Харолд Ейдриън Ръсел Филби или накратко Ким Филби, Шпионинът на ХХ векспоред Алън Дълес,един от членовете на „Кембриджката петорка“, заедно с Антъни Блънт, Джон Кеънркрос, Гай Бърджис и Доналд Маклийн. Роден на 1 януари 1912 г. в град Амбала тогавашна Британска Индия, умира на 11 май 1988 г. в Москва столицата на Съветският съюз. Между тези две дати се заключава живот изпълнен с многобройни секретни операции, опасности, приключения, приятелства, предателства, жени, алкохол, но най-вече неразкрити тайни, които и до ден днешен поддържат висок интерес към дейността и човека Ким Филби.
Многобройни са авторите през годините, които пишат за Шпионина на ХХ век. Една многонационална армия от журналисти, приятели, бивши колеги, ученици на Филби, изследователи излагат своята гледна точка за човека и шпионина Ким Филби. Поради своя огромен обем, навярно е невъзможно да се направи един цялостен и обобщен списък на всички, които са писали, някога за шпионинът на ХХ век. Може би това е тема за отделно и без съмнение обемно изследване.Без да е изчерпателен списъка могат да се споменат няколко имена на автори, писали или говорили по темата. Никълъс Елиат, Греъм Грийн, Тим Милн,Питър Райт, Джон льо Каре, Фредерик Форсайт, Филип Найтли, Бен Макинтайър, Антъни Кейв Браун, Тим Боуър, Хенри Боровик, Морис Райли, Кристофър Андрю, Олег Гордиевски, Юри Модин, Николай Долгополов, Михаил Любимов, Михаил Богданов,Олег Царьов, Станислав Рошчин, съпругата на Филби - Руфина и много други. Към този обемен списък от имена България заема централно място благодарение на първият ученик на Ким Филби, ген. Тодор Бояджиев, който през 2011 г. издава книгата “Човекът-шпионинът- Ким Филби в спомените на генерал Тодор Бояджиев“, преведена и издадена на руски и английски език и през 2012г. “Ким Филби в спомените на генерал Тодор Бояджиев“. Към всичките тези имена трябва да добавим и известната българска журналистка Петя Минкова с нейната книга издадена през 2018 г. „Истината за Ким Филби – конспирацията Ротшилд“. Уникалното при нея е, че изследването се базира на над 400 страници нови разсекретени документи от Британският архив. Именно последната книга отново провокира интереса на всички „филбисти“ (термина е на ген. Бояджиев) в България, да размишляват над тайните, които ни завещава дейноста на Ким Филби като член на Кембриджката петорка. Интересното е, че колкото повече се пише по темата, толкова повече въпроси възникват.
Уговорката, която е необходимо да направя, е чекато автор не се смятам за специалист по разузнаване, още по-малко съм задълбочен „филбист“, но имам мнение по тези въпроси и не се притеснявам да го изразя. След тази важна уговорка и провокиран от книгата на Петя Минкова, искам да споделя своите мисли относно един от многото неизясненимоменти от живота на Ким Филби, а именно разговорът/разпитът в Бейрут между Никълъс Елиът и Ким Филби. Няколко дни след тази среща Филби заминава за Съветския съюз.
В „Истината за Ким Филби“ авторката Петя Минкова много стриктно и точно разказва за подготовката и изпълнението на срещата между Елиът и Филби. Всеки заинтересован от темата може да се запознае от книгата.
Ето какво е написъл и Питър Райт за този момент.
Артър и аз прослушахе записа един следобед, като същевременно внимателно следяхме текста, страниците. Никой не хранеше в себе си съмнение, докато слушахме лентата, че Филби беше пристигнал в засекретения дом добре подготвен за нападките на Елиът. Елиът му каза, че са налице нови улики, че сега той е сигурен в неговата вина, а Филби, който в течение на десетилетие отново и отново беше отричал всичко,с лекота си призна, че е шпионирал от 1934 година насам(подчертано от мен). Нито веднъж той не попита в какво се състоят новите улики. (Питър Райт „Ловецът на шпиони“, изд. Труд, год.1995 г. стр.209)
До тук всичко е ясно, според Питър Райт има запис с признанието на Ким Филби, че е шпионирал от 1934 г. Това може да се определи като версия номер 1.
