ЗАПАД – РУСИЯ
/Българите в глобалната игра на лъжи/
...Да разберем кога са се зародили и формирали изкривените представи на Запада за Русия.
Защото: „Не е необходимо задължително да се мрази Русия, за да се води диалог с нея“. Това е посланието на един елитен западен журналист, което прави това изследване „световен бестселър“... Ги Меттан – освен директор и главен редактор на най-престижния вестник „Трибюн де Женев“, той е и Президент и основател на „Швейцарския клуб на Пресата“ – „Presse Swiss“, автор на редица книги и множество статии.
Авторът на книгата „Запад-Русия: една хилядолетна война“ привлича рязко вниманието с феноменалния факт, че един толкова високопоставен западен журналист си е позволил този труд, за да формулира на света „историята на русофобията от Карл Велики до Украинската криза”... и да шокира лицемерната политическата система на Запада и фейк естаблишмента на глобалните медийни манипулатори с реторичния въпрос-констатация: „Защо ли така обичаме да ненавиждаме Русия“...
Западното статукво е обхванато от една настройка, маниакално мнение, изкривено отношение... и това явление има своята натрапена логика и история. Именно нея, подкрепена с факти и задълбочени анализи, проследява авторът и извежда един истински „пътеводител“ по русофобия...
Най-съществената задача на автора е, както той самият казва и изразява надеждата: „Ако не да се разбие, то поне да се направи по-малко непристойна, стената от предразсъдъци, да разберем кога са се зародили и формирали изкривените представи на Запада за Русия“.
Ги Меттан, прехождайки през паралелите на историята и настоящите геополитически събития в света ни назовава причината за заболяването – тази диагноза, през която професионалният журналист е преминал, разкрива я пред читателите, успоредно с цялата методика и технологии, използвани от професионалните дезинформатори на политическата класа... Която „...за обуздаване на противопоставящите и несъгласните, действа не с палка, а с клевета и за да ги задуши – с натиск на финансовата власт.“
За Вас подбра и изготви:
Олга Ганева (кореспондент Брод, Женева)
Русофобия или „русофОлия“?
„Съвременното западно образовано общество /точно това, което задава основния тон/, всъщност, не търпи критика към себе си. То изцяло следва в твърдото русло на общоприетото направление.
А за обуздаване на противящите се и несъгласните, действа не с палка, а с клевета и, за да ги задуши - с натиск на финансовата власт.
Опитайте само да пробиете това кълбо от предвзетости и изкривени преувеличения в някой гланцов, мастит американски вестник.“
Александр Солженицин
„Нашите плуралисти“, 1982
Тази книга е едновременно - резултат от дългогодишен професионален и личен опит и, в същото време – следствие от украинската криза през 2014 година.
От първите седмици на моята журналистическа практика в „Журнал де Женев“, авторитетен и доста либерален вестник, който вече не съществува, разбрах какво са това „ двойни стандарти“, прилагани от западните медии и западните лидери към страни или политически режими, които не са по вкуса им.
През пролетта на 1980 година, едвам започнал като млад журналист на новото си работно място, в Женева се откри заседанието на Световната антикомунистическа лига. Времето за уикенда се очакваше да е добро и щатните журналисти не горяха от желание да присъстват на това мероприятие.
В резултат на това, изпратиха мен – стажанта. Срещата събра най-свирепите диктатори и палачи на планетата, пратениците на Аугусто Пиночет и аржентинските генерали; корейски, тайвански и други азиатски представители на диктатури, съставляваха една голяма част от присъстващите.
Всички те, облечени цивилно, изпитваха крайно неудобство. Като герои от евтини сериали, криеха очите си зад тъмни очила и ми си струваше, че на челата им все още си личи следата от военната фуражка, свалена предния ден. Връщайки се в редакцията, аз честно отразих всичко, което бях видял и чул, и понеже беше неделя, никой не си направи труда да прочете моя материал и той замина за печат така, както го бях написал.
В понеделник сутринта – вцепенението на началниците ми беше смразяващо, бях призован в кабинета на главната редакторка и там ме направиха на пух и прах!
