Войната в Украйна: генерална репетиция на Третата световна война

Не знам с какви оръжия ще се води Третата
световна война, но Четвъртата световна
война ще се води с пръчки и камъни!

Алберт Айнщайн

Тази разработка е посветена на десетата годишнина от държавния преврат в Украйна, извършен на 22 февруари 2014 г., и на втората годишнина на Специалната военна операция на руските въоръжени сили, която започна осем години и два дни по-късно - на 24 февруари 2022 година.
Време и малко и много, за да може в пороя на заливащите ни фалшиви новини, да се открои самата истина за този най-голям, след Втората световна война, въоръжен конфликт.
За Украйна, САЩ, НАТО, ЕС и колективен Запад, държавният преврат (Майданът) е народна революция, а навлизането на руските войски провеждащи Специалната военна операция (СВО) в Украйна, е с нищо не предизвикана агресия и брутална завоевателна война.
За Русия, събитията от преди 10 години, са парексаланс държавен преврат, който слага началото на гражданската война в Украйна. СВО е усилие за прекратяване на започналата с Майдана война и за спасяване на рускоезичното население на Донбас от грозящия го геноцид. Войната в Украйна не е нищо друго освен война за защита на руските жизненоважни интереси.
В науката, при обясняване на сложни социални явления, се изследва и проследява причинно-следствената връзка, довела до тяхното възникване. Причинната връзка е процес, който протича във времето и пространството. Причините за дадено събитие трябва да се търсят в явленията предшестващи неговата поява. За да се стигне до следствието, „явлението причина“ трябва да е възникнало по-рано. Този подход ще използвам при изследване на войната, довела до взаимното унищожаване на два братски славянски православни народа, свързани с обща история, култура, език, писменост, вяра и държава.
С настоящата разработка преследвам и още една изключително важна цел. Опитвам се в „купата слама“ да открия и посоча „вълшебната игла“, с която може да се зашие „скъсаната дреха“ на сигурността и суверенитета на българската държава, и да се предотврати заплашващата ни нова национална катастрофа.

Генезис на конфликта НАТО – Русия и на братоубийството в Украйна. Корени на злото.

По редица геополитически и военно-стратегически причини, Украйна заема изключително важно място в Европа. С това се обяснява битката между САЩ (с помощта на НАТО и ЕС) от една страна, и Русия от друга, за приобщаване на Украйна в собствената сфера на влияние.
Украйна е най-голямата държава в Източна Европа. Тя присъства на картата на света с тази обширна територия и многомилионно население единствено и само благодарение на руски царе и на ръководители на Съветския съюз. Най-големите и красиви украински градове като Харков, Херсон, Суми, Одеса, Днепропетровск, Мариопол, Луганск, Донецк, Николаев, Чернигов, Севастопол, Симферопол са строени от руските владетели Алексей Михайлович, Екатерина II и Александър II в земи на руската империя. Ленин, Сталин и Хрушчов са съветските политици и държавници, които подаряват на Украинската социалистическа република изконни руски земи.
Русия и Украйна споделят 1000 години бурна и изпълнена с поврати история. Съвременна Украйна е дом на 7,5 милиона етнически руснаци. Всеки четвърти гражданин на Украйна посочва руския като свой майчин език. По тези причини никак не е случайно, че президентът на Руската федерация Владимир Владимирович Путин нееднократно, на официални национални и международни форуми, говори за исторически руски земи, намиращи се понастоящем на територията на Украйна и за това, че руският и украинският народи са всъщност един народ.
Ето какво казва в тази връзка Збигнев Бжежински, американски държавник, съветник по националната сигурност на президента Джими Картър в периода 1977 – 1981 г. в статията си „Преждевременно партньорство“: „Русия може да бъде или империя, или демокрация, но не може и двете едновременно…Без Украйна Русия престава да бъде империя, а с Украйна, подкупена а след това и подчинена, Русия автоматично се превръща в империя“.
Дълга, противоречива и изпълнена с какви ли не събития е битката на англосаксите и западните свръхсили за ликвидиране на Съветския съюзи и откъсване на Украйна от него. Няма да се връщам много назад в историята. Настоящото изследване обхваща период от около 80 години и анализира събития случили се преди, по време и след Втората световна война.
От тук нататък оставям да говорят само фактите, документите, политиците, държавниците и военачалниците.

Англосаксите – неверни съюзници на Съветския съюз във Втората световна война

Семената на неприязън и острото противоборство между англосаксите и Съветския съюз (след 1991 г. Русия) бяха посети от Чърчил и сие непосредствено преди избухването на Втората световна война и покълнаха в годината предхождаща капитулацията на Германия. Оказа се, че е без значение факта, че Обединеното кралство, САЩ и СССР са съюзници в антихитлеристката коалиция. Нещо повече. Има свидетелства, които доказват, че по време на войната Чърчил всяка сутрин се е молил за Съветския съюз, защото в негово лице е виждал спасителя от кафявата чума. След победата, той се обръща на 180 градуса и в това няма нищо ново под слънцето.
Англосаксите водят съглашателската политика с Хитлер от годините предхождащи избухването на Втората световна война. Тогава всъщност са засети семената на корена на злото. Много се критикува Съветския съюз за подписания на 23 август 1939 г. договор за ненападение с Германия, известен като пакта Молотов - Рибентроп. С този договор Сталин е целял да отложи началото на настъплението на Германия срещу СССР с две години за да може да укрепи боеспособността на армията, да подготви икономиката и извърши мобилизация на всички сили на държавата за отблъскване на агресора. Вярно е, че по силата на този договор, 17 дни след като Германия напада Полша, съветски войски също навлизат на нейна територия. За отбелязване обаче е премълчаването на факта, че почти година преди подписването на пакта Молотов - Рибентроп, Германия, Англия, Франция и Италия сключиха Мюнхенския договор (29 и 30 септември 1938 г.) с който разпарчатосаха Чехословакия, като отнеха, за сметка на Германия (Рурската област), Полша и Унгария 20% от територията и 25 % от населението на Чехословакия. Мюнхенското съглашение практически остави СССР сам срещу агресора. Англия и Франция направиха всичко възможно да не допуснат съвместни действия със Съветския съюз, за каквито той упорито настояваше. По повод на Мюнхенския договор Чърчил казва на Чембърлейн след завръщането му от Мюнхен „Вие имахте да избирате между войната и позора. Вие избрахте позора и ще получите война“. И това действително се случи.
И още един много съществен факт. Съветско-германският договор е последния от поредицата съглашения сключени с Хитлер. Преди това аналогични договори с Германия са подписали Англия, Франция, Полша, Дания, Латвия, Естония и други.
Показател за отсъствието на лоялност към съюзника и за морала в политиката е откриването на Втория фронт, което се забави твърде много време. Чак на конференцията, проведена от 28 ноември до 1 декември 1943 г. в Техеран, се постига съгласие между тримата лидери – Рузвелт, Сталин и Чърчил, вторият фронт да се открие в Западна Европа през месец юни 1944 г. Хитлер вероломно нападна Съветския съюз на 22 юни 1941 г., а Вторият фронт беше открит на 6 юни 1944 година, т.е. три години по-късно, когато изходът от войната вече беше предопределен. В наше време настойчиво се пренаписва историята на Втората световна война по посока на преиначаване на фактите за приноса на страните за разгрома на Хитлер. Винаги съм се учудвал как при наличието на такива очевадни факти, има политици и учени, които без какъвто и да е свян, се опитват да манипулират общественото мнение. Червената армия воюва почти 4 години и се сражава с над 200 дивизии на Фюрера. Англичани и американци воюват на Втория фронт по-малко от 11 месеца срещу 10 германски дивизии. СССР дава 27 милиона жертви във войната, докато САЩ губят около 400 000, а англичаните още по-малко. Не трябва да се отрича обаче помощта на САЩ по проектът „Ленд – лиза“, оказана по силата на „Закона за заем и лизинг“, приет на 11 март 1941 г. Но пък да се твърди, че това е спасило СССР от разгром е също невярно и несправедливо, защото тази помощ съставлява 15% от военното производство на Съветския съюз.
За какво друго освен за предателство и грубо погазване на поетите ангажименти говори фактът, че още преди завършване на войната, Англия и САЩ започват, зад гърба на Съветския съюз, тайни преговори с Германия за сключване на сепаративен мирен договор. Паралелно с това се пристъпва към планиране на операция за нападение на досегашния съюзник - Съветския съюз. Първоначалният оперативен план за нападение на СССР, разработен от съвместния щаб на въоръжените сили на Англия и САЩ, се е казвал „Троян“. Той е преработван и конкретизиран 7 - 8 пъти, одобрен е от Чърчил, но при обсъждането му на 22 май 1945 г. се преценява, че една такава операцията е рискова. Отказ от идеята да се нападне изтощения от войната Съветски съюз обаче няма. Чърчил предлага на САЩ нов военен план за осъществяване на операция назована „Немислимото“, която се определя като „тотална война“ срещу СССР. Тази война е трябвало да започне на 1 юли 1945 г. Британците са предвиждали да въоръжат и използват във войната срещу СССР 100 000 пленени немски войници.
Американското ръководство е ентусиазирано от идеята за нападение на Съветския съюз и на закрито заседание състояло се на 23 април 1945 г. в Белия дом, новият американски президент Хари Труман заявява: „Стига толкова – съюзът с Русия вече не е в наш интерес. Няма за какво да спазваме Споразумението с нея. Трябва да направим Споразумението от Ялта невалидно.“ Коварният план на неверните съюзници става известен на Сталин, който заповядва на генерал Жуков да приведе войските в бойна готовност, което и става на 29 юни 1945 г. Между впрочем генерал Патън е искал неговата армия да не спира до река Елба, а да продължи към Сталинград.
Такава е била нагласата на генералитета от съюзните армии. Наскоро, с недоумение прочетох пост във фейсбук на един бивш популярен депутат, който казва, че България е освободена от генерал Патън. Нерде Ямбол, нерде Стамбул. Генерал Джордж Смит Патън младши командва Трета американска армия във Втората световна война. Тази армия не е от войските, които десантират в Нормандия. Лично аз съм запомнил генерал Патън като талантлив командващ и същевременно много противоречива личност „окичена“ с най-различни епитети като например „касапинът, който войниците обожаваха“. Запомнил съм думите му „победихме грешния враг“, изречени след капитулацията на нацистка Германия. Те казват всичко и не се нуждаят от коментар. Фактите обаче не пречат да се пренаписва историята на Втората световна война.
Не са малко историците, които твърдят, че неистовото желанието да се сплаши Съветския съюз е довело до най-варварския акт в човешката история. На 6 и 9 август 1945 г. САЩ пускат ядрените бомби „Малчугана“ и „Дебелака“, съответно от 15 и 20 килотона тротилов еквивалент, над японските градове Хирошима и Нагазаки. Жертвите и разрушенията са покъртителни. По стечение на обстоятелствата, точно на 9 август започва блестящо проведената блиц операция на Червената армия, която само за 10 дни избива милионната японска Квантунска армия, която дава над 84 000 жертви, а близо 600 000 японски офицери и войници са пленени. Тази мълниеносна операция на Червената армия остава като най-брилянтната сухопътна военна операция в историята, която довежда до капитулация на Япония и слага, на 2 септември, край на войната. Така че от военна гледна точка не е имало никаква необходимост да се нанасят ядрени удари. Друга е тяхната главна цел и тя е била да се каже на Съветите „Виждате с какво разполагаме. Ако не слушате, това чака и вас“.
Според данни от разсекретни през 2015 г. документи, става ясно, че на 3 ноември 1945 г., един месец след края на Втората световна война, Главният щаб на въоръжените сили на САЩ получава доклад ( има данни, че е под № 329) с който се иска да се подберат 20 съветски цели, които да бъдат сринати със земята с ядрени удари.
Няма как да се подмине знаменитата реч на Чърчил пред академичното тяло на университета в американския град Фултън, произнесена в присъствието на президента Труман на 5 март 1946 г. Това не е протоколна академична лекция, а програмна реч, която разкрива концепцията на бившия министър - председател на Англия за бъдещето устройство на света и осигуряването на англосаксонското световно господство. В тази реч Чърчил казва: „Русия е неизменен, многовековен, историко-цивилизационен враг, който трябва не просто да бъде обезсилен или повален, а физически унищожен“.
С тази реч на Чърчил, по мнението на много политици и експерти, практически се дава старт на Студената война.

Конфронтацията НАТО – СССР в годините на Студената война.

Противопоставянето на англосаксите на Съветския съюз се засилва и придобива нови измерения след създаването (на 6 април 1949 г.) във Вашингтон на Северноатлантическия съюз. От тогава изминаха почти 75 години.
Периодът на Студената война, особено в първите й години, се характеризира с неимоверни усилия на САЩ, Великобритания и новосъздадения Алианс да притискат СССР, да спират по всякакъв начин неговото развитие, и в крайна сметка да създадат условия и предпоставки за ликвидирането му.Всички тези въпроси се обсъждат на срещите на НАТО най-високо равнище, на които се приемат съюзни стратегически документи. И понеже стратегическите концепции са функция на съюзните стратегии, трябва да изтъкнем ролята на Първата стратегическа концепция на НАТО „Стратегическа концепция за отбрана на Северноатлантическата зона“ (DC 6/1), утвърдена от Северноатлантическия съвет (NAC) на 6 януари 1950 г. Това е една всеобхватна концепция, която определя възпирането като основна функция на Алианса. В Стратегията са определени както неговите, така и на страните-членки задачи. Втората стратегическа концепция на НАТО е озаглавена „Стратегическа концепция за отбрана на Северноатлантическата зона“ (МС 3/5). Тя е приета на 3 декември 1952 г. В стратегическите указания, утвърдени на среща на министрите на отбраната (15 – 18 декември 1952 г.), е формулирана общата стратегическа цел на Алианса – „Да осигурява отбраната на зоната на НАТО и да унищожи волята и способностите на СССР и неговите сателити да водят война“. В изпълнение на тази Стратегическа концепция две години по-късно се утвърждава концепцията за „Масирано възмездие“, а след година се приема и стратегията за „предно разполагане“. Третата стратегическа концепция е приета на 23 май 1957 г. и е озаглавена „Обща стратегическа концепция за отбраната на зоната на НАТО“ (МС 14/2). Тя е характерна с това, че определя за свой ключов елемент „масираното въздействие“. И последната, за този период Стратегическа концепция на НАТО, е „Обща стратегическа концепция за отбрана на зоната на НАТО“ (МС 14/3), която се нарича още концепция за „гъвкавото реагиране“. Тя е приета на 16 януари 1968 година.
Студената война вече е в разгара си. През септември 1948 година президентът на САЩ Хари С. Труман одобрява документ, подготвен в Съвета за национална сигурност, третиращ „Политиката на ядрената война“, с който започва подготовката на такава война срещу СССР. На 19 декември 1949 година се ражда операцията „Дропшот“, която е имала за цел пълното унищожаване на Съветската държава. Няколко месеца преди това, на 29 август, за голяма изненада и покруса на американските стратези, Съветският съюз извършва изпитание на първата своя атомна бомба. Това поражда страх и паника, но не отменя, а само ускорява подготовката на операцията „Дропшот“.
Злокобен е този американски план. Той е предвиждал операцията да започне на 1 януари 1957 г. (до тогава е трябвало да се произведат необходимото количество ядрени оръжия) като се изстрелят 300 ядрени бомби и още 29 000 конвенционални бомби по 200 цели в 100 градски района, включително Москва и Ленинград. Към плана е имало списък с целите за ядрено нападение на териториите освен на Съветския съюз и на неговите съюзници, който съдържа 1200 града от Източна Германия до Китай на изток. Предвиждало се е през втората фаза на тази операция в Съветския съюз да навлязат 250 дивизии и след неговата неизбежната капитулация, да се раздели на 4 окупационни зони в които да се разположат войските на НАТО. Стратезите са изчислили, че ще бъдат убити около 80 милиона съветски граждани, което е практически половината от населението на СССР. Всички тези данни и цифри са от Архива на националната сигурност на САЩ, (поредица цели с гриф „Категория 275“), разсекретен през 2015 година.
Сталин добре е разбирал накъде тръгват довчерашните партньори и затова веднага след създаването на НАТО, по негово поръчение, ръководителят на Министерството на външните работи на СССР Вишински, изпраща нота до британския парламент с която предлага СССР да се присъедини към Алианса още на следващата негова среща на върха. Както е можело да се очаква, Западът отклонява това предложение.
Но усилията на руското ръководство в тази посока продължават. На 31 март 1954 г. съветското Министерство на външните работи изпраща до Брюксел нота с която предлага „…съвместно да проучат въпросът за възможното влизане на Съветския съюз в НАТО“. На 7 май последва отговор с категоричен отказ формулиран по следния начин: „Нереалистичният характер на предложението не си струва да се обсъжда“. Тогава Съветите правят ново предложение, този път за създаване на „Съвет за колективна сигурност в Европа“, но без участието в него на САЩ. При положителен отговор, СССР изразява съгласие за обединението на Източна и Западна Германия. И на това, макар и примамливо за ФРГ предложение, е даден също отрицателен отговор.
През същата тази 1954 г. Федеративна република Германия (ФРГ) е приета за член на НАТО, което се определя като „решаваща повратна точка в историята на Европа“. С този акт, за първи път, грубо се нарушава Потсдамското споразумение от 1945 г., в което има клауза, че „…територията на Германия трябва напълно да бъде денацифицирана и демилитаризирана“. Този факт показва на руското ръководство, че подписите на „съюзниците“ под най-важния документ на 20-я век не струват пукната пара.
След като всички опити в тези години за интегриране на Съветския съюз в НАТО, остават безрезултатни, ръководството на СССР е принудено да потърси други пътища за гарантиране на своята и на съюзниците си сигурност. Така на 14 май 1955 година се ражда Варшавския договор, военно-политически блок, обединяващ осем социалистически държави начело със Съветския съюз. Блоковото разделение на света става факт.
Периодът на Студената война се характеризира с остри конфронтация и неизменен стремеж на НАТО да сдържа с всички сили и средства Съветския съюз. През тези над 50 години има голяма война в Корея (1950 – 1953 г.), Американска война във Виетнам (1955 -1975 г.) и Караибска криза (1962 г.) довела човечеството на косъм от термоядрена война. Има вълнения и въоръжена съпротива срещу тоталитарните режими: Берлинското въстание в Германската демократична република (ГДР) (17 юни 1953 г.); Контрареволюция в Унгария (23 октомври – 4 ноември 1956 г.); Пражка пролет в Чехословакия (5 януари – 20 август 1968 г.); Военно положение в Полша (13 декември 1981 г. – 22 юли 1983 година). САЩ и НАТО не се възползват от създалата се ситуация и не се намесват в събитията в социалистическия лагер. Разрухата на Източния блок дойде от вътре. Количествените натрупвания през годините доведоха до качествена промяна, каквато е рухване на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г. и на социалистическата система като цяло, през 1990 г.
Студената война завърши с победа на капитализма без да гръмне нито един патрон по която и да е страна принадлежаща към единия или другия блок. Това достижение е резултат преди всичко на постигнатия паритет във военната област между НАТО и Варшавския договор, а също и на страха от взаимно унищожение. Така завърши периодът на Студената война.