Петя Минкова цитира книгата на Хенри Боровик „Досието на Филби: Секретният живот на супер шпионина – архивите на КГБ са разкрити“ издадена през 1994 г. Версията на Хенри Боровик, отправено е предложение от Елиът към Филби да признае, че е шпионирал до 1949 г. за СССР в замяна ще получи помилване. Това може да определим като версия номер 2.
Но историята не спира до тук. Напротив - заплита се още повече. Продължаваме да цитираме текстове от книгата на Петя Минкова. Наред е Тим Боуър и книгата му „Перфектния английски шпионин“ издадена през 1995 година.Според Боуър Филби не признава и е заплашен с отнемане на паспорта от Елиът. Това може да определим като версия номер 3.
Версията на друг изследовател- Бен Макинтайър „Шпионин сред приятели“ издадена през 2014 г., цитиран от Петя Минкова е, чеФилби си признава до 1945 г. и дори сътрудничи на разследващите посочвайки разлини имена - версия номер 4.
Стигаме и до последното мнение за тази среща, посочено от Филип Найтлив книгата му „Мастър шпионинът на КГБ“ издадена през 2003 г. Версията на Найтли, е че Филби съдейства като посочва Тим Милн за агент - версия номер 5.
Като страничен изследовател нямам претенциите, че гореописаните пет версии за срещата между Никълъс Елиът и Ким Филби в Бейрут са всички възможни. Вероятно могат да се допълнят още или да се изведат подверсии на съществуващите. Дори човек да не успее да вникне във всяка една от версиите, пак възникват повече въпроси отколкото отговори.
Според мен два са основните въпроса.
Първият е на кого да повярваме? Вторият, защо след като се твърди, от Питър Райт, че има запис на разговора, който е снет и на хартиен носител възникват пет версии за събитието?
Анализираки и съпоставяйки всички гореизброени версии за срещата Елиът Филби, най-логично би било да се повярва на Питър Райт. Близостта между Ким и Никълъс не е тайна за никого, дори и Елиът да иска да прикрие нещо от срещата или да “забрави“ да докладва някоя подробност всичко е документирано и записано според Райт. Кой е Питър Райт и каква е неговата дейност в М5 ни е добре известно от издадената от самият него книга "Ловец на шпиони" (Spycatcher, 1987). Тук само ще спеменем, чеРайт се залавя и с разкриване на съветски внедрени шпиони в британските разузнавателни служби (МИ-5 и МИ-6). Той е уверен, че Холис, който е генерален директор на МИ-5 от 1956 до 1965 г., е работил за руснаците. Обвиненията му водят до създаването на Комисия ФЛУЕНСИ от кадри на МИ-5 и на МИ-6, на която той е председател. През януари 1976 г. Райт се пенсионира.Като един от водещите обширното разследване за съветското проникване в британските тайни служби логично е да се предположи, че той доста сериозно се е задълбочил в разследването на Кембриджката петорка. Сам споделя в своята книга, че неговите колеги не гледат с добро око на него. Това той отдава на своите разследвания в службата за съветско проникване, които е провел през годините и тесният кръг от висши офицери, които са запознати с резултатите от тях.
Необходимо е да се отбележи, че неточностите, погрешните заключение и внушения в книгата на Питър Райт са многобройни и те заслужават отделно изследване. За илюстрация ще цитираме само мнението написано в книгата на Стела Римингтън, която през 1971 г. започва в отдела по контраразузнаване, през 1986 г. е повишена до директор на котрашпионажа, след което става и първата жена в историята на британските служби оглавила МИ-5. Стела Римингтън работи известно време с Питър Райт, като за нея не може да се твърди, че е непросветена относно разследванията за съветско проникване от 30-те години. Умишлено ще спестя психологическите характеристики и трудови навици, за които Римингтън пише, че притежава Райт, защото те могат да се изтълкуват като едностранчиви или просто заяждане. Всеки, който се интересува може да ги прочете, но те нямат отношение по въпроса може ли да се вярва на написаното от него. Прилагам един откъс, който ни дава известен отговор на този въпрос.
