Болката се нуждае от име и от език, на който да бъде описана.
България е място на много болки. Тя е название на колективна психическа травма. Това травматично колективно битие наричаме образно психиатрична държава.
Могат ли цели общности да „полудяват“? Доказано е, че могат – поразени от когнитивни блокажи и емоционални разстройства, завличани в ямата от маниакални водачи и зли обстоятелства...
Психическите страдания са вековно задръстени от предразсъдъци и презрения, от агресивен присмех. Поради всичко това онази стара дума „лудост“ отдавна не е способна да обозначи алтернативните аспекти на травматичното битие – състраданието, разбирането, грижата...
Когато живееш в мрака, е трудно да го видиш. Мракът затуля диагностичните критерии.
Българският народ не разполага с език, на който да изговори своята болка, да я разпознае и да върви към лечение. С примирението на погиващ той търкаля нарастващо кълбо от неврози и психози, от болезнени фиксации и фрустрации...
Психически разстроените общности са автоагресивни. Искат признание, но не признават самите себе си. Затова са ригидни, трудни за лекуване.
Изтощителната жажда да те обича някой Друг, докато ти самият се подценяваш и ненавиждаш!
Никой болен не си избира болестта.
Тя го намира.
Но дали болният все още може да си намери лечител?
Истинският екзистенциален въпрос не е кой ще бъде избран за поредния началник на психиатричната държава, а кой и кога ще се наеме да диагностицира и лекува мащабния психопатичен срив на днешното българско общество.
В сивия дом
Опитът на страданието има значение. „Аз е някой Друг“ е казал Рембо. Но и „ние, българите“, сме някакви Други. Другият е тайнствената сърцевина на депресията.
Вървим, понесли тайните си по пътя на Прехода. Яхнали стара и куца кобила.
Кобилата не знае коя е, а ние не сме наясно къде отиваме.
Пътят към Ханаан е древен фантазъм, божествен пълнеж на пустотата.
Преходът свърши не защото сме запълнили пустотата, а защото трайно сме се настанили в клиниката. Клиниката е нашият Ханаан, скръбното ни обещание.
Милата ни Родина, психиатричната България, е разлагащият се труп на едно квазиполитическо чудовище. Чудовището се прави на европейска държава, основана върху граждански ценности и правни стандарти. Но не е държава, имитативно чудовище е.
Милата ни Родина се определя като република, но си е царство на архаичния фалос. Фалосът е подчиняващ, инстинктивен и фасциниращ. Няма как да бъде прикрит, всекидневно наличен е. Палката на пазача и пистолетът на Началника са символични места където се оттичат либидни енергии.
„Лудостта“ е конфузна реалност. Затова започнали да я крият, дисциплинират, карцерират.
В психиатричната държава действителността е отменена в името на илюзията и делюзията. Нейните обитатели са ветерани от войните на фантазиите с реалността, с непоносимата ѝ тежест. Те са разделени на леви и десни, на фили и фоби, на невротици и психотици... Невротиците са със Закона, психотиците са срещу него. Но всички се подозират и мразят едни други. Принудително настанени заедно в сивия дом на лунните тревоги.
Народът
Някога лудостта била карнавална, вплетена в площадния живот. Докато не я подгонили към усамотението на клиниката. Карнавалната и истерическата стилистика са родствени, твърди Ренате Лахман. Но вече няма карнавал, има само клиника. Поглъщаща бързо света.
Видимата лудост приижда с отпуснати ръце и с нарастващ безпорядък. Невидимата лудост, меката патология, крие симптомите си, но не ги отменя.
В сюблимните часове на историята съществува един романтически възвишен Народ. Той е „луд“ по експресивно въздействащ начин. Това е народът на Иван Вазов и Захарий Стоянов, който драматично преминава от еуфория към депресия.
В дългите часове на провала и отчаянието целокупната държавна територия се заема от унила психиатрична общност. Угрижени „народни маси“, изоставени в битие без радост. Народ, разломен от агресии, от неосъществени любови и трагични раздели...
