ЗАД НОВИНИТЕ

Преди броени дни нашите комшии от Северна Македония ни удариха поредния шамар. След гръмките изявления на нашия премиер-министър, че ние безрезервно подкрепяме Северна Македония за влизането и в НАТО и ЕС, и че до м. октомври т.г. ще имаме обща позиция за Гоце Делчев, последва студеният душ от Скопие. След като си оплетоха кошницата, постигнаха своето в подписания Договор за добросъседство и, разбира се, си отиват в отпуска. Тази постъпка от тяхна страна разкрива и истинските им намерения. Последствията от този Договор ще са фатални за България. Борбите на няколко поколения българи за обединение на България, безотговорно бяха пропилени от хора, които не милеят за България.
В последните дни българският революционер Гоце Делчев отново е разпънат на кръста на мъчението. В Скопие след като с половин уста признаха българската му идентичност, сега се опитват да докажат, че се е борил за създаване на държавата Македония. Какви са фактите обаче, които всеки непредубеден човек може да констатира.
Гоце Делчев е роден в Кукуш, тогава в Османската империя, днес Килкис. Завършва българско униатско начално училище, а след това българска екзархийска прогимназия в родния си град, след което продължава образованието си в Солунската българска мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“, където създава таен революционен кръжок заедно с Даме Груев, Гьорче Петров и Борис Сарафов. През 1891 година постъпва във Военното училище в София, но заради участието му в социалистически кръжок е изключен само месец преди дипломирането му. В резултат той решава да се бори за свободата на Македония, като за изграждането на революционна организация смята да използва вече изградената образователна мрежа на Българската екзархия.
През лятото на 1896 участва в работата на Солунския конгрес на ВМОРО и заедно с Гьорче Петров изработва програмата и устава на Българските македоно-одрински революционни комитети.
От есента на 1896 г. той става учител в Банско, където работи два месеца и успява да изгради широка организационна мрежа от комитети в пограничните райони на Разложко и Горноджумалийско като достига и до Неврокопско. След това става задграничен представител на организацията в София. Като такъв участва в заседанията на Върховния македоно-одрински комитет. Същевременно като главен четнически инспектор и с помощта на български офицери създава четническия институт на ВМОРО в Княжество България, който започва да изпраща подготвени четници и войводи във вътрешността на Македония и изиграва основна роля в масовизирането на движението. Полага големи усилия и за снабдяването на организацията с оръжие и пари.
През мат 1903 година четата на Гоце Делчев взривява моста на река Ангиста на железопътната линия Солун – Одрин. В началото на май същата година, на път за среща с водителите на Серски революционен окръг, четата му попада в обкръжение в село Баница, Серско. Потерята, командвана от майор Хюсеин Тефиков, който е съвипускник на Гоце Делчев, през нощта на 3 срещу 4 май блокира селото по сигнал, че там нощуват комити. Гоце Делчев решава да изведе четниците от селото, но опитът пропада. Битката край село Баница завършва със смъртта на Гоце Делчев и Димитър Гущанов, докато другите успяват да избягат.
Във връзка с тази битка, ето какво пише лондонският кореспондент на Таймс от м. май 1903 г. „Виенският кореспондент на Таймс съобщава, че смъртта на българския революционен лидер Делчев се счита за голяма загуба за въстаническото движение. Той е смятан за истинския водач на известната организация. Делчев организира залавянето на американската мисионерка г-ца Стоун, вероятно с цел получаването на средства от организацията“. Надяваме се, че Скопие няма да посмеят да коригират тази кореспонденция.
И още за земите в сегашна Северна Македония нека да прочетем какво пише в руския „Енциклопедичен речник от 1891 г.“ „Западното българско царство, в което по-дълго се задържа династията на Шишмановците, просъществува във времето на по-продължителен период. В него са влизали територии от Македония, Албания, Северен Епир, Тесалия, долината на река Морава и териториите между Видин и София. Столица на западна България при основателите на династията на Шишмановците е била Средец, /София/, след това Воден, а най-накрая Самуил я премества в Охрид. Четиридесетгодишното царуване на Самуил и отбелязано с постоянни войни с Византия. Той умира от мъка след тежкото поражение, което е нанесено на войските му при планината Беласица от император Василий II, наречен Българоубиец. Василий ослепил 15 хиляди пленени българи и в такъв вид ги изпратил на Самуил. Българският цар при вида на своите войници с извадени очи паднал на земята и след два дни умрял неможейки да преживее този удар“.
