Руският президент Владимир Путин навърши 65 години! Без специални тържества и нови отличия, без фанфари и официален прием в Кремъл. Всичко премина в типичния, скромен „путиновски” стил. Единствени „отбелязаха” годишнината хората на Навални с анемични крясъци и демонстрации. Не е необходимо да се навлиза в детайлите, защото, както можеше да се очаква, реакциите на медиите бяха в стил „за” и „против”, в зависимост от това кой „поръчваше музиката”. В крайна сметка на всеки трезвомислещ анализатор, а дори и на обикновения непредубеден гражданин, стана ясно, че сегашният руски президент е един от малцината държавници, който е дълбоко уважаван и силно обичан от своя народ ръководител, с ясни и категорични възгледи и планове както за възраждането на руската държава и нация като велика сила, така и с много ясна визия за бъдещето развитие на геополитическите процеси в съвременния многополюсен свят.
В тази връзка определен интерес за нас представляват някои от очерталите се предизикателства пред Русия в нейните междудържавни отношения с основните политически играчи на международната сцена и преди всичко нейната роля в триъгълника Русия – ЕС – САЩ. Все пак нека подчертаем, че основната роля в тази външна политика без съмнение ще бъде на президента Путин, тъй като в Русия, поне за близките няколко години, той засега няма алтернатива.
Основният външнополитически проблем на нашето съвремие са съществуващите взаимоотношения, а всъщност дълбоки противоречия между САЩ, без съмнение най-силната свръхдържава в момента, и възраждащата се в икономическо и военно отношение Руска федерация. Тези противоречия се коренят най-вече в съвършено различния подход към проблемите и перспективите в развитие на съвременния свят. Докато САЩ продължават все още да залагат на своя глобалистичен неолиберален модел за развите на един еднополюсен свят, изцяло зависим и контролиран от тях, Русия на Путин с променлив успех, но с упоритост и забележителна последователност се стреми да противодейства, организирайки различни международни организации и съюзи като ШОС, ЕИС и БРИСК, с цел изграждането на един бъдещ многополюсен свят, в който основен компонент е националната държава.
В тази връзка трябва да подчертаем, че двустранните отношения САЩ-Русия винаги са били и ще продължават да бъдат нестабилни, а в определени периоди и антагонистични, тъй като Русия винаги ще бъде заплаха за американския стремеж за световно господство. Нейното геостратегическо разположение, богатите човешки и природни ресурси, постоянно нарастващата й военна мощ, в едно с умелата дипломация в ерата на Путин правят Русия непреодолим фактор в съвременната международна политика и всякакви заблуди в това отношение са за сметка на потърпевшите. Особено силни са тези двустранни противоречия по отношение на т.нар. Евразийски проект. Дългосрочните усилия на Русия за неговата реализация и очерталите се перспективи за практическо осъществяване на идеите за икономическо сътрудничество между Русия и ЕС, при които Русия ще задоволява растящите потребности от ресурси на западноевропейските икономики, а индустриалните продукти на ЕС ще се реализират на руския пазар, изправиха на нокти САЩ в края на миналия век. Очерталата се перспектива за оформянето на този нов икономически колос/конкурент, застрашаващ американската икономическа хегемония, изискваше спешни „мерки”. Включен бе целият арсенал от средства – и политически, и икономически, и военни. Много трудно е те да бъдат подробно изброени, а още по-трудно е да бъдат детайло обяснени, но ще направим опит да посочим основните от тях.
Във военнополитическо отношение това са всички политически и военни мерки и действия на НАТО „на изток”, с основна цел изграждането на „военна дъга” по западните граници на Руската федерация, насищайки я с бойна техника, включително с наземни системи за ПРО, позволяващи задействане и на ядрен арсенал в Полша и Румъния. Възползвайки се от русофобските настроения в прибалтийските страни и Полша сегашната американска администрация наложи задължително увеличение бюджета на НАТО. Най-сериозното дестабилизиращо мероприятие в европейски мащаб беше организираната цветна революция в Украйна, чийто негативен ефект за Русия бе в голяма степен неутрализиран с присъединяването на Крим. Тревогите и безпокойството обаче останаха трайно в региона. В контекста на идеята за изграждане на „враждебен пояс” по границите на Русия трябва да се разглеждат и цветните революции в Грузия /2003 г./ и Киргигзстан /2005 г./, както и създадените американски бази в Средна Азия. В такъв аспект би трябвало да се възприема и заявлението на администрацията на Тръмп през месец март 2017 г. за предстоящото разполагане на противоракетен комплекс с подвижно наземно базиране за прехващане на ракети в Южна Корея, чиято стратегическа цел всъщност е обкръжаването на Русия и Китай от двете страни на Евразия.
