СЪБИТИЯ

Тя се  издава 35 години след покушението над папа Йоан–Павел ІІ и 30 години след оправдаването на Сергей Антонов и другите двама български граждани обвинени, че са извършители на това покушение. Да припомним на младите читатели:

Покушението на папа Йоан–Павел II се извършва на 13 май 1981 г. на площад „Свети Петър“ в Рим от турския терорист Али Агджа, член на турската терористична организация „Сивите вълци“. На 22 юли 1981 г. Римският градски съд осъжда Агджа на доживотен затвор и той е изпратен в затвора „Асколи Пичено“ да излежава присъдата си.

След една година западните разузнавателно–пропагандни центрове, начело с ЦРУ започват тайна операция, която да припише покушението на българската Държавна сигурност и по този начин да се компрометират България и социалистическите страни пред световното обществено мнение. Тя започва със статия на американската журналистка Клеър Стърлинг в сп. „Рийдърс дайджест“ и нейната теза се поема от мощната западна пропаганда. Същевременно Али Агджа е обработен в затвора и започва да говори пред италианските власти, че покушението е извършил с помощта на българската Държавна сигурност.

При тази обстановка идва и следващата стъпка в операцията – на 25 ноември 1982 г. е арестуван зам.–директорът на бюрото на българската авиокомпания „Балкан“ в Рим – Сергей Антонов с обвинението за съучастие в покушението срещу папата. Обвинени са и още двама дипломати в посолството (Тодор Айвазов и Жельо Василев), които по това време са в България и естествено не се завръщат в Рим. Вместо да му се докаже вината, Антонов е заставен от римския съд да доказва своята невинност. При неговата честност, скромност и стеснителност, попаднал в затвора и три години непрекъснато разпитван, крачката до изпадане в депресивно състояние е малка. Той е неадекватен, не може да се съсредоточи, понякога не може да говори и да се изразява и отчаяно мълчи. Единственото, което прави на проведения процес, е да повтаря „Аз съм невинен“ или „Това са измислици“. Смята се, че е подлаган на обработка с психотропни  препарати, за да бъде сломен психически. На процеса, започнал през май 1985 г. и завършил през март 1986 г., Сергей Антонов и другите двама българи (съдени задочно) са оправдани „поради недостиг на доказателства“. С тази формулировка италианският съд се измъква от абсурдния съдебен случай, в който е забъркан, и който очевидно провежда тенденциозно.

По повод на делото срещу Сергей Антонов и другите двама български граждани българската държава полага неимоверни усилия, за да се противопостави на тези обвинения и изчисти името си пред световната общественост. Води се паралелно разследване в България, доказващо тяхната невинност. Провеждат се най-различни мероприятия в тази насока, в които  важна роля заемат разузнавателните и контраразузнавателни служби. Те  събират информация по своите канали, показваща абсурдността на обвиненията, предават я на българските медии или пък организират тяхното публикуване в западните средства за масово осведомяване. Те са в основата на редица пропагандни мероприятия на нашата страна, на пресконференции, публикации, документални филми.

Целта на тайната операция, обаче е постигната. Тя успя да натрапи тогава сред световната общественост убеждението за връзката на България с атентата. Загубите са не само морални, но и материални. България става жертва на световния двубой между двете системи, в който тя бе верен съюзник на Съветския съюз.  

След промените в България, през 1993 г. италианският министър–председател Джулио Андреоти заявява пред българския президент за българското участие в атентата срещу папата: „Не вярвайте на тези глупости. България изобщо не е замесена в тази работа. Българското участие е измислица на американските служби. Тогава това им беше необходимо. Студената война беше в разгара си“. През 1995 г. Мехмед Агджа признава, че българи не са участвали в покушението срещу папата. През 2002 г. папата, по време на пребиваването си в България, заяви че не вярва в участието на българи в неговото покушение. Висши служители на ЦРУ и конкретно проф. Мелвин Гудман признават, че ЦРУ се възползва от  покушението срещу папата, за да проведе мощна пропагандна акция срещу Съветския съюз и социализма.  

За всичко това и най-вече за живота и нерадостната съдба на Сергей Антонов се разказва в книгата на двамата бивши разузнавачи. Но вече с най-големи подробности касаещи: ареста на Сергей Антонов, неговия престой в затвора и  под домашен арест, поведението на италианските магистрати, прокурори и съдии, на адвокатите– защитници на Антонов, поведението на Али Агджа по време на процеса, самият процес. И разбира се пишат най-много за страдалческата съдба на Сергей Антонов. Спират се подробно на неговото психическо състояние с убедеността, че той е обработван. Авторите смятат, че Антонов приема най-правилната тактика  по време на разследването и процеса – да се защитава чрез мълчание и пълно отрицание на всички обвинения. Според тях тази защитна теза се оказва печеливша. Те анализират също позицията на папата по отношение на покушението с основната мисъл, че той оневинява българите твърде късно.

В отделна глава авторите посочват отношението към случая с „българската следа“ на висши чужди и български държавници, политици, общественици, дипломати, журналисти, а също и на български емигранти.

Те разкриват и как България организира защитата на Сергей Антонов, а и на България от обвинението в покушението – от пълна изненада и неподготвеност за обвинението до мобилизиране на всички възможни държавни, обществени и пропагандни институции в страната. За целта се създават три  комисии, които да и ръководят цялата дейност по защита името и честта на България. Една от тях е на разузнаването, което поема голяма част от тежестта в разобличаването на антибългарската кампания и защитата на Сергей Антонов.   

Авторите проследяват съдбата на Сергей Антонов и на другите двама българи, обвинени в покушението  срещу папата и на други лица  замесени в случая, след процеса и до наши дни. Те с голяма болка говорят за нерадостния край на Антонов – изпаднал в депресия, забравен от държавата. За тях той е и мъченик, но и герой, който устоява на изключителния натиск и принуждава италианския съд да даде по същество оправдателна присъда. Те смятат с основание, че държавата е длъжница  на Сергей Антонов и обществото ни трябва да се отнесе с по-голямо уважение и почит към неговия живот и дело.  

Авторите са на мнение, че  за случая с „процеса на века“ трябва да се говори, защото  и досега България търпи последиците от този удар по нейния престиж и авторитет. Те посочват, че през 2015 г. в Полша медиите отново подемат  въпроса за „българската следа“ в покушението срещу папата и смятат, че нечистоплътни сили ще продължат да експлоатират тази тема. В потвърждение на това ще посоча излязлата през 2013 г. книга на  пастор Ангел Пилев „Пастори–агенти на ДС“, в която той  два пъти заявява, че щатните служители на ДС са „ръководили“ и „извършили“ атентата срещу  папа Йоан–Павел ІІ. Ето защо смятам, че книгата е актуална и по този проблем трябва да се продължи разкриването на истината до пълната реабилитация на България.

Атанас Кременлиев е роден през 1934 г. в с. Кашина, Санданско. Завършил е философско-историческия факултет на Софийския университет. Работил в разузнаването (Първо главно управление), ръководил е контраразузнавателния отдел в него. Пребивавал е осем години в Австрия. Публикувал е няколко книги за неговия род и роден край. През 2011 г. издава мемоарната книга „Из лабиринтите на българското разузнаване“.

Марин Петков (1945-2015) е роден в София. Завършил е Юридическия факултет на Софийския университет. Работил в разузнаването, където се пенсионира като началник на отдел. Пребивавал е под дипломатическо прикритие в посолствата на България в Италия и Мексико. Докато е пребивавал в Италия е бил водещ офицер на Сергей Антонов, с когото остават приятели до смъртта му.