(БЕЗ) НАМЕСА

Българската нация има бъдеще

Българската нация има бъдеще

01 Юли 2021

Крайните „фобски и „филски“ настроения сред политиците позволяват на заинтересовани чужди държави да налагат своите интереси. 

Българската нация преживява ново Възраждане. Способността за постоянно обновяване е тайният код на нацията, когато тя навлиза във фаза, отбелязваща началото на едно ново национално самосъзнание, освободено от редица предразсъдъци, останали от миналото. Както пише известният изследовател на българската древност Павел Серафимов: „Ако се вгледаме в историята си, ще се види, че най-типичното качество на българина е неговата способност да се възражда. Няма народ, който толкова пъти да е погребван от чужденци и толкова пъти да е възкръсвал. Точно, когато враговете ни са мислели, че ние изчезваме като нация и вече  сме загубили  своята идентичност, дедите ни са се надигали  от пепелищата и са показвали, че силата им изобщо не е изчезвала. Това показва, че ще я има и след този тежък период, ще я има Винаги“. Сега, когато отбелязваме 200 години от рождението на първоучителя на българската национална идея Георги С. Раковски би трябвяло да ни вълнува повече от всичко друго въпросът дали ще можем да повторим примера на предците си, че ще ни има и след този тежък период, който вече продължава три десетилетия с обща характеристика „период на тотална деструкция“. 

Важно условие за това е основните политически сили в страната и нацията като цяло да се обединят в траен и категоричен консенсус не просто за нейното оцеляване, а за по-нататъшното й развитие и постоянно укрепване на националното съгласие и единение. Това преди всичко означава да бъдат формулирани главните предизвикателства за всеки отделен период от нейната еволюция, пред които е изправена. Учейки се от гениалния урок на първоучителя на българската национална идея Георги С. Раковски, който преди 200 години  ни посочил най-сигурния път за по-нататъното развитие на нацията ни. Наш дълг е днес, в началото на XXI век, да задействаме тайния код на нейното безсмъртие. 

Внедряваният десетилетия наред национален нихилизъм и исторически фатализъм, обхванали значителна част от българската нация, представляват благоприятна почва за проникването на чужди влияния и внушения, насочени към дестабилизиране на българската държава. Крайните „фобски” и „филски” настроения сред политиците дават възможност на заинтересовани чужди държави да налагат своите интереси, което сериозно застрашава националната сигурност и суверенитета  на страната ни. Това подкопава националното единство, пречи на постигането на траен политически консенсус за национално съгласие и единение.

Всичко това поражда три големи опасности за бъдещето на България: превръщането й в конгломерат от няколко малцинства – нации; накърняване на източно – православната и славянска идентичност на българската нация, исторически изградена като европейска по характер цивилизация;  тоталното обезличаване на българската нация, израждането й в тълпа от безродни и бездуховни индивиди, доведени до крайност в своята лумпенизация и маргиналност.

Всичко това дава основание да се смята, че при сегашните условия е възможно да се постигне консенсус между основните политически сили в страната като задължително условие за национално единение: утвърждаването на демократическата идея, съгласувана с гаранциите за национална сигурност, териториална цялост на държавата и по-нататъшно изграждане на българската нация като трайна духовна общност на всички членове на обществото, независимо от техните етнически, религиозни, културно-битови различия. Националното единение дава възможност различията да служат като фактор за умножаване на вътрешното многообразие на българската национална култура. Целта на националното единение е тези различия постепенно да преминат в ново качествено състояние, за да се превърнат в трайна характеристика на българската национална психология.

Същевременно се очертава и възможност за обединение на всички национално – патриотични сили в името на стабилността на политическата обстановка в страната, за защита на националната сигурност, за пресичане на очевидните опити за накърняване целостта на страната, за запазване на националния суверенитет и националното единство. Формулата на успеха тук е националното единение. Тази идея напоследък заставя значителна част от политическите сили у нас да изявяват своите национално – патриотични пристрастия. Развитието на основните тенденции, започнали след 10 ноември 1989г., все повече убеждава нацията, че основополагащата идея на демократичното възраждане на българската нация е националното единение, а нейната политическа легитимност – националната демокрация. В името на това, редица политически сили търсят допирните точки на своето единодействие, за да се включат в едно широко патриотично движение за защита на националното единство.

За формирането на такова движение съществуват множество причини и основания. Между тях трябва да посочим нарастващото разочарование от новите ни съюзници, които през периода след 1990 година по-скоро убедиха българина, че не гарантират неговите национални интереси и сигурност, че са готови да ги жертват в името на своите стратегически цели. Другото основание произтича от дискредитирането на демократическата идея чрез дейността на някои политически сили, които я използват за обособяване на част от населението на страната на етническа и религиозна основа. Българското общество с основание вижда в това реална опасност за своята перспектива. Обективно в страната се създава възможност за постигане на национален консенсус за отношението както към българите в чужбина, така и към различните етнически, религиозни и етнографски групи в страната.