Десетилетия наред Народа, този възвишен субект на националната романтика, си ляга наметнат с болничната дреха на скръбта. Затиснат в дисциплинарните пространства. „Суверен“ изоставил самия себе си, завързан в леговището на дългата си историческа нощ.
„Народът“ е фундаментален фантазъм. Фантазмена компресия на единното и сюблимното.
„Народът“ е спектър от спекулативни употреби.
Чрез Народа се държи контролът върху легитимацията. Затова той е обект на непрестанни аспирации, отвличания, магически заклинания.
Отвъд възвишения фантазматичен Народ съществува един малък психически травмиран народ – незабележим, странно вглъбен в себе си. Изоставен в маргиналията, кръстен в купела на недоимъка, изложен на агресията.
Там, където няма символни сглобки, има болезнена социална фрагментация, непримиримо воюващи афективни популации. Малкият народ не притежава нито единство, нито политическа ефективност, нито свобода. Една регулярно малтретирана и деградирана общност, заградена от надзиратели, предвождана от психопати.
Психопатите старателно си изработват „народ“ по свой образ и подобие. Това не е просто купена държавна администрация, а държавна популация – нищета, застопорена в бедността на езика, ценностно разфокусирана, агресивна, исторически обезкуражена. Когато този нищенстващ народ бъде завършен, жадуваният Ред окончателно ще победи хаоса.
Езикът
Битието е вкоренено в езика, но там е вкоренена и лудостта.
Приливите на патологичната реч сигнализират за разностранен упадък на човешкото.
За психически травмирания народ езикът ускорено губи комуникативния си потенциал. Превръща се в тъмница, която бележи провалите в адаптацията. Докато търсим какво да кажем, мълчанието става нашият постоянен отговор.
В психиатричната държава снагата на света вече не може да бъде вдигната и понесена от езика. Там всеки смисъл се разлага и се трансформира в безсмислица. Всеки авторитет бива осквернен, а словото му оспорено.
Клиниката е тайна, която езикът ревниво пази.
В клиниката дълбоко и основателно вярват, че който държи речта, той доминира ситуацията. Слушателят е подчинен и парализиран. Ето защо господарите на клиниката не допускат болните до публичността. Те трескаво изкупуват всички радиоточки в околността. За да разполагат с все повече инструменти за лоботомия – елиминиране на ключови връзки и сектори в мозъка, емоционална деградация...
Обсценната (мръсната) реч, обичайно присъща на маргиналията, е съзнателно официализирана в клиниката. За да се докаже, че няма нищо чисто, че светът е помийна яма, в която всички с радост се плискат.
Езикът в психиатрията отдавна не е дом на битието, а обиталище на клишето. Клишето е „умората на езика“, печатница за мисловни стереотипи. Клишето не е невинно, то има способността да придобива власт над хората, твърди Виктор Клемперер в дневника си за езика на Третия райх. В един момент то започва да „мисли“ вместо тях, да ги представлява.
Езикът върви към семантичния си залез, доколкото е доминиран от свръхагресивни и слабограмотни говорители. Те превръщат речта в безсмислица и стигма, в средство за разрушаване на всеки порядък и всяка порядъчност.
Миналото
Миналото боли. И е обект на параноични фиксации.
Подозрението на повечето пациенти е, че тази болка е резултат от дейността на трансисторични организирани престъпни групи.
Миналото не е друго, а съучастник на Злото.
Миналото е мрачно гробище, където танцуват сенките на закоравели престъпници.
Миналото е неизбежно виновно пред нечие умно и свръхпочтено Настояще. Затова в параноичните отдели на психиатричната държава се води неспирна война с последиците от Миналото. С престъпната му природа.
Обитателите на клиниката са позиционирани в непримиримо враждуващи лагери. Всеки разравя и заравя своя парцел от мрачното гробище. И се радва на изровеното.
Истинският приоритет на клиниката не е херменевтиката на миналото, а мрачната екстатика на душите. Важно е не да разберем по-добре исторически далечното, а да намразим по-дълбоко и страстно жертвите и тъгите на Другия.