Имах нещастието да не знам, че един от големите акционери на нашия вестник е именно швейцарският представител на тази Световна анти-комунистическа лига и трябвало да разбера: че „диктатурите не са еднакви“. Имало добри диктатури – начело на които стоят про-западни генерали. И има лоши – те свирепстват в Русия и в Източно-европейските страни. Също така, не можело да се каже, че “диктаторите са тези, които хвърлят дисидентите в затвора и използват изтезания срещу политически затворници“, а трябвало да формулирам по друг начин, че „ това са защитници на свободния свят и те го предпазват от комунистическата зараза“.
Това беше моят първи урок, който помня и досега.
Няколко години по-късно, на 19 ноември 1985, в Женева се състоя първата среща на върха между Рейгън и Горбачов.След войната във Виетнам, след влизането на Съветската армия в Афганистан, след кризата с разполагането на американски ракети със среден обсег в Европа и лансирането на стратегическата отбранителна Инициатива от Роналд Рейгън през март 1983–това беше първата среща между източни и западни лидери.Също за пръв път на Запад видяха, че Кремъл излъчва един млад ръково- дител на държавата, съпроводен от неговата очудващо симпатична и представителна съпруга. Този факт моментално зае челно място върху кориците на лъскавите списанияи ... се оказа достатъчен,тя да се поддаде на тази евтина слава.Същия този ден навърших 29 години и досега живо си спомням усещането, от една страна, за огромна надежда, и в същото време – чувството на непълнота, нерешителност и несъстоятелност, което остави в мен тази среща. Сблъскваха се два блока и по-закостенял се оказа съвсем не този, от когото това се очакваше.
Най-гъвкавият, най-склонният към отстъпки и идеологически жертви и готовност да сключи достоен договор, се оказа съвсем не Американският президент, а Съветският генерален секретар. За Горбачов договорът беше от изключителна важност, както се казва, по-скъп и от парите.Той така и не разбра, че за Запада, за Рейгън– този договор е само един междинен етап и че термина „правова държава“, за който много западни юристи крещяха, е не повече от един красив израз. На първо място, какво общо има държавата с него? В края на краищата, не става въпрос за нещо статично и непо- клатимо! Нито пък за едно, веднъж и завинаги, установено и неприкосновено право! Напротив–то постоянно се променя, огъвайки се, избирайки непредсказуеми и околни пътища, в зависимост от интересите на управляващите лобита и доминиращите интелектуални тенденции за момента. Типично за англо-саксонския манталитет, правната система отразява най-малко принципите, а най вече еволюцията на юристпруденцията.
Всъщност, за Запада, правото отразява един процес, актуален днес, но утре вече остарял.
То е едно удобно средство да се водят войни и да се завземат нови територии по невоенен начин, рядко като самоцел, придържайки се към известния постулат: „ Това, което е мое – си е мое, веднъж и завинаги; всичко, което е твое – е подложено на обсъждане“.
Горбачов така никога и не разбра тази истина, и по-късно, през 1991-повтори същата грешка, изтегляйки съветските войски от Източна Европа само срещу устното обещание, че НАТО няма да влезне там. Изминаха няколко години и цяла Източна Европа беше в ръцете на НАТО, достигащи дори Грузия и Афганистан – територии, отдалечени на хиляди километри от Северния Атлантик. Така аз на практика се убедих, че добрите намерения рядко водят до правилна политика.
Това беше вторият ми урок.
Добрите намерения в Сараево
Четири години след падането на Берлинската стена, през септември 1993г., като главен редактор на вестник „Трибюн де Женев“, аз пристигнах в Сараевос делегация журналисти от различни страни, дошли да подкрепят независимостта на вестник „Освободжение“, заплашван от сърбите.
През този период, САЩ и Европейският съюз, под лозунга за правото на народите за самоопределение, решиха да променят съществуващите границии да предизвикатразпадане на Югославският съюз, без да ги е най-малко грижа за мненито на народите от този регион. „Неприкосновенността на границите“ не представляваше още устойчив термин в Западния речник, точно обратното – с много добро око се гледаше на идеята да се прекрои картата на Европа от Чехия до Македония, разрушавайки съюза на народите, живели досега под един покрив. Но това беше много преди събитията в Украйна и в Крим, заставяйки западните юристии политици да интерпретират международното право в точно противоположен смисъл.
