brodbg.com | БРОД ЗА БЪЛГАРИЯ
   

Клуб Сигурност – Обзор 2/2018

Брод за България 10 Април 2018 

Представянето на новия 2-ри брой за 2018-та година на сп. Сигурност заложи на дневен ред актуални теми от вътрешнополитически и международен характер, които въпреки многообразието си биха могли да се обобщят от видимата нуждата от единство.

Лазар Мурджев:

Уважаеми приятели, след един много активен месец, имаме един провокативен брой. Има три ябълки, които са променили съдбата на света – тази, която отхапа Ева, онази, която удари Нютон по главата и настоящата на Джобс, която стимулира глобалната формация на нашите обществени отношения. Корица, с почернената българска съдба – отхапаната златна ябълка, която все още, независимо от съдбата си, е с всичките стойности на своята същност, дълбочина и вкус, и бъдеще, което, дори отхапано, разчитаме, че бихме могли да удържим в нашите дни… Асоциацията с дядо Добри и с духовността на българина пред вяло-либералния глобален замах, активно ангажиран в страниците през Истанбулската конвенция и през динамиката на изтеклите седмици, в които Истанбул не само присъства, а ни атакува от всички посоки – от Св. Стефан, от конвенцията, от Варна…

Зоната за каузи и идеи, наречена БРОД за България, формира основна своя задача „Единение на нацията”. Стигнали сме до отговора как. Искаме да го направим съвместно с единствената възможна институция – Президента на Република България. Защото той има това вменено конституционно право да едини нацията. Единствената нормална позиция, изказана от всички институции през целия период, беше неговото изложението на президента на паметника на Одринци. Две неща бяха абсолютно категорично формулирани от Румен Радев – първо, че българските политици на този ден трябва да са на паметника на Одринци. Втората категорична формулировка е, че геноцидът над тракийци, е европейски въпрос. 

Ние считаме, че отношението ни по Истанбулската конвенция ще продължим да го коментираме. Тази реакция на България, дали е по инстинкт, дали е по чувство за самосъхранение, дали поради ген, е първата и единствена от 25 години достойна реакция на българите, без команда, без агитки, без партии и позиции. 

Нека да видим къде и в какво можем да бъдем заедно, а не в какво се разграничаваме. Ние сме се формулирали като обществен дискусионен форум. Ние трябва да говорим. Ние търсим последователи – непартийни. Търсим съмишленици – човешки, нравствени, нормални.

Има мизерия на философията. Има едно технократско общество и цивилизационен бум. Покрай този индустриален свят – нормалното, човешкото деградира и няма дебат. Опитваме се този дебат да го изведем тук, сред нас, търсейки нормалност, идентичност, добродетелност, в която да тръгнем и да можем да бъдем заедно, за да търсим възможността за единение.

Проф. Евгений Сачев: 

Днешният ден е наситен с много паметни събития. Истанбулската конвенция и пренията около нея отново вълнуват и ще вълнуват българското общество. 

29 март е денят на военноинвалидите и на пострадалите при изпълнение на служебния си дълг. На този ден 1986 г. Римският наказателен съд връчва обвинителния акт срещу достойния българин Сергей Антонов, обвинен както е известно за покушението срещу папа Йоан Павел II. На този ден през 2004 г. Република България, заедно с Румъния, Естония, Латвия, Литва, влизат в НАТО.

Днес е и денят на нашите сънародници - бесарабските българи.

Изключително ценен е материала на проф. Орлин Загоров, озаглавен „Към нов цивилизационен модел“. Мога да кажа само, че той развива своята теза в позицията, че бъдещето не само на България, но и на целия свят, трябва да се развива върху взаимодействието човек-човек, човек-общество и човек-природа – кумулативна, едновременно действаща връзка на тези основни компоненти. Ако това не стане, той се безпокои, че може да се стигне до световен конфликт.

