ВРЕМЕ Е...

На 24 октомври 1920 година Иван Вазов е награден с най-висшия орден на Царство България „Св. св. равноапостоли Кирил и Методий” и официално получава званието „Народен поет”. На достолепните 70 години, по-малко от година преди смъртта си, развълнуван на церемония в Народен театър „Иван Вазов“, той държи забележителна пламенна и мъдра реч, ненадмината по красноречие и патриотизъм. Той я произнася в неимоверно тежка обстановка. Не е минала и година от краха на националния идеал в Ньой. Почти 150 хиляди българи са оставили костите си по бойните полета. Страната е покрита с черни забрадки. Стотици хиляди бежанци търсят подслон в старите български предели. Плащаме огромни репарации. Мизерия, мъка и взаимни обвинения шестват по земята ни, но поетът намира сила да говори, след като мечтата на живота му се е сгромолясала. Ето част от това негово слово:
„Празнувам своя 50 годишен писателски юбилей в скръбни за отечеството часове. Присъствувам дълбоко развълнуван на едно тържество в моя чест, когато България е облечена в черно, когато още зеят раните й от жестоката и велика борба, в която бе сломена. Провидението ми продължи дните до днес, за да изпитам нравствените страдания, каквито рядко се падат дял на човека, да почувствувам и аз съкрушителната тежест на кръста, който носи целият народ. И ето защо, нека го кажа открито, аз дълго се питах, имам ли право да празнувам. Трябва ли да допущам да се дига шум от ликование около моето име в тия дни на народна тъга? Но един таен глас ми шепнеше: „Този юбилей не е само твой, а е празник на българския духовен напредък, празник на народа…”
„Аз пях за България, защото я обичах; аз насаждах в младите души вяра и обич към своето, защото бях син на България; аз прославих нейната божествена хубава природа, защото бях очарован от нея; аз се вглъбявах в историята й, защото бях пленен от величието на нейния минал живот, в епохи далечни, когато тя даде на славянския мир светлината на словото и малка сравнително трябваше да води вековна и гигантска борба за своята независимост и за постигане на своите идеали; възпях нейните идеали, защото бяха свещени. Свидетел, очевидец на страшните й борби, на големите й страдания, на безкрайната й слава, увенчала челото й чрез нечуваните и геройски усилия на нейните здрави духом и физически синове, аз не можех да остана хладен, аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ. И всичко това изразих в моята песен. Аз не изпълнявах дълг, за да мога да очаквам одобрение. Не извърших някакъв подвиг, за да ламтя за венци… И съзнанието, че съм бил полезен на България, за мене беше най-голямата награда. За друга не мислех… Да, аз вярвам в бъдещето на нашия добър и честен народ, на нашия хубав народ. Звездата на България, сега затъмнена в облаци, пак ще изгрее над живота й… И мой дълг е в края на моя жизнен път, поради голямата вяра, която имам в бъдещето, да извикам на моя народ: „Не се отчайвай! Вярвай! Работи в братски сговор, със съединени сили”! И уверен в несьмнения успех, аз извиквам с всичката мощ на вярата си и любовта си: „Да живее българският народ, да живее България!”
Край на цитата. Нека помним твореца, който с думите си изгради основите на модерната българска народност и нация. И нека отново сред трусовете на полуделия ни свят кънти от дълбините на времето неговото „Не се отчайвай! Вярвай!”