“Едно от обвиненията в книгата на Питър Райт предизвика съществен интерес и причини доста безпокойства. Става дума за така наречения “Заговор Уилсън“...По-късно Питър Райт изтегли обвинението си, като през 1988 г. призна в предаването “Панорама“,че твърденията за заговор, изложени в книгата му са лъжливи.(Стела Римингтън „Обществена тайна“, изд. Сиела, год.2005 г. стр.164)
Относно разкритията, които Питър Райт прави в своята книга, Стела Римингтън коментира така:
Опитът ми показва, че „разкритията“ са неизменно едностранчиви, пристрастни и следователно излагат на показ ситуации, далеч по-сложни, отколкото ги представят.(Стела Римингтън „Оществена тайна“, изд. Сиела, год.2005 г. стр.162)
За да бъдем съвсем безпристрастни трябва да приведем и един положителен цитат на Стела Римингтън относно Питър Райт:
Съществуването на КАЗАБ и редовните му съвещания бяха между малкото факти, цитирани точно от Питър Райт в книгата му „Ловецът на шпиони“(Стела Римингтън „Оществена тайна“, изд. Сиела, год.2005 г. стр.162)
Питър Райт, като човек и контраразузнавач образно казано познаващ подробности от „кухнята на разследването“ на съветското проникване в тайните служби на Великобритания би трябвало най-добре от всички горепосочени автори да знае за разговора между Елиът и Филби в Бейрут през 1963 г. Само че, как да повярваме на думите на автор, който сам по телевизията признава, че е излъгал в своята книга? От къде да сме сигурни, че не е излъгал и на други места в книгата? Според мен да повярваме на Питър Райт е мъчна работа и аз лично немога да се доверя на версия номер 1, а именно че има запис,в който се чува, че Ким Филби с лекота си призна, че е шпионирал от 1934 година насам.
Защо немога да повярвам първо, че има запис и второ по-важното, че Ким Филби си признава, че е шпинонирал от 1934 г.? Немога да повярвам, защото този запис съвсем логично е в даден момент да бъде разсекретен, тогава, сега или когато и да било и тази история да се изясни веднъж завинаги. Още повече британските служби имат интерес от това. За сега нямаме официално подтвърждение на написаното от Райт.
На второ място, версията за записа с признанието е от 1987, това е и единствената версия изказана докато е жив Филби, нямаме информация за неговото мнение по въпроса, но по-важното е защо след това до 2014 г. излизат още четири версии за събитието? Би трябвало всичко да е ясно. Само че не е!
На трето място всички версиите за разговора Елиът - Филби са от западни източници, а четири от тях са издигнати след неговата смърт т.е. невъзможно е да има автентично поддвърждение или отхвърляне на нито една от тях. Ето как са издигнати по хронология. Версия номер 1 Питър Райт, 1988 г., версия номер 2, Хенри Боровик 1994 г., версия номер 3,Тим Боуър 1995 г. версия номер 4, Бен Макинтайър 2014 г., версия номер 5, Филип Найтли 2003 г.