Най-важното изискване в този подход е той да се основава на доброволността и пълната свобода на личния избор на всеки. Такъв подход еднакво добре отговаря както на интересите на нацията като цяло, така и на отделните групи и слоеве от населението. И при двата подхода са недопустими опитите за използване на етническите, религиозните, езиковите, културно-битовите и т.н. различия за подхранване на сепаратистки тенденции, за разединение на нацията, за налагане на чуждо национално съзнание. Нова интерпретация следва да получи и етнодемографският проблем у нас. И това да бъде елемент на политическия консенсус за национално единение. Апокалиптичните картини, които се описват за намаляващата продуктивност на „доминиращия български етнос” и съответно високата раждаемост сред т.нар. „небългарски” етнически и религиозни общности могат да пораждат бурни емоции, но не и- да дават рационално решение на въпроса. Никоя държава днес не може да провежда политика, която да регулира този процес чрез привилегии за едни и дискриминация на други. Етнодемографската картина на нацията трябва да се възприема като единна реалност и да обхваща всички нейни съставки. От тази гледна точка грижата за високата раждаемост трябва да се съчетава с грижата за формиране на българско национално съзнание у членовете на българското общество.

Ако се анализират задълбочено данните за развитието на етнодемографската и духовната картина на Европа, може да се стигне до извода, че към средата на настоящето столетие тук ще се появят нови раси. Някои автори предсказват, че Америка ще се африканизира, а Европа ще бъде залята от азиатци. В същото време в Австралия ще продължава проникването на европейски тип човешки маси, а Азия ще запази сегашния си вид. В резултат на това в Европа ще се появи нова религия – синтез между християнството, исляма и будизма.

Следователно, и за САЩ, и за Европа, и за всяка друга държава, както и за нашата страна, единствената разумна алтернатива е да се провежда политика, която стимулира вътрешната интеграция, т.е. националната консолидация. За българските условия това означава национално единение.

От тази гледна точка все повече ще се налага разбирането за укрепване на механизмите за интеграция въпреки съпротивата отвън и отвътре. Впрочем в много европейски страни е възприет и се прилага този подход.

За България неспособността на политическия елит да се издигне до висотата на едно адекватно национално мислене винаги е имало тежки последици. Българинът и сега е готов да приеме предизвикателствата на демокрацията и основаната на нея нова национална етика. Но в същото време той в никакъв случай не би се примирил с опитите под прикритие на демократическата идея да му се натрапват чужди на душевността му модели на начин на живот, изковани в света на чужди ценности и традиции. При по-нататъшното налагане на този модел неизбежно се застрашава духовната ни самоличност. В подкрепа на това говорят множество факти. Крайният резултат от тяхното действие се изразява в тенденциите за обезличаване на нацията чрез прекомерно насищане на нейната духовна среда с чужди ценности: реч, музика, начин на общуване, танци и т.н. Всичко това засилва центробежните процеси в националния живот. Накърнява се етнокултурният ни облик, изкуствено се активизират процесите на обособяване, сепаратизъм и отчуждение на определени части от населението на страната на идеологическа, естетическа и етническа основа. Разумът на всеки честен български патриот и демократ се чувства осквернен, когато напоследък у нас управляващите до втръсване ни внушават, че нашата независимост и суверенитет, сигурност и стабилност са гарантирани от НАТО, САЩ и приятелите ни от ЕС, и с лека ръка въвличат страната ни във война срещу Русия. Моето поколение не помни някога нацията ни да е преживяла подобно унижение. Истинските автори на тези безумни авантюри мълчат с високомерно пренебрежение към общественото мнение, а техните нови слуги, се оправдават с поети съюзнически ангажименти.

Историята ни предлага изобилие от свидетелства за това как, когато настървени пълчища нахлуват в чужди територии първата им грижа е унищожаването на сътворените културни паметници от населяващите ги народи. За тази цел особено през годините на т. нар. преход от социализъм към капитализъм се използват разнообразни средства като най-напред се цели промиването на мозъците в широк обхват чрез разпространяване на примамливи за определени среди от населението предимно млади хора без устойчива ценностна система. За практическото осъществяване на поставената цел обществената среда се зарежда с технически средства за забавление и чужда духовна храна.  Успоредно с това, учебните програми постепенно се нагаждат към този „естествен процес”, вследствие на което се достига до първата последица, а именно – задълбочаващата се писмена и вербална неграмотност на учениците в т. нар. „нови демокрации”. В България, по официална статистика, 20% от учениците страдат от тази „болест на глобализацията”. Средствата за масова информация още по-ускорено задълбочават „затъпяването” сред все повече млади хора. Крайният резултат от този деструктивен процес на организирано отчуждаване на голяма част от младите хора от националната писменост е задълбочаването на процеса на денационализация и деславянизация.

