ЗАД НОВИНИТЕ

Тероризмът и правото на самоопределение
Принципи и практика на ООН

Тероризмът и правото на самоопределение

05 Февруари 2016

Под натиска на геополитически интереси и сили, първоначалните „благородни идеи” на ООН претърпяха необратима метаморфоза, застрашаваща конституционния ред и сигурност на всички многоетнически държави.

Между експертите в борбата с тероризма съществуват различни становища относно обема и съдържанието на това обществено явление. Твърди се, че различни „теоретици на антитероризма” са дали над 115 дефиниции за тероризъм[1], повечето от които идентични или взаимноизключващи се. Стремежът да се даде едно всеобхватно определение за тероризма е обсебил до такава степен част от българската и международната академична общност, че вече е на път да се превърне в самостоятелно научно направление[2]. Обобщавайки същността на този модерен научен интерес, концентриран върху формата, вместо в съдържанието на проблема, един от изследователите[3] на тероризма споделя, че „повечето хора имат мъгливо понятие или впечатление, но не притежават по-прецизно, по-конкретно и наистина обяснително определение” за тероризма.   

С риск да предложа 116-тото определение за тероризъм, смятам, че за целите на настоящото изследване е най-подходяща следващата дефиниция, очертана от правната рамка на международното право[4] и националното право на Република България в сферата на  противодействието на тероризма: „Противозаконни, съгласно международното и/или националното право, актове на насилие (противозаконна дейност на лица, групи и организации и/или държави), които поощряват, подстрекават, съдействат, организират или участват в извършването на противоправни деяния, които застрашават телесната неприкостновеност на отделни лица и/или групи лица, които създават състояние на терор, нанасят сериозни материални вреди и разрушения, с цел да принудят трета страна /държава, международна или неправителствена организация, физически или юридически лица или групи лица/ да извършат определени действия или да се въздържат от извършването на определени действия”[5].

В редица свои актове ООН осъжда тероризма. Тази политика на световната организация е обобщена  в Доклада на Генералния секретар на ООН Кофи Анан[6] пред 60та Сесия на ООН /14-16.09.2005г./, в който се посочва, че тероризмът е заплаха за ценностите и принципите, които ООН защитава – уважение към правата на човека, върховенство на правото, защита на гражданското население, търпимост в отношенията между народите и държавите и мирно уреждане на конфликтите.[7]

 Двойният стандарт при квалификацията на промяната на конституционния ред с насилствени методи, произтича от налагането на т.нар. „неотменимо право на самоопределение  и независимост на  всички народи” като постоянен принцип в практиката на ООН при решаването на междуетнически конфликти. Принципът е наложен в множество международноправни актове на световната организация, но като легална дефиниция се използва за пръв път в Резолюция 44/ 29 от 1989г на ОС на ООН[8]. За „самоопределение”, обаче, се говори още в Атлантическата харта от 1941г., чл.1(2) и чл.55 от Хартата на ООН /UN Charter,1945/, приета и влязла в сила на  24 октомври 1945г., в която изрично се посочва, че „хората имат право сами да определят устройството  на държавата, при което искат да живеят”.

Тук следва да се отбележи, че Хартата на ООН от 1945г. се отнасяше само до принципа на самоопределение на народите, както и че към момента на приемането й световната организация едва ли е имала предвид възможността всички етнически групи във всички многонационални държави да получат това право. Въпреки това, според един от изследователите[9] на проблема, от приемането на Хартата на ООН до днес „нациите и юристите се опитват да определят, кои точно хора имат това право и какъв е неговият обем при включилите се във войни за самоопределение индивиди”. 