На пето място в историята на шпионажа и контраразузнаването има описани десетки случаи на заподозрени лица в шпионаж, които си признават по време на разпит на базата на събрани солидни доказателства срещу тях. Има много описани случаи как призналия си шпионин изпада в тежко психологическо състояние, унива или се дерзае къде е сгрешил. Пречупва се, защото тайната, която е пазил години наред е разкрита и по този начин той излиза от голямата игра, като провалил се. Човекът се дезориентира и демотивира, невижда смисъл в много от нещата, които досега са го крепили. Може да се почувства самотен, предаден изоставен. Нямаме никъде информация за психическото състояние на Филби след като си е признал, но можем да съдим за него по действията които предприема. Този човек, който няколко десетилетия е пазил своята най-голяма тайна от приятели, колеги, семейство, изпълнявал е многобройни тайни и понякога опасни задачи. При някои от задачите получени от центъра е трябвало да си „изцапа ръцете“ образно казано, например задачата да отстрани от поста му шефа си, когото много харесва - Феликс Коугил или осуетени от него диверсионни операции в Източна Европа, за който сам споменава в книгата си „Моята тиха война“. След всичките тайни, които знае и изградени контакти, след цялото това огромно напрежение, което е изпитвал, Ким Филби си признава и това грам не се отразява на неговото психическо състояние. Това личи по неговите дела, той организира и осъществява своето оттегляне в СССР просто изпълнявайки своя предварително разработен и навярно съгласуван план за бягство. Според мен не се връзва да разкриеш най-голямата си тайна в живота и това да не ти се отрази психически в същият момент. Всъщност може, ако въобще не си признавал!
На шесто място Ким Филби, един от Кеймбриджката петорка си признава и какво последва като реакция от британските тайни служби след това? Нищо.Относно действията/ бездействията на британските разследващи органи след признанието има няколко версии посочени в книгата на Петя Минкова. Съкратеноте звучат така.
Версия номер 1 - ръководствата на британските служби не са искали по-една или друга причина да върнат Филби в Англия. Това, че е трябвало да бъде арестуван след признанията си, които прави е най-логичното и елементарно действие, което британските служби ни-повече, ни по-малко са били длъжни да направят в този момент.
Версия номер 2- Никълъс Елиът поради близките си приятелски отношения с Филби действа така, че Ким да може да напусне Бейрут.
Всъщност има и трета версия - Ким Филби нищо да не е признал. Тогава въпросите защо не е арестуван и защо не е накаран да подпише самопризнания отпадат. Ако британските служби имат достатъчни доказателства, че Филби е сътрудничил на Съветският съюз, разпита в Бейрут става излишен. Трябвало е само да намерят повод да извикат или изчакат Филби да се прибере в Англия или да го привлекат в някое британско посолство, за да го арестуват и после да го разпитват. Щом бритаските служби не са предприели този подход може да заключим, че неоспорими доказателства няма. Опарени и от предишното разследване те решават да отидат на разговор с Филби и пращат Елиът. Подходящ или не е тема на друг разговор, защото може да се сметне, че освен, че е в близост до района на Бейрут е и близък приятел с Филби и ще може да го предразположи да си признае. Може само да импровизираме, над въпроса какво би станало, ако беше отишъл друг на срещата, някой когото Филби не познава. Важното тук е да споменем, че има логика Никълъс Елиът да води разговора. Възможно е по време на разговора Филби да се е възползвал от познанството си с Елиът, да е знаел неговите слабости, и как образно казано да го подработи така, че да може успешно да му хвърли прах в очите. Но същото трябва да се отнася и за Елиът. В крайна сметка въпросът е бил кой-кого. Дали срещата е приличала на партия шах между двама стари приятели или по-скоро на гладиаторска схватка едва ли някога ще разберем.Възможно е по време на разговора Филби, да е отговарял достатъчно витиевато и двусмислено така, че неговите думи да немогат да се изтълкуват еднозначно, а по-скоро всяка от страните да тълкува думите така както и е удобно и по този начин да печели време необходимо му за оттеглянето. Докато се провери и останови това, което той е казал дали е истина или не той да има време да реализира плана за бягство. Дали това е било така или не може би никога няма да разберем, но според мен най- важното е, че няма никъде до сега неоспоримо доказателство, че Ким Филби си е признал, че е шпионирал от 1934 г насам за СССР. При тази версия действията на Елиът съвсем не изглеждат нелогични след разговора, а напротив. След като няма признания, за какво да го арестува? Какво самопризнание да иска Филби да подпише, след като той не признава нищо? Версиите за сложните схеми, за кръгове от приятелства и какво ли още не, които се задействат за да спасяват Филби също отпадат. Шпионинът на ХХ век е успял да спечели, нужното му време, за да проведе плана за извеждането му в СССР.
