ЗАД НОВИНИТЕaqmn->name

Миграционни процеси и миграционни потоци

Миграционни процеси и миграционни потоци
Снимка: http://metrocosm.com/
24 Април 2020

Сирия и Ирак са двигател на миграцията в региона

ОСНОВНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

Новото хилядолетие беляза своето начало с едно неочаквано и в известна степен изненадващо както с размерите, така и със скоростта си на развитие явление – миграционният натиск. Въпреки че придвижването на глобални човешки маси от едно място на друго не e непознат феномен и съществува откакто съществува човечеството, случващото се в тази сфера през последните 15 години ни завари неподготвени. За кратко време международната миграция се превърна в глобален проблем, заемащ важно място в световния дневен ред. В своя последен годишен доклад за международната миграция през 2017 г. ООН отбелязва със загриженост, че през последните 17 години броят на международните мигранти в света продължава бързо да нараства, достигайки числото 258 млн. Това, сравнено с числата 244 млн. за предходната година, 220 млн. за 2010 г.и 173 млн. за 2000 г., показва тенденция на постоянно нарастване като за целия период представлява увеличение със сериозните 49,13%, което е с 5% повече от 2017 г.

Разпределението по континенти показва, че най-много мигранти живеят на територията на Азия – 80 млн., което е промяна от 2016 г., когато водещ беше континентът Европа, на чиято територия се намират 78 млн., следвани от Северна Америка (58 млн.), Африка (25 млн.) Латинска Америка и Карибите – 10 млн., и Океания – 8 млн. От всички посочени само Океания запазва броя на живеещите на своята територия, докато останалите имат повишение. Следва да се отбележи и фактът, че на територията на Азия и Европа живеят повече от 60% от международните мигранти.

Забележителен е фактът, че две трети (67%) от всички международни мигранти живеят само в 20 страни, като най-голям брой от тях пребивават на територията на САЩ (50 млн.), следвани от Саудитска Арабия, Германия и Руската федерация (по около 12 млн. средно) и Обединеното кралство (около 9 млн.). Цифрите недвусмислено показват, че страните с висок жизнен стандарт приемат по-голямата част от мигрантите.

През 2017 г. общият брой бежанци и търсещи международна закрила в света се оценява на 25,9 млн. Турция приема най-голям брой бежанци в света – 3,1 млн. бежанци и търсещи убежище, следвана от Йордания (2,9 млн.), Държавата Палестина (2,2млн.), Ливан (1,6 млн.) и Пакистан (1,4 млн.).

През 2017 г., от 258 млн. международни мигранти по целия свят, 106 млн. са родени в Азия. Интересен е фактът, че Европа е на второ място по брой родени имигранти (61 млн.), следвана от Латинска Америка и Карибите (38 млн.) и Африка (36 млн.).

Статистическите данни на ООН по страни на произход посочват Индия като най-голям източник на международни мигранти (17 млн.) през 2017 г. След нея се нареждат Мексико (13 млн.), Руската федерация (11 млн.), Китай (10 млн.), Бангладеш (7 млн.), Сирия (7 млн.), Пакистан и Украйна (по 6 млн.).

В своя годишен доклад Международната организация по миграция (МОМ), изследвайки темпа на нарастване на миграционния поток в глобален мащаб, стига до извода, че постоянното нарастване на потока е пропорционално на нарастването на населението на Земята и от тази гледна точка няма съществена промяна.

В отговор на горепосочените миграционни тенденции на 19 септември 2016 г. Общото събрание на ООН прие Декларация от Ню Йорк за бежанците и мигрантите. Декларацията призовава за разработването на два глобални пакта, които да бъдат приети през 2018 г. – Глобален пакт за бежанците и Глобален пакт за миграцията. През 2017 г. бяха проведени четири работни срещи, на които бяха разгледани основополагащи въпроси, свързани с изработването на Глобалния пакт за бежанците. Работата по разработването на Пакта се ръководеше от централата на Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН) в Цюрих, Швейцария. В началото на 2018 г. беше подготвен нулевият вариант на документа. Пактът беше разработен в рамките на шест работни срещи до м. юли 2018 г. и приет от Общото събрание на ООН на 17 декември същата година с гласовете на 181 страни. Против Пакта гласуваха САЩ и Унгария, а Доминиканската република, Еритрея и Либия гласуваха с „Въздържал се“. Глобалния пакт за бежанците има 4 основни цели: облекчаване на натиска над страните, приютяващи голям брой бежанци; осигуряване на самодостатъчност на бежанците, улесняване на преминаването на бежанците в трети страни и настаняването им в други страни и помощ за създаването на условия, необходими за безопасното и достойно завръщане на бежанците в родината им.

Вторият документ, Глобален пакт за миграцията, беше разработен под ръководството на Общото събрание на ООН. Той беше приет на 19 декември 2018 г. с гласовете на 152 страни. Против гласуваха пет страни – САЩ, Израел, Унгария, Чехия и Полша. САЩ и Унгария посочиха, че Пактът подкрепя миграцията за сметка на националните интереси на отделните страни. България беше една от 12-те страни, които гласуваха с „Въздържал се“. От Европа останалите бяха Австрия, Швейцария и Италия.

Изследвайки причините за съвременната миграция, редица политици и политолози приемат, че това е следствие на настъпилите промени и породената от това нестабилност в Северна Африка и Близкия изток, популярни под наименованието „Арабска пролет“. Други смятат това за повърхностен подход и дълбоко неразбиране на първопричината на миграционния проблем, което води до неспособност за намиране на адекватно и трайно негово решение (източник: гл. ас. д-р Спас Ташев, „Миграционният потенциал на Евросредиземноморската миграционна система и мястото на България“).

Същевременно горецитираният автор потвърждава, че това е мнението и на голяма част от европейските политици, което според него води до предлагане на решения, свързани със задължителното омиротворяване на кризисните региони, като в резултат на това едва ли не автоматично ще изчезне и миграционният натиск. Според него решенията за преодоляване на миграционния натиск следва да се основават на разработената още през 90-те години на миналия век концепция по въпроса, която аргументира неговото съществуване с наличието найвече на демографски структурни различия между населението от двата срещуположни бряга на Средиземно море, което довежда до възникването на Евросредиземноморската миграционна система. Също така следва да се отчита и зависимостта между отделните световни икономически зони, както и тяхното развитие и разширяване, което формира т.нар. работна граница – отправна точка на миграционните потоци, пораждащи миграционния натиск.

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

на горе