Под натиска на неконтролируеми геополитически интереси и сили, първоначалните „благородни идеи” на ООН и международната общност претърпяха необратима метаморфоза, застрашаваща конституционния ред и сигурност на всички многоетнически държави. Така в чл.1 от Конвенцията на ООН за икономически, социални и културни права от 1966г., чл.1 от Конвенцията на ООН за гражданските и политическите права от 1966г., чл.8 от Заключителния документ от Хелзинки, в & 1 от Декларацията за даване на независимост на колониалните страни и народи от 1960 [10], както и в множество резолюции, приети от световната организация „правото на самоопределение” вече се дефинира като „право на национално самоопределение”. Това право на практика легитимира националистическия тероризъм - промяната на конституционния ред в една суверенна държава с насилствени методи и „може да има гибелни последствия за многоетническите държави”, защото именно „приемането на национализма от една или повече етнически групи в такава държава, създава проблеми с легитимността”.[11]

„Неотменимо право на самоопределение и независимост на всички народи”  е дефинирано изчерпателно в т.4 от Резолюция 3166 на XXVIII ОС на ООН, с която се приема Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъпления против лица, ползващи се с международна защита, включително и дипломатически служители, в която е посочено, че ОС на ООН „признава също, че разпоредбите на конвенцията в никакъв случай не могат да нанесат вреда на осъществяването на законното право на самоопределение и независимост в съответствие с целите и принципите на ООН и Декларацията за принципите на международното право, отнасящи се до приятелските отношения и сътрудничество между държавите в съответствие с Устава на ООН, на народите, борещи се против колониализма, чуждото господство, чуждата окупация, расовата дискриминация и апартейда.”[12] Тази дефиниция се превърна в постоянна практика на ООН, която de facto реабилитира тероризма, когато той е мотивират от „изискани” теории като тази на анархизма и разтегливи понятия като „правото на самоопределение и независимост”[13].                        

Неприкосновеността на суверенитета” на държавите-членки на организацията е първият принцип на ООН. Държавният суверенитет е неотчуждаемо юридическо качество на независимата държава, символизиращо нейната политико-правна самостоятелност като първичен субект на международното право. Уважението на държавния суверенитет е основен принцип на съвременното международно право и международни отношения, който е заложен в Устава на ООН и други международни актове[14]. Принципа на неприкосновеност на  държавния суверенитет откриваме още в чл.2 от Хартата на ООН от 1945г., в който изрично е посочено, че: „Организацията се основава на принципа на суверенната равнопоставеност на всички нейни членове”. Идентичен текст се съдържа и в чл.2 от Устава на ООН, подписан  на 26 юни 1945 г. в гр.Сан-Франциско, САЩ и влязъл в сила на 24 октомври 1945 г.

Постепенно, в края на ХХ век и началото на ХХI век, ООН напълно абдикира от своя първи и основополагощ принцип за „неприкосновеност на държавния суверинитет” в полза на приципа на „правото на самоопределението и независимост на всички народи”. Според единодушното становище[15] на изследователите на този еволюционен процес в практиката на ООН, отстояването на суверенитета на дадена държава „с цената на всичко, дори когато властите в нея потъпкват самоопределението на хората, живеещи в пределите й, или сериозно потискат населението чрез незачитане на човешките права, не е съвместимо с новия международен законов ред”, наложен от световната организация. В подкрепа на този извод през юни 1992 г. Генералният секретар на ООН Бутрос Гали направи изявление, че „денят на абсолютния и изключителен суверенитет вече е отминал”.[16] Тази непредвидена метаморфоза в практиката на ООН, обезоръжи напълно армията от мастити „доказани професионалисти” и „експерти” по международно право и международни отношения, които до този момент с тънки, едва доловими нюанси в съдържанието им, доказваха несъществуващата разлика между насилствените актове на националистическия тероризъм и „борбата за самоопределение и независимост” като проява на едноименното право на народите. Както сполучливо посочва един от изследователите[17] на проблема, „днешните революционери искат да бъдат партизани, а не терористи”, докато сепаратистите чрез насилие (тероризъм) могат в съответствие с принципите и разпоредбите на международното право да реализират „неотменимото право на самоопределение  и независимост на  всички народи”. Друг анализатор,[18] не без ирония отбелязва, че според практиката на ООН „народ” е всяка група, която „августейшата организация” иска да освободи от „колониален и расистки режим”. Според тази практика „порториканците са народ, но кюрдите не са; намибийците са народ и имат своя собствена държава, но населението на Източен Тимор /или каквото е останало от него/ е без самоличност и без надежда...”