Проф. Валери Стефанов: 

Обсъждаме едно списание, което носи названието „Сигурност“. То е възможно, не само защото тук са се събрали хора, които са угрижени за сигурността, а защото съществува фундаментална несигурност. И затова, бидейки във фундаменталната несигурност на своя кратък живот, било индивидуален, било цивилизационен, ние си съграждаме политики на сигурността. Списание „Сигурност” говори за форми на несигурност. Ако прочетем внимателно този брой ще видим, че статиите в него говорят за различни форми на несигурността.

Ние сме сигурни в своите тела, в своята телесна идентичност, Истанбулската конвенция ни казва да не бъдем чак толкова сигурни. Т.е., че тази телесна идентичност е силно проблематична и зависима от различни фактори – фактори на средата, фактори на възпитанието, фактори на свободата. Това, което списанието отстоява в тази посока, е че ние ще се държим малко по-консервативно, ще отстояваме една идентичност и ще наричаме своята човешка идентичност по начин, по който решим да се самоопределяме, а не по начин, по който решат да ни възпитават. Истанбулската конвенция наистина е един много важен сблъсък в съвременния свят, защото той засяга базисни параметри на човешката идентичност.

Сигурност е да влезеш в някаква общност, да се съюзиш с някого, да си увеличиш силата. Да влезеш в общност означава да потърсиш силата на другия. Ето и ние, като национална общност и като държава, влизаме през историята си в различни съюзи – дали в един пакт, дали в една ос, дали във Варшавски съюз, дали в ЕС. Цялата ни история е влизане в съюзи, за да си осигурим сигурност и обикновено исторически сме се проваляли в този си избор да си осигурим сигурност.

Европейското ни семейство по някакъв начин не излъчва сигурност. И там има тревожност и съмнение.

В статията на Георги Вацов също има едно питане относно сигурността – влезли сме във военен съюз, в НАТО. До колко този военен съюз излъчва сигурност и до колко разколебава понятието за сигурността? Влезли сме в сигурността на разума, но разумът е фундаментално разколебан през XX-ти век, и още повече през XXI-ви век. 

В статията на проф. Нако Стефанов четем за труда като е фундаментална човешка ценност. Той ни е направил хора. В същото време ние непрекъснато проблематизираме своето отношение към труда, виждаме го като нещо, което ни отнемат, което ни съсипва, като черен труд. В разработката на проф. Стефанов за лумпенпролетариата и лумпенсоциализма виждаме, че е настъпило едно квази избавяне от труда, първо чрез маргинализация на една част от т.нар. трудови хора, чрез изтеглянето на ценностния импулс и въвеждането на престъпността в тази прослойка. Това са само няколко зони на несигурност – тялото, семейството, съюзи /били те политически или военни/, разума, труда – фундаментални човешки неща, които са проблематизирани и списание „Сигурност” по някакъв начин говори за тях. И тук питането на списанието е следното – в зоната на това фундаментално разколебаване на ключови ценности какво да се прави? Как да се изгради един по-стабилен, по-обещаващ свят?

В статията на проф. Орлин Загоров този цивилизационен модел, който е свръх информационен и свръх технологичен трябва да бъде, така да се каже, балансиран с нова хуманистична визия, хуманистична философия. Аз мисля, че, да, подобен баланс е нужен, но не трябва ние да го изобретяваме, защото той е изобретен през XVIII-ти век от Лесинг и Мозес Менделсон. Tе са разсъждавали върху абсолютизацията на различията, те са се опитвали да изгладят различията. Т.е., има една фундаментална идея за споделеност и за единство. Второто важно нещо, за което са разсъждавали родителите на понятието хуманизъм, е идеята за монопол върху истината. Те са оспорили монопола върху истината. Оспорва се абсолютизма на истината. Така човечеството е заживяло в един друг проект. Ние сме наследници на този проект и днес живеем в него. Ние сме изобретили трансхуманизма. И ако чрез принципите на хуманизма се опитаме да опонираме на трансхуманизма, мисля, че имаме много силни аргументи. Списание „Сигурност” се опитва да отстоява не идеологически принципи, не идеологии, поне аз така го виждам и така участвам в това. А се опитва да отстоява принципи на хуманизма, на хуманността, на това, че никой няма монопол върху истината, че няма една единствена истина, защото XX-ти век се провали именно там. Затова, когато говорим за сигурност, вероятно все повече трябва да говорим за сигурност не просто на един регион, а да говорим за сигурност на цялото човечество. Т.е. да се върнем към онези корени на хуманизма, които са ни казали, че ако не се справим с демоните в себе си, демоните ще се справят с нас.

