Нако Стефанов е роден на 19 юни 1954 г. Професор, доктор на философските науки и доктор по история, преподавател в катедра „Езици и култури на Източна Азия“ в СУ „Св. Климент Охридски“, японист и изследовател на страните от Източна и Югоизточна Азия, специалист по политика, икономика и управление. Автор на над 80 книги по въпросите на управлението, икономиката, политиката, иноватиката и глобалистиката.
Проф. Стефанов, казвате, че десетилетието 2016-2025 г. е решаващо за България. Какви са заплахите за националната сигурност на страната ни?
Днес, България, светът и Европа са изправени пред редица глобални, регионални и национални заплахи, които поставят под въпрос не само тяхното нормално функциониране, но и тяхното съществуване в познатите ни форми и структури. Глобалните заплахи са толкова мащабни, че действително цялото човечество трябва да се изправи и да се бори срещу тях.
Що се касае до националните заплахи, първата, която ще посоча, е социално-икономически, политически и смислов срив, в резултат на корупция, грабежи и изнасяне на заграбеното навън, а също така разрушителната продажническа и предателска политика. Друга национална заплаха е този неолиберален модел, който има в страната ни, и който доказа, че е геноциден за България. Ние виждаме как за 25 години страната ни беше доведена до демографска катастрофа, следствие от разбиването на икономиката, разбиването на обществото, бедността, миграцията, бягството на младите, загубата на национално самочувствие, довеждането на страната ни до дъното – всичко това е следствие от този неолиберален модел. През последните вече повече от две десетилетия различните партии, които са на власт у нас, независимо от това как се наричат – едни се представят уж за „леви“, други напират да са десни, но всички те работят именно в рамките на този модел, в който България бе превърната не само в периферия на Европа. Ние се превърнахме в едно периферно общество в глобален план. Има сили отвън, които имат интерес България да бъде именно в този модел, да изчезне. Въпреки това смятам, че това какъв модел ще се въведе в страната ни зависи от нас. Имаме сили, имаме възможности.
Не бива да се подценява и неоосманистката заплаха, чиято реализация може да стане напълно вероятна. Трябва да обърнем внимание и на т. нар. „бежанска вълна“. Тя не би била толкова опасна за нас, ако ние бяхме едно функциониращо общество, една работеща държава, с работеща икономика. Но в днешното ни състояние на социално-икономически и държавно-политически полуразпад една такава вълна би могла действително да ни унищожи. Преселването на тези хора означава смяна на социокултурното ядро на Родината ни. Всичко в крайна сметка зависи от това дали и доколко ще можем да сменим този модел, да го трансформираме и да превърнем България в една работеща страна. Аз смятам, че ние имаме потенциал да го направим.
Трябва да се работи в посока възраждането на България – като държавност, като икономика, като социокултурен феномен. Това са много важни неща.
Кои според Вас са конкретните, реални икономически стъпки, които трябва да бъдат направени?
На първо място са необходими средства.
От къде ще дойдат тези средства? Виждаме как ни вкарват в една дългова спирала...
България разполага с тези средства. Ще дам пример, може да се вземе един вътрешен заем. Натрупани са над 40 млрд. спестявания. Тези спестявания може да работят за България, а не за чуждите банки. В момента близо деветдесет на сто от банковия капитал на страната ни е чужд капитал. Може да се направи една банка, българска банка, която да акумулира тези спестявания, да ги накара да работят за различни проекти, т.е. да има една ясна стратегия. Друг много важен момент, за да работи една икономика това са пазарите. Ние ги имаме тези пазари, но ги напуснахме. Напуснахме пазарите си на изток, напуснахме пазарите си на юг.
Необходимо е възраждане на българския технически, производствен и иновативен гений. Умните, можещите, творческите хора у нас не са изчезнали. Но не те са така да се каже „на мода“. Днес властват мутрите, „калинките“, примитивите, далавераджиите.
Трябва особено да се наблегне върху възраждането на нашето селско стопанство, което винаги е било на световно равнище. Естествено тук трябва да се използват новите технологии, биотехнологии, нанотехнологии, различните иновационни технологии. Наскоро бях на една конференция за биотехнологии, на която имаше толкова много свежи идеи, които могат да се използват, но никой не дава средства. Всичко това остава затворено в една тясна общност, а може да се направи да бъде работещо за нашето Отечество.
Трябва да има връщане на държавата като ключов стопански субект и не просто като регулатор на пазарни взаимоотношения. Това е много важно за нас. Следва да има национална стратегия с конкретни целеви програми в различни направления и отрасли, с ясно осигурено финансиране. Т.е. бюджет за всяка програма. Следва несъмнено да се въведат междуотрасловите баланси. Съответно всяка програма е нужно да се състои от конкретни проекти с ясни цели и задачи, определени във времето и включващи управление на риска, както и отговорност, ресурси и разходи, механизми за контрол и т.н.
Структуроопределящите предприятия, които ще играят ключова роля за изпълнение на проектите, заложени в програмите могат да бъдат на едно или друго равнище на социализация. Има различни формули на социализирана собственост. Например, да вземем Китай, където в момента се прави иновационен скок, и където активно се работи с инструментите на публично-частното партньорство.
В Япония също така осъществяват това публично-частно партньорство, което държавата инициира. Но тя се стреми да привлича и други средства, включително от чужбина, за да може да се осъществи проектът. Има огромен световен опит в това отношение. Необходимо е да се има предвид, че даже в САЩ във връзка с осъществяването на новия технологично-иновационен скок за създаване на постиндустриална парадигма на развитие виждат като основи механизми за такъв скок публично-частното партньорство.
Ние можем също много неща да направим в тази посока. Аз от доста време предлагам и идеята за национални предприятия, които не са държавни, а именно национални. Те се създават на базата на закон, приет от Народното събрание. Ключов момент при тях е връзката „национално предприятие – целеви фондове“. Т.е. също чрез закон формирането на т.нар. целеви фондове. Националното предприятие след като от приходите си отчисли всички разходи, включително за развитие си, праща в целевите фондове чистата печалба. Това може да бъде фонд „Майчинство“, например, фонд „Национална сигурност“, фонд „Трета възраст“, „Иновационен фонд“ и други. Но именно в тях да отива целево чистата печалба, а не в държавната хазна. Така националното предприятие работи в пряка полза за обществото в направления, които се смятани за най-важни за развитието на Родината ни.
Следва да се говори също за социалните предприятия. Ние имаме една огромна маса от хора, които не работят, но които могат да бъдат заети в тези социални предприятия. Целта на последните не трябва да бъде максимализация на печалбата, а да не бъдат на загуба. Но те ще играят важна социална роля, като например трудова интеграция и борба срещу безработицата и т.н. Има даже Директива на ЕС за социалните предприятия, но у нас по тези въпроси не само нищо не се прави, а просто се мълчи.
Смятате ли, че това е приложимо?
Повече от приложимо е. Въпросът е, че никой досега не иска да го прави, т.е. липсва политическа воля, липсват онези партии, които биха тръгнали решително да осъществяват такава национална стратегия. Това са важни неща, които могат и трябва да бъдат направени. Ние не сме чак толкова голяма страна и можем бързо да се възстановим и да покажем това, което можем, и на което сме способни.
