Българинът е особена категория човек. Винаги прав, винаги горд, винаги знаещ и можещ, винаги над другите и накрая .... Винаги прецакан, винаги на опашката, винаги недоволен, с чувство за непризната значимост, предаден... често предател.
От зората на демокрацията до днешния ден в българското общество се развива нещо като семейна драма, коя рода е по-добра и кой от двамата съпрузи е по-морален, по-умен, по-важен.
Тъпо за зрели хора, тъпо за зрял народ.
Разделението се плъзна по много плоскости. От личната борба за надмощие, през Който не скача, е червен, през Аз съм българче, аз съм турче, през Аз съм аристократ, ти си селянин, през Аз съм богат, ти си нещастник беден, през Аз съм велик, ти си мишка, през Аз съм с тези, ти с кой си?, през Ти си предател, не – ти си предател, през ..... където се сетиш – противопоставяне .... до истерията на лош материал, дебилна нация... и обидените... всички, освен тези, които си признават, че Народът на Духа трябваше май да общува в друга плоскост.
Изтекоха много години. Няма да се връщам към историята, защото тя е опитът, разкриващ слабостите ни, силата ни, приятелите и враговете. Ще остана още малко в днешния ден, замислена върху целите и действията на всички онези хора, които днес патриотично търсят път към единение на нацията и нейното спасение, мисия сама по себе си прекрасна за прегръщане и трудна за преглъщане, защо?.... Защото пак ни бяга общото от единичното. Отново всеки е велик и по-достоен, всеки е по-прав и неотстъпчив в намеренията си да бъде факторът.
Но как се става фактор? Не мога да отговоря на този въпрос. Сигурно е нужна сила от Бога, като тази на Орфей, който като засвирел карал животните да го слушат и следват. Кой има арфата, кой може да ентусиазира едно огромно множество хора, живеещи между битейната нищета, омаловажаването си и дърпането на духа, между битейната суета, въздигането си в постове и невъзможността на духа?!. Кой? Какво е арфата? И кой може да свири на нея. ..?!
Народе!!! ... бе казал Левски. Дали тези три удивителни не са за всеки от нас.... всеки, който е дръзнал да се усъмни в нищожната си частичност в цялостната съвкупност от възможности да се гради или руши?
И двете са ни дадени – и съзиданието и разрушението. И двете са в духа – духа на благото и духа на надменността. И какво? Живеят по-добре тези, които се приспособяват по-лесно, овладели движението на организацията на света в пазар, власт и пари, в прокарване на интереси и служене на велики сили?!
За къде е сам човек, без дух? Без любов? Без подкрепа? Без корен? Без свобода на мисълта? Без мисълта, че трябва да правиш на другите това, което искаш те да правят за теб? За къде е човек, останал в самотата на собственото си доказано или недоказано величие, отхвърлил правотата на другия да съществува в измеренията на духа и интелекта си, макар и нереализирани в градежа на полезното и представено действие?
Кво вадис? Вечният въпрос, затворил отговора си между небето и земята, между едното и за... едното-то. Кво вадис ... не е въпрос... път ли е!?... накъде ...
01.12.2017