Проф. Нако Стефанов: 

Несъмнено днес сме свидетели на една дълбока криза на този системен неолиберален капитализъм. И една от проявите на тази криза несъмнено е този лумпенпролетариат и лумпенсоциализма, който създава този неолиберален капитализъм. Истанбулската конвенция също е проява на тази криза. Това е начин обществото да не се занимава с реалните си проблеми, а да бъде вкарано в един друг път, да бъде атомизирано, именно по пътя на тези полови различия. Това, което обаче може да ни радва е, че в нашето общество се създаде един нов консенсус – консенсуса на това, че ние сме срещу Истанбулската конвенция. Това е много радостно, че 30 години нас ни промиват, промиват, промиват, но българинът остана достатъчно трезв, за да бъде единен срещу опита да отнемат децата му. Защото това е борба за нашите деца.  

На фона на цялата тази системна криза, ние виждаме тази хибридна война, която се води. И тя има своите горещи точки и много различни прояви – това, което наблюдаваме със Скрипал е част от една психо война, която се води срещу руския елит и народ. Горещите точки са Украйна, Сирия и дано съм лош прогнозист, но една гореща точка ще се опита да бъде и тук, на Балканите. Това, че България не подкрепи изгонването на руски дипломати, също ми дава надежда, че не всичко в България е изгубено.

Проф. Бончо Асенов: 

Най-голямата провокация срещу социалистическа България е опитът за убийството на папа Йоан Павел II. Най-голямата жертва в личностен аспект беше Сергей Антонов, в обществен, политически, икономически и морален аспект – бе България. Другата провокация на специални служби пак към социалистическа България беше случаят с Георги Марков. Случаят с Литвиненко беше чисто анти руска провокация на английските специални служби. Литвиненко този път е отровен с полоний. Сякаш един и същи сценарист е писал всичко. Абсолютно повторение на случая Георги Марков и този с Литвиненко. В случая със Скрипал за трети път, по същия начин, действат английските специални служби. Това, което ме изненадва при Скрипал, е мащабността на тази провокация. Тя ми напомня по-скоро повода за началото на Втората световна война. Дали това няма да бъде повод за една нова гореща война?

Горан Симеонов:

Смятам, че е време в английските служби да се сменят сценаристите. Отличителното на случая със Скрипал – това е първото активно мероприятие с интернационален характер. Досега повечето случаи бяха двустранни, тристранни, тук наблюдаваме целия Запад срещу Русия. Важното в контекста е, че ако не засилим позицията си, ще загубим за пореден път възможността България да бъде мост и връзка на Запада с Русия.

Ген. Тодор Бояджиев: 

За мен отчайващото е, че има повсеместно, глобално опростенчество, смъкване на съпротивителните сили. И това, че международните отношения паднаха толкова долу, а успяват да влияят, крие голямата опасност да стигнем отново до горещ сблъсък, защото разумът, който може в един момент да въздържи от фатална стъпка, изчезна.

