1000 души. След нас е южно- африканското кралство Лесото. Това ни поставя в челните места в списъка на изчезващите нации, както се отбелязва в последния здравен доклад на ЕК (Труд, 25 ноември 2016, с. 1). И още нещо, много по-тревожно. По официални данни на ЕС българите сме 47% по-бедни от средния европеец (Стандарт, 14 декември 2016, с. 9).
Очевидно е, че при тези реалности катастрофално се срива не само идеята за достоен живот, която предполага човекът да се чувства единствен и неповторим, а в същото време – и неразделна част от човечеството, но и вярата в перспективността на ЕС. Това налага да изработим ново съзнание, че собственото ни духовно наследство е значимо, защото е неделима част от общочовешкото духовно богатство. Само тогава равенството, качеството, структурата и насочеността на материалните и духовните ценности и единството между тях, както и хармоничното им развитие за постигане на вътрешен баланс по отношение на отделната личност и на обществото като цяло, се превръщат в устойчив приоритет на социалната държава. Иначе папагалското повтаряне на клишета като „европейски ценности”, „сигурност”, „демокрация”, „евроатлантическа перспектива” и т.н. не са нищо повече от най-обикновено жонгльорство.
Ето защо корените на злото трябва да се търсят в разграбването и разпродажбата на сътвореното от няколко поколения българи през последните 20–25 години. Днес сме свидетели на жестоката битка между воюващите групировки за остатъчна България, за да се превърне тя в най-обикновено географско понятие, а обитателите й да придобият манталитет на номади без чувство за национално достойнство. Този факт потвърждава, че през т.нар. „преход” у нас и в повечето страни от бившия социалистически блок всъщност се възпроизвежда отхвърлената от разума обществена система, родила един от най-уродливите цивилизационни модели – потребителската цивилизация и благоденствие за малка група, наречена олигархия, за сметка на ограбването и страданията на милиони и милиарди хора. С това в крайна сметка идеята за достоен живот се превръща в провалена кауза на човечността. За да възтържествува разумът в битката с безумието, човечеството се нуждае от нова духовност и социална доктрина, въздигащи човешкото достойнство в единствен критерий на прогреса, в което новият човек вижда смисъла на своето битие. Самото осъзнаване на тази фундаментална истина е доказателство, че човекът все още е способен да изпълнява възложената му от еволюцията мисия.
Върху основата на тази концептуална платформа се налага да се разработи смисълът на идеята за достоен живот на всяко човешко същество и особено на обречените на риск за оцеляването части от обществото. За България това са 2,6 милиона пенсионери, от които 80% живеят под линията на бедността, хилядите млади хора, принудени да търсят достойна реализация извън страната. За сметка на това приватизиралите политическата, социалната и икономическата власт групировки, превърнали държавата в бащиния, абдикират от грижата за тези хора, чиято съвкупност възлиза на повече от половината от населението на страната. В пряка връзка с този факт се намира и чувството за нещастие, показател, по който през 2015 г. сме били на 129-то място (Труд, 26–27 ноември 2016, с. 12), както и според най-новите изследвания само 37% от населението на страната са доволни от живота си през 2016 година (Стандарт, 14 декември 2016, с. 11).
Дошло е време истинските демократи да проявяват същата дързост в защита на автентичната демокрация като едно от най-светлите творения на човешкия дух, която нейните антихристи проявяват, осквернявайки европейската идея, както и историческите въжделения на българската нация за интегриране в семейството на демократичните, просветените и цивилизованите европейски нации. Но ентусиазмът ни се изпарява, когато научаваме, че по изчисления на световни икономически експерти след приемането ни в ЕС ще бъдат необходими поне 60 години, докато страната достигне среден доход на глава от населението в ЕС. Ентусиазмът постоянно се заменя с отчаяние и разочарование, когато наблюдаваме тенденцията на непрекъснато увеличаване на заплатите на 55000-я бюрократичен апарат на ЕС, за сметка на нарастващия недоимък на огромна част от населението (Стандарт, 29 ноември 2016, с. 2).
Формулата на спасението се съдържа във волята ни като народ за обрат от разрушителната екзалтация към ентусиазъм на съзиданието. Съвсем очевидна е радикализацията на българското общество – 55% от българите настояват незабавно да се конфискува имуществото на всички забогатели набързо и по незаконен начин. Доверието към управляващите и към т.нар. политически елит спада с всеки изминат ден. В низините грамадата от недоволство и неодобрение расте неимоверно бързо, обхващайки все по-широки кръгове от населението.
Днес все повече хора разбират, че това, което преживяваме през последните десетилетия, представлява преход от порядък към хаос, от социална сигурност към обреченост, от държавни гаранции за живота, честта и имота на гражданите към постоянен страх от насилие, тероризъм, корупция, произвол, всепозволеност и безнаказаност на богатите и привилегированите.
Колко още време ни трябва, за да се убедим, че при тези условия не е възможно постигането на достоен живот за 90% от населението на страната? Ето защо замяната на съвременната порочна цивилизация с цивилизацията на човечността, основана на принципа на справедливостта, благоразумието, толерантността и благоденствието за мнозинството от населението, се очертава като неотложна необходимост. Това е единственият начин да оставим на идните поколения свят, по-добър, по-човечен, по-справедлив, по-сигурен, по-щастлив, облагороден от безкористно милосърдие, благоразумие, съзида- телен труд и творческа енергия, от този, в който днес сме принудени да живеем.