На седмо място- към края на 1975 г. Ким Филби започва да обучава съветски разузнавачи за работа във Великобритания. Тази му дейност добре е описана в книгата на Петя Минкова.
Могат да се приложат многобройни цитати от руските ученици на Ким, че той изключително съвестно и задълбочено се отнасял към провеждането на занятията. За нас важното е, че никой от неговите ученици никога и по никакъв повод не споменава, че Ким Филби му е споделил за самопризнаниеза сътрудничеството със съветското разузнаване. Какво имам предвид?
По време на обучението са разигравани различни учебни игри, възможно е да са разигравани ситуации на разпит от страна на тайните служби на Великобритания на даден ученик. Поради познаването на методите на разпит на МИ5 Ким Филби би бил полезен в това. Макар самата тема да е доста деликатна доколкото никой не готви разузнавачи, които да бъдат разпитвани от съответното контраразузнаване. Всеки готви разузнавачи как да избягват контраразузнаването. Няма данни пред своите ученици Филби да е споменавал с добре известното му чувство за хумор „мен ме разпитваха по този и този начин и аз си признах, но вие не правете моята грешка, а избягвайте въпросите по този и този начин“. Нещо повече. Цитирам книгата на Петя Минкова,относно проведена лекция на Филби пред елита на ЩАЗИ.
„Дори да ви представят документи с вашия собствен почерк, казвайте, че това е фалшификация – отричайте всичко“, съветва Ким младите разузнавачи и пояснява: “Те ме разпитваха, за да опънат нервите ми и да ме принудят да призная.“.“Всичко, което наистина трябваше да направя, бе да си запазя нервите. Така че моят съвет към вас е – кажете на всички агенти никога да не си признават“(Петя Минкова „Истината за Ким Филби“ ,стр. 235)
Ако този текст е достоверен, къде отиват петте версииза разговора между Елиът и Филби, където той си признава до еди коя си година, посочва лица, съдейства и т.н. Човекът и шпионинът, който си е признал, на публична лекция съветва младите колеги “никога да не си признават“. Доста е странно! Да беше казал „никога да не си признават като мен“ е разбираемо, преосмислил си е грешката. Въпреки, че с какви очи, както казва народа, ще застанеш пред елита на ЩАЗИ и ще ги съветваш да не си признават, ако ги разпитват след като ти самият си признал. Кой ще му повярва тогава? Да, ама не текстът е пределно ясен. Може да предположим, че аудиторията не е знаела за неговото признание и за това му се е доверила. Добре, но Филби е знаел! Ще излезе ли Шпионина на ХХ век да говори празни приказки пред приятелско разузнаване. Мисля, че не сериозно.
На седмо място ще цитирам текст от ген. Тодор Бояджиев, първият ученик на Ким Филби. Книгата е озаглавена „Наръчник на шпионина - том 2“ издадена през 2016 година.
“Самопризнанието е грешка”. Този материал е намерен в архива на Ким Филби след смъртта му. Самият той го е нарекъл „статия“,но, разбира се, никаго не е бил публикуван...Основната предпоставка: Да се дава информация на врага е погрешно. Второстепенната предпоставка: Самопризнанието означава даване на информация на врага. Заключението: Следователно е погрешно да се прави самопризнание. (Ген. Тодор Бояджиев, „Наръчник на шпионина- том 2, издаден 2016 г., стр.274-275)
Дали след горенаписаното все още ще има някой, който да вярва че Ким Филби е признал през Елиът? Най-вероятно да. За това ще продължим с цитат от статията на Филби.