Всички професионалисти знаят, че всяко едно активно мероприятие е като бумеранг – ако не е изпълнено професионално, то се връща и те удря. Случвало се е в българското и във всяко разузнаване. Какво толкова постигнаха Англия, Америка и Запада с това активно мероприятие? Че консолидира руската нация и Путин беше преизбран с рекорден брой гласове, с най-високия процент на подкрепа. Но това не е добре, защото консолидира руската нация на база на заплаха, на база на това, което може да се случи и ще я консолидира още повече в бъдеще. Стрелката вече е толкова близо до дванайсетия час, че се боя, че е по-близо, отколкото при Карибската криза. Тогава часовникът беше върнат назад, защото руснаците успяха да задействат разузнавателен информационен канал чрез своя агентура. Много се страхувам, че сега няма да се оправят с обаждане.

Наистина навлязоха в една сериозна фаза. Силно съм притеснен и силно съм разочарован от непрекъснатия спад на професионализъм, не само в България, стискам палци, дай Боже, да вдигнат телефона и да кажат „Гаврилов” е тук.

Един от големите фалове, според мене, е, че методите, формите и средствата, които използваха в противопоставянето си специалните служби, особено в сферата на активните мероприятия, се оказаха леснодостъпни и ги взеха на въоръжение политическите елити, партиите, движенията, джендърите… и се появява Истанбулска конвенция.

Тракийският въпрос, който бе засегнат на срещата във Варна между премиерът Бойко Борисов, Доналд Туск и турския президент Реджеп Ергодан, като изразител на нашето национално единство, сигурност и суверенитет, предизвика дискусия и консолидира членовете на клуб Сигурност в защита на многостранния /европейски/ характер на каузата на тракийци, както и нашето място и роля в "европейското семейство".

На варненската среща има частичен успех и той е, че не се затвори канала за диалога, защото прекъсне ли се, Бог знае какво и как ще направи Ердоган. В същото време, всичко, което се прави, за да се прекрати диалога с Русия, е на другия фронт. Няма ли диалог, сигурността, за която говори проф. Стефанов, твърдо се превръща в несигурност. 

Относно тракийския въпрос - тези въпроси са затлачвани от толкова години. Има комисии, които не си вършат работата. Българското правителство не взема позиция. От Бойко Борисов се очакваше като премиер да покаже на Ердоган, че държавата има позиция и че след няколко месеца българският президент ще говори с него със същия тон, със същия език. Бойко Борисов показа на присъстващите от Европейския съвет и на Ердоган, че българското правителство няма позиция. Това е проблем на ЕС, има две резолюции на Европарламента, които казват „Ако Турция иска ЕС, трябва да си реши проблема с гърците и Тракийския проблем”.

Полк. Илия Милушев: 

Списани „Сигурност” винаги е провеждало алармистка политика, в аванс алармира за съществуващи и предстоящи проблеми, за да може да се овладяват своевременно.  ЕС не е непременно нещо изключително лошо. Ние сме членове на ЕС - това е стратегически избор. Нека се зарадваме на това, което имаме. 

Д-р Тихомир Стойчев:

Нещо, което сме започнали в това списание – Националната доктрина. От първите броеве мнозина от нас писаха по този въпрос. Когато говорим за срещата във Варна – символния капитал на нацията го ограбват в деня, когато отбелязваме Одринската епопея, се провежда такава среща, на която Ердоган ни диктува условия…, а символният ни капитал също е част от Националната доктрина.

В оценката на сигурността в доклада, който беше четен и приет в НС, всички неправителствени организации се превръщат в обекти на нашите служби. От всички тези организации декларативно, бихме могли да услужим на политическите субекти да навлязат в същината и дълбочината на проблемите и да почувстват отговорността на взиманите решения. Да предупредим за опасностите за развитието на външнополитическите отношения на България, за международните отношения, че ние наистина рискуваме да скъсаме всякакъв коридор за диалог с нашето историческо минало, рискуваме естествено икономически, рискуваме и политически… А неправителствените организации не са търсени в диалога с политическите субекти, което е много лош знак.

Радко Ханджиев:

Последните 20 години ние имаме ликвидиране по същество на институциите, суспендирана конституция и нелегитимност на властта.

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

  „Брод за България”   ©2018 Всички права запазени.
Общи условия | Рекламирайте тук