Библията е може би една от най-популярните книги в света. В превод на нашия език значи просто „Книгата“. „Книгата“ е съществувала винаги. Разбира се не в този вид, в който я познаваме. В древни времена Големите Владетели са предпочитали да се договарят с „народите на Книгата“. С тези, които чрез нея имали връзка с Бог. С тях имало за какво да се говори. Те знаели Законът и държали на думата си. С другите много не се церемоняли. После... нещата „малко“ се променили. Ние днес живеем в това мъчително проточило се „после“. Знаем как е!
Първата част от Библията ни е позната като „Стария завет“ – „Старият договор на иудеите, или евреите с Твореца“. В юдюизма първата част от тази част се нарича Тора. Значението на думата, според кабалистите е „Светлина“ и „Инструкция“. Наричат я още петокнижието на Моисей. От тези пет книги ще отворим втората - „Изход“.
„Изходът“ на евреите от Египет е велик акт. Моисей извежда робите, за да станат свободни. За посветените ще кажем, че както личи от заглавието, тук ще говорим за първо ниво на проникване в текста – митологичното. За да не си навлечем тяхната незаслужена критика, леко ще отметнем воала на второ ниво, където „Египет“ е материалният план, човешкият егоизъма... и ще спрем до тук.
По-голямата част от образованите хора по света са запознати с най-известният епизод от този „Изход“- писани са коментари, рисувани са картини, правени са екранизации и на големия и на малкия екран. Библейския проект е базов за юдео-христианската цивилизация и това как Моисей разтваря водите на Червено море, за да премине по дъното народът му, а след това безпощадните вълни поглъщат войските на Фараона, е отпечатано в съзнанието на милиарди хора. И не само юдеи, и не само християни.
Тази статия, обаче, както забелязахте от „странното“ заглавие има за цел да хвърли светлина на една от поизбледнелите страници от Единната традиция – „българската страница“. От окултна гледна точка, за Българския клон в историческия път на Бялото Братство (разбирай Единната Традиция) е говорил Всемирния Учител Беинса Дуно, работил в България в края на 19 началото на 20 век и познат на широката публика като Петър Дънов. Неговите ученици Влад Пашов и Боян Боев подробно изучават и пишат по този въпрос. Но това са втора и трета...и десета „страници“ от „Книгата“. Тук ще говорим за първта – митологичната.
„Нима има и „българска страница“ в митологията?!“
Да, има разбира се.
Малцина знаят, че Моисей и Орфей са учили в една и съща школа в Египет. И двамата създават духовни школи. За двете школи известният френски окултист Фабр д‘Оливие пише в увода към неговата книга „Златните стихове на Питагорейците“, Параграф II – „Орфей“:
„Колкото установките на Моисей били сурови и, трябва да отбележим, жестоки по форма и враждебни към науките и изкуствата, толкова установките на Орфей били блестящи, способни да завладяват умовете, благоприятни за неограничено развиване на въображението. В очарованието на радостта и празничното веселие били скрити ползата от неговите уроци и дълбочината на неговото учение. Нямало нищо по тържествено от празнуването на неговите мистерии...“
Какво казва нашата историческа наука за това. Нищо!
А защо е така?! Защо това не трогва никого от учените ни?! Та Фабр д'Оливие не може да спре ликуването си, очарован от Гения, написал „Свещеното Слово или Свещения Глагол, от които много са се ползвали Питагор и Платон“ и „Теогония, която повече от пет столетия предшества Теогонията на Хесиод“:
„...Чувствам се радостен да ви повтарям тази истина, въздавайки хвала на Орфей, на този изумителен човек, на когото Европа дължи своята засияла слава, с която ще блести още дълго време. Орфей е станал в и за Европа основател на поезията и музиката, баща на митологията, морала и философията; именно той е послужил за пример на Хесиод и Омир, освещавайки Пътя на Питагор и Платон...“
Езикът на Орфей е езикът на който говорим ние с вас, наречен с приемането на христианството СЛОВЕНСКИ, а след средата на XVII век СЛАВЯНСКИ (К.Ф.Калайдович, „Йоан Екзарх Български). Нашият език в различни варианти се говори от повече от 300 милиона души по света, а Учението на Орфей, дало езика на многобройни племена, оформени от него в народи, е унищожено или засекретено, като и в двата варианта нямаме достъп до него. И като контрапункт: замисляли ли сте се защо на езикът на тези, които според официалната история са разпространявали християнството 2000 години, говорят единствено те самите?! А от митологията на „бащата на митологията в Европа“ Орфей не е останало нищо в явен достъп.
С унищожени и скрити по частни колекции и секретни архивни материали няма как да работим. А и „кастрираните“ текстове, състоящи се от 15 – 16 изречения, като „Именника на Българските Владетели“, трудно може да наречем история и още по-трудно летопис.