Взаимоотношенията НАТО – Русия в периода на разведряване на международната обстановка

Началото на периода на разведряване започна с обясним оптимизъм за мира и сигурността в света. Няма го вече противопоставянето между двата свята. След рухването на социалистическата система, в небитието отиде и Варшавския договор. Страните от Централна и Източна Европа получиха правото сами да избират пътя за своето развитие.
Независимо от обстоятелството, че в международните отношения задухва нов вятър, а може би тъкмо и заради това, се отделя първостепенно внимание на разработването на новите политиките по сигурност и отбрана и на съюзните стратегии за тяхното реализиране. Тези въпроси се обсъждат на Срещите на НАТО най-високо равнище. В този първи период са проведени пет такива срещи на високо равнище. Първата е Лондонската, която протяга ръка на СССР и страните от изтока. Римската среща (1991 г.) очертава контурите на бъдещия нов Алианс. Брюкселската (1994 г.) приема график за разширяването на НАТО и утвърждава нови механизми за сътрудничество. На Мадридската среща на върха (1997 г.) се отправи покана за присъединяване към НАТО на Полша, Унгария и Чехия и се полагат основите за сътрудничество с Русия. На Вашингтонската среща на върха (1999 г.) се приема нова стратегическа концепция на Алианса с която той влезе в 21-я век.
През тези години на преден план излизат такива фундаментални въпроси като: как в новите условия да се гарантира сигурността и защитата на СССР и на неговите съюзници от Източния блок и как те да бъдат включени в новата световна система за сигурност; какво да се прави със стотиците хиляди съветски войници и въоръжения разположени в бившите социалистически страни от Централна Европа; как да се гарантира мира и сигурността в Европа; как да се процедира с решаването на германския въпрос и каква да бъде съдбата на НАТО. Все съдбовни и същевременно много деликатни въпроси.
В каскадата от двустранни и многостранни и на различни нива срещи, в множество меморандуми и протоколи от преговорите на М. С. Горбачов с лидери като Буш, Бейкър, Гейтс, Кол, Геншер, Митеран, Тачър, Мейджър, Хърт, включително и генералния секретар на НАТО Манфред Вьорнер, състояли се през 1990 и 1991 г., са давани категорични уверения, че съветската безопасност ще е защитена, а СССР ще бъде включен в новите европейски структури за сигурност и НАТО няма да се разширява на Изток.
Ето кратката хронология на най-значимите събитията в това отношение от онова време, базирани на исторически данни и факти, които по безспорен начин показват истината за развитие на отношенията Запад – Русия.
Началото на поредицата от преговори, след краха на социализма, поставя срещата на М. С. Горбачов с Джордж Х. У. Буш, новият президент на САЩ, състояла се на 2 и 3 декември 1989 г. край Малта на руския туристическия лайнер „Максим Горки“. Срещата е обвита в тайна. Тя завършва без да се подпише какъвто и да е документ. Все пак от участници в нея стават известни дискутираните на четирите срещи (две кратки на четири очи и две общи с продължителност 4 -5 часа) въпроси свързани с променящата се обстановка в Съветския съюз и в света. Най-същественото е, че Горбачов се предава без бой и на практика „подписва“ пълната и безусловна капитулация на Съветския съюз в Студената война. И не само това. Той поема ангажимента: „Съветският съюз няма да се меси в развитието на събитията в източноевропейските страни“., т.е. той казва на Буш - ваши са, правете с тях каквото поискате. От своя страна Буш заявява, че „САЩ няма да се възползват от революциите в Източна Европа, за да навредят на съветските интереси“. Така се поставя началото на края на студената война.
На срещата на върха на НАТО, състояла се в средата на месец юли 1990 г. в Лондон, се взема историческото решение за съдбата на Алианса след рухването на световната социалистическа система. Държавните ръководители решават единодушно Алиансът да се запази, защото „…сме задължени да останем заедно, за да продължаваме мира, в който живеехме през последните четири десетилетия“. На Русия и на страните от Източна Европа се предлага диалог вместо конфронтация и нови възможности за сътрудничество и сигурност в регионален и световен мащаб.
След срещата, в телефонен разговор с Горбачов, състоял се на 17 юли 1990 г., президентът Буш го запознава с взетите решения и подробно изрежда какво са направили и ще правят за бъдеще. Специално набляга на факта, че ще се отчитат руските интереси и няма да бъде накърнена сигурността на държавите от Източния блок. Буш уведомява Горбачов, че една от предстоящите стъпки ще бъде „ … поканата ни към вас да дойдете в НАТО“.
По същото време в Брюксел, пред руски дипломати, Манфред Вьорнер, генерален секретар на НАТО, по повод опасенията на руската страна от разширение на Алианса на изток, казва: „Съветът и аз сме против разширяването на НАТО“. Така мислят 13 от 16-те членки на Алианса, посочва той.
По време на разговор с Горбачов, състоял се на 9 февруари 1990 г. в Москва, Джеймс Бейкър, държавен секретар на САЩ, на три пъти, по повод на поставени въпроси за разширяване на НАТО на изток, използва формулата „нито един инч на изток“. Петнадесет години по-късно, в интервю за CNN, господин Бейкър посочва: „След Студената война и разпадането на Съветския съюз, ние трябваше да измислим как да дадем на Русия възможност да влезе в НАТО … Трябваше да й дадем шанс да стане част от международната общност, да я включим в екипа“.
На друга среща на Горбачов, състояла се на следващия ден (10 февруари 1990 г.) с канцлера на ФРГ Хелмут Кол, съветският лидер казва, че е съгласен да се обединят двете германски държави в рамките на НАТО, стига Алиансът да не продължи да се разширява на Изток. Кол споделя тази позиция на Горбачов.
Нека да спомена и за още една среща на съветския ръководител, този път с френския президент Франсоа Митеран, състояла се на 25 май 1990 г, на която последния в дух на откровеност споделя, че той лично е „…за постепенно разпадане на военните блокове“.
Разбира се най-важни са преговорите във формат „две плюс четири“. Те се провеждат в четири кръга: 5 май в Бон, 22 юни в Берлин, 17 юли в Париж (с участието на Полша) и 12 септември в Москва. Така се стига до подписване на историческия „Договор за окончателното уреждане на отношенията с Германия“, известен още като Споразумението „2 плюс 4“, подписано в Москва на 12 септември 1990 г. от министър- председателя на ГДР Лотар де Мезиер и министрите на външните работи на ФРГ, Съветския съюз, САЩ, Великобритания и Франция. Договорът, който влезе в сила от 15 март 1991 г. предвижда съветските войски наброяващи 300 000 военни, 200 000 цивилни, 5 000 танка и 1 700 хеликоптера и самолета да се изтеглят от територията на бившата ГДР до края на 1994 г. При това трябва да се има предвид, че продължаваше започналото през юни 1989 г. изтеглянето на дислоцираната в Унгария Южната група войски, наброяваща 70 000 военнослужещи, на Централната група войски дислоцирана в Чехословакия в състав 92 000 военнослужещи, което започна на 26 февруари 1990 г. и премина на три етапа с продължителност година и половина и на Северната група войски от Полша, наброяваща 45 000 души, което приключи през септември 1993 година. Преместването на такова огромно количество хора (само военнослужещите са над 500 000 души) и бойна техника се превърна в най-голямата военна мирна операция в историята.
Договорът „2 плюс 4“ предвижда чужди, негермански войски и ядрени оръжия и установки за изстрелване им за в бъдеще да не бъдат разполагани на територията на бившата ГДР.
След подписването на договора, който е плод на настъпващото разведряване, се случват такива знакови събития като: Успешно завършване на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа с подписване на Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (19 – 21 ноември 1990 г.); Приемане на Решение за разпускане на Съвета за икономическа взаимопомощ (28 юни 1991 г.); Вземане на Решение за разпускане на Варшавския договор (1 юли 1991 г.); Преустановяване съществуването на СССР (25 декември 1991 г.).
През 1991 г. се създаде „Северноатлантически съвет за сътрудничество“ (САСС) между Русия и НАТО, който през 1997 година, разшири обсега на мисиите и задачите си и се преименува в „Евроатлантически съвет за партньорство“ (САСП).
Независимо от осъществените в СССР революционни по своята същност промени, неговата наследница Русия, все не получава покана за членство в Северноатлантическия съюз. Страницата за членството на Русия в него обаче остава отворена. Водени са дискусии в различни форуми, провеждани са срещи с руските ръководители, има и конкретни стъпки за задълбочаване на сътрудничеството между Русия и НАТО, но до решение така и не се стига.
Известен факт е, че на вечеря на Борис Елцин с Бил Клинтън – президент на САЩ, състояла се в Ново – Огарево на 14 януари 1994 г., съветският ръководител казва: „Бил, в случай на разширение на НАТО, Русия трябва първа да се присъедини към него. Москва трябва да бъде последвана и от други страни от Централна и Източна Европа“. Клинтън се отнася въздържано към тази идея и по-общо отговорил, че има „уникални възможности“ за двете страни да си сътрудничат и да „…можем да гарантираме на Европа мир един век или повече“. (Между двамата президенти са установени приятелски отношения и те са си говорили на малки имена).
През 1994 година Русия беше приета в Програмата „Партньорство за мир“, която играе ролята на предверие за пълноправно членство в НАТО.
Краят на 1994 г. остава в историята на международните отношения с това, че на 5 декември в Будапеща, президентите на Украйна, Русия и САЩ, Леонид Кучма, Борис Елцин и Бил Клинтън и британския премиер Джон Мейджър подписват така наречения Будапещенски меморандум, който предвижда гаранции за сигурността и териториалната цялост на Украйна във връзка с присъединяването й към Договорът за неразпространение на ядреното оръжие, подписан на 1 юли 1968 г. В замяна на това, Киев се отказва от ядрените оръжия, с които разполага като наследство от СССР. Страните – гаранти от своя страна се ангажират да зачитат украинския суверенитет и на свой ред да не прилагат ядрено оръжие срещу Украйна. Нека припомним, че към момента на подписването на документа, Украйна е трета по ядрена мощ държава в света. Тя притежава 1700 ядрени бойни глави, монтирани на междуконтинентални ракети със среден обсег и въоръжение за стратегически бомбардировачи. Този внушителен арсенал е предаден на Русия. Ръководството на Украйна е в правото си да протестира, че договорът не се изпълнява. Дори на Конференцията по сигурността през 2022 г в Мюнхен, президентът на Украйна Володомир Зеленски заплаши, че ако Меморандумът продължава да не се изпълнява, Украйна ще предприеме действия да се сдобие с ядрено оръжие.
Периодът на разведряването е характерен и с това че през него се пристъпи към практическа реализация на политиката на „отворени врати“. Осъществиха се няколко вълни на разширение на Северноатлантическия съюз със страни от Източния блок. На 12 март 1999 г. към НАТО се присъединяват бившите членки на Варшавския договор - Полша, Унгария и Чехия. Внушителна е бройката на присъединилите се към НАТО при следващата вълна на разширение: (29 март 2004 година) България, Румъния, Словакия, Словения, Литва, Латвия и Естония. На 2 април 2009 г. се подписа договорът за пълноправно членство в Алианса на Албания и Хърватия.
По време на разведряването НАТО и САЩ водят няколко несправедливи войни с които показват на света, че силата е в техни ръце и могат да правят каквото си пожелаят. Такава беше войната срещу Остатъчна Югославия. Без да има решение на Съвета за сигурност на ООН, в периода (24 март – 11 юни 1999 г.) се проведе операцията „Съюзна сила“, която всъщност е първата война на Алианса от неговото създаване до този момент. Пак за първи път, във връзка с терористичните удари по САЩ на 11 септември 2001 г., се въведе в действие член 5 на Вашингтонския договор. На 7 октомври 2001 г. Алиансът пристъпи към провеждане в Афганистан на операция „Трайна свобода“, която се проточи чак до 30 август 2021 г. На 20 март 2003 г. САЩ, Великобритания и още редица страни сформираната коалиция и започнаха операцията „Шок и Ужас“ в Ирак. Тази война ще се запомни с това, че беше построена изцяло върху една голяма лъжа. На 5 февруари държавния секретар на САЩ Колин Пауъл държа 76 минутна реч пред Съвета за сигурност на ООН, с която увери членовете на Съвета и света, че Ирак притежава биологични и химически оръжия и дори показа епруветка с химическо вещество. Такива оръжия впоследствие в Ирак не се намериха, а самия генерал Колин Пауъл след години определи тази си реч като „позорно петно“ в своята кариера.
След промяната на върха на Руската федерация, (смяната на Елцин с Путин) настъпи стабилизиране на държавното управление и постепенно спиране на разложителните процеси в руското общество, което оказа съществено влияние върху международните отношения.

Ето няколко примера в това отношение:
Новоизбраният президент на Русия В. В. Путин пита президентът на САЩ Бил Клинтън при посещението му в Москва през 2000 г.: „Слушай Бил ти какво мислиш ако Русия постави въпроса за членство в НАТО, това възможно ли е?“, на което отговорът бил „Аз мисля, че да“. Вечерта обаче отговорът на този въпрос вече бил друг7 „Аз разговарях с колегите, това е невъзможно“, казва Бил Клинтън.
Много интересен и показателен в това отношение е телефонният разговор на В. В. Путин, проведен непосредствено след встъпването си в длъжност президент на Руската федерация, с тогавашния генерален секретар на НАТО Джордж Робъртсън. Путин директно го пита: „Кога ще ни поканите да се присъединим към НАТО?“, на което Робъртсън отговаря: „Е ние не каним хората да се присъединят към НАТО, те кандидатстват за присъединяване“. Усетил нотка на подценяване на Русия като световна сила, Владимир Владимирович му дава подобаващ отговор: „Е ние не стоим на опашка с много други държави, които нямат значение“.
Особено силно впечатление на световната общественост направи блестящата, откровена и смела реч на президента Путин на Мюнхенската конференция по сигурността състояла се на 10 февруари 2007 г. В тази историческа, по признанието на световни лидери и експерти реч, Путин излага руската позиция по всички животрептящи проблеми на международната сигурност; дава оценка на Студената война, която е оставила много „невзривени снаряди“; критикува неприемливия и невъзможен еднополюсен модел и се спира на бедите причинени от световния хегемон – САЩ; спира се на подмяната на ролята на ООН и говори за застоя в областта на разоръжаването и неразпространение на ядреното оръжие; не подминава и новите рискове и заплахи за мира и сигурността. Много силно прозвучават думите му за разширяването на Алианса на изток. „ Процесът на натовското разширяване няма никакво отношение към модернизацията на самия Алианс или към гарантирането на безопасността на Европа. Обратното, това е сериозно провокиращ фактор, свалящ нивото на взаимното доверие. И ние имаме справедливото право откровено да попитаме: против кого е това разширяване? И какво стана с уверенията, които се даваха от западните партньори след разпускането на Варшавския договор? ...Бих искал да приведа цитат от изказването на генералния секретар на НАТО господин Вернер в Брюксел от 17 май 1990 година. Той каза тогава: „Самият факт, че ние сме готови да не разполагаме войски на НАТО отвъд пределите на територията на ФРГ, дава на Съветския съюз твърди гаранции за сигурност“. Къде са тези гаранции?“. На поставен въпрос за ролята на НАТО и последствията от разширяването му на изток, президентът Путин без заобиколки казва: „НАТО не е универсална организация, за разлика от ООН. Той е преди всичко военно-политически блок! И разбира се, гарантирането на собствената сигурност е прерогатив за всяка суверенна държава. ...Но защо непременно трябва да се изгражда военна инфраструктура към нашите граници при това разширяване? Нима разширяването на военната инфраструктура е свързано с преодоляване на днешните глобални заплахи? ...Разширяването на военната инфраструктура и приближаването й към нашите граници и демократичният избор на отделни страни по никакъв начин не са свързани“.
И в тази си реч и в десетки други случаи, както Горбачов, така и Путин и различни руски политици, наблягат на факта, че по отношение разширяването на НАТО на изток, западните лидери не са спазили обещанието на техните предшественици. От другата страна отговорът винаги е бил един и същ – по темата е разговаряно, но в писмен документ такъв ангажимент не е поеман.
Това твърдение на Запада се оказа не вярно, защото такъв документ се намери, и то не от руснаци. В навечерието на започването на СВО, немското списание „Шпигел“ хвърли светлина по водения повече от 30 години спор - е ли поеман от Запада ангажимент НАТО да не се разширява на изток, или това са руски брътвежи за уязвяване на военно-политическия опонент. Списанието публикува оригинален документ, открит от американския политолог Джошуа Шифринсън в расъкратения Национален британски масив, от който е видно, че на среща на външните министри на САЩ, Великобритания, Франция и ФРГ, състояла се на 6 март 1991 г. в Бон, се признава, че на поредицата срещи през 1990 г. е договорено разширяването на НАТО да е ограничено. Ето два цитата от този документ. Политическият директор на западногерманското външно министерство Юрген Хробог обяснява, че на „Полша и останалите ( бивши социалистически страни) не може да бъде предложено членство в НАТО, тъй като вече е обещано, че разширяване оттатък Елба (допуснат лапсус, става дума за река Одер) няма да има“. Представляващият САЩ дипломат Реймънд Зайц отстоява същата позиция. Той е заявил: „ Ние дадохме на Съветския съюз в преговорите „2 плюс 4“ както и в други преговори да разбере, че нямаме намерение да се възползваме от изтеглянето на съветските войски от Източна Европа. НАТО не трябва да се разширява на изток нито формално, нито неофициално“.
И след речта на руския президент на Мюнхенската конференция, която внася смут и объркване в западните елити, идеята за приемане на Русия в Алианса не само не отпада, а наобратно, дори се увеличава нейната подкрепа. През месец април 2009 г. полският външен министър Радослав Сикорски предлага Русия да се включи в НАТО, а през март следващата година в Отворено писмо на германски експерти, между които и бившия военен министър Фолкер Рюе, се предлага да се покани Русия за пълноправен член на Алианса. Очевидно от руската страна не вземат насериозно това писмо, защото постоянният представител на Руската федерация в НАТО Димитрий Рогозин му отговаря с думите: „Великите сили не се присъединяват към коалиции, те създават коалиции“.

Ескалация и пълен разрив на партньорските взаимоотношения между НАТО и Руската федерация. Коренът на злото.

