Списание „Сигурност“ вече няколко години на своите страници помества интервюта и статии, посветени на приятелския казахстански народ.
Днес все по-често говорим за Азия, за народите, които живеят там и си спомняме, че историята на българското племе, родовата ни памет са дълбоко вкопани в тази земя – люлка на земната цивилизация. Древният град Балх, изграден от арийци – наследниците на Афет, сина на Ной в памирското плато между планинските вериги Хиндокуш, Каракорум, Тянь Шан и Кункун е бил административен център на държавата Балх-ария – нашата прародина, откъдето е тръгнала династията Дуло по пътя си към днешните български земи.
В наши дни плановете и реалните усилия, които се влагат за синхронизиране на дейността на ЕврАзийския икономически съюз с китайската инициятива „Един пояс – един път“ подтикват десетки страни добронамерено да търсят взаимодействието и взаимоизгодното сътрудничество в името на добруването на своите народи и просперитета на държавите си. Но тези планове поставят и нови изисквания, при които първостепенно значение придобива нашата готовност и решителност активно да участваме в строителството на този нов, полицентричен свят, борещ се с паразитизма, диктата и двойните стандарти в международните отношения. А за тази цел трябва да се познаваме, да се сприятеляваме, да търсим това, което ни обединява и ни прави по-силни!
В края на 2020 година, в редица страни, бе отбелязан важен юбилей – 185 години от рождението на Шокан Уалиханов – изключителен син на казахския народ, просветител и демократ, пътешенственик-изследовател, етнограф и филолог, който с краткия си житейски път оставя значима диря в историческите процеси на опознаване, сближаване и взаимното проникване на великата руска култура в битието и самопознанието на едни горд и самобитен народ, наследил от най-дълбока древност великите традиции на човечеството.
Шокан Уалиханов е роден през ноември 1835 година в градчето Кушмурун, Кокшетауска (днес Северо-Казахстанска) област в семейството на старшия султан-управител Шингис Уалиханов, полковник от руската армия, един от влиятелните и образовани за времето си хора. След завършване на първоначалното си образование в родния си аул, Шокан постъпва в сибирския кадетски корпус в гр. Омск, Русия. Кадетският корпус, основан през 1730 година е дореволюционно закрито военно учебно заведение за децата на руските офицери. Показал изключителни способнисти, 22-годишният Шокан Аулиханов е избран за действителен член на научното Всеруско географско дружество и като такъв в периода 1858-1859 година осъществява своето знаменито пътуване в Кашгария, Китай, донесло му признанието на смел пътешественик и перспективен учен. Неговите научни трудове по история и география, както и получената информация за начина на живот на народите от Източен Туркестан е публикувана в престижни научни издания в Русия, Германия, Франция и Англия.
От края на 1859 г до 1861 г. Ш. Уалиханов живее в Санкт-Петербург и е на работа в Генералния щаб на руската армията, а по-късно в Азиатския департмент на Външното министерство на Русия и в Руското географско дружество. Научните му търсения са били съсредоточени върху съставянето на карти на Средна Азия и Източен Туркистан, в подготовката и издаването на трудовете на известния руски учен К.Ритер, в обобщаването на материали по география, етнография и история на Средна Азия и Казахстан. През същия период той е изнасял лекции, посветени на Източен Туркестан, Тянь-Шан и Киргизия в Петербургския университет.
В своята научна и преподавателска работа младият учен се е ръководил от разбирането, че „за нормалното израстване и развитие на народите са необходими преди всичко свобода и знания“ (Ш. Уалиханов). Цялата негова дейност е белязана от мисията му да носи просвета и образование на хората, и най-вече на младежта. Той дълбоко и вярно е осъзнавал историческата необходимост от взаимното сближаване между Русия и Казахстан, за да може неговият народ възможно най-бързо да заеме мястото си след развитите народи в света. В същото време Ш. Уалиханов решително се е противопоставял на царските колониални, а така също и на местните власти, позволяващи си беззакония в казахската степ „Във всяко действие на руските началници киргизците виждат единствено и само злото посегателство върху тяхната свобода и привилегии“ – пише той за реакцията на обикновените хора от действията на степната царска администрация. „С местните султани и богаташи аз не съм в добри отношения, – споделя той в едно от писмата си, – защото те лошо се отнасят към своете бивши роби... и неведнъж съм изисквал те да им заплащат справедливо за положения от тях труд и да се отнасят към тях като към хора, защото в противен случай ще отговарят пред закона. Затова пък със степния пролетариат аз съм в силна дружба и бързо намираме взаимно разбиране“.
Уалиханов е първият учен, който е възпроизвел в писмен вид героичния киргизски епос „Манас“, съпровождайки го с историко-литературен анализ и частичен превод на руски език. Според Уалиханов „Манас“ е „националната светиня на киргизкия народ,.... превърнал се в енциклопедичен сборник на всички киргизки митове, приказки, предания групирани в едно историческо време и естествено свързани с една историческа личност – юнака Манас. Това е нещо като степна Илиада. Начинът на живот, обичаите, нравите, географията, религиозните и медицински познания на киргизците, както и техните отношения с другите народи са намерили отражение в тази мащабна епопея“. Дълбоко познавайки източната, руската и западно-европейска литература Уалиханов изследва в дълбочина и в сравнение художествените паметници на казахската и киргизка култура. Връх в неговата научна дейност са трудовете, написани в резултат на Кашгарската му експедиция 1958-1859 г., като особен интерес представлява работата „За състоянието на Алтишар или шестте източни града на китайската провинция Нан-Лу“ (в Малка Бухария), която съвременниците му обявяват за приносно географско откритие.
