10 ГОДИНИ БЪЛГАРИЯ В НАТО!
… Концерт на гвардейски представителен духов оркестър…
… Програма на Ансамбъла на Въоръжените сили…
… Изложба : „НАТО – МИСИЯТА Е ВЪЗМОЖНА”
… Когато променяме времето /скоро сменихме времето с „лятно европейско”/и животът ни става различен…, за да не закъснеем…
„Струва си да се обсъди детайлно първото десетилетие след началото на прехода към демокрация” – казва проф. д-р Николай Слатински /виж сп. „Ново време” бр.10.2012г./, чиито оценки ще цитирам и по-нататък в материала. В тези години са закодирани редица от заблудите, илюзиите и амбициите на българското общество и неговия политически елит по отношение на новата външнополитическа ориентация на страната.снимка: сп. Сигурност
Забравен политически факт е, че в своята първа предизборна платформа от 1990 г.„45 години стигат. Времето е наше”, СДС беше „за едновременно разпускане на НАТО и Варшавския договор, когато се създадат необходимите условия за това. Дотогава България ще изпълнява, с чувство за отговорност, съюзническите си задължения /т.е. във Варшавския договор/, но и ще работи за по-скорошното премахване на двете конфронтиращи се групировки.”
Експертите твърдят категорично, че неутралитетът за България към онзи момент е бил немислим:
„Тенденциите в европейските процеси, балансът на силите и интересите в региона и обективните нагласи в обществото дават основания да се твърди, че неутралитетът ще тласне България към изолация, а националната сигурност към прекомерни усилия, финансово напрежение и милитаризиране, които тя не би могла нито да си позволи, нито да издържи. Неутралитетът може да се окаже неудачен експеримент, последствията от който трудно ще бъдат преодолени от без това изтерзаното от социални експерименти общество.”
…Когато променяме времето-то е наше… Тогава умират младите… А, ние сме живи !
НАТО – не е цел, а средство за укрепване на националната сигурност.
Разбира се, присъединяването на България към НАТО (и ЕС) е несъмнен успех на страната, но значението на нашите заслуги за това не бива да се преувеличава.
„Така че нашата, евроатлантическата (и европейската ни) интеграция е функция от определено направление на геополитическото развитие и не би било проява на висока стратегическа култура, нито на интелигентно национално самочувствие, ако се гордеем прекомерно, че се е случило нещо изключително.“
Ето защо, анализът на ролята и мястото на България в НАТО, пречупени през стратегическата среда за сигурност и главните специфики на съвременния, изпълнен с качествено нови рискове свят е много сериозно научно и експертно предизвикателство.
„Държава с ограничени ресурси за влияние като България въздейства по-слабо върху външните процеси, отколкото самата тя е под активното им въздействие. Системата за национална сигурност на такава държава е отворена система, през която отвън навътре и отвътре навън минават различни потоци (материални, финансови, човешки, свързани с престъпността), а проблемите й надхвърлят нейния капацитет да се справя с тях, поне отчасти успешно. Ето защо, главна задача за страната е да се интегрира пълноценно и пълноправно в система за колективна сигурност, каквато безспорно е НАТО. В същото време, интеграцията носи не само ползи, но и рискове за суверенитета и идентичността.“
Четвъртото ниво на избор на стратегия /„разширяване на контекста”/ е именно поведението на интегриращата се държава, която не е в състояние да се справи сама с ескалиращите рисковете и трябва да се интегрира в общност, където да потърси колективен отговор на тези рискове. Така държавата излиза от тесния си кръг на мислене, от затвореното пространство на своите национални усилия, съвместява своята стратегия със стратегията на други държави, с които я свързват общи цели и задачи, норми и стандарти (или поне такива, към каквито тя се стреми да се присъедини) и споделя с тях визия и воля, ресурси и способности, енергия и информация.
„…Това обединяване на стратегиите, това солидарно споделяне на ценности, капацитет, амбиции, каузи и идентичност, всъщност се нарича интеграция.
За намиране на ефективен отговор на интеграционната дилема, може да спомогне добре балансирана система от критерии за успешна интеграция на една държава към Система за колективна сигурност. Разбира се, сега, когато България е член на НАТО и ЕС, използването на всякакъв род критерии изглежда закъсняло.