Няма съмнение, че с речта на президента Путин на Мюнхенската конференция се слага началото на постепенен прехода към нов период във взаимоотношенията НАТО – Русия.
След така наречената оранжева революция, осъществена в Украйна през 2005 г., започва процес, не без помощта на САЩ и Великобритания, на бързо нарастване на напрежението между държавните ръководства на двете доскоро братски страни – Русия и Украйна. Силно се активизира антируската пропаганда. Новоизбраният президент на Украйна Виктор Юшченко (след повторните избори) поема властта с обещанието да изведе Украйна от орбитата на Кремъл и да я вкара в НАТО и Европейския съюз.
На срещата на върха на НАТО състояла се на 4 април 2008 г. в Букурещ, Украйна и Грузия получават покана за членство в Алианса, която е блокирана от Франция и ФРГ. С тази покана се пресече още една червена руска линия.
Градусът на напрежението между Русия и НАТО се повиши особено чувствително, след бързия разгром на грузинската армия (7 -16 август 2008 г.) от 58-а руска армия, подкрепена от Четвърта въздушна армия и други руски части. В резултат от тази мълниеносна война, Южна Осетия и Абхазия обявиха независимост, която се призна от Руската федерация и още няколко други страни. Русия беше заклеймена като агресор, който със сила завладява чужди територии.
Безспорно, връхна точка на противопоставянето и разделението в украинското общество беше кървавия държавен преврат, осъществен на 24 февруари 2014 г., с безценната западна помощ. В неговата организация и реализация – ръководство, планиране, подготовка, финансиране и логистично осигуряване, най активно участваха специалните служби на САЩ. Самата помощник - държавен секретар на САЩ Виктория Нюланд, която носеше бисквитки и чай на майданци, официално призна, че държавният преврат в Украйна струва на Щатите пет милиарда долара.
Така е положено началото на гражданската война в Украйна, която продължи осем години и струва на украинския народ, главно на руско езичния, населяващ Донбаския район, над 14 000 убити, от които 250 деца и стотици разрушени стопански предприятия, административни сгради, болници, училища, детски градини и жилищни сгради.
Главно по украинска вина, разбира се с подкрепата на западните страни от Нормандската четворка (ФРГ и Франция) и на САЩ и Великобритания, Минските договори не проработиха. Бившите президенти Оланд на Франция и Порошенко на Украйна и канцлера на ФРГ Меркел признаха, че те не са имали въобще намерение да се изпълняват Минските споразумения. (Минск-1 от 5 септември 2014 г. и Минск – 2 от 15 февруари 2015 г.) На всичко отгоре, споразумението Минск-2 беше гласувано и в Съвета за сигурност на ООН. Представителите на Запада в Нормандската четворка, по собствените им признания, са подписали тези споразумения с единствената цел да се осигури време за подготовка на украинските въоръжени сили за водене на успешни бойни действия в предстоящата война с Русия.
Като резултат от разгръщащата се в Украйна гражданска война, с активна помощ на Русия, след референдум, проведен на 16 март 2014 г., гражданите на Автономна република (АР) Крим и Севастопол, с огромно мнозинство - над 96%, провъзгласиха на 17 март Република Крим, със статут на суверенна държава на територията на АР Крим и града със специален федерален статут Севастопол. Още на следващия ден между Русия и Република Крим се сключи договор за приемане в състава на Руската федерация на независимата суверенна Република Крим. Украинското ръководство, САЩ и страните от НАТО и ЕС, класифицираха присъединяването на Крим към Русия като окупация на чужда територия. На 27 март ООН гласува резолюция с която определя референдума за невалиден със 100 гласа „за“, 11 „против“, 58 „въздържали се“ и 24 „не присъствали“. За присъединяването на Крим към Русия, може да се говори всичко, да се дават всякакви оценки, но истината е, че това е блестяща руска операция с неоценимо военностратегическо значение.
В резултат на проведените на 11 май 2014 г. референдуми в Донецк и Луганск, пак с руска помощ, по волята на огромното мнозинство от хората се създават Донецката и Луганската народни републики. Резултатите на гласуването за „държавна самостоятелност“ бяха легализирани с проведените на 2 ноември 2014 г. президентски и парламентарни избори. Ставаше все по-ясно, че нещата се тласкат към въоръжен конфликт между Украйна и Руската федерация.
На 18 март 2019 г., в интервю за украинския канал „Апостроф“, Олекей Арестович- съветник в екипа на президента Зеленски, заяви: „С 99,9% вероятност, нашата цена за влизане в НАТО, е голяма война с Русия. И ако не влезем в НАТО, Украйна ще бъде погълната от Русия до 10 -12 години. Сега трябва да избираме“. И те избраха войната. Вижда се, че 5 години след Майдана и 3 години преди СВО на Русия, Украйна има планове и се подготвя за война с Русия.
На 23 юли 2021 г. влезе в сила приетия от Върховната Рада „Закон за коренното население на Украйна“, съгласно който милионите руснаци в Украйна не могат да се смятат за коренен народ и губят предоставените със закона права на коренното население.
След като през октомври 2021 г. НАТО отне акредитацията на осем дипломати, Русия преустанови работата на Постоянната мисия в централата на Алианса, закри Военната комуникационна мисия и Информационното бюро на НАТО в Москва. На практика работата на Съвета НАТО – Русия беше преустановена.
Русия направи последен опит за мирно решаване на Украинския проблем, като на 15 декември 2021 г., връчи проекти за двустранни договори, поотделно на САЩ и на НАТО, в които бяха застъпени руските изисквания за сигурност, включително и правно-обвързваща гаранция, че НАТО ще се откаже от всякаква военна дейност в Източна Европа и Украйна. Последваха серия от срещи и преговори по проектодоговорите, като Стратегическият диалог и диалога за сигурност се състоя на 10 януари 2022 г. в Женева. На 12 януари за последно заседава и Съвета НАТО – Русия. Всички опити на Русия за излизане от кризисната ситуация останаха напразни. Руските представители, освен пренебрежение и надменност, не видяха и не чуха нищо друго от „техни партньори“.
На 24 януари 2022 г. НАТО постави силите си в готовност и подсили Източна Европа с повече кораби и бойни самолети. САЩ заявиха, че ще изпратят в Полша и Румъния 3000 войници допълнително за да подпомогнат съюзниците си от Източна Европа.
Два дни по-късно, на 26 януари, Вашингтон представи писмен отговор на предложенията на Русия залегнали в проектодоговора. Основното в него е, че се потвърждава „политиката на отворени врати“ и се отхвърлят руските искания за спиране по-нататъшното разширяване на Алианса на изток и за въздържане на САЩ от разполагане на въоръжени сили и ядрени оръжия в близост до Руската федерация. По този начин екзистенциалната опасност за самото съществуване на Русия като държава се запазва и остава да виси като дамоклев меч над главите на руските народи и на тяхната Родина.
Времето за руската страна беше безценно и затова събитията около независимостта на самообявилите се републики се развиха светкавично. На 21 февруари 2022 г. президентът Путин призна независимостта на ДНР и на ЛНР. На следващият ден Държавната дума на Русия единодушно прие федерален закон за признаване на двете републики за суверенни и независими държави и ратифицира договорите с тях за дружба и сътрудничество. По силата на тези договори се легитимира навлизането на 24 февруари на руските войски в Донбас с цел оказване помощ на двете републики. Ако забегнем напред във времето ще стигнем до месец септември ( 23 - 27 септември 2022 г.,) когато се провеждат референдуми за присъединяване към Русия на Донецка, Луганска, Херсонска и Запорожка област. По информация на „Координационният съвет за обществен контрол на гласуването“ към МВР, процесът на гласуването е наблюдаван от 129 международни наблюдатели от 26 държави. Референдумите са успешни и в четирите области. Тяхното провеждане, както можеше да се очаква, се осъди с резолюция на ООН като опит за незаконно анексиране на украински територии, но фактът си е факт. Русия си върна важни територии, които в годините на Съветския съюз, са предадени на Украинската социалистическа република.
Такива са фактите и документите, които хвърлят обилна светлина за отношението на Запада към руските национални интереси. В резултат на тяхното систематично и упорито пренебрегване се стигна в крайна сметка до провеждането на Специалната военна операция (СВО). Коренът на злото е заложен в колониалната завоевателна политика на САЩ и Великобритания.
Това изложение няма да е пълно и да има завършен вид, ако заобиколим и не дадем отговор на най-важния въпрос, който е:
Защо някогашния Съветски съюз, а след неговото разпадане наследникът му - Руската федерация, не бяха поканени и приети за пълноправен член на Северноатлантическия съюз, нещо към което те се стремяха през всичките години на разведряването?
Ако това се беше случило, светът днес щеше да е друг. Не бих се наел да гадая какъв, но със сигурност сега нямаше да говорим за СВО, за братоубийство по бойните полета на Украйна и за угроза Трета световна война да пламне от земите на източните славяни.
Краткият отговор на този въпрос е, че на Западът е нужен е враг. Ако няма враг, няма да го има и НАТО. Той става излишен и трябва да се разпусне. Затова, още преди да е завършила Втората световна война, в лицето на Съветския съюз, се създаде образът на новият враг, който застрашава суверенитета и териториалната цялост на страните от Европа и целия свят. И когато СССР се разпадна и Варшавския договор се разпусна, трябваше, без да се губи време, да се измисли нов враг и такъв се намери в лицето на Русия. Има враг, има проблем, (тук перифразирам Сталин, който казва – „Има човек, има проблем. Няма човек, няма проблем“) има нужда от съхраняване на Северноатлантическия съюз, който да бди за мира на планетата земя. Това е основната причина вратата на Северноатлантическия съюз да е затворена за СССР, а впоследствие и за Руската федерация.
Кой имаше интерес от запазване на Алианса? Бих назовал преди всичко САЩ, Великобритания и всички бивши колониални империи. Те бяха заинтересовани да разполагат с инструмент, който да гарантира тяхното привилегировано положение, господството над бедните страни и народи и печалбите на финансово-промишления капитал и военно-промишления комплекс. Специално за САЩ, НАТО е инструмент за гарантиране на тяхното световно господство.
Казвайки всичко това, не трябва да се омаловажава факта, че НАТО, по силата на Чл.5 на Вашингтонския договор, осигурява отбраната и териториалната цялост на страните-членки при външна агресия. И действително всички страни – членки, с изключение на САЩ, разчитат на НАТО за военната защита на тяхната териториална цялост. Между тях е и България, която, нека не се забравя, Горбачов предаде и остави на произвола на съдбата след завършване на периода на Студената война. Вече стана дума, че за своето почти 75 годишно съществуване, което ще отбележим тази година през месец август, Чл.5 от Вашингтонския договор е привеждан в действие само един път. Това стана след четирите съгласувани самоубийствени атентата по САЩ, извършени на 11 септември 2001 г., които, по официални данни, отнеха живота на 2 974 души, без да се броят 19-те терористи. Наскоро бившият президент на Щатите Доналд Тръмп каза, че атентатите са си чисто американска работа.
Такива са фактите и документите. Изводите всеки може да си ги направи и да стигне до истината за генезиса на проблемите във взаимоотношенията Русия – САЩ и НАТО.
Така започна 21-я век и още от първата му година се разбра, че той няма да е мирен, а ще подложи човечеството на сурови изпитания.

Две години кърваво братоубийство. Украйна и Западът търпят поражение, но и Русия не побеждава

На 24 февруари Русия отбелязва две години от началото на Специалната военна операция. Украйна и колективният Запад считат тази дата за начало на бруталната руска агресия срещу суверенната украинска държава. Определенията на въоръжения конфликт са различни, дори коренно противоположни, но в крайна сметка казват едно и също. В Украйна текат реки от кръв не само на сражаващите се на бойното поле, а и на невинни хора, от невръстни дечица до престарели баби и дядовци.
Независимите мозъчни тръстове, научни институти и центрове, учени и военни експерти дават своите оценки за резултатите от двугодишните бойни действия. Те обаче се въздържат да се ангажират с категорична прогноза кога, как и при какви условия ще завърши тази война, ще излезе ли тя от територията на Украйна и дали няма да прерасне в Трета световна война с използване на ядрени оръжия.
Неизвестностите са много и те са свързани с геостратегическата среда за сигурност и комплексното въздействие на редица политически, икономически, финансови, идеологически и чисто военни фактори и обстоятелства. Неяснотата поражда сериозно безпокойство на хората, които искат да живеят в мир, да са сигурни за живота на своите деца и близки, за защитата на своя дом и бизнес, на своята Родина.

Две години братоубийство в чужда война. Цели, ангажименти, постижения.

Войната в Украйна може да се определи като чужда война. Тя е натрапено, на украинския и на руския народ, братоубийство в името на световното лидерство и господство. Твърде много цинизъм има в тази многолика война. Невинни хора гинат всеки ден за чужди интереси.
Две години е достатъчно време за да се каже що за война е руско-украинския въоръжен конфликт; кои са воюващите страни; в името на какви цели е това кръвопролитие; на какъв етап се намира реализацията на заявените цели и намерения; как се променя ситуацията на бойното поле и каква е двугодишната равносметка.
Изминалите години очертаха качествените характеристики на войната в Украйна, макар, че до сега няма обявена такава от никоя от двете воюващи страни.
Въоръженият конфликт започна през 2014 г. като гражданска война. С началото на СВО той прерасна в пълномащабна локална война с използване на конвенционални средства. Около месец октомври 2022 г., тя придоби за народите на Русия характер на Отечествена война.
Надали някой вече се съмнява, че въоръженият конфликт в Украйна е прокси война на САЩ, която те водят, с подкрепата на НАТО и ЕС, за запазване на своята световна хегемония.
Войната в Украйна е типична хибридна война в която се използват, освен военния компонент, и други политически, дипломатически, правни, информационни, разузнавателни, икономически и финансови инструменти.
Тази война е и икономическа война, в която на въоръжение е взета санкционната политика. Броят на наложените санкции, по някои данни, наближава 20 000. Независимо от взетите строги мерки от страна на САЩ, планирания блицкриг за икономическа блокада на Русия катастрофира.
Войната в Украйна е остра информационна война за завоюване на информационното пространство и осигуряване на информационно превъзходство. В изминалите две години САЩ и неговите помощници печелят пропагандната война.
За Руската федерация въоръжения конфликт в Украйна има качеството и на цивилизационна война насочена срещу либералната идеология и западните ценности, за отстояване и защита на руските традиции и национални ценности. Плод на тази нова политика е промяната на стратегията за развитие на Руската федерация. Формулата „западен път на развитие плюс суверенитет“ беше заменена с новата формула „суверенитет плюс цивилизационна идентичност“.
В украинската авантюра воюват Руската федерация с Украйна, САЩ, НАТО, ЕС и така наречения колективен Запад.
За отбелязване е, че Руската федерация е сама, без коалиционни партньори. В лицето на Иран и КНДР, тя има помощници в осигуряването на оръжейни системи и боеприпаси. Недоизяснена докрай е ролята в това отношение на Китай.
За разлика от Русия, на страната на Украйна застанаха много страни, съюзи и коалиции. Ролите в този противников на Русия лагер са строго разпределени. Субект на войната са САЩ. Всички важни решения се вземат във Вашингтон. Те са на диригентският пулт и с пръчка, или по-точно с остен в ръка, дирижират ходовете и стратегиите за водене на войната. САЩ, поне до сега, са основният донор за украинските въоръжени сили. Финансовите измерения на американската помощ, по думите на екс президента Доналд Тръмп, възлизат на 120 милиарда щатски долара.
Украйна осигурява живата плът като превърна украинските войници в пушечно месо. Въоръжените сили на Украйна изпълняват ролята на наемническа армия на САЩ.
НАТО се превърна в инструмент на САЩ за сдържане на Русия и за недопускане на нейното възраждане като световна сила.
Европейският съюз се обезличи напълно и играе по свирката на САЩ. Алисън Хийт, известен английски журналист, като посочи, пред британския „Телеграф“, че Европа е свършена подчерта: „Време да скърбим за смъртта на стара Европа. Разлагането е отишло твърде далеч, упадъкът е твърде изразен, благоденствието и омразата към себе си твърде вкоренени, обречеността е неудържима. Някога най-богатия и най-напреднал континент в света, Европа, е свършена, нейното унизително падане е твърде очевидно за останалия свят, ако не и за заблудените европейци“. Това не стряска псевдолидерите на Европейския съюз, които се надпреварват да декларират своята правоверност пред световния лидер. По инициатива на Франция, през октомври 2022 година се „роди“ „Европейската политическа общност“ в която участват 44 страни - 27 членки на ЕС и 14 други страни. Тази инициатива е платформа за по-тясно сътрудничество на ЕС със страните извън него по въпросите за общата сигурност в контекста на войната в Украйна.
Колективният запад е обединен в групата известна като формат „Рамщайн“, създаден по инициатива на САЩ през месец април 2022 г. Първото заседание на групата се състоя в американската база „Рамщайн“ поради което форматът беше наречен „Рамщайн“. Той обединява над 50 държави. Свиква се и се ръководи от Контактна група оглавявана от министъра на отбраната на САЩ. Контактната група се събира регулярно на срещи на които се вземат решения за оказване на поредна финансова или военна помощ на Украйна.
В интерес на провеждането на политиката на САЩ в Централна и Източна Европа работят и регионални организаци като създадената по инициатива на Полша от 12 държави „Три морета“, европейската инициатива на 14 държави за създаване на въздушен щит за охрана на европейското небе, военната мисия на ЕС за предоставяне на помощ и подкрепа на Украйна (EUMAM Ukraine) и др.
Няма да се спирам на хода на бойните действия през изминалите две години. На тази проблематика посветих много подробна разработка : „Дилемата: Война или мир в Украйна“, която стигна до читателската аудитория в началото на 2024 г. чрез декемврийския брой на списание “Сигурност“ и няколко информационни сайта. Затова тук няма да се повтарям. Само искам да засегна някои въпроси свързани с ролята на САЩ и колективния Запад за поддържане огъня на войната в Украйна до край, без да се отдава значение на факта, че тази политика може да доведе до убийството и на последния украински войник.
Нагледахме се през тези две години на фрапантна демагогия и на безчестие в името на собствените, било то глобални, национални или частни корпоративни интереси. Видяхме как Западът гаси огън с бензин.
За да не сме голословни нека посочим в какво намира израз участието на споменатите държави, съюзи и коалиции във войната в Украйна.
Пентагонът, и в по-малка степен ръководството на ГЩ на въоръжените сили на Великобритания, участват пряко в планирането, организирането и провеждането на операциите на украинската армия. Сам генерал Залужни, бивш командващ войските на Украйна признава, че поддържа постоянна директна връзка с генерал Марк Мили, вече бивш председател на Съвета на началник-щабовете на въоръжените сили на САЩ и съгласува с него стратегическото управление на въоръжените сили на Украйна. На пълна пара, в интерес на въоръжените сили на Украйна, работят разузнавателните и други специални партньорски служби.
Под формата на наемници на бойното поле се намират инструктори, дори цели подразделения от натовските страни, облечени в украински униформи. Не е тайна, че с подарените най-модерни западни оръжия, като например ЗРК „Патриот“, воюват специалисти от САЩ и съответната натовска страна - донор.
На 25 януари т. г., Дъглас Макгрегър, полковник в оставка, бивш съветник на министъра на отбраната в администрацията на Доналд Тръмп, написа в страницата си Х (бившия Туитър): „Знаем, че най-малко 400 американци са загинали в конфликта в Украйна…Във военните действия срещу руската армия в зоната на СВО към месец май 2023 г. действат над 2000 наемници от 71 страни, 234 от които са граждани на САЩ.“
Пряко е участието на колективния Запад в подготовката на командния, младши командния и редовия състав на украинската армия. За никой не е тайна, че над 60 000 военнослужещи от украинските въоръжени сили преминаха подготовка на Запад. Там дори се готвеха цели войскови формирования, названи елитни. Такава е 47 бригада, обучена на Запад и въоръжена с най-доброто натовско въоръжение, на която се възлагаше надеждата да извърши пробива на Запорожкото направление по посока на Роботино в дълго очакваното украинско контранастъпление през лятото на 2023 г. Бригадата, заедно с други сили, започна настъплението на 7 юни 2023 г. и само след 4 дни то спря с много сериозни загуби. Превъоръжаването на украинските въоръжени сили с нови, съвременни оръжейни системи е също дело на западните партньори, главно на натовските страни, а със своята щедрост впечатлява Южна Корея. Известни са така наречените „Танкова“, „Артилерийска“ и „Самолетна“ коалиции, все инициативи за подпомагане на Украйна с въоръжение и бойна техника.
Известни са и конкретните измерения на оказваната материална помощ, без която Украйна не може да издържи дори няколко седмици и отдавна щеше да е капитулирала.
Докато в първата година на войната Украйна воюваше преимуществено с оръжия от съветско време, то след изчерпване на запасите от него се премина към използване на западни оръжейни системи и боеприпаси – ракетни, противовъздушни, артилерия, включително и далекобойна, танкове, бронетранспортьори и бойни машини на пехотата, снаряди, включително и касетъчни, мини и т.н. Има много информация, която казва, че западните страни изгребаха почти напълно своите оръжейни складове, а украинският президент Зеленски на всяка среща със западни лидери протяга ръка за още помощи.
В доклад пред ръководния състав на руската армия, изнесен на 19 декември 2023 г., министърът на отбраната Сергей Шойгу дава следните данни за предоставената помощ на Украйна: танкове, бойни машини на пехотата и бронетранспортьори – 5220 броя; ракетно и артилерийско оръжие – 1600; ракетни системи – 23; самолети и хеликоптери – 115; дронове – 23 000; снаряди – 2 650 000;
САЩ, ЕС и страните от НАТО регулярно подпомагат Украйна с нови финансови инжекции. По данни на авторитетни институти за изследване на войната, съвкупната финансова помощ на Украйна възлиза на 203 милиарда долара. В началото на месец февруари 2024 г. ЕС гласува нова помощ на Украйна възлизаща на 50 милиарда евро за четири годишен период. Поисканата от президентът Байдън сума в помощ на Украйна, възлизаща на 61 милиарда долара, все остава блокирана от американския Конгрес, но може да се очаква, че в крайна сметка тя да бъде осигурена.
Замесените в двугодишния въоръжен конфликт страни частично постигат поставените си цели. Западът губи позиции, но и Русия не побеждава.
Целта на Украйна, която остава непроменена, е да си върне всички територии завладени от руските въоръжени сили, включително и Крим. За сега постигането на тази цел остава мираж. Украйна успя, чрез проведените две контра настъпателни операции, да си върне през лятото на 2022 г. градовете Харков и Херсон и районите около тях. В резултат на катастрофиралата настъпателна операция през миналата година тя си върна още около 320 квадратни километра територия. Риториката на президента Зеленски и на новия главнокомандващ генерал Сирски, а и на други политици и военноначалници, че ще си върнат всички завзети от агресора украински територии продължава, но тази възможност е в сферата на фантастиката.
Целта на Русия, заявена от президента Путин, при обявяване на началото на СВО си остава непроменена с някои нови нюанси. Тя се свежда до демилитаризация и денацификация на Украйна, предотвратяването на членството й в НАТО и изключване на възможността от украинска територия да произтичат заплахи за националната сигурност на Руската федерация. Впоследствие, в изявления на президента и на други руски политици, се добави като цел и защитата на населението на Донбас от заплахата с геноцид от страна на украинските неофашисти. През всичките тези две години, руската страна е декларирала, че операцията няма за цел завладяване на украински територии.
Заявените от Русия цели на СВО са постигнати частично. В състава на Русия влязоха четирите административни области с обща територия 83 000 кв. км. и около 5 милиона население. За две години Русия е завладяла около 17,5% от територията на Украйна, а това е площ почти колкото територията на България. Наред с това руското ръководство претърпя сериозни разочарования. Рухнаха не един и два мита, като този за мълниеносната война, за посрещането на руските войски като освободители, с хляб и сол, за бързо сломяване на украинската съпротива и преминаване на цели войскови формирования на страната на руската армия и други от този род. Войната се затяга и идват сигнали, че войските преминават към окопна война.
От своя страна САЩ също не постигнаха главната си цел, която беше за няколко месеца да сломят руската икономика, да предизвикат вътрешно напрежение, което да доведе до смяна на режима, разчленяване на Руската федерация на няколко държави и изключване й като конкурент на световната сцена.
Независимо от това, ако някой е спечелил най много от войната, то това са САЩ. За тях войната в Украйна се оказа кокошка, която снася златни яйца. Благодарение на войната, те вдъхнаха нов живот на намиращия се, по думите на френския президент Макрон, в мозъчна смърт Алианс, сплотиха го, приеха Финландия за пълноправен член. Съвсем предстоящо е и приемането и на Швеция. Постигнаха голяма победа над ЕС. Откъснаха го от Русия. Направиха го независим от руския газ и петрол, но зависим от американските енергосуровини. Подчиниха го и разстроиха икономиките на страните-членки. Гарантираха си дългосрочни поръчки на военно-промишления комплекс. Постигнаха нещо изключително, което никой преди това не беше успял да направи. Те обединиха Запада около американската политика, целяща окончателното справяне с Русия като конкурент на международното поле. САЩ превърнаха Украйна в жив полигон за изпитания в реални бойни условия на своите нови оръжейни системи. Войната изтощава и отслабва Русия и принизява нейната роля като фактор в Европа и света.
САЩ ще се разминат с мечтата си да сложат ръка на Крим и Одеса, но в лицето на морските пристанища на България и Румъния, могат да компенсират тази загуба.
НАТО и ЕС се обезличиха окончателно и за свои главни цели припознаха целите на САЩ по отношение на войната с Русия. При победа на Русия във войната и новата уредба на световния ред, неизбежно ще възникне въпросът въобще за тяхното съществуване.
Много спорни и взаимно опровергаващи са данните за понесените загуби в двугодишната война от Русия и Украйна, които се изнасят от воюващите страни. По тази причина е трудно да се направи достоверна равносметка на жертвите от двугодишната война. Ето някои данни на които можем в някаква степен да се доверим.
Най-напред за загубите на Руската федерация. По данни на американското разузнаване, огласени на 13 декември 2023 г. „…Русия е загубила 90% от армията си събрана за войната в Украйна.“ В личен състав се посочва цифрата 315 000 убити и ранени. (Русия била нахлула на 24 февруари 2022 г. на украинска територия с 360 000 армия). Разузнаването посочва и руските загуби в техника. „От 3 500 танка са унищожени 2 200. От 13 600 бойни машини на пехотата и бронетранспортьори са извадени от строя 4 400 или 32%“. И още данни, които огласява армейски генерал Микола Маломуж, ръководител на Службата за външно разузнаване на Украйна през периода 2005 – 2010 година. На 2 февруари 2024 г., пред телевизия „ FREEDOM“, той каза, че „ 90% от личния състав на професионалната руска армия са убити и ранени, което в цифри, според него, е 387 000 руски войници“.
Данни за жертвите на Украйна. На заседание в Министерството на отбраната, състояло се на 9 януари 2024 г., министър Шойгу, като се позовава на официалната руска статистика, казва, че „…до края на 2023 г. са убити и ранени 383 000 войници, което е повече от половината украинска армия, която наброява 700 000 души“. Само през 2023 г., по думите на министър Шойгу „…украинската армия е загубила 215 000 души личен състав и 28 000 единици оръжия“.
Ето и мнението на един независим наблюдател от неутрална страна. Става дума за Жак Бо, бивш служител на швейцарското стратегическо разузнаване, участвал като експерт в програми на НАТО в Украйна. При официалното представяне на новата му книга „Руското военно изкуство“ с подзаглавие „Как Западът доведе Украйна до провал“, състояло се на 4 февруари 2024 г., по повод на манипулациите на западните медии за руските загуби, той казва, че съотношението между реалните загуби на Русия и посочваните от западните медии е 1:10. Такова е и съотношението на загубите в бойна техника. Бо, също така споделя пред аудиторията, че се солидаризира с някои авторитетни анализатори, които казвали, че това което медиите сочат като загуби на Русия, са всъщност загубите на Украйна.
Разрушенията на инфраструктурата, на жилищни сгради, болници и училища на територията на Украйна, Донбас и Русия са колосални и възлизаха, преди половин година, за Украйна на 150 милиарда долара. По данни на заместник - председателя на Върховната рада, до края на юли 2023 г., са разрушени 158 000 жилищни сгради, повредени и разрушени са 3000 учебни и 806 медицински заведения. Разрушена е около 50% от електропреносната система и 40% от критичната инфраструктура на Украйна.
Ето с такава мрачна картина навлизаме в третата година на войната в Украйна.