Голямата руска енциклопедия отбелязва следното за българите в Македония и Одринско: „За българското население в турските предели гордост и знаме все още е екзархията. Екзархист е равносилно на това да се признаеш за българин, а патриархист – за грък, или /в последно време/ за сърбин. Броят на екзархистите към момента е 130127, а броят на патриархистите – 46449“ . Очертани са и областите, в които се е говорил нашият език – „Българският език принадлежи към югоизточната група на славянските езици. Неговата област на ползване на север се ограничава от р. Дунав, на запад от Сърбия и Албания, на юг и югоизток – областите, където се говори гръцки език. На югозапад и югоизток гранични точки на ареала на българския език се явяват Охридското езеро, Косово, Солун и Адрианопол. Освен това и в Русия има български колонии: на юг Бесарабия и северозападно от Азовско море“ .
Особено внимание заслужават резултатите от изследванията на руските учени в югоизточната част на Балканския полуостров от края на ХIХ и началото на ХХ век. „Понастоящем под „Македония“ се разбира сегашният вилает Солун, и южният вилает Монастир. Южно от тази област, до самия Солун, областта се населява от гърци. На север от тях разпръснато живеят османски турци и главно славяни. Последните сами себе си наричат българи. Затова по-голямата част от изследователите ги отнасят към нашия етнос. Други обаче ги определят за сърби. Води се вражда между българската и сръбската партия, при което голяма част от населението не се смята за сърби, както това му се иска на председателя на сръбската партия господин Ганчович, защото те явно се смятат за българи“.
Това са само няколко епизода от изследванията, изясняващи етническата карта на югозападната част на Балканския полуостров, която днес попада в територията на Република Македония. Изводите от тях са, че нашите предци с достойнство са защитавали своята българска идентичност, именно по македонските земи. „Титаните“ на съвременната ни дипломация трябва да си вземат поука как се защитават националните ни интереси.
Нас непрекъснато ни натискат да пренаписваме собствената си история, за да угодим на чужди интереси. Все още не е изсъхнало мастилото от Споразумението за добросъседство с нашите приятели от Скопие, а те вече правят опити да го ревизират. Оказа се, че Илинденско-Преображенското въстание е само Илинденско. С една дума: за тях Илинден, за нас Преображение.
Що се касае за членовете на българската част от смесената комисия, то по всяка вероятност те са много добри историци между дипломатите. Но когато трябва да се защитават интересите на България, в тази комисия трябва да се включат историци от ранга на акад. Георги Марков, акад. К. Косев, проф. А. Пантев и още учени от БАН, СУ „Св.Климент Охридски“ и редица други научни институти. Съдбата на България, за която са се борили няколко поколения българи, трябва да се защитава от достойни и компетентни хора.
И накрая нека отново да припомним забележителните и проницателни думи на Гоце Делчев, от писмо до неговия приятел Никола Малешевски: „Отцепленията и разцепленията никакъ да не ни плашатъ. Действително жалко е, но що можемъ, когато си сме българи и всички страдаме отъ една обща болестъ! Ако тая болестъ не съществуваше въ нашите прадеди, отъ които е наследство и въ насъ немаше да попаднатъ, подъ под грозния скиптъръ на турските султани“.
За съжаление тези думи са изключително актуални и днес. Обезверената ни и изстрадала Родина е подложена на непрекъснат натиск отвън и отвътре, за да се откаже от историческото си минало, от ценностите на българщината, които са ни крепили през вековете и са ни съхранили като нация, като народ. Ето защо се нуждаем от държавници, които милеят за България и които биха дали всички свои сили и умения, за да се съхрани и през вековете страната ни.