И така, през 1993 г., тон зададоха група влиятелни парижки интелектуалци и няколко изтъкнати представители на френската и европейска преса. Всички те тогава в един глас крещяха за правото на намеса в конфликта и да се спрат действията на „сръбските варвари“. Историята показва, че тези пророчества са предназначени да се сбъднат две години по-късно в Сребреница. Но през 1993 година сърбите бяха само войнстващи националисти, така, както всички, ни по-добри и по-лоши, и не бе твърде късно, да се сключи международен договор по мирен начин и справедливо да се постигне разрешаване на конфликта за да се избегне кръвоопролитието.
И така, облечени в каски и бронежилетки, се отправихме към полуразрушената сграда /след бомбардировките/ на вестника, който се бе превърнал в символ на съпротива срещу „варварите“, на устойчива крепост на журналистическа независимост и защитник на идеята за мултиетническа държава. Имахме срещи с журналисти – няколко сърби и хървати, които все още бяха в редакцията, обиколена от гъст кордон босненски мюсюлмански офицери. Излишно е да казвам, че те журналистите от вестника, като „Отче наш“, казаха всичко, което искахме да чуем от тях, така че всеки беше много доволен. На никой от делегацията обаче и на ум не му дойде, че бяхме използвани от службата за пропаганда на босненския президент Изетбегович, който публикува през 1970 г. книгата „Ислямска декларация“ и активно насаждаше исляма в Босна.
След този фарс реших с първия самолет UNPROFOR (FORPRONU) да отлетя в Италия. „Osvobodenije“, най-големият вестник в Сараево, който досега въплътяваше независимостта и мултиетническата идея, се превърна в карикатура,започна да изразява интересите на Босна и повеждаше пропаганда, която по това време все още се наричаше мюсюлманска. Ние, журналистите, опитвайки се да защитим потъпканите свободи, станахме съучастници на единия лагер срещу другите два. От нас направиха оръжия, докато напротив, ние трябваше да разобличим измамата и да изслушаме безпристрастно всички страни в конфликта... Забравихме, че за триумфа на истината е необходимо да се чуят всичките истини; и че пресата трябва да се пази от нравоучителни позиции и изказвания, изказвания и изявления, защото най-често те прикриват интересите на онези, които не искат да бъдат назовани.
Това беше третият ми урок.
Четвъртият урок беше по-личен. През 1994 г. в самото начало на кризата, която последва след разпадането на Съветския съюз стана така, че осиновихме едно руско момиченце. Тя беше от Суздал, казваше се Оксана и я открихме в детски дом в гр. Владимир на 180 км от Москва. Беше на три годинки и няколко месеца. Отидохме да я вземем в един мрачен декемврийски ден, сред развихрила се буря….Това беше най-вълнуващото събитие в живота ми. В резултат на това, съгласно закона приет от Елцин,получих руско гражданство. Това напълно промени отношението ми към Русия. Ако по-рано бях ръководен от любопитство, какво ще се случи в тази страна в посткомунистическата епоха, то сега почувствах причастността си към всичко, което се случва тук. Стигнах до извода, че за да съдим безпристрастно за тази страна – както и за всяка друга, трябва да престанем да я ненавиждаме и да започнем поне малко да й съчувстваме.
Това беше четвъртият урок.
След като се озовах в ново привилегировано положение, аз започнах да се отнасям по-критично към репортажите на моите колеги за събитията в Югославия и Русия. Бях като гръмнат, когато разбрах, колко много предразсъдъци, колко баналности и предубеденост формират мнението на основната част от западните медии. Колкото повече пътувах по света, колкото повече говорех с хората и четях, толкова повече виждах бездната от недоразумения, от недоразбирания, разделящи Западна Европа и Русия.
Солженицин, човекът който прекалено много обичаше Русия.