Геополитически измерения на последствията от войната в Украйна

Ерата, след Студената война, приключи. Светът навлиза в епоха на чудовищни промени и радикално преформатиране на световната архитектура. Украинският въоръжен конфликт е най-острия геополитически сблъсък след Студената война. Както в миналото, така и сега Русия е тази, която играе ролята на двигател на световните революции.
И действително, титаничните глобални трансформации през последните два века неизменно са свързани със СССР или неговия наследник Руската федерация. И в настоящите кардинални промени, които са четвърти по ред, в центъра пак стои Русия. Ето я хронологията. Започна се с Октомврийската революция през 1917 г. която сложи началото на епохата на социализма. Последва разгрома на Хитлеристка Германия от Червената армия през 1941 – 1945 г., която роди световната социалистическа система и блоковото разделение на света. След по-малко от половин век, Световната социалистическа система рухна, а СССР се разпадна като Руската федерация стана негов наследник и правоприемник. Тази трансформация сложи край на двуполюсния модел. И сега пред очите ни се извършва поредната трансформация в световния ред и пак в нейната основа е Руската федерация.
Войната на Русия с Украйна е локална конвенционална война с глобални последици. Такива са:

Първо: Настъпват кардинални промени в световния ред.
Добре известно е, че либералния световен ред, установен след края на Студената война, се крепи на четири стълба които са: Уреждане на споровете между държавите по мирен начин чрез международни съдилища; Зачитане правата на човека; Международно наказателно правосъдие; Установяване в международните отношения на свободна търговия и инвестиции. Внимателното вглеждане в посочените принципи показва, че никой от тях вече не действа. Всяка сграда без опори неизбежно се срутва. Без цитираните опори, така добре познатия ни световен ред става безсмислен. Фактите в това отношение са толкова категорични, че и най-върлите защитници на световния ред установен след 1991 г. се принудиха да говорят за нуждата от нов световен ред.
Нека видим мнението по този въпрос на държавните глави на САЩ, Русия и Китай образуващи историческия триъгълник, който след Втората световна война формира геополитиката.
На бизнес кръгла маса във Вашингтон, състояла се почти месец след началото на СВО, президентът Байдън казва: „И сега е време за промяна. Ние вървим, нещата вървят към нов световен ред и ние трябва да го оглавим. Трябва да обединим останалия свободен свят в това дело“. На предизборен прием във Вашингтон, състоял се на 23 октомври 2023 г. той отново засяга въпроса за необходимостта от нов световен ред като заявява: „Живяхме в следвоенен период 50 г. и всичко вървеше адски добре, но се провали. Нуждаем се от нов световен ред“. Президентът посочи, че е оптимист, но много ще зависи от събитията в близко бъдеще. Очевидно той има предвид войната в Украйна. От руска страна приветстваха признанието, че се нуждаем от нов световен ред, но ако ще го правят САЩ, като обединят свободния свят, в него няма да има нещо ново.
Ето и руската визия за новия световен ред, изразена от президентът Путин на юбилейния международен дискусионен клуб „Валдай“ състоял се на 6 октомври 2023 г. Във встъпителните си думи, руският лидер изброи шест точки, с които описва новия световен ред: „ Първо, трябва да има отворен и взаимносвързан свят, да има среда без бариери; Второ, Русия отстоява културното и цивилизационното разнообразие като основа на универсалното развитие. Трябва да бъде забранено налагането на която и да е държава или народ как трябва да живеят; Трето, Никой няма право и никой не може да управлява света както той реши. Светът на бъдещето е свят на колективни решения; Четвърто, Всеобща сигурност и траен мир изграден върху зачитане на интересите на всички от големите държави до малките страни. Отхвърляне на блоковия подход в международните отношения; Пето, На всички трябва да бъде осигурен достъп до благата на съвременното развитие, а опитите за ограничаването му да се счита за акт на агресия; и Шесто - равноправие. Вече никой не е готов да се подчини, да постави своите интереси и нужди в зависимост от когото и да било, и най-вече от богатите и по-силните“.
Ето я и позицията на китайския президент Си Дзинпин за новия световен ред. По време на тридневна си визита през март 2023 г. в Москва, случайно или не, в движение, той каза на Путин две изречения, които дълго се коментират по цял свят: „Промени, невиждани от столетие, се случват. И ние (Китай и Русия) ги водим“. А в статията си във вестник „Российская газета“ от 20 март 2023 г., китайският лидер пише: „Международната общност е наясно, че никоя държава в света не превъзхожда другите. Няма универсален модел на управление и няма световен ред при който една единствена държава да има последната дума“.
И в ЕС признават промените в световния ред. В специална резолюция от 16 февруари 2023 г., „Европейския парламент признава, че руската агресивна война промени из основи геополитическото положение в Европа и призовава за строги мерки в областта на политиката, сигурността и финансите и да продължи международната изолация на Русия“.

Второ: Войната в Украйна ускори процеса на преминаване от еднополюсен, към многополюсен свят. Китай и Русия вече разкъсват задушаващата американска хватка върху света.
В годините на разведряването, САЩ бяха единственият господар на света. Те сами вземаха решения по важни световни проблеми, като се позоваваха в това отношение не на международно приетите правила, а на правила, измислени от самите тях. Щатите налагаха волята си по всевъзможни начини, включително и със сила. Организираха, чрез разузнавателните си служби, военни преврати и сваляха от власт неудобни правителства и държавни ръководители. По случай първата годишнина на войната в Украйна, говорителят на външното министерство на Китай Ван Венбин заяви: „От края на Втората световна война САЩ са се опитали да свалят над 50 чужди правителства, брутално са се намесили в избори най-малко на 30 държави и са се опитали да убият над 50 чуждестранни лидери“. САЩ нямат задръжки да провеждат специални военни операции дори без да има решение на Съвета за сигурност към ООН. Те имаха и продължават да имат самочувствието на световен господар на който всичко е позволено. Всеки, който спазва техните правила е добър, който се отклонява от тях бива „наказван“. Подобно е отношението им и към техните партньори и приятели. Ето какво казва за имперската стратегия на САЩ Збигнев Бжежински: „Западна Европа, а във все по-голяма степен и Централна Европа, си остават до голяма степен американски протекторат, при това съюзници на САЩ силно напомнят васалите на древността“.
В новите условия, САЩ, волю или неволю, трябва да слязат от сцената на едноличното лидерство в света. Няма сила която да спре процесът на преминаване към многополярност. Този факт е очевиден. Ето какво заявява директорът на ЦРУ на САЩ Улиям Бърнс в статия за списание „Foreign Affairs“: „Възходът на Китай и ревизионизмът на Русия представляват сериозни геополитически предизвикателства в свят на интензивна геополитическа конкуренция, в който САЩ вече не се радват на неоспоримо господство и в който съществуват екзистенциални климатични заплахи“.
Ето и позицията на Си Дзинпин: „Страните ще предприемат ефективни стъпки за осъществяване на истинска многополярност, ще насърчават универсалните ценности и ще се застъпват за създаване на нов тип международни отношения и общност, с обща съдба за човечеството“.
По средата на месец март 2023 г., в Москва се проведе международна конференция по впечатляващата тема: „Африка и Русия в многополюсния свят“ на която свои представители изпратиха 40 африкански държави. Конференцията показа как от Азия и Африка, та чак до Латинска Америка, се задвижва мощната машина на многополюсния свят.

На трето място: Войната в Украйна доведе до преподреждане на геополитиката и геоикономиката във вреда на САЩ и техните съюзници. Ето някои факти без коментар:
- Повишава се ролята и значимостта на БРИКС. Преди годишната среща на БРИКС през месец август 2023 г., която се състоял в Република Южна Африка, над 40 страни от трите континента изразиха интерес към присъединяването им към БРИКС, а 23 от тях официално подадоха молби за членство, като в крайна сметка 5 се приобщиха към организацията.( В последния момент новият президент на Аржентина оттегли нейната кандидатура) БРИКС е по-голяма от САЩ по отношение на номинален БВП и по-голяма от Г-7 по отношение на паритет на покупателната способност на БВП;
- На силни обороти заработва банката на БРИКС, ръководена от Дилма Русеф, бивш президент на Бразилия с български корени;
- С висока скорост тръгна процесът на дедоларизация. За първи път, след края на Втората световна война, се посяга така смело на световния финансов ред. Китайският юан се запъти да става световна разменна монета и бележи в това отношение значителен успех. Следва го и руската рубла като разменна монета;
- Китайската инициатива „Един път и един пояс“ се развива все по успешно. Тя е с висок потенциал да промени света;
- Никакви санкции не успяха да спънат износът на Русия на суров петрол, нефтени продукти, течен природен газ и въглища. Този отрасъл остана почти незасегнат от наложените санкциите и е най-убедителното свидетелство за техния провал;
- развиващите се страни ловко се измъкват от лапите на глобалната финансова система и от зависимостите на западния капитал. Редица страни от Азия, Африка и Латинска Америка се отърсват от страха и се вдигат на „глобален бунт“ срещу хегемона в защита на своите национални интереси.
- довчерашните непримирими врагове каквито бяха Саудитска Арабия и Иран подписаха историческо мирно споразумение и възстановиха, с помощта на Китай, дипломатическите си отношения. А това вещае голяма промяна в Близкия изток.

И четвърто: Колкото и да е невероятно, войната в Украйна не само, че не срина, а обратно укрепи авторитета и влиянието на Русия и на нейния президент в световната политика.
Владимир Владимирович Путин, обявен за задържане от Международния съд в Хага, (от хора на които много повече приляга тази участ) с наложени над 10 000 американо-европейски санкции, е световен лидер с висок международен авторитет. Това особено убедително пролича след интервюто, което той даде на популярния американски журналист Карлсън Тъкър на 8 февруари 2024 г. На това интервю, което продължи 2 часа и 6 минути, Тъкър зададе повече от 60 въпроса, което позволи не само американските граждани, но и хората от всички континенти да научат от първоизточника официалната руска позиция по войната в Украйна и по всички животрептящи въпроси на световния ред и международните отношения. Интересът е неописуем. Интервюто се превърна в събитие номер едно в света. Въпреки предприетите ограничителни мерки, само за една седмица, по данни на независими източници, интервюто е гледано от над 1 милиард зрители от цял свят.
Много показателно за авторитета на руския лидер беше посрещането му в Обединените арабски емирства и Саудитска Арабия. Той беше приет с такива почести и внимание, на каквито не се е радвал нито един световен лидер. Нима това говори за изолация!
За липсата на такава изолация на Путин и на Русия от световните процеси говорят информациите за създаване на ос Москва, Анкара, Техеран и на още една ос - Китай, Северна Корея, Русия и Иран, определяна от Западът като новата „Ос на злото“. Тези оси, ако са налични и заработят, потвърждават настъпването на генерални трансформации в геополитиката и геостратегията.

Войната в Украйна доведе и до глобални негативни последствия, които засегнаха стотици страни от Европа, Азия, Африка и Америка.

Преди всичко, украинският конфликт предизвика енергийна криза, която удари силно по икономиките на редица европейски страни и по джобовете на обикновените граждани. Кризата беше предизвикана от европейските страни, които наложиха санкции на Русия и в крайна сметка повече пострадаха самите санкционери. Терористични актове организирани и осъществени от САЩ, по думите на президента Путин в интервюто му с Тъкър Карлсън, извадиха от строя стратегическа инфраструктура, каквато са газопроводите „Северен поток“ и „Северен поток-2“, от което най-много пострадаха Германия и други западни страни.

Второ: Войната в Украйна застраши света с възникването на продоволствена криза. Беше сериозно затруднен износът на зърно от Украйна. Благодарение на „Зърнената сделка“, сключена на 22 юли 2022 г., между Украйна и Русия и осъществена с помощта на турския президент Ердоган и добрата воля на Руската федерация, бяха осигурени коридори по които беше изнесено над 30 милиона тона зърно с което се смекчи световна продоволствена криза. Според Световната програма по прехраната украинското зърно изхранва 400 милиона души предимно от Африка и Близкия изток.

Трето: Друго негативно последствие от войната в Украйна е мигрантската криза. По данни на ООН, по време на пълно мащабната инвазия на Русия, около 6,2 милиона украинци са напуснали страната си, като впоследствие около милион са се завърнали у дома. Приемането на украински мигранти доведе до голямо напрежение в редица страни.

Четвърто: Въоръженият конфликт в Украйна способства за разрастване на глобалната информационна война. Както никога до сега, дори и в годините на Студената война, главно на Запада, но и в Русия и на други места, се нарушава свободата на словото и се упражнява невиждана цензура. Под благовидното твърдение, че се води борба със „зловредното руско медийно влияние“, се отнемат конституционни права. Не е безопасно да се изказва друга гледна точка, различна от официалната позиция. Всякакви морални норми в това отношение са потъпкани, истината няма никакво значение. Показателен пример в това отношение е канонадата от обиди и заплахи към известния американски журналист Тъкър Карлсън заради дързостта му да вземе интервю от руският президент В. В. Путин. Обстоятелството, че само в първия ден, след излъчване на въпросното интервю, гледанията надхвърлиха 40 милиона, показва гладът за информация, различна от официалната, която владее медийното пространство.

И пето: Войната в Украйна засили съперничество между западните сили (САЩ, НАТО и ЕС) с Русия и Китай. Увеличи се конкуренцията между САЩ и Китай за глобално лидерство. Нарасна напрежението между западния алианс и БРИКС.

Въоръженият конфликт между Русия и Украйна е толкова значим и сериозен, че промени не само търговията, икономиката, логистиката и политиката, но психологията и антропологията на цели нации.

Третата година на войната: Кулминацията се отдалечава, развръзката се замъглява, голямата война се приближава

Започва третата година на войната в Украйна, а мирът като че ли все повече се отдалечава за сметка на голяма война която вече се задава на хоризонта. Забравени са уроците от двете световни войни. С нищо не се променя наративът, че Украйна е ябълката на раздора между двете велики сили и битката е за притежанието на тази „златна ябълка“. Забравени са мъдрите слова на Хенри Кисинджър, който казваше: „Ако Украйна иска да оцелее и просперира, тя не бива да се позиционира като преден пост на една от страните против другата, а да функционира като мост между тях“.

Високосната 2024 година е белязана с клеймото на изборите – европейски и национални, включително и в двете велики сили, каквито са Руската федерация и САЩ. В 50 вота в 74 държави ще гласуват около 4 милиарда души. Тези избори, наред с всичко останало, ще дадат до голяма степен отговор и на въпроса за отношението на половината от населението на земята към войната и мир. Те ще покажат желанията и нагласите на гражданите да живеят в мир и разбирателство или ще покажат, че те застават на страната на войната. В Русия, изборът на В. В. Путин за президент, е предрешен. В САЩ обаче за сега нищо не е ясно. Много хора по света хранят надежда, че промяната на върха на най-могъщата държава в света, може да означава стъпка към мира и предотвратяване на опасността от Трета световна война. Затова интересът към този избор е оправдано най-голям.

Дилемата на 2024 г.: Позиционна война на изтощение или настъпление с решителни цели. Западната подкрепа на прокси войната на САЩ.

Воюващите страни – Украйна и Русия вече публично обявиха своите цели и намерения за 2024 година.
Страните от колективният Запад – САЩ, НАТО и ЕС, също приеха своите решения свързани с оказването на всестранна помощ на въоръжените сили на Украйна.
Разбира се никоя от замесените във въоръжения конфликт няма да направи публично достояние своите стратегически планове за войната в Украйна.
Анализите на сложилата се ситуация на бойното поле показва, че са възможни два основни сценария за продължаване на войната през 2024 година.