И така, моят отговор на първият въпрос е непоколебимата препоръка към всеки оперативен работник да не прави самопризнание – никога, при никакви обстоятелства и всевъзможни доказателства, които му бъдат представени. (Ген. Тодор Бояджиев, „Наръчник на шпионина” - том 2, стр.276-277)
Всеки може да се запознае с пълният текст на статията, ако прочете том 2 на книгата „Наръчник на шпионина“. Аз тук не бих му отнел това удоволствие за това ще спра с цитатите. Най-важното, което ни вълнува може да се систематизира по следният начин. На първо място статията на Ким Филби „Самопризнанието е грешка“ е напълно автентична. Това може лесно да се провери. На второ място се вижда, че Филби се е вълнувал от въпроса за поведението на разузнавача /оперативният работник по Филби/, по време на разпит от страна на контраразузнаването. На трето място сатията е издадена след смъртта му, което означава, че Филби е пазил тези мисли вътре в себе си. За това според мен, може да се твърди с висока стенеп на достоверност, че автора е бил напълно откровен, когато я е писал и това са истинските му виждания по този въпрос. На четвърто място статията съвпада с мнението изказано в лекция пред елита на ЩАЗИ. На пето място в статията няма и най-малък намек или каквото и друго, че той си е признал. Няма някакво покаяние или упрек към себе си, че е допуснал такава грешка или съвет към другите разузнавачи да не повтарят неговата грешка. Напротив текста и тезата му„самопризнанието е грешка“ са кратко, ясно и разбираемо изложени. На шесто място „статията“ за първи път е публикувана през 2000 г. в книгата на ген. Тодор Бояджиев „Разузнаването“. Освен със съдържанието си, книгата е много любопитна и с участниците в нея. Освен ген. Бояджиев, със свои текстове присъстват Пиер Лакост, Николай Леонов, Ричард Столц, Леонид Шебаршин, Ричард Кър, Мирослав Туджман, Бриго Аспарухов. Единият предговор е написан от Маркус Волф, а другият от ген. Вячеслав Трубников. Всеки, които поне малко се интересува от темата разузнаване лесно може да провери, кои са тези хора. За нас по-важното е, че от тогава до сега никой не е опровергал съдържанието на „статията“ „Самопризнанието е грешка“ на Филби.
След всичко написано остава един въпрос, на който да отговорим. Е как да повярваме, че Ким Филби е признал пред Елиът в Бейрут, за това че е сътрудничил на СССР от 1934 г. като няма нито едно убедително доказателство? Точно обратно. Има доказателства, че не е признал нищо.
Според мен мнението, че Ким Филби си е признал пред Никълъс Елиът е съчинено от британските тайни служби и преследва няколко цели.
На първо място да оправдае действията на британските служби във връзка с разследването на „Кеймбриджката петорка“. Това би трябва да значи, че МИ5 и МИ6 когато са получили сведения за теч на информация са действали достатъчно ефективно за да разплетат случая.
На второ място СИС да отправи послание към чуждите вражески служби, че те могат да разкрият рано или късно всяко проникване в тяхната система за сигурност. Ето биха казали те, разкрихме най-голямото проникване известно в историята на британските служби „Кембриджката петорка“ трима си признаха - Ким Филби, Антъни Блънт, Джон Кеънкрос, а Гай Бърджис и Доналд Маклийн са разкрити и за това бягат.
На трето място да успокоят своите приятелски партньорски служби. Най-вече тези от САЩ - ЦРУ и ФБР. Има сведения, че се появяват сериозни противоречия между британските и американските специални служби, най-вече по линия на това „може ли да ви имаме доверие“?
Нямам претенции, че съм „филбист“, нямам претенции, че познавам цялата материя и всичките източници на информация, явни и скрити за Филби. Готов съм в момента когато видя достоверно, точно е неопровержимо доказателство, че Филби си е признал, да се откажа от всяка моя дума в този текст. Но дотогава ще мисля, въоръжен със своите аргументи, че Ким Филби никога не си е признавал.
Всъщност тезата, че Филби не си е признал е точно толкова достоверна, колкото и всички останали тези за него. Това ще е така, докато не се разсекретят всички документи за неговата дейност изцяло и на Изток и на Запад.