Разгарянето на злата памет, жаждата да се мъсти, доминират над способността да се скърби. Скръбта е прекалено сложен психически товар за пациентите, затова препоръчително се избягва. Докато отмъщението е архаична лечебна процедура, изпитан механизъм за разтоварване.
Големият брат
Европа е древна утроба. Люлка на желани и нежелани чеда. Големият брат е нежелано заченат в тази утроба.
Европа носи името на жена, но е конструирана в името на Отца. Спрямо тежкия живот в клиниката тя е нормативна претенция, нарцистично изнемогване, фантазмено прелъстяване...
Големият брат е фигура на доминация. Инстанция на репресия, но и място за инвестиране на надежди. Той ни наблюдава, за да ни плаши. Той ни забравя, за да ни тревожи. Неясни договори го обвързват с началниците и пазачите на клиниката. С нас, обикновените пациенти, изглежда не го обвързва нищо съществено.
Големият брат е невротизиращ хоризонт. Отчаяно се стремим към любовта му, с копнеж да ни хареса и признае. Да ни отреди някое друго, по-спокойно отделение в клиниката. Не го прави!
Малко прелъстени, много изоставени... – така живеем.
Всички затворени в общата клиника, всеки „захвърлен в своята нощ“ (Мишел Фуко).
Страдаме от факта, че не можем да се домогнем до Големия брат – странен вълк, легнал „на прага на бляновете ни“.
Поради тази фундаментална изнемога отдавна сме забравили, че истинският живот не е прицелен в канцеларията и в трапезарията на Големия брат, а в хоризонта на свободата и човешкото щастие.
Началникът
Всяка психиатрична държава си има началник.
Някои смятат, че е наместник на Разума, но той е част от лудостта. Сърцевина на девиацията е.
Обща тайна е, че Началника има идентификационни проблеми. Той си е пренаписал биографията и отдавна живее като фикционален персонаж. Дълбоко вярва, че отглежда „вишнева градина“, но в действителност я изсича. Убедено твърди, че е герой от Съпротивата срещу злото. Част от невротиците също поддържат подобни тези.
Началникът не злоупотребява с властта, той самият е инструмент на нейната зловредност. Този инструмент се задейства от сложна психическа смес от яд и ярост, от високомерие, страх и ненавист...
За нас, обикновените луди, Началника е безкрайно поле за психически инвестиции.
По линия на страховете той е човекът, който пази лудницата. Фундаментален фантазъм е сценарият, според който лудницата всеки момент ще бъде нападната от коварни и страшни праидеологически същества.
По линия на възвишенията Началника дава на пациентите вярата, че познават някой, който ще ги спаси. Ще остане не само в историята, но и във вечността.
По линия на интимните идентификации Началника е съкровена част от сплотената ни простолюдна и налудна общност.
Езикът е доминиран от правилата, речта е поле на импровизациите – като начетен лингвист Началника добре знае това. Неговата реч е радикално кризисна – смесване на факти и фантазии, трескаво фабрикуване на субективно изкривен свят. Речта тече възбудимо, скокообразно, тавтологично. Отличава се със специфична нарцистична граматика. Синтактичните пропадания успешно партнират на неясната мисъл – въздигат говорещия в ранг на оракул.
Словесният екстаз на Началника е автоеротичен – той владее способността да накара дори собствената си реч да му благодари и да го целува.
Енигматичната реч и магическото присъствие на Началника създават контрадепресивни убежища. Места, където пациентите се скупчват като митично стадо с умислено наведени глави. Това е самата измамна представа за осенение – небесен проблясък, сигнализиращ наличието на мъдър план, на верен път и дълбок смисъл.
Грандиозният Аз
Самохвалкото/нарцистичната личност е персонаж от каталога на личностните разстройства.
Самохвалството е фатална зависимост от компенсаторно създаден образ. Не просто голямо Его, а грандиозен Аз. Сам си създаваш образа, сам си го разнасяш из психиатрията. В копнеж да бъдеш харесван, ласкан, признат, обичан... Винаги готов да се снимаш със самия себе си.