Членството в НАТО е един вид сертификат за качество на страната ти и следва да се оценява от гледна точка на полезността, а не да се натоварва с абсурдни тези за цивилизационен избор, сякаш един народ може да мени своята цивилизационна принадлежност през няколко десетилетия, по волята на поредните свои управляващи.
… Ортодоксалността беше название за алтернативата, която преекспонира православното (или/и славянското) направление на външната ни политика – казва професор Слатински. Потенциалът, който тази алтернатива носеше за засилване на конфронтацията в обществото ни между русофили и русофоби, превърнаха ортодоксията в тема на темпераментни дискусии, в клубове на беловласи хора и на такива, които не искат да изменят на комунистическите убеждения.
След „11 септември“ сме свидетели на тенденция която се изразява, в стремеж заплахата от глобалния тероризъм да служи като ефективен заместител на комунизма, в качеството му на фундаментална опасност и като нова скрепителна скоба за трансатлантическата връзка. Да припомня, че през Студената война, САЩ и Европа (по онова време – Западна Европа) бяха здраво скрепени със скобата на общата заплаха от СССР, комунизма и Варшавския договор.
За експертите важното бе България да не допусне дилемата:……….. “или САЩ, или Европа”.
„… А тревоги за това имаше! Водещи наши атлантици започнаха да изместват самия смисъл на членството в НАТО. Виждано първо като още едно място на България в европейската архитектура за сигурност, това членство беше превърнато постепенно в декларация за трансатлантическа вярност на България към САЩ. При това, акцентите бяха не просто политически, а както казахме – цивилизационни!
Атлантизмът успоредява българските позиции с тези на атлантическото крило в НАТО, чиито водещи представители са САЩ и Великобритания. След 1997 г. стана очевидно, че с натиска на висшите ни политици и водещите NGO, нашият политически часовник започва да отчита все по-отмерено Вашингтонско време.
„- България ще загуби геополитическата си значимост, ставайки част от защитния тил на Турция – логистично и като планиране на политиката за сигурност. Българското отбранително пространство ще започне да се разтваря в турското, ще се превърнем в тил на държава, която има сериозни проблеми както с Европа, така и с всички съседи.“ Това е една от тежките тези за целите на пакта за България в НАТО. Каква ще е позицията на НАТО за Украина и какво предстои за нас, следва да видим, но това са бъдещи теми и анализи, вероятно в друга геополитическа равнина.
В анализа на проф. Слатински, ролята и мястото на България в НАТО е формулирана чрез възприемането на НАТО като стратегическо средство, а не като стратегическа цел на нашата външна политика, на националната ни политика за сигурност и отбрана.
Една от тезите на този анализ е, че нашият политически елит носи основната вина за крайни идеологизирани схващания по отношение на НАТО, като в същото време той няма главната заслуга за постигането на членството в НАТО.
„Говоря за основна вина, защото политическият ни елит първоначално използваше НАТО за своите тясно партийни цели, за консолидиране на електората си, разделяйки го, подклаждайки конфронтацията вътре в обществото. В резултат на това, нашето общество възприе курса към НАТО като исторически неизбежен факт от оказването ни в лагера на победените в Студената война, естествен резултат от наложилия се еднополюсен модел и неподлежаща на дебат геополитическа присъда (т.е. като външна политическа принуда). И също така – като интеграционен приоритет не за българския народ, а за политическия елит (т.е. като вътрешно-елитен сговор – за извличане на конюнктурни, корпоративни и изгодни за елита дивиденти).
Нашият елит няма главна заслуга за членството в НАТО, защото, както вече бе посочено, разширяването на НАТО е преди всичко следствие от една обективна тенденция, която засяга процеси и обхват, стоящи много по-далеч и много по-високо от амбициите и потенциала на България, като държава с ограничени ресурси за влияние.“
В рамките на скромната годишнина от членството ни в НАТО, списанието не се ангажира да коментира тезата за Алианса като силов инструмент за отстояване (и налагане) на интересите на Запада/САЩ-Западна Европа/. Считам, че анализирайки по-близки исторически, културно-географски и етнически народи и отношения ще успеем да формираме достойно национално поведение за нашето изтерзано от социални експерименти общество.