В икономически план битката е още по-жестока, защото се оказа, че при нея нямаше подготвителен период. САЩ, водени от своя геополитически и икономически интерес да не допуснат „Евразийския проект”, по най-безцеремонен начин заставиха своите европейски партньори да наложат съвместни икономически санкции срещу Русия, независимо от очевидните загуби за всички в Европа. На тези цели бяха подчинени и атаките срещу „Северен поток” и „Южен поток”, и огромният натиск за продажбите на американския втечнен газ в Европа. Основният замисъл в краткосрочен план е, вбивайки клин в евро-руските икономически отношения, да се предотврати естественото и взаимоизгодно икономическо сътрудничество между ЕС и Русия, като се отслабят и двете страни. Без да изпадаме в конспиративен уклон, нека причислим и мигрантската вълна към Европа, вследствие преди всичко на „Арабската пролет”, а защо не и „Брекзит”, все целенасочени мероприятия за елиминирането на ЕС като един от основните конкуренти. В по-далечен геостратегически план целите са предотвратяване на евентуалното изграждане на общо икономическо и пазарно пространство, включващо Китай, Русия и ЕС, в което съчетаването на интересите на износители и потребители е в състояние да свали бариерите, като изграждащите се в Централна Азия и Европа мрежи от тръбопроводи и скоростни жп линии се превърнат в икономическата тъкан на огромен единен общ пазар в центъра на света. Докато стратегическите приоритети на руското и китайското ръководство на сегашния етап са коренно противоположни и сблъсъкът е съвсем логичен. В крайна сметка, при един такъв неблагоприятен за тях сценарий, САЩ би трябвало да се откажат от световно господство и да приемат многополюсния модел за бъдещо развитие на света, като постепенно се завърнат на своя континент. За съжаление, както обичаме да казваме – „твърде хубаво, за да бъде истина”! Защото наивно би било да се смята, че САЩ ще отстъпят от своите досегашни лидерски позиции без борба по всички фронтове.
Именно затова, като най-сериозен и тревожен момент в сегашната международна ситуация трябва да приемем постъпателния стремеж и открити действия на администрацията на Доналд Тръмп към постепенно милитаризиране на международните отношения, към възприемане политиката на „твърдата ръка и свършените факти”, особено в геополитическата война срещу Русия. Както вече посочихме, продължаващото вражеско обграждане на Русия с все повече военни бази и потенциално конфликтни зони, непрекъснатото нарастване на военните бюджети на НАТО и САЩ, съпътствани от декларациите на самия Доналд Тръмп за „твърда ръка” в защита на американските интереси по света и конкретните му действия в реализацията на продукцията на американския военнопромишлен комплекс при всяка негова задгранична визита /в Саудитска Арабия и Персийския залив, в Полша и т.н./, придават определено милитаристичен облик на сегашната американска политика. Става все по-очевидно, че Вашингтон няма да приеме без борба „Евразийския проект” на Русия и Китай. В предстоящата битка място ще намерят както преките икономически санкции, така и международните финансови инструменти, включващи цените на въглеводородите, универсалната американска валута и ред други мерки, насочени срещу икономиките на двете свръхдържави.
Основният въпрос, пред който е изправено човечеството, според мен, е дали при неуспех на тези мерки американският елит ще бъде склонен да използва по-остра военна стратегия на конфронтация; дали при определена критична ситуация би възприел като решение евентуален пряк военен сблъсък, примерно в Сирия или Украйна, разчитайки, че той едва ли ще прерасне в сериозен ядрен конфликт. Разбира се, това би било изключително рискована за човечеството ситуация, в която дилемата – американско световно господство или мирен многополюсен свят, ще стои със страшна сила. Въпросът е има ли съвременният модерен свят ефикасен механизъм за нейното разрешаване в интерес на мирното бъдеще на цялото човечество?