Самохвалкото гледа мрачно и говори назидателно. Недоволен е от нас. И сигурно има защо!
Съкровена цел на Самохвалкото е да пренапише колективната депресия като личен триумф. Той непрестанно подканя психиатричната общност да съпреживее неговата драма и да забрави за собствената. Това е самоотричане, към което клиниката е трайно приучена. Тя е готова да дари с емпатия дори тези, които не притежават и грам от нея.
Самоизмислянето (фантазирането на себе си като друг и различен) е отчаян опит за самозабрава. Той лесно прескача в опиянението в прогресираща загуба на чувство за реалност. Опит, който кулминира в тежки пристъпи на агресия, обичайни за патологичния нарцисизъм.
Страхът
Клиниката е свят, управляван от забраната и самозабравата, от страха и насилието.
Там, където няма хоризонт на надеждата, има Министерство на страха. Министерството на страха блокира насладата, размесва я с уплаха, инсталира тревоги и нагнетява фрустрации.
Страхът е фундаментален афект. Той е авангардно изнесен пред всяко предполагаемо катастрофично събитие. Управлението на страха включва набор от сугестивни потоци, силови структури и репресивни техники.
Страхът се нуждае от образ, а образът се нуждае от логистика. Така се е родила Инквизицията – институцията, която превежда спазмите на колективния невротизъм на езика на пречистващото насилие. Насилието, което виждаме да се вихри заснето в центъра на София, е повод за разбираема нравствена патетика. Но в тези кадри е заснета и самата ненаситна похот на Властта.
Болката и страхът са подражателни, в психиатричната държава това е аксиоматика.
На особена почит тук е онзи стар психолог Едуард Торндайк. Възползвайки се от липсата на дружество за защита на животните, безмилостният Торндайк правил опити с плъхове. В центъра на експеримента били два нещастни плъха, поставени в съседство. На единия пускали ток и той реагирал в съответствие с причинената болка. Плъхът, върху който нямало пряка интервенция, усещал ставащото със съседа му и реагирал по сходен начин. Разигравал версията, че е обект на същата агресивна процедура. Това подражателно реагиране на чуждата болка е наречено индуциран болеви шок. Използва се често в лудницата и дава добри резултати.
Плъховете на Торндайк ни казват, че страхът и болката извират от страданията и агонията на Другия.
Боли ме Другия, това е основа на психическата реактивност в клиниката. Ето защо сме научили добре урока си – винаги някъде някой „плъх“ бива зареждан с ток. А ние сме неговите подражателни братя по съдба.
Фундаменталният страх
Болестите имат общи симптоми, болките се отличават с индивидуализиран синтаксис. В клиниката живеем и умираме, за да придадем индивидуален блясък на страданието.
Повечето от пациентите са пропуснали да прочетат за тъгите и суетите на Еклесиаст. Затова се уповават на популярни наръчници от типа „Как да оцелеем и да успеем в клиниката!“.
Според водещите експерти в сивия дом човекът вече няма душа, а инсталирана информационна платформа. В тази платформа няма място за полярността на душата, за смирението, за паметта, за спасението... Това са стари антропологични формати, които трябва да бъдат разглобени, прочистени.
Затова специален корпус от „експерти“ наемници се е заел да трие дисковете на колективната памет и да ги подменя с нови. Всички разкази ще бъдат редактирани и пренаписани. Всички стари герои и мрачни конфликти ще бъдат отдадени на политкоректно поругание. Ни мъж, нито жена... Ни черно, нито бяло... Ни Страшен вълк, нито Червена шапчица... Само контролирани масови психози и „мек“ терор.
Светът на митовете, на приказките и на историческите разкази е сглобен от базисни опозиции. Именно тях настървено и успешно разгражда постмодерният мутант – по пътя към гладкото нищо.
В условията на нарастваща несигурност и линееща идентичност обитателите на клиниката неизбежно ще стават все по-подозрителни, стероидно „красиви“, политкоректно страхливи... Ще поемат вината за цялото хилядолетно насилие в света и ще коленичат показно, за да се превърнат в идиом на всеобщата покруса, на тоталното лицемерие.