Могат да се посочат примери от съвременната практика на ООН, когато дори борбата за самоопределение на народите и една и съща държава е третирана неадекватно. Например, докато светът тръпнеше в очакване на резултатите от референдума за независимост на каталонците в Испания, баските в същата страна винаги са били лишени от „неотменимото право на самоопределение  и независимост на  всички народи”, а дейността на въоръжената им организация ЕТА[19] е заклеймена като тероризъм, мотивиран от реакционен сепаратизъм и национален иредентизъм. Същият двоен стандарт е налице и по отношение на шотландците във Велокобритания, които според ООН са народ и могат да проведат референдум за независимост, докато ирландците в Обединеното кралство са сепаратисти и тяхната организация ИРА[20] е терористична, т.е. на тях се отрича „неотменимото право на самоопределение”.

Двойният стандарт е прилаган изключително често от „прогресивната” международна общност и нейната световна организация по отношението към етно-религиозните конфликти и правата на националните малцинства на Балканите. Могат да се изложат много примери на непропорционално третиране на различни национални малцинства в балканските страни от ООН и международната общност, но тук ще се огранича само до един от тях, който е особено драстичен и е пряко свързан с България. Към 1912г., когато в следствие на Балканските войни попада в границите на тогавашното Кралство Гърция, българското население в Егейска Македония, според различни анкети и преброявания, е между 313 024[21] души и 360 000[22] души. Към същата година това население има 379 църкви, 340 училища, 5 средни учебни заведения (в гр.Солун – мъжка и девическа гимнзии, търговска гимназия и средно стопанско училище, а в гр.Сяр (преименуван в Серес)  - средно педагогическо училище), 205 основни училища, собсвеност на Българската Екзархия. Освен тях в 197 села общините издържат свои училища[23]. Българската католическа църква от източен обред, т.нар. „униати” поддържа в Егейска Македония 42 църкви и параклиси, една духовна семинария, 2 прогимназии, девическо и земеделско училище и 21 основни училища[24]. От средите на българите от Егейска Македония се родиха цяла плеяда от революционери, общественици, интелектуалци и политици от балкански и дори от европейски мащаб, например Димитър Благоев, Христо Смирненески, Гоце Делчев и много други, които ясно и открито заявиха своята национална принадлежност.

Днес културнопросветните и религиозните институции на българското население в Република Гърция са напълно унищожени. Според доклада „Евромозайка. Произвеждане и възпроизвеждане на малцинствени езикови групи в ЕС”,  изготвен и публикуван през 1996г. по проект на Европейската комисия за малцинствените езикови групи в ЕС, в който участват лингвисти от Института по каталонска социолингвистика в Барселона, Центъра за проучване на многоезичност в Брюксел и Уелския център за проучване в Бангор, в Република Гърция 105 000 души говорят „български/ славомакедонски”. На стр. 29 от същия доклад е отбелязано, че тази езикова група, както и езиковата група на „българския/помашки”, нямат никаква официална образователна покрепа от гръцката държава и никаква престижна стойност. Населението от двете езикови групи в Република Гърция, се посочва в доклада, е подложено на дискриминация и унижения в училищата и по време на военна служба и е принудено да нарича езика, който говори „наш”, а не „български”, когато мигрира в градовете да отрича произхода си и дори да го прикрива пред децата си. Според доклада, скритата сегрегация над българоговорящите в държавата, която нарича себе си „люлка на демокрацията”, се извършва по действаща инструкция на тайните служби на Република Гърция от 1982г. за предриемане на мерки за ограничаване на употребата на българския език.[25] Официалната гръцка терминология  за тези хора е еволюирала през годините, като от „вулгарофони” (българоговорящи), преминавайки през неопределеното „славянофони”, е стигнала до съвременния термин „славяногласни елини”.