През 90-те години бях удивен от начина, по който Западът се държеше към Солженицин. В продължение на няколко десетки години ние го публикувахме, прославяхме го и го направихме кумир, водач а дисидентското движение. Докато критикуваше комунистическа Русия, ние го издигнахме до небето. Но, когато емигрира и вместо да участва в антикомунистически колоквиуми, избра да се оттегли във Върмонт и да работи, западните медии и университети се отдръпнаха от него.
Техният идол престана да съответства на образа, който те създадоха за него. Той започна да пречи на академичната и журналистическата им кариера. Когато Солженицин се завръща в Русия и активно застава в защита на унижената си и объркана Родина, „пусната на търг“, той издига глас срещу „западняците“ и либералните плуралисти, отдръпнали се от Русия, за да откъснат по-дебели парчета от капиталистическите хранилки, срещу него насъскаха всички.Той се превърна за Запада в побъркан старец - въпреки че именно той не се промени изобщо и със същия устрем и жар започна да критикува пороците на пазарния тоталитаризъм , с който преди критикуваше злините на комунистическия тоталитаризъм.
Той беше оклеветен, омърсен, презрян, облят с помии от именно от тези,които приветстваха първите му изяви, но той, опълчил се като Прометей, срещу най-силните на този свят, опитващи се да блокират пътя му, винаги защитаваше една и съща идея: своята Русия. Не му простиха, че той обърна перото си срещу Запада, който му даде гостоприемство и предполагаше, че писателят вече му е задължен до гроб – въпреки че Солженицин винаги е правил едно и също: изпълняваше своя дълг. Дисидент веднъж е дисидент завинаги, това е неговото мото. Това трябва да се помни.
Скоро се случиха и други събития, които ме накараха да внимавам: през 1993 година в началото на управлението на Елцин, когато цялата западна преса аплодира, гледайки как танковете стрелят по руския парламент и после, когато най-големите руски физици бяха принудени да затворят лабораториите си и да продават хамбургери в Макдоналдс, защото нямаха с какво да платят наемите за апартаментите си и след това – когато западните „експерти“ защитиха ислямските терористи, които вдигнаха оръжие срещу руснаците в Чечня и убиха заложниците. При това, когато същите тези терористи взривиха кулите-близнаци в Ню Йорк и им блокираха петрола, идващ от Изтока, „експертите“ се възмутиха до дъното на душата си. Нещо повече, нашите средства за масова информация носеха на ръце постсъветските олигарси, присвоили природните богатства на своите страни, за да ги продадат по-късно на запад в името на „демокрацията и свободната търговия“, а в действителност с тези пари си купиха някой и друг английски футболен отбор или участие в президентски избори и т.н. (приблизително така станаха нещата в Украйна в случая с Юлия Тимошенко и нейното премиерско кресло).
Както за Русия, така и за Запада не са от полза такива безразборни произволни преценки, предадени в такава карикатурна, изопачена форма на информация. Например, когато през 2014 година избухна бунт на Майдана, прерастнал в преврат, а по-късно в гражданска война, западните медии реагираха с нова истерия, насочена към Русия. Тогава разбрах, че не мога да си мълча, не мога да оставя без отговор отвратителните речи на „обвинителите“, мотивиращи своите нападки с необходимостта „да се отговори“ на „пропагандата“ на руските медии.
С надеждата, ако не се разбие, то поне да се направи по-малко непристъпна стената от предразсъдъци, аз започнах тази работа и се потопих в комплекс от сложни, но изключително увлекателни дълбини на историята, за да проследя, кога са се зародили и формирали погрешните, изкривени представи на Запада към Русия. Започнах от епохата, когато Карл Велики прекратява отношенията си с Византия.
Русофобията, твърдо вкоренила се в западните правителства и в редакциите на западните вестници, се е разрастнала до истерия и лудост, но не представлява нещо вечно и непоклатимо. Точно това ще се опитам да покажа в тази книга, чиято единствена цел е да убеди читателите, че не е необходимо задължително да се мрази Русия, за да се води диалог с нея.
Ще изясним едновременно –макар да е разбираемо, че това изследване по никакъв начин не е насочено срещу Запада. Разбирането на произхода на омразата към Русия изобщо не означава отричане на такива постижения на цивилизацията като демокрацията, свободата и човешките права, които Западът защитава още от времето на френската революция. Това също не означава някакви възторзи по отношение режима на Путин. Критиката на недостойната западна политика изобщо не е равносилна на оправдаването на руските грешки.