Първият сценарии, който е по-вероятен, е да станем свидетели на позиционна война на изтощение. Този сценарии е по-добър за Руската федерация, защото тя разполага със значително по-голям потенциал, както с човешки ресурс, така и с икономически и материално - технически възможности.

Вторият сценарии предвижда преминаване в настъпление с решителни цели. Този сценарии е по-вероятен за Русия, но не трябва да се изключва и нов контраудар през лятото от украинска страна.

Възможен е и трети сценарии, при който войната ескалира и прераства в световна, но за това ще стане дума по-нататък.

И действително, ако анализираме огласените намерения на двете пряко воюващи страни за 2024 г., ще видим, че те не изключват никой от огласените сценарии.

Украинският план, или както е по-известен като план Залужни за победа над Русия, който очевидно ще претърпи изменения, беше оповестен за украинската и световната общественост в нарочна статия на 2 февруари 2024 г. В плана се казва, че: „Украйна трябва да съсредоточи основните си усилия върху създаване на система за осигуряване на Силите за отбрана с високотехнологични средства, върху въвеждането на нова философия за подготовка и провеждане на военни операции като се отчитат ограниченията“. Най-важната задача ще е възприемането на нова гледна точка за формата и методите на използване на Отбранителните сили. Планира се да се създаде нова организационна структура на армията. Предвижда се също така да се извърши промяна на Стратегията за развитие на оръжията и военното оборудване с приоритетното развитие и използване на безпилотните летателни средства. (БЛС) Фокус на плана е спечелването на технологичната и тактическа битка с руската армия. Планирано е за пет месеца да се създаде нова система за технологично превъоръжаване, която да включва пет подсистеми: развитие и научна поддръжка; производство и обслужване; обучение на персонала; гъвкаво финансиране и логистика. Разработени са и условията, които ще благоприятстват устойчивостта на отбраната и победата в бойните действия.

Само седмица след огласяването на този план, както се и очакваше, президентът Зеленски освободи генерал Залужни от поста главнокомандващ на въоръжените сили на Украйна. Излагайки мотивите за тази промяна, той посочи, че армията има нужда от спешни промени. „Тук не става дума за фамилни имена. И особено не за политика. Става дума за системата на нашата армия, за управлението на въоръжените сили и за привличането на опитни командири от тази война…Имаме нужда от значително по-голям технически напредък на действията на армията“. В последвалото видео обръщение, Зеленски наблегна на компетентността на командния състав, на необходимостта от реформи по отношение разпределение на силите и средствата на бойното поле, на ротацията и тренировките на войските и личния състав. Както се и очакваше, беше сменен и началника на Генералния щаб и още много генерали и офицери от висшия ешелон на командната структура на въоръжените сили на Украйна.

Последва (на 9 февруари) и изявление на новия главнокомандващ на украинската армия генерал-полковник Александр Сирски, който открои следните приоритетни задачи за 2024 г.: ясното и подробно планирането на действията на всички органи за управление; усъвършенстване на средствата и методите за водене на войната; компетентно разпределение и доставката на всичко необходимо за войските; познаване на нуждите на фронта и овладяване на ситуацията във всеки район; баланс между сражаващите се на първа линия и тези които почиват и се възстановяват; въвеждане на нови технологични решения с фокус на дроновете и системите за електронно и радио заглушаване; надежден тил.

Не е снета и като приоритетна си остава задачата за изграждане и оборудване на дълбоко ешелонираната отбранителната полоса на украинската армия. Приоритет е и възстановяването на мощностите на украинския ВПК с акцент производството на БЛА. На 7 февруари 2024 г., Зеленски подписа указ по силата на който на Правителството и Генералния щаб на армията се възлага да задействат „…създаването на отделни войски за дронови системи в рамките на украинските въоръжени сили“.

Особено важна задача на украинското политическо и военно ръководство е извършването на поредната вълна на мобилизация. Военното ръководство предложи план за мобилизирани на 450 000 – 500 000 души.

Нов момент в стратегическото планиране на воденето на бойните действия от украинската армия е залагане на хибридната война и на терористичната дейност. След като Украйна не успя да постигне успех в конвенционалната битка, се залага на сферата на тероризма. Към това е насочен и Указът на Зеленски от 2 февруари тази година, с който се обявяват шест руски региона за „исторически населени с украинци“. Не е трудно човек да се досети, че замисълът на авторите на това нововъведение е в тези региони да се активизира терористичната дейност и тя се представя като освободително движение на местното населения. Началникът на военното разузнаване генерал Кирил Буданов е архитектът на десетките терористични актове извършени през изминалите две години на територията на Русия.

Украйна удължи военното положение и мобилизацията с още 90 дни, считано от 14 февруари, т.е. до 14 май. Съгласно военното положение украинските мъже на възраст между 18 и 60 години нямат право да напускат страната, тъй като могат да бъдат призовани на военна служба.

Задачите на въоръжените сили на Руската федерация, и в частност на СВО за 2024 г., бяха поставени от Върховният главнокомандващ В.В. Путин и министъра на отбраната генерал Шойгу на 24 януари 2024 г. на съвещание в Министерството на отбраната на което се направиха „Изводи от работата на военните през 2023 г.“. Откритата част на съвещанието се излъчваше директно по Руската национална телевизия. Тук не бих могъл да представя всичко казано на този форум. Бих споделил, че една от главните цели на Новата стратегия на Русия за войната „…предвижда изтощаване на военния потенциал и военно-промишлената база на Украйна до степен да капитулира“. Като приоритетни задачи свързани със Специалната военна операция бяха определени: всестранна грижа за хората на бойното поле, за техните семейства и за семействата на ранените и загиналите за Родината; усъвършенстване на подготовката на личния състав чрез въвеждане на нови програми за обучение, провеждане на повече учения и тренировки в съответствие с новостите от войната и натрупания опит при водене на бойните действия; снабдяване на войските участващи в СВО с всичко необходимо за успеха в бойните действия; бързо реагиране на потребностите на участващите в операцията от страна на ВПК и използване в това отношение на гражданския потенциал; въвеждане на въоръжение на нови перспективни оръжия и технологии с особено внимание на изкуствения интелект, лазерното оръжие и дроновете; създаване на информационно оръжие. (Над 120 страни работят в тази посока); включване на всички граждани към каузата за победа в прокси войната със САЩ и за защита на суверенитета на страната.

На дневен ред са и други приоритети на Руската федерация в областта на отбраната и въоръжените сили като: развитие на ядрената триада; военното строителство и реформата на въоръжените сили; развитие и окомплектоване на новите военни окръзи (създадени в отговор на разширяването на НАТО с приемането на Финландия и предстоящото включване на Швеция) и на армиите, дивизиите и другите формирования от видовете въоръжени сили и родовете войски; подготовка на населението и младежта за отбрана и военно-патриотичното възпитание на порастващото поколение.

Плановете на Русия и Украйна за 2024 г. дават възможност да се прогнозира как могат да се развият бойните действия при единия или при другия сценарии.

По първият сценарии – водене на позиционна война на изтощение. В началото на месец ноември 2023 година, в интервю за списание „Икономист“, бившият главнокомандващ на въоръжените сили на Украйна, генерал Валерий Залужни казва: „Точно както през Първата световна война, сега достигнахме нива на технологиите, което ни поставя в патова ситуация“. По-нататък той признава неуспехът на украинското контранастъпление и преминаването на войските към позиционна война и заключи, че ще е необходим технологичен скок „…за да се излезе от задънената улица, но най-вероятно няма да има дълбок и красив пробив“. Това негово интервю разгневи президентът Зеленски и може би стана една от причините, няколко месеца след това, той да поиска оставката на върховния главнокомандващ. Колкото и да не му се искаше да признае провала на широко пропагандираната контра настъпателна операция, това беше факт и Зеленски не можеше повече да го прикрива. Последва обявяването лично от него на решението за преминаване на украинската армия към дълбоко ешелонирана отбрана. В ход е ускореното й изграждане. Без да спира тактическите си настъпателни действия, по всичко личи, че на отбраната залага и руската армия. Това положение де факто е така наречената патова ситуация при която и двете воюващи страни не са в състояние да постигнат решителен успех на бойното поле. Друг е въпросът дали това е истинската ситуацията на фронта, или не е опит за вкарване на противника в заблуждение. Крупен успех на руската група „Център“ е превземането, след няколко месечни кръвопролитни настъпателни боеве, на важния от стратегическа гледна точка Донецки град Авдеевка. При ситуация на позиционна война до кулминация на бойните действия през 2024 г. очевидно няма да се стигне. Кулминацията, е фронтова ситуация при която се достига точката на кипене, след което неминуемо следва някаква развръзка на въоръжения конфликт. Очевидно такава ситуация по украинските бойни полета поне за сега не се наблюдава. По-скоро се очаква да се води продължителна окопна война, ако не се стигне до някакво друго решение, каквото може да бъде замразен конфликт, постигане на примирие с или без мирно споразумение. Може би ставаме свидетели на отлагане във времето на кулминацията и развръзката на въоръжения конфликт в Украйна.

Така създадената ситуация бележи началото на вторият период на войната в Украйна. Той обещава да бъде продължителен по време с водене на устойчива позиционна война и война на изтощението. И никак не са случайни думите на министъра на отбраната на САЩ генерал Остин, който остроумно казва: „Борбата на Украйна срещу агресията на Путин е маратон, а не спринт“. Намекът е, че трябва да очакваме продължителна война.

Ще бъде грешка априори да се отхвърля вторият сценарии – преминаване на някоя от воюващите страни в настъпление.
Ето два факта, които подкрепят този сценарии.

Първо: - Точно когато се очакваха по-конкретни мерки за укрепване на позиционната отбрана, последва съобщение за медиите, че новия главнокомандващ украинската армия генерал-полковник Александр Сирски е лансирал нова сензационна стратегия за продължаване на войната с Русия. През месец февруари главнокомандващия ще трябва да представи план за лятно контранастъпление на украинските въоръжени сили, както и стратегия за достигане от украинската армия до границите от 1991 г., което означава, че се предвижда връщане и на Крим в пределите на Украйна.

И второ: - Завземане на 17 февруари изключително важния в стратегическо отношение град Авдеевка, и продължаване на настъпателните действия на руските войски в западна посока.

Анализът на съотношението на силите и средствата на бойното поле и очевидното съкращение на западната помощ поражда съмнения в реалистичността на украинския настъпателен план. Той би звучал по-правдоподобно, ако под някаква форма във войната се включат и армии на натовски страни. Това може да означава прокси войната на САЩ да прерасне в голяма война. Ситуацията в Украйна действително представлява класически пример на прокси война в която външните сили – САЩ НАТО и ЕС, предоставят ресурси, различни от собствения армейски персонал като финанси, оръжия, съветници, инструктори и наемници, но без риск за живота на собствените военнослужещи и граждански лица. Разбира се в случая се наблюдават и изключения от правилата на прокси войната. Както е известно от годините на Студената война, прокси войната избягва прекия сблъсък на ядрените държави. Този въпрос стои с пълна сила и по отношение на последствията от ескалацията на прокси войната в Украйна.

Изпълнението на украински план за настъпление с решителни цели ще доведе до ескалация на въоръжения конфликт, което може да намери израз в:
- намеса на терен с военни контингенти от натовски страни;
- нанасяне на удари с далекобойни оръжия по критичната инфраструктура, жилищни и административни сгради на територията на Русия;
- активна терористична дейност навътре в Руската федерация;
- успешни контранастъпателни действия на една от двете противостоящи армии;
- пренасяне на бойните действия на територията на страни от НАТО или на руска територия;
- приемане на Украйна за член на Алианса;
- поява на каквато и да е екзистенциална заплаха за Русия.

По-реалистично е да се очаква скорошно настъпление на руската армия. За това има създадени обективни условия и предпоставки. Възможно е преди президентските избори в Русия, Путин да поиска да постигне нещо повече от завземането на Авдеевка, битката за която се оказа истинска месомелачка. Само в денонощието преди оттеглянето на украинската армия са убити над 1 500 украински войници. Няма да е никаква изненада руските въоръжени сили да продължат настъпателните си бойни действия в дълбочина на територията на Украйна.

Може би страхът на украинското ръководство от руско настъпление стана причина да се заговори за преместване на столицата в Лвов. Това създава възможности за участие на ПВО на Полша в охраната на държавните институции на Украйна, а защо не и за участие със сухопътни формирования. Освен това, голямата отдалеченост на Лвов от линията на фронта, изключва възможността да се нанасят удари с оръжия, които имат по-малка далекобойност. Един ход с преместването на столицата и включване на натовски страни в непосредствена помощ на въоръжените сили на Украйна, може да се окаже от полза за Байдън преди президентските избори. Затова такъв ход не трябва да се отхвърля.

През 2024 г. е възможно руският президент да приложи доктрината „деескалация чрез ескалация“.

При ескалация на военните действия в Украйна, вероятността да се стигне до замразен конфликт и се постигне споразумение за примирие и спиране на бойните действия, с което да се отвори пътя за подписване на мирен договор, се отдалечава във времето.

Лидерите на западните страни, в края на 2023 г. и в началото на 2024 г., също оповестиха своите планове и конкретни мерки за подпомагане на Украйна, независимо от това дали ще се запази патовата ситуация или ще се стигне до някаква форма на ескалация.

Политиката и стратегията на САЩ, по отношение на войната в Украйна, търпи сериозни изменения. САЩ постепенно се оттеглят от преките си ангажименти и преотстъпват тази си грижа на ЕС, в лицето най вече на Германия с участието на Великобритания. Президентът Байдън каза на Зеленски през декември миналата година, че Щатите ще помагат на Украйна „колкото могат“, докато по-рано обещанието беше, че ще помагат „колкото е необходимо“. Разбира се, че тук не става дума за блокаж на помощта за Украйна. В реч пред кметовете на американските градове в белия дом, състояла се на 21 януари 2021 г., президентът Байдън заявява: „Ако се оттеглим сега и Русия успее да продължи инвазията си, да повали Украйна, какво мислите, че ще стане със страните на Балканите? Какво мислите, че ще стане с Полша? Или с Унгария и Орбан? …Ще се промени коренно цялата картина“.

Най- важният приоритет на политиката и стратегията на Щатите е да се закрепи правителството и президента на Украйна и да не се допусне те по някакъв начин да загубят властта, включително и с военен преврат. В това отношение малко преди развръзката на конфликта Зеленски-Залужни, съвсем изненадващо, в Украйна пристигна госпожа Виктория Нюланд, заместник-държавен секретар по политическите въпроси, отговаряща за политиката на САЩ и НАТО в Украйна. Без да е оповестявана, целта на визитата беше ясна. Трябваше в спешен порядък да се предприемат неотложни действия за предотвратяване на предполагаем военен преврат за сваляне на президента Зеленски. Нюланд е говорила вероятно повече със Залужни, отколкото със Зеленски. Не е трудно да се предположи, че тя се е постарала да успокои генерала и да му предложи нещо в замяна на лоялност към президента. Поне за сега изглежда, че мисията й е била успешна.

Други задачи на Щатите с приоритетно значение са: възстановяване на украинската икономика; подготовка и подпомагане на въоръжените сили на Украйна да нанасят удари в дълбочина на руската територия и активизиране на диверсионната дейност. Стратегията на САЩ предвижда още да не се позволи възстановяването на взаимоотношенията на Русия с европейските страни.

В плановете на НАТО за подпомагане на Украйна през 2024 г. са залегнали конкретни ангажименти. На 18-ата среща на Контактната група по отбраната на Украйна, състояла се на 23 януари т.г. във военновъздушната база Рамщайн в Германия, генералният секретар на НАТО Столтенберг заяви, че войната в Украйна се е превърнала в „битка за боеприпаси“. По тази причина същия ден Алиансът е сключил договор за закупуване на 220 хиляди 155-милиметрови артилерийски снаряди на стойност 1,2 милиарда долара с които ще попълнят собствените запаси и ще може да се помогне и на Украйна.

Европейският съюз ще продължава да подпомага Украйна и през 2024 г. Вече стана дума, че Европейския парламент реши да предостави помощ за Украйна в размер на 50 милиарда евро за 4 години и да й изпрати 1,1 милиона снаряда до края на 2024 г. Европейският съюз е отделил около 21,2 милиарда евро за тази година. Ако се съберат всички средства от помощта на ЕС и на членуващите в него държави, получената сума надхвърля това което са дали или възнамеряват да дадат САЩ. Обещаната сума от ЕС плюс средствата от Великобритания, Норвегия и Швейцария възлиза общо на 156 милиарда евро.

Значителна помощ към Украйна, както до сега, така и за 2024 г., се насочва и по решение на националните правителства на страните от ЕС и НАТО. Те се надпреварват да успокояват Зеленски, че оттеглянето на САЩ ще бъде компенсирано от европейските партньори и Украйна ще може успешно да воюва с руския окупатор.

Особена активност проявява Великобритания. На 12 януари в Киев министър-председателят Руши Сунак подписа в Киев с президента Зеленски „историческо“ военно споразумение със 10 годишен срок на действие. При подписване на споразумението господин Сунак заяви: „Путин няма да спре, ако спечели в Украйна. Победата му би окуражила КНДР и Иран“. Великобритания ще ръководи Коалиция за морска сигурност в помощ на Украйна в Черно и Азовско море. По този повод Сунак каза: „Ние сме с вас днес, утре и толкова дълго, колкото е необходимо“. Министър-председателят обяви още, че Великобритания ще отпусне на Украйна помощ в размер на 3,2 милиарда долара за 2024 – 2025 година. Това е увеличение спрямо предишните две години с 200 милиона паунда.

На 16 февруари 2024 г. канцлерът на Германия Олаф Шолц и украинския президент Володимир Зеленски, по примера на Великобритания, също подписаха двустранно споразумение за сътрудничество, определено като „историческо“ с 10 годишен хоризонт. Това споразумение е на стойност 1,1 милиарда евро и е с фокус върху противовъздушната отбрана и артилерията на украинските въоръжени сили. Като посочи, че военната помощ, която страната му е предоставила и обещала до момента възлиза на 28 милиарда евро, Шолц каза „…това споразумение е най-ценното и най-силното, което имаме до момента“. През 2024 г. Германия ще предостави военна помощ на Украйна в размер на 7 милиарда евро, а не 4 милиарда както беше обещано. Министърът на отбраната на ФРГ Борис Писториус е съобщил, че Берлин е решил да достави на Киев шест многоцелеви хеликоптера Sea King. По данни на Института за световна икономика в Кил, Германия е оформила четиригодишен пакет военна помощ (2024-2027) в размер на 10,5 милиарда евро.

Не по-малко активна в помощта си за Украйна е и Франция. Франция и Украйна, на 16 февруари, също подписаха аналогично 10 годишно споразумение, като при неговото парафиране, Еманюел Макрон обеща „…до 3 милиарда евро допълнителна подкрепа“ тази година за Киев. Макрон посочи още, че „Ангажиментът ни към Украйна няма да отслабне. Като помагаме на нашия украински партньор, ние инвестираме в нашата сигурност“. Точно месец по-рано, на специална пресконференция, като изрази мнение, че руската победа в Украйна ще подкопае международния ред, президентът Макрон заяви: Не можем да позволим на Русия да победи и не трябва да го правим, защото тогава самата сигурност на Европа, и на всички съседи на Русия ще бъде поставена под въпрос“. Освен финансовата помощ, Франция ще достави на Украйна крилати ракети с голям обсег СКАЛП и стотици бомби и снаряди.

Подобен пакет, но за пет години, (2024-2028) в обем от 6,6 милиарда евро е утвърдила и Норвегия.

Многогодишни програми са изготвили още Дания, Швейцария, Швеция, Португалия и Литва. Помощи планират да предоставят и други европейски страни. Например България изпраща 100 бронетранспортьори (БТР-60). Белгия планира да предостави на Украйна около 663,4 милиона долара.

Изложените планове и прогнози очертават посоката и целите на евроатлантическата солидарност. Военни експерти считат, че Украйна и Западът не са за прекратяване на бойните действия и постигане на справедливо мирно споразумение, а чрез въоръжаване на украинската армия, продължават да търсят решение на конфликта със силата на оръжията.

Иде ли Третата световна война. Кой държи фитила?