Дълго време източната част на Китай е била загадка за науката. Освен знаменития мореплавател Марко Поло и холандския пътешественик Гоес, на никой не се е отдавало да пребивава по тези места. Опитите на учените изследователи Конъли, Стодтард, а по-късно и Шлагинвейт не са се увенчали с успех. Свирепите властници по тези места, съобразно дивашкия си обичай са умъртвявали чуждите си гости. Отправяйки се в опасното и пълно с неизвестности пътешествие, Уалиханов се превъплащава в „търговеца Алимбай“ и в продължение на десет месеца успешно играе тази роля.
Научният подвиг на Уалиханов се е превърнал в явление не само в руските научни среди. Научните трудове на Уалиханов, посветени на този неопознат регион на планетата се печатат и в Лондон, и в Берлин. В предисловието към английското им издание четем: „...Сред отчетите за пътешествията в Средна Азия, представени тук, особено място принадлежи на съобщенията на капитан Уалиханов „За Джунгария и Източен Туркестан“. От времето на Марко Поло и на йезуита Гоес нито един европеец, с изключение на А. Шлагинвейт, доколкото ни е известно, не е попадал в тези страни. Той, който е и офицер на руска служба, и отлично образован човек, син на казахски султан е израснал в родната степ“. В съобщение в немско списания за пътешествията на Уалиханов в Кашгария е отбелязано, че „господин Уалиханов... е единстнвеният от европейците, освен нещастния Шлагинвейт, който е стъпил на тази земя“. Такова е било широкото признание на руската и световна общественост за научните постижения на първия казахски учен Ш. Уалиханов.
Любовта към родната земя, дълбоката му връзка с народа превръщат Уалиханов във велик казахски пророк, който е виждал далеч в бъдещето. Цялата дейност през краткия му 33-годишен житейски път е пропита от страстното желание да просвещава народа си, да го приобщава към съзнателно участие във формирането на собствената му съдба, към развитието на националната култура в приятелско съдружие с руската култура. Наложените от Уалиханов традиции намират своето потвърждение и в извървяния историческия път от Казахстан. Уалиханов е бил част от прогресивната интелигенция на своето време, забележителен патриот, учен, просветител, който изцяло е отдал целия си живот в служба на своя народ и родина.
Отбелязвайки живота и делото на Шокан Уалиханов, неволно си спомняме, че през ХIХ век човечеството също е било в период на смяна на модела на своето развитие, пред каквато перспектива сме изправени и днес. Но навлизайки в бита и ежедневието на хората, за разлика от днешните времена, капитализмът тогава се е радвал на вдъхновението на прогресвната общественост, генерирал е надежда, че идва нещо ново, истинско, свободно, зачитащо човешкото достойнство и общоприетите морални ценности... Общият духовен подем е раждал нови герои, нови талантливи произведения, нови идеи и нови смели решения, безгранични духовни приятелства.
По време на службата си като офицер за специални поръчения на генерал-губернатора на Западен Сибир, Шокан Уалиханов се сприятелява с великия руски писател Фьодор Достоевски, който през 1854 г., след излежаването на четиригодишната си присъда в Омския затвор е въдворен в казахската степ, в гр. Семипалатинск. Въпреки, че любимият на папа Франциск писател Достоевски е бил с 14 години по-възрастен от Уалиханов, между тях се установяват изключително топли приятелски отношения и трогателна дружба. В едно от писмата си до Уалиханов Достоевски пише: „Аз така ви обикнах, че мисля за Вас и Вашата съдба по цели дни. Разбира се, в мечтите си аз виждам прекрасното Ви бъдеще. Но сред мечтите ми е действителността, а тя е, че Вие сте първият от Вашето племе, който е достигнал европейско образование. Даже само този факт е поразителен, осъзнаването му възлага върху Вас и отговорности... В допълнение към това, съдбата е сътворила от Вас прекрасен човек, дала Ви е и душа, и сърце...“. И скрени и с илни д уми, к азани в казахската степ, далеч от аристократичните салони на Москва и Петербург, от един гениален интелектуалец, търсещ духовно братство с най-добрите представители на малките, колониални народи в името на общото човешко благо и непреходните морални ценности.
Спомняме си и думите на Достоевски, написани в публицистичния му „Дневник“ през 1877 година за отношението на великия руски народ към стремежа на българските им събратя към свобода и съборност: „Защо го правим? (за участието на руския народ в Руско-турската война 1877/78 г.- б.а.). За да изживеем висш живот, велик живот, за да осветим света с велика, безкористна и чиста идея, за да въплътим и създаден, в края на краищата, велик и мощен организъм на братски племенен съюз, и да създадем този организъм не с насилие, не с меч, а с убеждение, с пример, с любов, с безкорстност; за да въздигнем малките сили до себе си и те да почувстват майчиното ни призвание – това е целта на Русия, това е нейната изгода, ако щете! Ако нациите не живеят с висши, безкористни идеи и висши цели за служение на човечеството, а само за да обслужват собствените си „интереси“, то тези нации, без съмнение, ще загинат, ще се вкоченят, ще останат без сили и ще умрат. А няма по-високи цел за Русия от тази да служи безкористно на славяните, без да търси от тях благодарност и да помага за тяхното нравствено (а не политическо) обединяване в едно цяло“.
Във времена като настоящите, честните и мислещи хора по целия свят търсят духовно единение, за да намерят брод през стихията на бездуховността, на обезсърчаващата меркантилност, на задущаващата „свобода“ навсякъде и във всичко така, че планетата на духа да свързва в едно търсещите и вярващите в доброто, в солидарността, в приятелското рамо и всепобеждаващата истина. Така, както е било в отношенията между Лев Толстой и Махатма Ганди, Ромен Ролан и Георги Димитров, Достоевски и Шокан Уалиханов!
Приятелите ни са тук, около нас! Да се намерим и прегърнем!