Така че не трябва да се мисли, че книгата, която държите в ръцете си, е памфлет, насочен срещу Съединените Щати и Европа, който възпроизвежда като в огледало стратегията на двойния подход, типична за нашите медии и противопоставяща „добрата Русия“ на „лошия Запад“. Задачата за автора на тази книга е да проследи историята на развитието на отношенията между Запада и Русия в цялата им сложност и да се отдаде подобаващата почит на десетките милиони руснаци, които в продължение на 25 години се опитват да изградят своята демокрация – но не, която е внесена отвън а мъчително изстрадана и извоювана отвътре – и да възстановят икономиката, унищожена от приватизацията. Също така, да направят възможно изграждането на собственото бъдеще, не наложено от други страни, а което да е продължение на руската история.
Освен това, ако тази книга безжалостно критикува медиите, това не означава, че тя е насочена срещу журналистите. Стотици хиляди журналисти по целия свят работят добросъвестно в редакции на вестници и списания. Но самите те разбират своята безпомощност и уязвимост пред собствениците на медии, които не могат да ги предпазят от натиска на влиятелните сили, икономическите структури и политическите лидери. Един журналист от 2016 година постоянно се страхува да не загуби работата си. Той не може да се съпротивлява на исканията за политическа коректност и постановките на новинарските агенции. Той е принуден да представя своя материал така, че същият да не е в противоречие с битуващите възприятия и очаквания на представляващите групи. Той има малко време, независимостта му е ефимерна, той се подчинява на силата на навика и ободряващото го чувство да се разтвори в масовия читател. С това той прилича на тези политици, за които да бъдат прави самостоятелно – е равносилно на смърт, но пък да допуснат грешка – но заедно с останалите – в крайна сметка поне им гарантира политически живот и стабилност.
Ако моята книга, показвайки непреодолимостта на предразсъдъците, наследени от минали епохи, би помогнала да се спре тази тайна война, хилядите години на враждебност, която яде Запада отвътре, лишавайки го от голяма част от самия себе си, то целта би била достигната. Ако погледнем на себе си отстрани, ще трябва да разберем накрая, че Западът не са само Съединените щати е Европейският Съюз. Това даже дори не е територията от Португалия до Урал, както беше казал генерал Де Гол. Не, Западът се простира от Атлантическия до тихия океан.
Тази книга се състои от три части. Първата част показва, с конкретни примери, колко силно на Запад са предвзетите, антируски настроения. Първата глава от тази част е посветена на русофобията. Във втората ще се говори за нейните проявления по време на неотдавнашните събития, като въздушната катастрофа над Уберлинген, завземането на заложниците в Беслан, войната в Осетия и Олимпийските игри в Сочи. От третата глава ще научите как по време на украинската криза, западните медии се отказаха да изложат фактите безпристрастно, да разберат и осмислят какво се е случило и се случва, и да изразяват мнение противно на официалната версия.
Втората част на книгата е посветена на историческите, религиозните, идеологическите и геополитическите причини породили омразата и ненавистта към Русия и формите, в които тази омраза се проявява. Книгата проследява историята на русофобията на отделни европейски народи в продължение на 13 века – по-точно от момента в който Карл Велики получава титлата римски император. От църковната и имперска борба за власт между Карл Велики и папата – до зараждането на русофобията при французите, англичаните, германците, а след тях и американците. Това неприемане се превръщаше в продължили 1000 години войни, на Запада срещу Русия /въпреки че, за да бъдем справедливи, руснаците отговаря със същото/.
Третата част на книгата разкрива методите на сегашната русофобия: първо, създаването на специален език, който се използва от медиите и академичните среди. На второ място – създаването на образа на зъл гений –Владимир Путин, който се вписва в традиционната митология, според която дивата и страшна руска мечка, послушна на господаря си, заплашва Европа. Книгата анализира съвременните събития /включително и украинската криза/ от гледна точка на тези примитивни виждания и показва как е станало възможно да се мобилизира западната „софт система“ срещу „злобната Русия“, която се готви да погълне „чистата и невинна Европа“.