Това население изяви многократно своята етническа принадлежност, както и  безспорния си стремеж към самоопределение чрез половинвековна въоръжена борба под ръководството на ВМРО, масовото си участие в Илинденското възстание от 1903г. и Македоно-одринското опълчение, както и в хода на Балканските войни, Първата и Втората световни войни. Неговите духовни и интелектуални водачи изложиха в стотици петиции, меморандуми и прокламации желанието на това население за национално и културно-просветно самоопределение пред всевъзможни международни институции, в това число и пред цитираната по-горе „августейша” организация във всичките й предишни мимикрии – Лига на народите, Общество народите, и накрая, след Втората световна война – ООН.

По неясни причини, обаче, водена от описаните по-горе принципи ООН се оказа особено чувствителна към малцинствените проблеми на албанците в Косово и Република Македония, например, които според нея са народ и имат „неотменимо право на самоопределение” и дори на независимост, докато само няколко десетки километра на югоизток, „тази група хора” в Република Гърция не е народ и според същите принципи на световната организация е лишена от това „неотменимо” право.

Улисана в заклеймяването на геноцида над арменците в Османската империя, „прогресивната” международна общност и нейната световна организация някак лежерно пропуснаха да забележат тайнственото „изчезване” на повече от 250 000 души българи в Гърция за малко повече от осемдесет години (намаляването им от 360 000 души през 1912г. на 105 000 души през 1996г., според цитираните по-горе изследвания), както и пълното унищожаване на техните културнопросветни и религиозни институции, които впрочем са собственост на Българската православна църква, като правоприемник на Българската Екзархия. Международната общност и нейната организация не забелязаха и намаляването на българите в Западните покрайнини в Република Сърбия от над 50 000 души през 1919г. до по-малко от 15 000 души към 2009г., почти пълното изчезване на българското малцинство в Одринска Тракия (Република Турция), както и много други „вълшебни” и „чудотворни” трансформации на българските малцинства в някои чужди държави. Както се вижда, според практиката на ООН, албанците в Косово и Република Македония са народ, а българите в Гърция и Сърбия – не са народ, а „група хора”,  арменците в Република Турция са народ, докато българите в същата държава – не са народ.

В съвременна демократична България, в която правото на свободно изразяване (свободата на словото) е гарантирано от чл.39, ал.1 от Конституцията на Република България от 1991г. и чл.10 от  Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, всякакъв коментар по изложените по-горе „деликатни” проблеми се смята, в най-добрия случай за проява на лош вкус, а при по-тежки рецидиви става жертва на скрита цензура. Такъв беше случая с телевизионното предаване „Сите българи заедно”, което след като беше „прогонено” от няколко телевизии, в крайна сметка под въздействието на анонимни „вътрешни и външни фактори” беше свалено от ефир завинаги. Съдбата му негласно последваха и други предавания и печатни издания, които „отказаха да се вразумят”.

На практика, в последните години, годишнините от избухването на Илинденско-Преображенското въстание изобщо не се честват официално, ако не се брои незабележимото им отразяване в Благоевградска и Кюстендилска област, където те са сведени до местни празници. Прави впечатление, че видни „държавни мъже” на Република България, в т.ч. Президента на Републиката, все по-рядко, по повод на национални празници, вечерни проверки и военни паради, споменават имената на загиналите революционери за независимостта и националното обединение на България, които са с произход от Вардарска или Егейска Македония, Одринска Тракия или Западните покрайнини. Нека им припомним -  те също загинаха за България и „името й кат’ мълвяха умираха без страх”.