Това е въпросът на въпросите, който вълнува цялото човечество. Надали някой сериозен изследовател ще се ангажира на този етап с категоричен отговор на този въпрос. Прогнози обаче има и те валят от къде ли не. В последните месеци държавници, политици, военачалници, мозъчни тръстове и разни експерти се надпреварват да прогнозират, че Третата световна война чука на вратата и трудно би се избегнала. Има единомислие на Западът, че тази война ще се води с използване на ядрени оръжия. Различията са само в сроковете за започване на касапницата. Някои казват, че това ще стане след 2-3 години, други след 5-6, а трети след 10-12 години.

Анализът на изявленията на отговорни фактори в НАТО показва, че най-вероятно Алиансът вече е взел решение за водене на нова голяма война. В ход е подготовката на това поредно изпитание на човечеството.

Нека да видим някои от изявленията на западни политици, които хвърлят обилна светлина върху техните намерения и очакваните действия в областта на сигурността и отбраната и подготовката за Трета световна война.

На 6 февруари, бившият американски президент и настоящ кандидат поста на държавния глава на най – силната държава в света Доналд Тръмп, изразявайки опасенията си от неизвестността какво може да се случи до спечелването от него на изборната надпревара заяви: „Девет месеца са много време... Има голяма вероятност до тогава да се разгори Третата световна война“.

Председателят на Военният комитет на НАТО, адмирал Роб Бауер, пледирайки за създаване на гражданска армия, заяви че „ Гражданите в държавите от НАТО трябва да са готови – Русия иска война“. Той смята, че военният блок е изправен пред „…най- опасния свят от десетилетия“ и призовава за „военна трансформация на НАТО“, за да е в състояние да победи руската армия в световната война.

В интервю за испанското списание „ЕFE“, по повод на апетитите на руския президент, Жозел Борел, глава на европейската дипломация, посочва, че Путин : „…е съсед, който не знае къде свършват и къде започват границите. Това означава, че Путин може да помисли, че ако е спечелил веднъж, защо да не победи някой свой съсед втори път“.

Още по ясен беше Манфред Вебер, ръководител на ЕНП в Европейския парламент. Застъпвайки се за създаване на европейска отбранителна система и за разполагането на ядрени оръжия в европейските страни, на 13 февруари т.г., пред вестник „Билд“, той заяви: „Европа трябва да стане толкова силна във военно отношение, че никой да не иска да съперничи с нас. Това означава, че имаме нужда от сдържане. А то включва ядрени оръжия“. Вземат се мерки за увеличаване на отбранителния потенциал на Европа. „Европейският стълб на НАТО, посочи при завръщането си от Мюнхенската конференция министъра на отбраната Тодор Тагарев, трябва да бъде засилен и това се разбира много добре от участниците в конференцията в Мюнхен“.

Прави впечатление високата активност в това отношение на политици от Великобритания. Миналият месец в специална реч, министъра на отбраната Грант Шапс заяви, че светът „…преминава от следвоенен към предвоенен свят….Великобритания и НАТО трябва да се подготвят за война с Китай, Русия, Ирак и Северна Корея през следващите пет години“. От своя страна началникът на Генералния щаб генерал Патрик Сандърс на конференция в Лондон каза „Британците трябва да се готвят за война. Предприемането на подготвителни стъпки, които да позволят привеждането на нашето общество във военна готовност е от съществено значение... Нашите приятели от Източна и Северна Европа …полагат основите на национална мобилизация“.

Министърът на отбраната на ФРГ (на 24 януари 2024 г.), говорейки за необходимостта от подготовка за война с Русия посочва: „Руската атака срещу Военния съюз НАТО е възможна след 5 години. Ако е нужно да се готвим за тази опасност…то това означава че ще се наложи да се въоръжаваме. И това е нещото, което ние правим заедно с нашите съюзници от НАТО“. Немският ежедневник „Билд“ пише, че в секретен документ докладван в Бундесфера на 14 януари т.г. е разработен сценарии под името „Отбраната на Алианса 2025 г.“, в който стъпка по стъпка са очертани действията на Путин и как НАТО ще трябва да се защитава в световната война.

Главнокомандващият въоръжените сили на Норвегия генерал Ерик Кристоферсен, в интервю за NTV, излагайки своята позиция свързана с подготовката на Русия за война, казва : „Времето ни изтича. Русия се готви за война с НАТО по бързо отколкото очаквахме“.

Главнокомандуващият на въоръжените сили на Швеция генерал Микаел Бюден и министърът на гражданската отбрана Карл-Оскар Болин също призоваха всички граждани на страната да са готови за война.

На 9 февруари 2024 г. министъра на отбраната на Дания Троелс Лунд Поулсен, предава Ройтерс, заяви: „Русия се превъоръжава по-бързо от очакваното и може да атакува страна от НАТО в рамките на три до пет години“.

В интервю за румънската служба на радио „Свобода“, дадено на 2 февруари 2024 г., началникът на Генералния щаб на румънските въоръжени сили генерал Георгица Влад, по повод на възможното разпространение на руската агресия извън територията на Украйна, казва: „Населението на Румъния, както и цялото население на ЕС и Европа, трябва да се тревожат и трябва да вземат подходящите мерки, за да бъдат подготвени…Повече уверен съм, че президентът Путин ще прибегне до ескалация в близко бъдеще“.

В този дух мога да цитирам още политици и висши военни, но и казаното до тук дава основание да се направи обосновано предположение, че за Запада опасността от Трета световна война е съвсем реална и няма място за успокоение.

НАТО имат планове и се готвят за голяма война с Руската федерация. Ето какво казва на 29 януари т.г. бившият президент на САЩ Доналд Тръмп за войната, ако той е бил настоящ президент: „Войната в Украйна никога нямаше да се случи и в момента щяхме да имаме мир навсякъде по света. Вместо това сме на ръба на Третата световна война“.

Анализаторите смятат, че Западът прехвърля отговорността за избухването на Трета световна война от болната на здравата глава. Той упорито обработва общественото мнение, че Русия се готви и ще подпали Третата световна война.

Иска ли Русия Трета световна война и какво казват фактите?

През всичките години на 21-я век руското държавно и военно ръководство е твърдяло, че нямат планове за разпалване на световна война и не извършват подготовка за такава. Ето какво каза руският президент в нашумялото интервю на американския журналист Тъкър Карлсън: „Всички изказвания за „руска заплаха“ са просто плашило за обикновените хора. Ние нямаме никакви интереси в Полша, Латвия или където и да било другаде“. И още: „Не е нужно да сте анализатор, за да осъзнаете, че това (Русия има планове за завладяване на Европа) противоречи на здравия разум – да се въвлечеш в световна война. Една световна война би довела цялото човечество до ръба на изчезването“. В този дух, на състоялия се през 2021 г. дискусионен форум във Валдай Путин каза: „Украинската криза не е териториален конфликт. Имаме огромни територии които да усвояваме – Сибир, Източен Сибир, Далечен изток, които трябва да развиваме“. На Тъкър Карлсон в тази връзка добавя: „ …В недрата на Русия има повече от 80 трилиона долара“.

Няма как Русия да се стреми към подпалване на световна война, защото съотношението на икономическата и военната мощ не е в нейна полза. Не случайно на 7 февруари 2024 г., в „Телеграм“, Димитрий Медведев, бивш министър-председател и президент на Руската федерация, а сега зам. председател на Съвета за сигурност, като отрече, че Русия е заплаха за световния мир, откровено призна, че ако някой си позволи да посегне на териториалната й цялост, тя ще се защити с използване на ядрено оръжие. „НАТО, подчертава господин Медведев, е огромен военен блок, населението на страните от Алианса е почти 1 милиард души, а общият им военен бюджет може да достигне 1,5 трилиона долара. Следователно, поради неравенство на нашите военни потенциали, ние просто нямаме друг избор. Отговорът ще трябва да бъде асиметричен“.

За съотношението на силите НАТО – Русия наскоро говори и бившият министър-председател, а сега външен министър на Обединеното кралство Дейвид Камерън. На 4 февруари в нарочно изявление той почерта, че трябва да се спре с песимистичните изказвания и приказки за безизходицата от войната в Украйна, защото „…икономиките на западните съюзници са 25 пъти по големи от руската, така, че те могат да покажат, че времето е на тяхна страна, а не на страната на руския президент Путин“.

И официалната статистика потвърждава това съотношение на потенциалите. Руският брутен вътрешен продукт през 2022 г. е 2,24 трилиона долара. На САЩ е 25,4 трилиона, а на ЕС плюс останалите страни от НАТО, без САЩ, е 16 трилиона. Или общо 41,4 трилиона, което е 20 пъти повече от този на Руската федерация.

Не по-различна е и статистиката по отношение на въоръжените сили. Русия има около 2 милиона войници, включително 850 000 на активна служба и 1, 15 милиона резервисти. САЩ имат съответно 2,1 милиона войници от които 1,3 на активна служба и 800 000 резервисти. ЕС, плюс останалата част от НАТО, без САЩ, имат 2,23 милиона войници, като от тях 1 065 000 са на активна служба и 750 000 са резервисти. Разликата е повече от 2 пъти в полза на САЩ, НАТО и ЕС. И по тази причина и по други причини, Русия няма как да иска Трета световна война.

Руските народи не искат война. Те знаят повече от всеки друг народ какво значи война. Трудно би се намерило руско семейство, което да не е дало кървав дан във Втората световна война. „Никой не е забравен, нищо не е забравено“ е свещен девиз за съветските народи. Точно заради това има „Безсмъртен полк“, в чиито редици, в „Деня на победата“, по улиците на руските градове, шестват милиони с портретите на своите родственици, убити по бойните полета на Втората световна война. Русия е осеяна с паметници на героите от войната. Стотици са филмите, театралните постановки, книгите и незабравимите песни посветени на Втората световна война. Та нима има руснак, чието сърце да не трепне когато чуе прекрасния шедьовър “Хотят ли руские войны“ по текста на известния съветски поет Евгений Евтушенко, изпят за първи път през 1961 г. от Марк Бернес. Музиката и композицията са на Едуард Колмановски, едно голямо име в музикалния свят. Строфата:

Да, мы умеем воевать,
Но не хотим, чтобы опять
Солдаты падали в бою
На землю горькую свою!

казва всичко за отношението на народите на Руската федерация към войната.

Независимо от това, Русия взема ответни мерки и се подготвя за подобаващ отговор на евентуална агресия на НАТО.

Тя обнови на 95% ядрените си сили. На 1 декември 2023 г. Путин подписа Указ за увеличаване на въоръжените сили с 170 000 души с което численият им състав нараства на 2,209 милиона души, а броя на военнослужещите ще достигне 1,32 милиона души. Усилено се развива военно-промишления комплекс. За 2024 година 6% от БВП отиват за отбрана на страната. 40% от държавните разходи за 2024 г. са за отбрана и правоприлагане. Населението и икономиката се подготвят за световна война, ако такава им бъде натрапена.

Не е маловажно да се изтъкне и факта, че Русия има подкрепата на Китай. На 31 януари 2024 г., в разговор по видеовръзка с генерал Шойгу, министърът на отбраната на Китай адмирал Дун Дзюн каза: „Ние Ви предоставихме подкрепа по украинския въпрос, въпреки факта, че САЩ и Европа продължават да оказват натиск върху китайската страна“. Не трябва да се забравя и влиянието на оста, за която говорят на запад – Китай, Русия, Иран и КНДР, която ако бъде създадена, променя коренно съотношението на силите.

САЩ държат в ръцете си фитила на Третата световна война

САЩ са свръхсила, най-мощната в икономическо и във военно отношение страна в света. Дълги години те са световен хегемон и имат навика да защитава световното си господство със всички сили и средства, включително и със силата на оръжията. Ще се позова на оценката на Китай в това отношение, изразена от говорителя на външното ведомство Ван Венбин, във връзка с годишнината от началото на СВО на Русия в Украйна, за което вече стана дума. В изявлението се казва: „Америка е най големия производител на война. САЩ не са били във война само 16 години от своята 240-годишна история. САЩ са инициирали около 80% от световните въоръжени конфликти след Втората световна война“.

Все по-близко сме до момента, когато САЩ ще трябва да слязат от сцената на едноличен световен хегемон и да приемат реалностите, които обективно налагат да поделят тази си роля с Китай и Русия. Това е твърде болезнен въпрос. От историята на човечеството е известно че подобни революционни промени най-често са решавани със силата на оръжията. Може да се каже, че в момента САЩ водят три прокси войни – в Украйна, Близкия изток и с хусите. Тъмни облаци се надигат и покрай Тайван. И у дома напрежението в щата Тексас около мигрантската криза на границата с Мексико, не е никак за подценяване. Знайно е, че когато „лъвът“ се разлюти, става страшно. На тези обстоятелства се дължи прогнозата, че САЩ държат в ръцете си фитила на голямата война.

Западните елити начело със САЩ съвсем открито говорят, че се подготвят за Трета световна война, но смятат, че за сега не са готови. Само един задълбочен анализ може да покаже дали това е блъфиране или пък реалностите са такива.

Тук е уместно да припомним максимата на китайския военен стратег Сун Дзъ, който казва: „Трябва да изглеждаш силен, когато си слаб, и да изглеждаш слаб, когато си силен“.

Каква е истината?

Първо: Заблудата на противника действително е част от играта, но има и обективни факти, които не трябва да бъдат пренебрегвани. Западът воюва, когато на бойното поле няколко пъти превъзхождат противника. Сега те нямат такова превъзходство. Западните армии нямат боен опит и не са в добро функционално състояние. Съотношението на средствата за воюване не е в тяхна полза, складовете са им празни, а ВПК е с по-малък капацитет от руския. Русия има голямо превъзходство в тактическите ядрени средства. Бойните действия показаха, че руските оръжейни системи, по редица показатели, превъзхождат аналогичните западни такива.

Второ: В натовските страни, и не само в тях, се споделя мнението, че разведряването, от една страна е довело до подценяване на въпроса за отбранителните способности, а от друга е усилило пацифистките настроения в западните общества. Мнозина западни анализатори открито говорят за криза в европейските армии. На думи са останали заканите за изграждане в ЕС на европейска армия. Британският журналист Алистър Хийт пише, че „Континентът е почти демилитаризиран, липсват му персонал и оборудване, няма капацитет да произвежда повече оръжия, няма дългосрочни решения за сдържане на руската армия, в безизходица е при победа на Тръмп“.

Трето: Натовските страни, в това число САЩ и старите демокрации, имат проблеми в областта на отбраната и въоръжените сили.

Военният капацитет на Англия продължава да се свива. Армията е в състав само 76 000 души при това с голям некомплект, а 40% от мъжете под 40 годишна възраст отказват да служат, дори и в случай на война. По тази причина упорито се говори за наборна повинност и национална мобилизация.

Подобна, ако не и по-лоша, е ситуацията и в армията на Германия. Тя има 180 000 армия, като недостигът на военнослужещите е 20 000 души. Бившият министър на отбраната Франц Йозеф Юнг счита, че основната причина за това е „…премахването на задължителната военна служба“. Затова те възнамеряват да поправят тази грешка. Един от вариантите за промяна на тази картина е приемането на чужденци в армията. Впрочем в това виждат като изход от създалата се неблагоприятна ситуация и в Белгия и Дания.

Френската армия е също в криза с свити отбранителни способности.

Само Полша прави изключение с грандоманските си планове за изграждане на най- силната армия в ЕС.

Това е причината европейците да разчитат на САЩ за защитата на тяхната териториална цялост. САЩ имат в Европа 100 000 войници, от които 35 000 са дислоцирани във ФРГ. Без ядреният и конвенционален защитен чадър на САЩ, Европа остава беззащитна.

Като признават сериозните проблеми, натовските стратези кроят планове за бързо им решаване и за ускорена подготовка на Алианса с помощта на Щатите за война с Руската федерация. Тази подготовка е всестранна и включва мерки от политически, икономически, финансов и чисто военен характер.

Тук ще маркирам само някои от тези мерки, без да навлизам в детайлите.

Първо: Обновяват се и се привеждат в състояние на адекватност на среда за сигурност и на изискванията произтичащи от войната в Украйна политиките и стратегиите за сигурност на НАТО, ЕС и страните-членки.

САЩ приеха няколко стратегически документа като: Актуализирана стратегия за национална сигурност обнародвана на 12 октомври 2022 г.; Стратегия за национална отбрана; Национална стратегия за Черно море; Закон S804 (Закон за сигурността в Черно море от 2023 г. ); Преглед на ядрената политика; Преглед на противоракетната отбрана; и Полево ръководство 3-0 (Военна доктрина).

На срещата на върха на НАТО, състояла се на 29 и 30 юни 2022 г. в Мадрид, беше приета нова Стратегическа концепция на Северноатлантическия съюз, в която Русия се определя като „…най-голямата и непосредствена заплаха“ за Алианса.

В духът на Глобалната си стратегия за сигурност Европейският съюз прие Стратегически компас, документ, който по същество е визия в областта на сигурността и отбраната.

Второ: Осъществени са, или са в ход на осъществяване, практически мерки свързани с подготовката за световна война:
- изгражда се в Европа дълбоко ешелонирана отбрана с две фронтови линии;
- приеха се за пръв път три нови отбранителни плана – Север, Център и Юг, съответно за Атлантика, Северна Европа и Средиземноморието и Черно море;
- завръщат се американски ядрени оръжия в Англия;
- изгражда се европейска противоракетна отбрана;
- милитаризира се Черноморския регион;
- увеличават се на 300 000 души силите за бързо реагиране;
- насища се Източният фланг на НАТО с войски и техника;
- разположиха се, след започване на войната в Украйна, 40 000 войници от силите за бързо реагиране по Източния фланг плюс 100 самолета и 27 кораба за ежедневно патрулиране;
- създава се военен Шенген;
- Подписа се (на 30 януари 2024 г.) Споразумение между Германия, Нидерландия и Полша за намаляване на бюрокрацията, възпрепятстваща бързото придвижване на войски и оръжия през границите към Източния фланг на НАТО;
- На последната среща на върха на страните-членки се взе решение да се изразходват за отбрана най-малко 2% от БВП. За сега само 12 от страните членки на Алианса са достигнали този процент. САЩ отделят 3,5% от БВП за отбрана, докато ФРГ са с 1,5 %. Лидерства Полша с 4% от БВП.

Трето: Особено показателно за подготовката на НАТО за Трета световна война е започналото от началото на месец февруари най-мащабно учение на НАТО от времето на Студената война „Непоколебим защитник 2024“, в което вземат участие около 90 000 военнослужещи, 50 кораба на ВМС, 80 самолета и 1100 бойни машини. На това учение ще се репетира как американски войски биха могли да подсилят нападната от Русия страна от Източния фланг на НАТО. „Непоколебим защитник 2024“ се определя като учение за Трета световна война. То се фокусира се върху изпълнението на Чл.5 на Вашингтонския договор и цели подготовката на Алианса за глобален конфликт, който вероятно ще ескалира в ядрена война.

Предстои ожесточена битка на силите на мира със силите на войната. САЩ държат фитила за подпалване на Трета световна война. В техни ръце в крайна сметка е съдбата на световния мир.

България в контекста на заплахата от Трета световна война. Потъпкване на националния интерес и тласкане на страната към национална катастрофа

Заплахата от Трета световна война не е хипотонична, а е съвсем реална. Северноатлантическият съюз се подготвя за голяма война с Руската федерация. България, като пълноправен член на Алианса, най-вероятно без благословията на суверена, ще бъде въвлечена в евентуална Третата световна война. Това ще бъде третото участие на Третата българска държава в световна война. И в двете предишни войни ние се оказахме на грешната страна. И в Първата и във Втората световна война властимащите не се съобразиха с мнението на суверена и сбъркаха. Тези грешки струваха твърде скъпо на българския народ. Те бяха заплатени с цената на живота на 115 000 войници и офицери в Първата световна война и с 31 706 убити и безследно изчезнали във Втората световна война. След Първата световна война, по силата на Ньойския мирен договор, България загуби 11 278 кв. км. площ и стигна до Втората национална катастрофа. Не по-леки бяха и последствията от Втората световна война. И ето ни на прага на Третата световна война.

Много е интересно дали българските политици и държавници са си научили уроците от миналите войни и няма да повторят грешките за трети път.

Българският национален интерес в светлината на заплахата от Трета световна война. Митове, тези и антитези.