И накрая, в заключение, ще покажа, че категоричното отхвърляне на руската различност се дължи на факта, че западното самосъзнание така и не се е оформило до край. Европа, разделена от границите и преживяваща криза, се нуждае от враг в образа на Русия, за да почувства своето единение. За да добие увереност, Западът, както мащехата на Снежанка, непрекъснато пита магическото огледало. Но руското огледало, за разлика от западното, не желае да се подчинява и постоянно повтаря, че Европа – не е най-прекрасната страна в света, и че там, някъде на изток, през девет земи в десета има друга страна, която е много по-красива и привлекателна. Така че, книгата завършва с иронично пренасяне на приказката за Снежанка. Това е един вид пародия на дълбоките и доста объркани отношения, които свързват Европа и Русия.
Напълно съм наясно с факта, че докоснах тема „табу“, която европейските университети внимателно избягват и заобикалят. Авторите, които цитирам в тази книга, ми казаха, че са били принудени да прекъсват изследванията си, защото ги лишили от финансиране. Също така, напълно осъзнавам, че написах по-скоро едно журналистическо досие, а не академично проучване, което може да бъде извършено от професор по история, ръководещ престижна университетска катедра. Поставих си задачата да разгледам възможните хипотези и да дам храна за размишления, а съвсем не да разработвам академична концепция.
Съответно, аз съм готов за това, че ще бъда подложен на ожесточена критика от учени „ерудити“, които ще оспорват всяка позиция, всеки пункт от изследванията ми, като „необосновани съпоставки“ и „твърде смели обобщения“. Освен това, аз ще трябва да се сблъскам с идеологически теории, които с всички възможни начини ще доказват, че Путин е кръвожаден тиранин, а Русия – империя на злото, империя – нашественик, и следователно поведението на „ерудитите“ е – „само отговор, реакция на руската провокация и пропаганда“.
Струва ми се обаче, че аз, предварително съм свалил част от обвиненията, избягвайки да правя това, което правят русофобите, изтъквайки факти и мнения, които подкрепят „предубедени позиции“ и омаловажават или замълчават други факти и мнения – и то тези, които „предубедените позиции опровергават“. А внимателното четене на книгата ще докаже, че подобни обвинения срещу мен са безпочвени. Нещо повече, тези претенции са абсолютно откъснати от реалността, което доказва, че те са вкоренени в дълбините на колективното подсъзнание. Многовековната световна история на ненавист към Русия потвърждава моята хипотеза. Трябваше да навляза дълбоко в миналото, за да намеря отправната точка на тази неприязън: това е идеята, е Западът само отговаря на изначалните антизападни и антиамерикански настроения на руското общество и на руската държава.
Освен това, сравнявам всяко събитие, което се е случило в Русия, съпоставям го с реакцията на Запада към него и с критиките, които то предизвиква, както и с аналогичните събития в западните държави. Също така, представям анализ на тези събития, даден от независими западни експерти, съзнателно пренебрегнати и заглушени от западните медии и анализи на експерти, които се противопоставят на Русия. Накрая, когато отговорността за ситуацията все още е трудно да се установи /както е в случая с Украйна/, аз се ограничавах с това, че показвах как претенциите неизменно се предявяват към Русия, но ако проблемите касаят Запада, те се игнорират. Така че става дума за един вид война, наложена от Запада и продължаваща повече от едно хилядолетие, която война пъ кпредизвиква енергични, твърди ответни мерки у Русия. (Та нали за всяка война са нужни поне две враждуващи страни.)
По същество, русофобията, за разлика от англо- и германофобията, характерни за французите, е подобна на антисемитизма – макар че, разбира се, това не е едно и също нещо. Както антисемитизмът, така и русофобията не е временно явление, свързано с определени исторически събития. Подобно на него, той се корени предимно в мозъка, независимо от това как се държи предметът на неприязън. Както и антисемитизмът, русофобията се стреми да издигне на принципна основа, отделни негативни свойства на предмета на ненавист – в нашия случай, такива като варварство, деспотизъм, териториална експанзия. И тогава ненавистта към цялата нация става, като че ли оправдана.