Съпротивата срещу този деструктивен  процес е свързана с разкриването на същността на фалшивите „европейски ценности”, „либералната демокрация” и „партньорските ангажименти”, зад които се крият лишените от национално достойнство политически субекти. Тази съпротива е особено наложителна срещу накърняването на българската писменост, която е живата субстанция на духовната ни легитимност. За нас, като народ, който е дал на „вси славяни” писмеността, сътворена от братята Кирил и Методий и техните ученици, продължили делото им тук, в България, отстъплението пред натиска на нечестивите врагове на святата писменост ще бъде двойно предателство, за което ще ни съди съдбата, която ни е удостоила с най – високата чест да бъдем разпространители на славянската духовност.

Следователно националното съзнание, с което България навлиза в новото хилядолетие, се нуждае от нова нагласа, нови критерии за историческо присъствие на нашия народ в световната история. Това впрочем не е самоцел, а начин на самоутвърждаване в контекста на бъдещето.

Историческият опит ни убеждава, че една държава или нация е способна да изработи обоснована и изразяваща нейната природа и същност политическа стратегия, тогава, когато се обърне към „себе си”, като се „погледне” и „опознае” със собствените си очи, а не през чужд, наложен от господарите на деня поглед.

Българската историческа наука, литература и изкуство убедително разкриват причините за днешното ни състояние и инерцията на отрицание на българския дух. Добре известно е, че десетки поколения българи живеят в тежките времена на чуждо иго. Унищожен бе елитът, сринат бе икономическият потенциал, за дълги години българите са лишени от държавни институции, от нормално функционираща църква и бяхме на път да изгубим собствената си идентичност. В онези тежки векове бяхме забравени и от света. Следоосвобожденският период бе кратък, за да „втаса тестото”, от което се възроди българският народ. Всичко това е вярно. Не е ли обаче време да се съвземем и да възродим изконната си същност!

Днес най-важното е да можем далновидно и последователно да преодолеем разрушителната си инерция. Наш дълг е да намерим сили да се защитим сами. Осъзнаем ли, че сме длъжници на самите себе си, и другите ще си платят дълговете към нас. Първото условие за това е да изработим споделена формула за консенсус за устойчиво и дълбоко осъзнато от всички национално единение и да го превърнем в мярна единица за силата на националната ни съвест и духовна зрялост!

На 2 април 2021 година Бългаия отбеляза като национален празник за началото  на българската национална идея, чествайки 200 години от раждането на Георги С. Раковски (1821 – 1867). В основата на неговите възгледи за националната идея, стои убеждението му, че българската национална идея има смисъл, ако се базира на убеждението за неотменимостта на вярата, че България  ще пребъде. Тази вяра по-ражда историческия залог за безсмъртието на българския народ в идеологията за националната революция  на Христо Ботев (1849 - 1876), който пише, че коренът на злото – дълбоките причини на робската неволя лежат в самия „обществен ред … във всичката гнилост  на турския социален живот…изворът на  на страданията и на турците и на българите, който допуща да има султани и капиталисти” (Цитат по: Бележити българи. ДВИ,Т.I., С.1974, с. 423 ). Заслугата за формулирането на  един от устойчивите принципи на българската национална идеология още в зората на нейното раждане, в която е заложено едно от концептуалните положения, съгласно което националната идея не е самоцел. Тя ни е нужна като залог за превръщане на искрите в пламъци на националния ентусиазъм и воля за победа у народа. Тази истина най-ярко е разкрита от Г. С. Раковски: „В името на народна и независима йерархия може най-лесно да се обединят силите и възстанови нацията като политически никнала цялост. Постигне ли се това вътрешно народносно сцепление, колективната енергия  ще се насочва и към другите навременни задачи. И ако апатията към собствената национална принадлежност похабява ценни заложби по-рано, новото чувство на взаимност и на обща съдба е способно да раздвижи волите във всички области на духовен практически живот и да създава най-благоприятна атмосфера за политическо, стопанско и културно развитие. Нацията добива физиономия, става способна да се противопоставя на насилия и на домогвания за ново подчинение, хвърля се в съревнование с други нации. (Цитат по: Арнаудов, М. Българското Възраждане. С., 1942, с. 8).