Българският национален интерес, в контекста на войната в Украйна, е да се преустанови ескалацията на напрежението и колкото може по-скоро оръжията да замълчат. Това може да стане чрез постигане на примирие, което да отвори заключената желязна врата на преговорите за подписване на мирен договор. Най-после трябва да се осъзнае, че пожар не се гаси с бензин.

България е заинтересована в нашия размирен регион да има мир и сътрудничество между държавите. Нашият народ не иска Балканите да са барутен погреб на Европа. Ние искаме Черноморския регион и Югоизточна Европа да са зона на мира и сигурността.

Към това следва да е насочена националната политика за сигурност и свързаната с нея система за национална сигурност. Известно е, че националната сигурност е такова състояние на държавата и обществото, при което са осигурени и надеждно защитени интересите на българските граждани. В Актуализираната стратегия за национална сигурност е посочено, че „…защитата на националните интереси е стратегическа цел на отбранителната политика на страната“. Според Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност критерии за наличието на национална сигурност е успешната защита на националните интереси. Вижда се, че връзката между националната сигурност и националните интереси е пряка и непосредствена.

У нас, на доктринално – концептуално и нормативно ниво, основните въпроси, свързани с функционирането на системата за национална сигурност, са в общи линии успешно решени. Изпълнени са изискванията на принципа за разделение на властите. Регламентирани са функциите и правомощията на законодателната, изпълнителната и съдебната власти и на президента на Републиката. В чл.105 ал.2 на Конституцията на Република България е посочено, че „Министерският съвет осигурява обществения ред и националната сигурност и осъществява общото ръководство на държавната администрация и на Въоръжените сили“. В Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност (чл.5 ал.1) е казано, че „При управление на системата за защита на националната сигурност Народното събрание, президентът на републиката и Министерският съвет, съобразно тяхната компетентност, определят националните интереси и приоритети“. И ето тук се срещаме с един сериозен проблем, които се свежда до това, че няма отработен и регламентиран по надлежен ред механизъм за разграничаване на компетенциите на посочените държавни институции. По тази причина се стига до разнобой по отношение на характеристиката, оценката и отношението към войната в Украйна. В публичното пространство, а и между някои от външните ни партньори, се говори, че България има две политики към украинския конфликт, които се олицетворяват съответно от правителството и президентът на републиката.

Политиката и стратегията на дейност на правителството в областта на сигурността, подкрепяно от самоназовалото се парламентарно евроатлантическо мнозинство, в контекста на войната в Украйна, в обобщен вид, се характеризира с отстояване на три взаимосвързани мита.

Първият мит е, че отбраната на Украйна и на Европа, в това число и на България, са неделими. Поради това България трябва да оказва на Украйна всестранна помощ за да победи руския агресор с което ще защити и нас, тъй като няма да позволи войната да се пренесе на територията на страни от НАТО, в това число и на България. Тезата е, че украинските войници проливат кръвта си на бойното поле и заради нас българите.

Изхождайки от този наратив, ние взехме страна в братоубийството на двата братски славянски православни народа и от първият ден подпомагаме Украйна с всичко каквото имаме, включително и за сметка на отбранителните способности на нашите въоръжени сили.

През месец юли 2023 г. депутатът от „Демократи за силна България“ Ивайло Мирчев съобщи, че за 18 месеца война, България е изпратила на Украйна оръжия на стойност 5 милиарда лева.

При посещението, в началото на месец февруари, на наша парламентарна делегация в Украйна, Председателят на Народното събрание, Андрей Желязков увери президента Зеленски, че „България ще продължи да предоставя военна, хуманитарна и политическа подкрепа на Украйна“, а в Радата допълни, че „Ние няма да Ви изоставим докато Украйна не си върне живота“. Това заявление прочетено между редовете казва, че ще помагаме докато и последния украински войник не загуби живота си.

Но с предателството си към българския национален интерес, премиерът Николай Денков сложи всички в „малкия си джоб“. На 17 февруари т.г., в Мюнхен, пред Семен Бойков, кореспондент на в. „Известия“, той заяви: „Няма значение дали българската икономика ще пострада от антируските санкции, важно е те да имат ефект върху Руската федерация“. Това е същински Вуте, който казва на Нане „Аз не искам на мен да е добре, искам на теб да е зле“. Не е за вярване, че е възможно един министър-председател да падне толкова ниско. Този позор ще остане като грозно петно в историята на българското държавно управление.

Стигаме до опорката, че предоставянето на помощ на Украйна – финансова, въоръжение и бойна техника, снаряди, боеприпаси, горива е национален интерес на България. Въпросът е кой, как и на основата на какви анализи и експертиза реши, че помагането на Украйна да продължава войната с Русия, работи за нашия национален интерес. Тук и в по-нататъшният анализ ще се позовавам на социологическото изследване на „GLOBSEC Trends 2023“, неправителствена организация, която на 31 май 2023 г. публикува доклад с данни от международното й изследване посветено на войната в Украйна. В този доклад, военната помощ за Украйна, се определя като „ябълка на раздора“ в българския обществен живот. Той сочи, че 41% от българите смятат, че „…помощта помага на Украйна да се защити от руската агресия“. На противоположното мнение са 59% от анкетираните, които смятат, че помощта на Украйна „…провокира Русия и приближава страната-донор до война“. А нима е такъв българския национален интерес?

Очевидно става ясно, че българския управляващ елит не е наясно с проблематиката свързана с националните интереси и, че за мнозина националният интерес не е нищо повече от едно клише, което се използва под път и над път, дори и когато иде реч за война.

Що за феномен е национален интерес?

Националният интерес е дълговременна стратегическа цел и амбиция на нацията за прогрес.

Той е комплекс от непредходни ценности и политически мотиви за съхранение и развитие на нацията.

Националният интерес е функция на националния идеал, който произтича от националната идея. (надали някой от властимащите може да каже коя е днес националната идея и националния идеал).

Националните интереси са изразители на националните ценности.(на общочовешките и традиционните национални ценности, а не на несъществуващите евроатлантически ценности)

Национален е само този интерес, който е едновременно интерес на гражданите, обществото и държавата.

Националните интереси стоят по-високо от колективните такива.

Те са ядрото на националната сигурност.

Политиката на държавата е средство за реализиране на националните интереси.

Българските национални интереси са регламентирани с Актуализираната стратегия за национална сигурност. Стратегията ги подразделя на две групи – жизненоважни и други национални интереси.

Суверенитетът и териториалната цялост на страната е жизненоважен национален интерес.

Жизненоважните национални интереси са свързани със самото съществуване на народа, нацията и държавата. Затова те се защитават с всички възможни средства, включително и със сила.

Войните се водят точно за защита на жизненоважните национални интереси.

На много размисли навеждат току що изложените азбучни истини при определяне, формулиране, прокарване и защита на националните интереси в контекста на войната в Украйна.

Познаването на тази материя е предпоставка за даване на верен отговор на въпроса - в хармония ли са националните и афишираните като колективни интереси на НАТО във войната в Украйна.

Официалната позиция е, че българските национални интереси и колективните интереси на НАТО и ЕС са намират в състояние на пълна хармония. И тази хармония е налична и в момента по отношение на войната в Украйна и за двата съюза. Да, ама не, както казваше един известен български журналист. Ако това беше така, някои страни членки на Алианса и на ЕС, като Унгария и Словакия например, (да не говорим за Турция), нямаше да провеждат своя национална политика, различна от колективната такава. Те се задоволяват да оказват само хуманитарна помощ и не спазват всички наложени на Русия санкции. Двете страни защитават собствения си национален интерес и това не е пречка за членството им в тези организации. Нашите властимащи повтарят до втръсване, че ние сме правоверни атлантици, лоялен и предсказуем партньор, който стриктно се придържа към общата позиция. И каква е ползата за хората от това, че сме послушковци във вреда на националните интереси. Каква печелим като превърнахме страната си в прифронтова държава с опция да стане фронтова държава. Ползи няма, вреди и евентуални тежки последствия за отбраната и сигурността на страната, колкото искате.

Възниква и следващият въпрос. Вярно ли е, че всичко което се прави по отношение на войната между Украйна и Русия работи безусловно за националните интереси на всяка държава членка на НАТО и ЕС, включая и България? Няма съмнение, че това не е вярно. Да не би санкциите спрямо Русия и взривяването на тръбите на Северен поток да работят за националните интереси на Германия? Та това съсипа нейната икономика и я върна години назад. Тези огромни „жертви“, които правят коалиционните партньори, чии интереси обслужват? Отговорът на този въпрос за всеки непредубеден е еднозначен. Прокси войната на САЩ, с подкрепата на НАТО и ЕС, се води в крайна сметка в интерес на запазването и осигуряването на американското световното господство.

Вторият мит е, че Русия е агресор, който е заплаха за суверенитета и териториалната цялост на страната. По тази причина, за защитата на нашата национална сигурност, ние участваме във всички дейности на Алианса свързани с подготовката за голяма война с Русия.

Вече стана дума за руските позиции по отношение на войната в Украйна и опасността от нова световна война. Твърде сериозни са аргументите на руското държавно и военно ръководство, че нямат агресивни намерения спрямо Европа, в това число и спрямо България и, че правят всичко което зависи от тях за предотвратяване на Трета световна война. Упорито натрапваното, в условията на информационното затъмнение обвинение, че Русия има агресивни намерения спрямо България все пак дава резултат, но си остава за много българи една опорка, която не може да бъде защитена с някакви сериозни аргументи. Впрочем, тази констатация се потвърждава и от цитираното социологическо изследване. На въпроса „Заплаха ли е Русия за сигурността на България“ само 34% дават положителен отговор. На друг въпрос – „Приятел или враг ни е Русия“, през 2021 г, т.е. преди войната в Украйна, 45% отговарят, че Русия ни е стратегически партньор. През 2023 г., по понятни причини, този процент спада на 26%.

Фактите са си факти, но за нашите русофоби те нямат особено значение, защото те упорито работят за налагане на този мит в общественото съзнание и за влошаване на българо - руските отношения. Добре известни със своя реваншизъм политически партии, някои от тях бутикови, но пък много кресливи, не се уморяват да лансират все нови и нови идеи водещи към окончателно скъсване на отношенията с Русия. Добрали се до властта, като част от така нареченото евроатлантическо мнозинство, те режат със замах клон по клон остатъците на българо-руската и българо-съветската дружба и православно сътрудничество. Дълго могат да се изброяват „геройствата“ на нашите русофоби пред новия голям брат, който иска от нас едно единствено нещо и то е пълно и окончателно скъсване на всякакви отношения с Русия.

А днешна Русия, не е някогашния Съветски съюз. Няма я господстващата комунистическа идеология. Русия е капиталистическа страна и се управлява от консервативна буржоазна партия, каквато е ПП „Единна Русия“. Русия, както беше почертано в този материал, е правила нееднократно опити да стане пълноправен член на НАТО. Какво ни пречи да имаме нормални междудържавни отношения, да си сътрудничим по въпроси от взаимен интерес. Има обаче пречка и това е неистовото стремеж Руската федерация да не стане конкурент на САЩ за влияние на Балканите и за световно лидерство. И къде е тук българския национален интерес, има ли той някакво значение за нашите властници? Очевидна е дисхармонията в националните интереси на България и САЩ по отношение на Руската федерация. Нашите управници не защитават националния интерес. За да докажат своята правоверност те с лека ръка периодично гонят руски шпиони, стриктно изпълняват всички санкции, спряха газопровода Южен поток, отказаха се от руските атомни реактори, забраниха руските телевизии, сменят руски имена на улици, рушат руски паметници, посягат на руски имоти, пренаписват историята и това изброяване може още и още да продължава. Ответната реакция от руска страна беше да ни обявят за неприятелска държава. Аз разбирам този акт като междудържавен. Той не се отнася за народите на двете страни, които са свързани исторически, със славянството и православието. Впечатляваща е културната близост между двата народа. Българският език има 75%-во лексикално сходство с руския. Руският и българският народи дълги години живяха в едно и също културно пространство, за разлика от другите социалистически страни.

Учудващо е дали нашите евроатлантици не са наясно, че една от невидимите важни цели на глобалистите по отношението на конфликта в Украйна е взаимното избиване на хората от ядрото на източното славянство, към което принадлежим и ние. И в този случай за какво иде реч – за самоубийство и за нищо друго. Дават ли си сметка тези хора какво всъщност правят и против кого насочват стрелите си. Русия била имала агресивни намерения срещу България. Едва ли не ще ни завладява при евентуална ескалация на войната в Украйна и пренасянето й на територията на Европа. Няколко пъти в този материал стана дума, че най-голямата по площ държава в света не иска чужди територии. Тя не може да усвои своите и защо й са чуждите. Случаят с Украйна е съвсем различен и там иде реч за сигурност, а не за територии. Русия иска да си осигури стратегическа дълбочина не за да удря по другите, а да нямат възможност те да нанасят удари по руските градове.

Нека припомня и още един факт. В новото време често се спекулира с предложението на Тодор Живков (през 1964 г.) до Никита Хрушчов, а по-късно и до Леонид Брежнев, България да стане 16 република на СССР. Ние, ако това е сериозно, сме се предлагали, а те тогава, в тоталитарното време, в условията на Студената война, когато сме били на 25 място в света по БВП не са ни поискали, та сега, когато сме на дъното в ЕС, ще искат да ни завладяват и приобщават към тях за да увиснем като воденичен камък на шията им. Празни приказки.

Времената се променят, а България се вози във влак, който скоро може да катастрофира.

Съдбата на давещите се е в ръцете на самите давещи се. Все още има време за реакция в полза на българския национален интерес.

Третият мит е, че САЩ и НАТО са гаранти за нашата сигурност и териториална цялост в условията на сблъсък с Русия и при реална заплаха от Трета световна война.

Всички които мислят така, бяха наскоро попарени от фаворита във всички проучвания за предстоящите президентски избори в САЩ, бившият президент Доналд Тръмп. Той нанесе тежък удар и внесе голямо смущение в редиците на НАТО, като на среща със свои избиратели в Южна Каролина, състояла се на 10 февруари, т.г. откровено заяви, че „САЩ няма да защитават съюзници от НАТО, които не изпълняват изискванията на Алианса за разходите за отбрана, от хипотетично нападение на Русия…Не, няма да ви защитя. Всъщност бих насърчил (Русия) да прави каквото си поиска“. Опасенията на западните лидери са, че ако Тръмп се върне на президентския пост, той ще сложи кръст не само на чл.5 от Вашингтонския договор, но и на самото съществуване НАТО като военно-политически съюз.

Нека се позовем още един път на цитираното международно социологическо изследване. На въпроса „Членството на България в НАТО намалява ли вероятността да ни нападне чужда държава“, с „да“ отговарят 58%, а отрицателен отговор дават 42%. На другия въпрос „Какво правим в случай на нападение на друга страна членка на НАТО“, едва 44% отговарят, че България трябва да се притече на помощ. Числа, които говорят за разделение на нацията и дават основание за дълбок размисъл.

При въоръжен сблъсък на НАТО с Руската федерация и навлизане на нейни войски на територията на която и да е натовска страна, по силата на чл.5 на Вашингтонския договор, България автоматически встъпва във война с Русия. Ние сме разположени в първата фронтова линия на отбраната на НАТО в Европа, която, и по самото публично признание на американския президент Джо Байдън, ще се превърне в арена на бойните действия с въоръжените сили на Руската федерация и ще трябва да спре тяхното придвижване на запад.

Ето това е един казус по който може да се поразсъждава.

Ако съвсем хипотетично приемем, че България дори да не е приятелска страна на Русия, а да е държава обявила неутралитет, вероятността войната да ни отмине е много голяма.

Втората хипотеза е свързана с влиянието на членството ни в НАТО върху нашата национална сигурност. Става дума за конкретния казус, а не по принцип за членството на България в Алианса. Не може да има съмнение, че действията на НАТО по отношение на войната в Украйна и реална опасност тя да прерасне в Третата световна война, застрашава нашия суверенитет и териториална цялост. В тази ситуация, членството ни в НАТО и стратегическото партньорство със САЩ не работи за нашия национален интерес, защото въвлича България във войната и може да я превърне в опожарена страна. Много важно е в такива кризисни ситуации да имаме ясно определени червени линии, който да не престъпваме, когато в колективните органи се вземат такива важни решения.

Впрочем и социологическото изследване, на което се позовавам, навежда на подобна констатация и поражда съмнения в искрената заинтересованост на САЩ за България като приятелска партньорска държава, а не като територия. На двата подвъпроса към въпроса „Как българите гледат на САЩ“ отговорите са следните:
- САЩ застрашават сигурността на страната – с „да“ отговарят 33% от българските граждани;
- САЩ въвличат страната ни във война с Руската федерация, защото печелят от това - положителен отговор дават 56 % от анкетираните български граждани.

В този дух е публикацията в европейския вариант на вестник „Politico“ от 15 февруари т.г., в която се предупреждава, че САЩ са склонни да губят интерес към други страни, след като големия бизнес е „ изцедил“ каквото му е трябвало: „… през последните десетилетия, включително в Ирак, Афганистан и Косово, политическа вола на Вашингтон да помогне допълнително на тези страни е изчезнала веднага, щом големия американски бизнес „изстиска“ всичко, което може от американското присъствие“. Блокирането на американската помощ за Украйна потвърждава тази констатация.

Не трябва да се омаловажава действието на принципа „На всяко действие, има и съответното противодействие“. Изграждането на американски бази (не дай си боже и на бази за складиране на ядрени оръжия, за което апелира господин Паси и европейски лидери) и командни центрове на територията на България, развръщането на натовски военни формирования, на противовъздушни и противокорабни системи и изграждането на съответната инфраструктура, превръща съвсем естествено, по правилата на войната, цели райони на България, ако не и цялата страна, в мишена на удари от руска страна, включително и с ядрени оръжия.

И това е разбираемо като ответна реакция, защото няма съмнение, че всичко което се прави в България във военната област е насочено безспорно срещу Русия.

Приказките на управляващите и на представящи се за евроатлантици са едно, пропагандата си е пропаганда, но реалностите са други и който милее за България, трябва за нея да мисли. Време за полезни ходове все още има. „Утре“ ще бъде късно.

Гражданското общество - вълшебната игла на националната кауза за мир и суверенитет

Демократичната държава е силна когато е гарантирано върховенството на правото, осъществено е разделение на властите и има силно гражданско общество.

Гражданското общество в България се представлява от организациите на гражданите, които са регистрирани като юридически лица с нестопанска дейност.

Гражданските организации имат законово право на глас при решаването на такъв жизненоважен за държавата и обществото въпрос, какъвто е въпросът за националната сигурност в контекста на въоръжения конфликт в Украйна.

В подкрепа на тази констатация могат да се приведат няколко аргумента:

Първо – Правата и свободите на гражданите и защитата на техните интереси от гражданските организации са гарантирани с Конституцията на Република България. „Република България гарантира живота, достойнството и правата на човека и на гражданското общество“. (Чл.4, ал.2) „Сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси “. (Чл.12, ал.1) Защитата на отечеството е дълг и чест за всеки български гражданин “. (Чл.59, ал.1)

Второ – Националната сигурност и нейната защита са широко поле за изява на гражданските организации. Известно е, че националната сигурност има три нива: сигурност на гражданите; сигурност на обществото и сигурност на държавата. Няма как да се решават такива въпроси като сигурността на обществото и гражданите, без тяхното участие.

Трето – На гражданските организации е отредена важна роля за развитието и функционирането на Системата за национална сигурност. В Актуализираната стратегия за национална сигурност, точка 178 е посочено, че „Гражданите и техните организации…участват активно, според своите възможности, във функционирането на Системата за национална сигурност. Държавата…съдейства за развитие на капацитета на гражданското общество за осъществяване на дейности в интерес на националната сигурност“.

Четвърто – Гражданските организации, особено тези които работят в обществена полза, изпълняват три взаимно свързани функции във взаимоотношенията си с българските власти. Те могат да бъдат партньор, опонент или коректив на дейностите на държавните власти и институции.

За да могат с успех да изпълняват тези си функции, гражданските организации се нуждаят от държавна помощ и подкрепа. Без необходимите условия и предпоставки, те не са в състояние да поемат своя дял от общата работа по формиране и провеждане на национално отговорна политика в областта на сигурността, в контекста на войната в Украйна.

Анализът на състоянието на НПО и на тяхната роля в развитието на демократичният процес, в това число и в сферата на сигурността и отбраната на страната, показва една не особено радостна картина.