Русофобията има също така и религиозни корени и времевите рамки на това явление трудно може да се установят. Зародила се от древни времена, религиозната неприязън ту тлее, ту отново се разгаря – в зависимост от историческите или политически ситуации. Понякога, тя изведнъж стихва, прекрачва през няколко поколения за да се разгори с нова сила по някакви тайнствени причини. От време на време тя изчезва въобще, неочаквано правейки място на симпатията и даже на възхищението. А после се случва някакъв инцидент, намеренията на другата страна се оказва, че не са правилно разбрани, думите – невярно изтълкувани, ражда се някаква нелепа легенда, избухва конфликт на границата – и ето – ненавистта изтласква дружелюбието.
В край на краищата, както и антисемитските и антимюсюлманските антиамериканските настроения, така и неприязънта към Русия има здрави геополитически основи. Приемайки различни форми, обхващайки народи и култури, разпространявайки се на разни исторически периоди, русофобията се корени в Северното полукълбо, където позициите на католицизма и протестантството са твърде силни. Затова пък Азия, Африка, Арабският п-ов, Южна Америка никога не са страдали от русофобия. Що се касае до китайците и японците те с Русия са имали териториални конфликти, нерядко водещи до войни, но антируските настроения никога не са имали място, не са им били свойствени, даже в техния лексикон няма съответната дума.
Затова пък САЩ, които имат с Русия обща граница, но никога формално не са воювали с нея и нещо повече – били са неин съюзник в двете световни войни, с пропити с безпрецедентна ненавист към Русия, дори на държавно ниво. Тази загадка ние също бихме искали да разгадаем в нашата книга. Така че към това изследване следва да се отнесем снизходително като към първи опит в една нова област, която следва да се допълни, да се развие и да се продължи, за да се опитаме да разсечем този гордиев възел, който пречи на развитието на целия западен свят.
Невъзможно е да благодаря на всички, които ми помогнаха да напиша тази книга. Преди всичко искам да изкажа благодарност на моя швейцарски издател Серж де Пален, който прие присърце темата на моето изследване и ме снабди с всевъзможни справочни материали и документи. Признателен съм и на първопроходците, изследващи пътя на „нелюбовта“ към Русия и тези първопроходци са почти всички американци и англичани, което е един съществен детайл. Англосаксите, които доведоха русофобията у тях до най-висока степен на наукообразност и ефективност, след това сами започнаха най-хладнокръвно да я анализират и критикуват, увенчавайки своите изследвания с написване на академически трудове, отговарящи на най-строгите изисквания и критерии. Трябва да им отдадем дължимото. Безкрайно съм признателен на следните хора: аржентинеца Езекиелю Адамовски, Джон Хоус Глиссон, Трой Педдок, Андрей Цыганков, Маршал По, Стивън Коен, Фелиситас Макгилкрайст, Реймонд Тарас, Ивер Нойман, Пол Сандърс, които написаха невероятно интересни изследвания за различните форми на русофобията. (Реймонд Тарас пише за „хипопсията“ – медицински термин, означаващ страх, недоверие, безпричинна подозрителност - на Запада към Русия.) И все пак терминът русофобия се оказва по-понятен. От моето непосредствено обкръжение искам да отбележа неоценимата помощ на Слободан Деспот и Марко Деспот, Ерик Хьосли, Габриел Галис и Жорж Нива, давайки ми неоценими съвети или много полезни критически забележки. Освен това много ми помогна и списание Монд Дипломатик, а също и блога на Жак Сапир и на опози ционния сайт Вайнард Сейкер.
И накрая, посвещавам тази книга на моите събратя по перо, журналистите, които независимо от трудностите и опасностите, с които се срещат по своя път, продължават добросъвестно да изпълняват своя професионален дълг, стараейки се да не си кривят душата и да останат верни на своята съвест. Аз искам да почета паметта на 64 професионални журналисти, 6 други сътрудници на СМИ и 19 блогери, убити само през 2015 година. Техният пример ни напомня, че за свободата на словото може да ни отмъсти не само външният враг. Заплахата и отмъщението може да се появят и от вътрешността на нашия свят!