Едва ли е необходимо да се подчертава осезаемата връзка между тогавашната ситуация и ситуацията, в която днес живее нацията. Ето защо и новото национално възраждане предполага нов исторически усет, нови духовни импулси, за да може да се решават днешните задачи,учейки се  по-добре от уроците на собствнта ни национална история. Дълг на българската нация днес е да преосмисля основните моменти от своята история, без това да означава нейното отрицание и обругаване; да вземе от миналото това, което укрепва самочувствието й и допринася зо извисяване на нейната духовност; да отхвърли всичко, което деформира културната самобитност, ерозира националната идея, обезличава националното съзнание, поражда национален нихилизъм и космополитизъм в резултат на липсата на способност да различава фалшивите европейски ценности от ценностите на европейското Възраждане и Просвещение, подкопавайки нейното единство, подхранвайки процесите на денационализация на огромни области от националния живот и у част от съвременната нация. Във връзка с това се налага да си припомним, че след Аспарух (VIIв.) и Борис (IX в.) България не познава други държавници, които така ясно да са разкрили същността на националната идея и националното единство. А през годините на така наречения „преход” от социализма към капитализма българският политически елит все повече се отдалечава от своята историческа мисия да служи на националното единение.

До такава степен сме се увлекли по инерцията на тоталната разруха на националната си самоличност, че оставаме глухи на пъклените планове на онези, които от върха на пирамидата,  наречена Европейски съюз или евроатлантическа стратегия, от където все по-отчетливо се разнасят визии за бъдещето на родината ни, които съвсем определено ни внушават, че към средата на настоящето столетие България ще означава най-обикновено географско понятие за аморфна маса без следа от славно българско присъствие по тези земи. Преди повече от два века великият възрожденски гигант на духа Г. С. Раковски формулира послания, които днес за пореден път се цитират като Библейски притчи, но загубили смисъла си в съзнанието на мнозина. Това е достатъчно сериозно основание да обявим Г. С. Раковски за родоначалник и пръв идеолог на национаната идеология, който формулира необходимостта „Нацията трябва да е с високо развито национално съзнание, за да бъде забелязана и точно идентифицирана”, за да се надява на уважение и сериозен подход на своите съюзници към нейните потребности и идеи за бъдещето. Но затова, пише той, „нам е необходимо да бъдем да сме силни, единни и организирани, да работим за собствената си известност и да можем да покажем достойнствата си, за да спечелим някак съдружници в святого ни дело”. Вместо това вече три дсетилетия все по-слабо достигат до ушите и душите на новите поколения посланията на Раковски, Левски и Ботев, чиите имена са изписани върху пантеона на българската слава като свята Света троица, като български свети дух.  Наш дълг е да съхраним този залог за безсмъртие и да го завещаем на идните поколения. Защото Раковски не е само история, както обикновено ни го представят, а винаги актуална мярна единица на възродения национален дух.                  

Около 200 годишнината от раждането на Георги С. Раковски се появиха не малко публикации, в които се използват поклоннически слова и преразказват какво той ни е казал, но не във всички се подчертава необходимостта да се учим от неговите послания, които придобиват ярко изразена актуалност и които продължваме да ги повтаряме без да извлечем нужните поуки от тях, за да се справим с ширещата се широкомащабна кампания за изопачаване на историческата ни памет в услуга на очевидни фалшификати от рода на „европейски ценности”, които ни се налагат чрез учебници по история, по българската литература и други всевъзможни опити за лишаване на цели поколения  от главните ценности, закодирани в историческата ни памет, завещана ни от титани на духа като Раковски, Ботев, Левски и др. Ще си позволя тук да приведа един от бисерите на първоучителя на българската национална идея Георги С. Раковски. Той е убеден, че историята бележи и пази ”нравствения живот” на народа, тя може „да вживи духа му”, да „събужда народностната гордост, самоувереност и борчески дух”. И липсата на исторически знания у поколенията обрича всеки народ да живее в „духовно мъртвило”.

И най-накрая своята морална присъда той произнася срещу виновните, които премълчават историчската истина и я изопачават в услуга на враговете на нацията ни. „Народ без словесност, пише той,  е мъртъв нравствено…Народ, кой не знае нищо за свои праотци, известно е, пада в неподвижно и в скотско дълготърпение”. Той отбелязва, че най-доброто оръжие срещу ония, които „гонят   и унищят наша народност”, е да се разпрострнява българският език „навсякъде където живеят българи”.  Той се стреми с всички средства не само да събуди обич към нашето минало и към родната земя, погазена от насилниците, но и да извика любов към родния хубав богат език. (Цитат по: Бележити българи. ДВИ, T. I.,С., 1974, с. 326)

Вдъхновен от гениалното послание на Георги С. Раковски, друг гигант на българския дух,  великият поет Христо Ботев оставя на поколенията своя безсмъртен завет: „Българският народ не е в гроба на своето преминало, а в своето бъдеще”. С тази вяра българинът превъзхожда всички препяствия по пътя си към свободата.

на горе