Затова, когато ми се предостави възможност да чета и работя с преписите на спасените архивни документи от Волжка България, аз с радост се възползвах. Нали това е науката - да научаваме, да разширяваме съзнанието си, да се развиваме, да израстваме. За да може да споделяме мислите си. Основна привилегия на мислещите същества, не мислите ли?!
В началото на XX век, група български патриоти от Волжка България, започват да превеждат спасения от погрома по времето на руския император Александър III български архив на руски език. Помагали им последователи на граф Л.Н.Толстой, високо образовани за времето си хора. И няма как да е било по друг начин - по-голямата част от летописите и сказанията са били в стихотворна форма. Самият граф Толстой, живял в град Казан, завършил Казанския Университет, поддържал „българското движение“ с дух и мисъл и го финансирал.
В този архив се намира и митологичния поетичен епос „Чулман толгау“ – „Сказание за Чулман“ – Светлия дух на надземните и подземните води природните бедствия и катаклизми. Това сказание е фундамента на митологията, теогонията и космогонията на Тангризма. Епосът е записан от българския цар Кубан Боян в 154 година преди н.е. Царят е знаел епосът наизуст и го е пял на болярите си в продължение на три денонощия (а много от съвременните ни „водачи“ трудно биха си спомнили куплет от „Аз съм българче“. Тъжна ирония, както разбирате!) За Кубан Боян стихове е писал самият Атила. Кубан Боян е онзи „Старият Боян“, който търсят Васил Пундев и българските интелектуалци в първата половина на 20 век.
Митологичния епос „Чулман толгау“ е преведен на руски език от трьок български език (български тюрки) – езикът на волжките българи, езикът на Тангризма.
В това изключително произведение, в духа на Единната Традиция, почти 3000 години преди познатия на всички ни „Изход“ от Стария завет (4950 г. до н.е.), Българската Богородица Умай спасява един от българските родове, като се обръща към сина си Чулман, повелителя на водите и го моли да създаде БРОД през Черно море от мястото където се намират бедстващите, до полуостров Джалда (бреговата ивица, плажът на Джалъш – Чулман; Ялта, Крим).
Главата е 23 – та от „Сказанието за Чулман“. Българския род е родът на „сънджаците“( „Сънджак“ – Предкавказието).
Ситуацията, която се описва е повече от критична, на живот и смърт. Родът е нападнат от тъмните духове човекоядци – имегени. Води се жестока битка. В това противостояние се раждат митологичните образи на царицата Гимик, която е нападната и разкъсана на парчета, без да отстъпи, спасявайки сина си, принца наследник на царския род. Нейното име „Гимик“ ще остане в митологията като символ на женската самоотверженост. Образът на старецът Шила, „българският старец“, който независимо колко яростна е битката винаги оцелява. Той ще стане символ на българското мъжество и храброст. Образът на българския боен ред, изграден на принципа на вълчата глутница - първо старите воини, после мъжете, накрая юнощите. Образът на спасения български принц, спасен и откърмен от Вълчицата Богородица (и до днес празнуваме „Вълча Богородица“). Образът на Богородица - Умай, Айрам, Артимас (Артемида) превъплътяваща се в образите на Жерав (Турна), Кошута и Вълчица.
Да се обърнем към текста. След като в битката с тъмните духове геройски загиват всички мъже от рода, освен стареца Шила, принца Канджар, жените и децата, от пещерата, обител на Умай и нейната лична гвардия „умайджанки“ (амазонки), по таен подземен ход - „дурбун“, самата Закрилница, Богородица Умай повежда българите към спасителния БРОД, на брега на Черно море (Кара-Дингез):
(71) По този дурбун Умай извела хората направо до брега на Кара-Дингез и тук се обърнала към Чулман:
(72) „Чулман, синко мой, направи така, че аз, твоята майка, Бадж-Турун, да мога да преведа хората в Джалда!”.
(73) Чулман, дочувайки зова на майка си Аби-Айрам, пресушил морето и то станало до коленете на хората.
(74) Първа Турун-Аби тръгнала през морето, а след нея потеглил и целият народ...
(75) Имегените, разбира се, щели да забележат преминаването, но предвидливият Джалъш скрил брега с гъста мъгла...
(76) Когато преминали морето и се озовали в планините на Джалда, Умай разположила хората в една голяма пещера...»
Символът на този митологичен БРОД е оцелял почти 7000 години в живия език на руснаците, народите на Русия и бившите републики на Съветския съюз. „Морето му е до коляно!“, казват за тези, които са покровителствани от Висшите сили или просто са смелчаци и късметлии.
БРОД.
„Б-РОД. Изтичат водите и плодът с огромно напрежение, усилие и болка тръгва да си пробива път през родовия канал – към новия живот, към новото измерение, към новата Светлина, която само след миг за миг ще го ослепи. Във все още неразгърналите се алвеоли на белите дробове болката от налягането и триенето ражда усилието за онзи победоносен крясък, който ще извести, че Б-РОДЪТ, формирал волята за живот, борба и победа е преминат. Новият човек е вече част от Божия Български Род!“
От тук започва всичко.