Господарите ще продължат да трупат запаси като невротизирани катерици, погрешно тълкувайки богатството като синоним на възвишеното и път към спасението.
Жадно поглъщащата паст е истерична, гротескна е, казваше Михаил Бахтин. Тя олицетворява целия набор от болезнени страсти и спазми, разтърсил клиничната общност.
Пациентите така и не проумяват, че фундаменталният страх извира не толкова от мрака на Властта и неизбежността на Смъртта, а от занемарения живот – от менталния недоимък, от екзистенциалната пустош, от изтритите дискове, от изтъняването на смисъла...
Илюзии
Психиатрията не ни принадлежи.
Ние принадлежим на нея.
С души, дълбоко разцепени от реални беди и надценени фантазми.
Носталгици по нещо, което никога не е било.
Психически болният народ живее в ситуация на трансцендентна изоставеност и е затънал в траура по липсващата му „половинка“. Говорим за фантазмена „половинка“, която е призована да окръгли едно разломено, но все още смътно жадуващо битие.
Обитателите на психиатричната държава пишат високопарни визии за бъдещето, но живеят с подръчни залисии в настоящето.
Когато не си способен да градиш в реалното, си създаваш илюзорни светове и автомитологии. Фиксираш се в мними идентичности и в щети, чиито причинители винаги са някакви лоши други.
Фигурата на Лошия друг, на приказния Вредител, ни избавя от собствената посредственост и трайно ни закотвя в архаични наследства. В психиатричната държава пътят към избавлението минава през екзорсистки практики, през магически заклинания на злото.
Болните затова са болни, защото са заличили разликата между лекотата на магическата вселена и тежестта на социалния свят.
Поради тази фатална цепнатина в психиката те избират магическата вселена. Сплотяват се като архаична племенна общност, предвождана от шамани с терапевтични барабани.
Барабаните бият, пациентите маршируват... Едни вървят към бъдещето, други към миналото. Важно е да не се задържаме в настоящето!
Господарите се усмихват от опразненото вече небе...
Санитарите са неотменно готови да изпълнят своя „граждански дълг“.
Бог отминава всички с чувство, което ни е познато.
Бог все още вярва, че е създал рая, а не клиниката.
Историческото обещание
Казано е, слепотата на стадото е фундамент, върху който седи пастирът. Пастирът си има своите демони и съвсем не му е до стадото. Но стадото никога не разбира това, то е подчинено на патологичната си фиксация.
Основният въпрос пред психиатричната държава е достатъчно стар – какво е нашето здравно бъдеще, историческото ни обещание?
Какво очакваме от историята, от нас самите, от живота...?
Клиниката се нуждае от ясен отговор на тези въпроси, защото безцелността и празнотата са в основата на депресивните състояния.
Блокираното от Закона желание е травма, но още по-травматична е самата липса на желание. Депресията ни връхлита, защото желанието е умряло и хоризонтът на чудото се е слегнал. Чудото беше наблизо, но вече го няма...
Приличаме на куриерите на Кафка, които отдавна нямат съобщения, но продължават да тичат насам-натам поради ролята, която са поели и клетвата, която са дали. За да не сложат край на живота си, те си подвикват безсмислени изречения и се правят, че все още има нужда от тях.
Така и ние, подвикваме си по навик опустели пароли и обикаляме слепите улички на нашата безнадеждност...
Няма пазител на душата на болния български народ.
Някой, който да посади стрък надежда в смутеното му сърце.
Някой, който да мисли пристрастно съдбата на болните. Но и на началниците и биячите – нещастници изгубени в иронията на света...
Тази врата беше единствено за вас, но вече е време да я затворим... (по Франц Кафка, отново).
„Но ние...!“
„Не може ли, все пак да...!“
Стоенето пред вратата не съвпада с промяната на съдбата.
Поради това значимо разминаване ще продължим да чакаме „пустотата на нашата заблуда“ (Мишел Фуко) все някога да отстъпи под натиска на Истината и Разума, на Светлината и Свободата.