Не е далеч времето, когато, в името на добросъседството и евроатлантическата интеграция, Димитър Благоев, Христо Смирненески, Гоце Делчев и другите български интелектуалци и общественици с произход от Егейска Македония, ще бъдат определяни официално като „славяногласни елини”. В крайна сметка те са част не от народ, а от „една група хора”, към която не се прилага „неотменимото право на самоопределение  и независимост на  всички народи”.


[1]Загоров, О., Н. Йорданов, Тероризъм. Психология, идеология, геополитика, С.,2007, с.27

[2]Engene,J.O.,Terrorism in Western Europe.Explaining the trends since 1950, Edward Elgar, UK, 2004

[3]Hoffman, B., A mano armada.Historia del terrorismo.Espasa Calpe, Madrid, 1999, p.15; Вж. Дронзина, Т.,Женският самоубийствен тероризъм, С.,2008, с.17

[4]Подробно за наказателноправните аспекти на международния тероризъм вж. Йотов, Б. Международно наказателно право, С.,1999 г., с. 265-377; Илиева, И., Международно-правни проблеми на борбата срещу международния тероризъм, С., 2005

[5] Почти идентична дефиниция, но за международтия тероризъм дава Илиева, И., Цит.съч.., с.109

[6] Анан, К., При по-голяма свобода към  развитие, сигурност и човешки права за всички, С., 2005, с.48-49

[7] Загоров, О., Н. Йорданов, Цит.съч., с.33

[8] Вж.UN General Assembly Resolution 44/ 29, 1989

[9] Попов, Х.,Тероризмът.Психосоциални корени, последствия  и интервенции, С.,2005, с.137

[10]Райън, С., Превантивна дипломация, предотврътяване на конфликти, етнически конфликти - В: Мир в разгара на войни, С., 2001, с.90-95

[11] Mill, J.S.,Utilitarianism. On Liberty and Considerations on Representative Govarnment, London,  1972, p.361;

[12]Илиева, И., Цит.съч.., с.88

[13] Вж. подробно Попов, Х., Цит.съч., с.134-139

[14] Моисеев, А., Суверенитет государства в современном мире. Международно-правовые аспекты. Москва, 2006. с. 246

[15]Eide,A., Outlawing the Use of  Force: The Efforts by the United Nations – In: The United Nations and the International  Peace and Security, Dordrecht, The Niderlands, 1987, pp.99-145; Вж. също Морисън, А., Международна дейност и национаен суверенитет.Приспособяване към новите реалности.- В: Мир в разгара на войни, С., 2001, с.308-311

[16]Boutros-Ghali, Boutros, An Agenda for Peace: Preventive Diplomacy, Peacemaking and  Peacekeeping, N.Y.,1992, p.3

[17]Bell, J.B.Trends of  terror: Analysis of  political violence, World Politics, 1977, №,29, pp.476-477

[18]Friedlander,R.A. The PLO and  the rule of  law: A reply to Dr.Annis Kassim, Denver Journal of International  Law and Policy,10(2),p.231,1981, Попов, Х. Цит.съч., с.137

[19]Вж. подробно Кожушко, Е., Современний терроризм.Анализ основных направлений, Минск 2000, с.192-198

[20]Вж. подробно Кожушко, Е., Цит.съч., с.170-191

[21]Иванов, Й., Българете в Македония, С.,1915. С.102-104. Преброяването и изследването на Й.Иванов е възприето и от Карнегиевата анкета.

[22]Кънчов, В., Избрани произведения, Т.2, С., 1970, с.440-581

[23]Генов, Г., Унищожаване на българските национални институции и интелигенция в Егейска Македония / 1912-1913г./- В: България 1300.Институции и държавна традиция.Т.3, С.,1983, с.248

[24]Генов, Г., Цит.съч., с.248; Даскалов, Г., Българите в Егейска Македония. Мит или реалност. С.,1996, с.101-118

[25]Вж. подробно Мангалакова, Т. Нашенцив Македония. След торбешите в Македония и Самуиловите българи в Гърция и Албания, С.2010, с.101-107

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

на горе