Ето кратка хронология на утвърждаването на гражданското общество като фактор във функционирането на държавната власт, която хвърля светлина върху готовността на НПО да играят градивна роля в сложната ситуация около войната в Украйна.

В условията на зараждащата се демокрация се даде тласък на развитието на гражданското общество и на неговите структури – сдружения и фондации. За кратко време се създадоха хиляди неправителствени организации. По-голямата част от тях бяха регистрирани за работа в частна полза. През първото десетилетие на новия век се наблюдаваше по-осезаем ръст на сдружения за работа в обществена полза. Към 2010 г. броя на регистрираните сдружения достигна по някои данни до около 40 000. Процесът беше стихиен, до голяма степен неорганизиран, но пък беше израз на свободната воля на българските граждани.

В този период държавата я „нямаше“. И понеже в природата и живота няма празни пространства, вакуумът от липсващата държавна грижа и помощ беше запълнен от чужди фондации и организации, представящи се като загрижени за демократичния процес в България. Това е дълга и много болезнена тема, която тук не се разглежда. Само маркираме някои тревожни тенденции.

Още от първите години на демокрацията в България се установи институтът на Джордж Сорос „Отворено общество“. Той положи основите на завладяването на гражданското общество от чужди сили. За кратко време под шапката на „Отворено общество“ се родиха стотици неправителствени организации, (НПО) щедро финансирани от международния спекулант. Соросоидите получават пари директно от организации на мултимилиардера или индиректно от организации намиращи се в неговата орбита. Разбира се в България има още редица чужди фондации, най-известната от които е „Америка за България“. Тя разполага с бюджет от стотици милиона долари с които си купува НПО-та, медии и агенти за влияние чрез които практически се овладяват едни от най-важните нейни сектори като образование, култура и съдебна система. Всички „превзети“ НПО-та работят за донора си по определени програми целенасочени към прокарване на първо време на анти-комунистически настроения сред българския народ, към промяна на минало, култура, възпитание, бит, развитие и политика. Зад завесата на подопечните НПО и превзетите медии се скрива както разрушаването на традиционната национална културна, образователна и демографска инфраструктура, така и усилията за национален разпад на традиционното семейство и морал и вкарване на българската нация в мрежата на западните метрополии. През годините на демокрацията между 90% и 100% от финансирането на гражданските организации в България идва от външни източници – чужди фондации, международни мрежи, посолства, американски и европейски програми. Това по думите на професор Васил Проданов „…ги прави директно проводник на техните виждания и на чужди политики, формира един елит сред тях, който има компрадорски характер. Най-типичната цел на тези програми за развитието на гражданското общество е налагането на неолиберален пазарен подход в целия свят“. По тази причина група народни представители от ПП „Възраждане“, на 27. 10. 2022 г., внесоха в парламента „Законопроект за регистрация на чуждестранните агенти“, който, както се и очакваше, не получи подкрепа. И как да очакваме това да се случи, като на първия ред на заседателната зала седят депутати – грантаджии. Много показателен е фактът, че 180 най-различни НПО-та се подписаха под становище до парламента против приемането на този закон.

Деформации и злоупотреби с неправителствените организации има и от страна на власт имащите. От кметове до министри по стълбицата се създават неправителствени организации за лична употреба и усвояване на средства по програми създадени с благородни цели и намерения за решаване на натрупани с годините проблеми.

Процесът на промяната в страната, с оглед на подготовката за интеграция в евроатлантическите и европейските структури, обхване и гражданското общество и неговите организации.

Трябваше по някакъв начин да се реагира на такива документи на ООН и ЕС като Всеобщата декларация за правата на човека, Хартата за основните права на ЕС, Международното споразумение за гражданските и политическите права, Орхуската конвенция, Регламент №211/2011 г. на Европейския парламент и на Съвета относно гражданската инициатива и на други международни актове. Беше необходимо дейностите на НПО да се съобразят с принципите за конструктивно сътрудничество на неправителствените организации с публичните власти, които, по призива на Съвета на Европа, бяха разработени от Конфедерацията на международните неправителствени организации (МНПО) в приетия на първи октомври 2007 г. „Кодекс на добрите практики за гражданско участие“.

В духа на европейските регламенти и практики, през 2000 г. се роди „Закона за юридически лица с нестопанска цел“ (ЗЮЛНЦ), който влезе в сила от 01. 01. 2001 г. Той уреди въпросите свързани с учредяването, устройството и дейността на гражданските сдружения и фондации. Почти осем и половина години по-късно, когато България е вече член на НАТО и ЕС, беше приет и „Закон за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление“. (ДВ, бр.44 от 12юни 29009 г.) В този период гражданските организации на чужда хранилка изпълняваха поставените им задачи, получаваха си грантовете, а другите, опитващи се да работят в обществена полза, просто ходеха по мъките.

Случи се и нещо ново за третия сектор. (неправителствения сектор на българското общество) То е свързано с политиката и трансформацията на неправителствени организации в политически партии. Първи го направиха хората около Симеон Сакскобургготски. Те създадоха сдружението Национално движение Симеон II (НДСВ), което впоследствие прерасна в политическа партия със същото име. Седем години по-късно, този пример последва и Бойко Борисов. Първо създаде НПО „Граждани за европейско развитие на България“ (ГЕРБ), която по-късно прерасна в ПП „ГЕРБ“.

Законите са си закони, те регламентират правилата и дават възможности за разгръщане на дейностите на НПО, но оказва се, че това не е достатъчно. Някой трябва да ги изпълнява, а друг, в случая държавата, трябва да създаде необходимите за това условия и предпоставки. Но у нас това не се случи.

Последва един период от десет години на нищоправене от държавата, за да се стигне след много дискусии и консултации до едно добро решение. С протокол № 33.23 от 5. 09. 2012 година, Министерският съвет прие „Стратегия за подкрепа и развитие на гражданските организации в Р. България за периода 2012 – 2015 г.“ Към Стратегията се приложи „Визия за създаване на механизъм за финансиране на гражданския сектор в периода 2012 – 2015 г.“. През декември същата година Министерският съвет прие и „План за действие за изпълнение на мерките по Стратегията“. Това беше добра стъпка в правилната посока. В тези документи са определени принципите на които се базира Стратегията и приоритетните мерки подкрепени с двадесет обособени дейности за изграждане на работещо партньорство между държавата и гражданските организации и създаване на условия за гражданска активност и финансово подпомагане.

Кръгът на правно-нормативното осигуряване на дейностите на НПО беше затворен през 2016 г. с допълнение на ЗЮЛНЦ с нов раздел „Подпомагане и насърчаване от държавата“ (ДВ, бр.74 от 20. 09. 2016 г., в сила от 01.01.2018 г.) В този нов раздел е посочено, че „Държавната политика в областта на гражданските организации се осъществява от Министерския съвет, който приема и актуализира периодично Стратегия за подкрепа и развитие на гражданските организации в Република България…Създава се Съвет за развитие на гражданското общество към Министерския съвет за разработване и провеждане на политики за подкрепа на развитието на гражданското общество“.

За съжаление както в други области, така и в гражданския сектор добрите идеи често се забравят и остават само на книга. Срокът на действие на Стратегията и на Планът за изпълнение на приетите мерки изтече през 2015 година. Вече сме 2024 г. Изминали са от тогава повече от осем години, а нова Стратегия, както повелява Законът, все още няма. Няма и нов план за действие. Съветът за развитие на гражданското общество се създаде по един конфузен начин чак в началото на 2022 г. и чак в последните дни на месец май 2023 г., тогавашният вицепремиер Пеканов го събра за да отчете дейността си през изминалите петнадесет месеца. Излиза, че законите имат значение само в случаите когато има кой да ги изпълнява. У нас няма такава политическа воля и затова те остават мъртви.

Изложих тази хронология за да се види на какво нивото на развитие се намира гражданското общество и как държавните институции използват експертизата и потенциала на гражданските организации за защитата на националната сигурност. Видно е, че проблеми има и те не са никак за подценяване.

В този материал не се прави анализ на цялостната работа на гражданските организации. Във фокуса на нашето изследване са само въпросите за дейностите на неправителствените организации свързани с участието на България във войната в Украйна и с опасността тя да бъде въвлечена в голяма война в Европа.

Както вече стана дума, българското общество е разделено по отношение на войната в Украйна. Разделени, макар и не наполовина, са и гражданските организации, включително и военно-патриотичните, чиито предмет на дейност е свързан с сигурността и отбраната на страната.

В България има над 50 военно-патриотични организации. В някои от тях членуват генерали и офицери с богата експертиза, но тя почти не се използва. По-голямо внимание на военно-патриотичните и родолюбиви организации обръща президентът на Републиката, който периодично се среща с представители на запасното войнство и оказва подкрепа на техните инициативи. Наскоро имаше среща и на министър-председателя Николай Денков с представители на организациите на запасното войнство. Тя беше до голяма степен формална и разочароваща защото показа, че властта си има своите фаворити и иска да чува само тяхното мнение. По същият начин процедира и ръководството на Министерството на отбраната, което уважава само представителите на правоверните граждански организации. Изпълнителната власт намира начини и форми да си партнира и оказва помощ и подкрепа на гражданските организации, които открито подкрепят политиката и решенията на Правителството за оказване на всестранна помощ на Украйна във войната й срещу Русия. Има НПО, като Атлантическия клуб, Атлантическия съвет – България и Съюза на офицерите от резерва „Атлантик“, които са на почит и уважение заради безрезервната им подкрепа на политиката на евроатлантическото мнозинство за оказване помощ на Украйна във войната й с Руската федерация.

Застъпниците на противоположната гледна точка или на алтернативни виждания се заклеймяват като путинисти, които се опитвали да прокарват руските интереси в България. Налага се наратива, че който подкрепя официалната позиция е праведен, който я отрича е грешник, част от петата руска колона, руски агент за влияние, проводник на „руското зловредно влияние“. Наскоро един високопоставен чиновник, директор на Информационния център на Министерството на отбраната, представител във властта на цитирания Атлантически съвет, полковник от запаса, се нахвърли с такива цинични квалификации към колегите си от инициативата „Войни за мир“, които от уважение към читателите не бих си позволил да цитирам. А въпросният Обществен съвет на инициативата „Войни за мир“ се оглавява от бившия началник на Генералния щаб, популярния генерал-полковник Цветан Тотомиров. В него са събрани все авторитетни генерали и офицери от средите на запасното войнство. Гневът на въпросния човек, не мога да го нарека колега, е предизвикан от позицията на инициативата „Войни за мир“, че в интерес на национална сигурност на България е да запазим неутралитет по отношение на войната в Украйна, оръжията да замлъкнат и час по-скоро да се седне на масата на преговорите за решаване по мирен начин на възникналия конфликт между двете страни. Въпросният чиновник, който помрачи честта на офицерския пагон, ако знаеше сентенцията на древните римляни „Ако искаш мир, готви се за война“ щеше да разбере дълбокия смисъл на благородната инициатива „Войни за мир“.

Поне през последните 20 години, през които съм активен участник в дейностите на организациите от неправителствения сектор, се наблюдава една тревожна тенденция на изолиране на гражданските организации от прякото участие в държавната власт и местното самоуправление. Не е институционализирано включването на експерти от сферата на сигурността и отбраната в постоянни или временни органи, изградени съвместно с държавата, за разработване на политики, проектозакони и доктринално-концептуални документи в областта на националната сигурност. Няма отработени и регламентирани механизми за осъществяване на граждански контрол в тази област. Най-обидно е, нещо което съм изпитвал не един и два пъти на собствен гръб, пренебрежителното отношение на държавни чиновници, на министри или депутати, към експертните становища и мотивирани предложения на представители на запасното войнство за решаване на наболели проблеми в сферата на сигурността и отбраната на страната. Лично аз, с много труд и усилия, съм изготвял десетки научни разработки, становища и предложения по тревожни проблеми в областта на националната сигурност, които съм предоставял на вниманието на съответните институции и за голямо разочарование, не съм срещал нищо друго, освен едно безразличие и непонятна грандоманщина. Тук изключвам президента на Републиката от който срещам внимание и съпричастност и получавам благодарствени писма за всяка моя нова книга. За останалите властимащи ще го кажа направо и без заобиколки – има чиновници, мнозина от тях парашутисти, които хем не знаят, хем не искат да се вслушат в мнението на тези, които знаят. Те просто си живуркат и се грижат единствено за удовлетворяване на личните, корпоративните и партийните си интереси.

Неправителствени организации, които подкрепят неутрална позиция на България по отношение на противоборството между украинския и руския народи, още в периода на ескалиране на напрежението по руско-украинската граница, „родиха“ идеята и лансираха стратегията за превръщане на България в зона за мир.

Още в първите дни на СВО, Българският национален съвет за мир, Общественият форум за единение „Брод за България“, Българският евро-атлантически форум и Интелектуалният кръг около списание „Сигурност“, в поредица от дискусии, изработи позиция за националната политика за сигурност и отбрана в условията на сложилата се взривоопасна ситуация около Украйна и Черноморския регион. На 6 април 2022 г. посочените и още няколко други неправителствени организации се обърнаха към българския народ с Паметна декларация под наслов „Забравихме ли уроците на историята“. Смисълът на отправения апел беше да се работи за недопускане на чужди войски и бази в България и да не участваме нито пряко, нито косвено във военните действия. На 21 април 20 родолюбиви организации излязоха с Открито писмо – обръщение „Не на участието в глобалната война“, което беше предоставено на вниманието на президента на Републиката, Народното събрание и правителството. Разработи се Общобългарска платформа „България – зона на мира! България – брод за мир“. Мирът беше обявен за национална кауза. По инициатива на граждански организации се проведоха конференции посветена на войната в Украйна и заплахите за националната сигурност на България. Организираха се митинги и протести против участието на България във войната в Украйна.

Така спонтанно, без участието на политически партии, постепенно се зароди и бързо набра скорост „Национално движение за мир и суверенитет“. На 10 април 2023 г., на специална пресконференция в Национален пресклуб на БТА, беше обявено създаването на Обществен съвет за мир и суверенитет в който влязоха десетки български граждани, публични личности с активна гражданска позиция. Формира се и Инициативен комитет за мир и суверенитет. Десетки телевизии, изключая националните, информационни сайтове, водещи на радио и телевизионни предавания, се ангажираха с популяризиране изявите на националното движение. Това изстрадано Национално движение е надпартийно, общонационално, не проруско, не и проукраинско, а изцяло пробългарско по цели, дух и насоченост. Независимо от това, неговите дейности се организират и протичат в условия на информационно затъмнение и при невиждана в годините на демокрацията цензура.

Националното движение за мир и суверенитет се реализира чрез две основни форми за изява на активните български граждани.

Първата е провеждане на походи за мир. Вече се проведоха повече от 10 такива похода. В мирните шествия всеки път се включваха десетки хиляди български граждани от столицата и много други градове от страната и чужбина. Походите са мирни, с български знамена и песни, без изстъпления и вандалски прояви. Те, благодарение на усилията на истински българи- ентусиасти, се превърнаха в ярка демонстрация на желанието на българския народ да живее в мир и разбирателство. Походите показаха на „Партиите на войната“, че нашия народ не подкрепя намесата на България във войната в Украйна и няма да се съгласи, неговите чеда да се превърнат в пушечно месо за чужди интереси.

Втората форма изисква много сили и енергия от организаторите, активистите и доброволците на Националното движение, е подготовката и провеждането на Национален референдум „България за мир и суверенитет“. Кампанията по набирането на необходимите минимум 400 000 подписа върви, въпреки, че протича без каквато и да е държавна помощ и при какви ли не спънки от местните органи на държавната власт. Подписката за произвеждане на националния референдум за мир и суверенитет съдържа шест въпроса. Първите три въпроса касаят отношението към войната в Украйна, а следващите са свързани с провеждането на националните референдуми.

Паралелно с Националният референдум „България за мир и суверенитет“, също от граждански Инициативен комитет се организира друг Национален референдум с един въпрос „Съгласни ли сте 3 март да продължи да е националният празник на Република България“. На 21 декември 2023 г. Инициативният комитет показа пред медиите, че са събрали необходимите подписи за провеждане на референдума, но няма да ги внесе в Народното събрание, тъй като под общественият натиск промяната на датата за честване на националният празник отпадна на второ и трето четене.

В края на 2023 г. се случи още една ярка проява на гражданска непримиримост към несправедливостта и манипулациите на общественото мнение. То е свързано с казуса около интервюто на професор Дарина Григорова пред информационният сайт „Поглед Инфо“, дадено на 15 декември 2023 г. В това интервю уважаемият професор Григорова изразява своята гледна точка по повод демонтажа на Паметника на Съветската армия и войната в Украйна. „Грехът“ на професорската е, че тя определя унищожаването на Паметника като вандалски акт и по този повод казва, че това е „…рязане по най-касапски начин, а не демонтаж“, с който се цели в Русия да се създаде българофобия. Очевидно русофобите са се засегнали най-много от твърдението на проф. Григорова, че „…денацификацията на Украйна е въпрос на време, а после може да последва денацификация и на България“. Веднага след интервюто, Академичният съвет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ се разграничи от изразената позиция и я определи като уронваща „…авторитета и престижа на най-старото висше училище в страната“. Това отношение на Академичният съвет предизвика бурна реакция и десетки български граждани с активна гражданска позиция излязоха с Протестно писмо с което защитиха проф. Григорова и дадоха урок на Академичният съвет. Като благодари за подкрепата професор Дарина Григорова написа в личния си профил: „…победа будет за нами, не бойте се приятели!“

На 10 февруари 2024 г. публични личности – учени, юристи, генерали, собственици на информационни агенции, журналисти, водещи на политически предавания, общественици с активна гражданска позиция, учредиха националното движение „Първо България“. Това движение се обявява срещу евроатлантическото парламентарно мнозинство и излъченото от него „правителство – сглобка“, което продава националните интереси на България, поради което вместо ротация, се настоява на 6 март да има оставка и нови избори. „Първо България“ навлезе от движение в обществено-политическия живот на страната. Само дни след учредяването си то организира „мило“ посрещане на аерогара София на първата група мигранти пристигащи от Австрия. Българският народ разбра, че започваме да изплащаме цената на „подарения“ ни въздушен и морски Шенген. На 20 февруари движението депозира Сигнал във Върховната касационна прокуратура за осъществено престъпление от министър-председателя Николай Денков по чл.103 от Наказателния кодекс, глава Първа, Раздел II. Вече стана дума за това, че той си позволи, пред журналисти в Мюнхен, да потъпка българския национален интерес в областта на икономиката за сметка на войната на Украйна с Руската федерация. Изобличавайки неадекватното поведение на властимащите, движението казва, че в България има много достойни хора, истински българи, които могат да поемат управлението на страната и да положат началото на ново възраждане на Родината.

Всички тези изяви на неправителствени организации и на българските граждани с активна гражданска позиция са предизвикани и обединени от една обща национална идея – любовта към България, стремежа тя да се развива и просперира в условията на мир и национален суверенитет.

* * *

Някога, преди повече от 200 години, известният пруски генерал и военен теоретик Карл фон Клаузевиц даде най-краткото определение на войната като „…продължение на политиката с насилствени средства“. Вождът на световният пролетариат Владимир Илич Ленин го допълни като каза, че тези средства са „…именно насилствени“. Тогава тези насилствени средства бяха класическите конвенционални оръжия. Днес западни политици, държавници и генерали искат да продължат политиката на сдържане и ликвидиране на Русия като държава, чрез победа в Трета световна война, която несъмнено ще бъде термоядрена и ще има за неизбежен резултат апокалипсиса на човешкия род. Хората по света търсят силата, която може да охлади главите на войнолюбците. Какво по-голяма сила може да има, от мощно антивоенно глобално движение за мир и против войната, съпроводено с излизане на сцената на нови елити, които да предотвратят световната катастрофа. Силите на мира, са по-мощни от силите на войната.

С пълно основание може да се каже, че и в България въздухът вече излиза от бутилката. Ножът е опрял в кокала. Така нареченото евроатлантическо мнозинство и излъченото от него правителство, с всичко което правят в контекста на войната в Украйна, тласкат България към нова национална катастрофа. Гражданското общество се събужда от летаргичния сън и се опитва да взема съдбата си в свои ръце. То е „вълшебната игла“ за която говоря в уводната част на тази разработка. Спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се. В обединението, около националната кауза за мир и суверенитет, против войната, е силата на българското общество. Властта произтича от народа и принадлежи на народа!

ЗАД НОВИНИТЕ