Къде стои България в този „интересен свят”? Ще съумее ли нашият политически елит да се ориентира в сложните проблеми на ЕС с предстоящото му реформиране и преформатиране, както и в непрекъснато усложняващата се обстановка на Балканите и в Черноморския регион, където все по-активно се наместват Великите сили?
Възприетата роля на посредник и миротворец, изпълняващ „поръчките” на „началниците” от Брюксел и Вашингтон едва ли е най-добрата перспектива в защита на българския национален интерес!
За да си отговорим на тези въпроси наложително, според мен, е да определим своите „опорни точки”, а именно:
- България е член на ЕС и НАТО, които са основните гаранти за нашия икономически просперитет и националната ни сигурност. В настоящия етап, независимо от различията в отделни обществени групи, основният политически консенсус в страната засега е за евроатлантическа ориентация и принадлежност на България към тези съюзи.
- Принадлежността ни към тези организации дава определени права и създава съответни задължения, които най-общо казано, от една страна, като че ли осигуряват националната ни сигурност във военен и икономически аспект, но от друга водят и до съответен отказ от национален суверенитет. С една дума, България не може да бъде изцяло самостоятелна в своята външна и вътрешна политика, тъй като е принудена да се съобразява с поетите политически, икономически и военни ангажименти в рамките на НАТО и на ЕС.
- Република България поддържа много активни външнополитически и икономически отношения със своите съседи на Балканите, с държавите от Черноморския регион и най-вече с Руската федерация. Тези взаимоотношения имат своята икономическа логика и дълбоки исторически корени, които изискват и налагат специални двустранни взаимоотношения, особено при настъпващите промени в сегашния противоречив и нестабилен свят.
- И накрая, България продължава да е без Национална доктрина, т.е. без ясна визия и стратегически приоритети за своето бъдещо място и роля в съвременния свят.
Изхождайки от тези „постулати”, с уговорката, че те далеч не изчерпват международната дейност на държавата, а и не това е нашата цел, можем да направим извода, че България днес се намира в „леко шизофренична” позиция. От една страна, придържайки се към поетите ангажименти в рамките на НАТО и следвайки неговата основна военна доктрина, че Руската федерация е основна заплаха и съответно всички военностратегичесски планове са насочени „на изток”, България едва ли може да се разграничи, за да води своя политика /не че политическият ни елит се е засилил в тази посока/. Затова е много трудно да доказваме на Русия, че нямаме нищо общо с тази политика на НАТО, защото държим на историческата близост на двата народа. Особено като се имат предвид разположените на наша територия няколко военни бази на НАТО, приели американски военни и техника. Като добавим към това, че с изключение на Президента Радев, всички други държавни институции мълчат гробовно по отношение на икономическите санкции към Русия, няма как да очакваме в ответ положително руско отношение. Остава ни само да леем крокодилски сълзи, но за съжаление Москва продължава да не вярва на нашите сълзи!
Разбира се, има и друга страна в двустранните българо-руски отношения и това е т.нар. „народна дипломация”, в която участват всички русофилски обществени организации в България и които, всяка според възможностите си, успяват да поддържат жива връзката между двата народа най-вече в културно-исторически план. Но трябва да е съвършено ясно, че тази дейност далеч не може да бъде заместител на едни пълноценни двустранни отношения.
Какъв би бил изходът и може ли България да се ситуира по-успешно в съвременния свят?
Очевидно, че в стратегически план, дали по-рано или по-късно, България ще бъде принудена да се изправи пред дилемата Евроатлантически проект с неясни перспективи и затихваща икономическа мощ или Евразийския проект. Всякакви твърдения, че България може да повлияе на процесите в тези два проекта са чиста илюзия, но изборът си е наш! Това ще бъде съдбовен избор, който без съмнение ще раздели отново, за кой ли път, българското общество, като в най-мрачния сценарий може да раздели дори самата българска държава.
Разбира се, винаги има и оптимистичен вариант, при който ще успеем да повторим сценария от края на Втората световна война, когато в последния момент България успя „да скочи от влака на разгромената хитлеристка коалиция в насрещния влак на победителите във войната”. Но, както е известно, историята много рядко дава втори шанс, дори на древни народи, като българският!
Горан Симеонов,
Председател на АРЗ
