Владимир Константинов е роден през 1950 г. в София. Завършил е история и философия в СУ“Св.Климент Охридски“. През 1976 г. постъпва на работа в Четвърто управление на Държавна сигурност /оперативно-техническото управление/, а от 1978 г. работи в разузнавателното управление на Държавна сигурност – Първо главно управление. Ползва няколко езика. Бил е на работа в Резидентурната група на ПГУ в Италия от 1983 до 1992 г., и от 1993 да 1997 г. в Полша, когато е пенсиониран. След това работи в частни охранителни и други фирми и в Националната здравноосигурителната каса. През 2018 г. издава книгата си „От първо лице за някои служби“/206 с./.
Издателство „Изток-Запад“ ни представи през юни 2018 г. поредната книга написана от български разузнавач. В нея Владимир Константинов разказва за своя престой и работа в разузнавателното управление на Държавна сигурност. Написана увлекателно и четивно книгата ни потапя в света на разузнаването и дипломацията, които авторът ни представя интелегентно, вече от позициите на отминалите години. Което не му пречи не само мъдро да отсее спомените си, но и да изрази своите чувства и настроения относно премеждията през които е преминал той, българското разузнаване, министерството на външните работи, малка България.
В книгата си Константинов се е раздвоявал между двете си същностти – като дипломат и разузнавач. Но това е съдбата на всеки разузнавач действащ в чужбина под дипломатическо прикритие. Който е трябвало да изпълнява задълженията си като дипломат на добро професионално равнище и в същото време да изпълнява задачите, които са му поставени от разузнавателния център – да събира политическа и друга информация за страната, в която се намира и да провежда активни мероприятия в полза на България. Константинов проявява характерното мълчание на разузнавача, когато трябва да говори за неговата истинска дейност и е дал предпочитание на дипломатическата си дейност.
Всъщност това са къси разказчета, да ги наречем есета, или както Константинов казва „едно четиво, малко рошаво, малко неподредено, но споделено откровено, с радост и мъка, за да не се изтрие във времето“. Те сякаш са дадени хаотично, той скача от година в година, от едно към друго събитие и премеждие, от една към друга история. Но като цяло в този външен хаос има една подреденост, един разказ за трудните времена на българските дипломати-разузнавачи по време на Студената война и още повече в първите години на т.н. преход след 1989 г.
И Константинов ни разказва увлекателно за перипетиите, които е имал в чужбина, за проблемите, които е разрешавал като дипломат и конкретно като културно аташе в българското посолство в Италия от 1983 до 1992 г. Споделя редица случаи от дипломатическия живот. От неговия разказ проличава не само ерудирания и начетен дипломат, но преди всичко изключителния му професионализъм. Който е подчинен на основната задача на дипломацията – да защитава националните интереси на страната, която представлява.
Започнал първият си мандат в Италия по времето на изключително мощната антибългарска пропаганда с обвинението, че сме се опитали да убием папата, Константинов разказва за тежката атмосфера при която е работил, за неимоверните трудности които е срещал в дипломатическата си дейност и за това как при тази враждебна атмосфера той и неговите колеги от посолството са правили всичко възможно, за да отхвърлат обвинението срещу България, да неутрализират антибългарската кампания, да защитят и опазят Сергей Антонов. Той ни споделя за срещите си с папа Йоан Павел II, за трудностите около честванията на 24 май в Рим, за неутрализирането на антибългарските публикации в италианските медии. Подробно се спира на драмата на Сергей Антонов, когото лично е охранявал и пазел по време на над двегодишния му домашен арест в Рим и го е придружавал до София след освобождаването му.
Константинов разказва и някои интересни случаи от престоя му в Италия. Как например разузнаването благодарение на събраната информация е предпазило България и лично Тодор Живков от сключване на неизгодна концесия с Либия за търсене на нефт и газ в нейната пустиня срещу 650 млн. долара. Или как през 1991 г. новите управляващи в България пропускат да вземат 3 милиарда долара безлихвен 20-годишен заем от Малтийския орден/Античен/. Автентичен е разказа му за перипетиите около вилата на оперния певец Борис Христов, която успява да превърне в Дом за изкуство и култура. Интересни са спомените му за това как български културни дейци и спортисти са използвани тогава като посланици на България в Италия и чрез тях е възстановяван загубения авторитет на страната след годините на „българскатка следа“ в покушението срещу папата. Също за отделни италиански интелектуалци – писатели, журналисти, художници, скулптори, които безрезервно са защитавали и помагали на малка България в тези тежки времена. За провеждани културни мероприятия в Италия печелили симпатиите на италианците към нашата страна. Споменава редица италиански и български политици, а също съвместни мероприятия от този период. Опознал добре Италия и италианците той пише с любов и симпатия за тях, за характера на обикновените италианци, които сравнява донякъде с българите.
Константинов волно или неволно, но често прави характеристика на новото време започнало с политическите промени през 1989 г. Разказите му за това време са автентични, защото той е имал „късмета“ да работи още няколко години вече в условията на прехода извършващ се в нашата страна. И той пише с болка за това време. Пише за „калинките“ които идват на власт и реформата им се изразява в смяната на един с друг „наш човек“. За това как голяма част от персонала в Българското посолство в Италия е отзован по политически, икономически и всякакви други причини и той е трябвало да изпълнява задълженията на няколко длъжности. Пише за провалени договорености, за неудачни мероприятия, за поведението на отделни началници-демократи. И на фона на неговия професионализъм изпъква неподготвеността на новоизлюпените дипломати след 1989 г., голяма част от които са политически протежета и недоразумения в света на дипломацията. Той не жали някои от тях като Стоян Ганев, министър на външните работи, Стефан Тафров, зам.-министър на външните работи и посланик в Италия след 1992 г. Който дори праща официална вербална нота във Външното министерство на Италия, с която го информирал, че Константинов и съпругата му са служители на българските специални служби и са саботирали италиано-българските отношения.
Владимир Константинов се зарича няколко пъти в книгата се да не пише за оперативната си работа. И все пак не може да избяга от своята същност и от време на време споделя свои мисли и премеждия от разузнавателната си дейност. Конкретно за операция „Феникс“. За вербувани от него агенти-чужденци. За това, че трябва да предава на Центъра обективната истина и да не се замълчава когато се получи нелицеприятна информация. С болка пише за разгрома на специалните служби и особено на агентурния апарат, за налаганото в обществото негативно мнение за Държавна сигурност. Самият той при вторият си мандат в Италия през 1991 г., вече като резидент, е имал задачата да разпусне и премахне резидентурната ни група в Италия. Или както той казва „аз бях разрушителят“. Който е трябвало да преустанови всякаква разузнавателна работа на Апенините, да премахне „една смазана машина, изграждана с много пот и средства“, да демонтира, опакова и транспортира в София цялото оборудване на секретния район на посолството и „да облекчи съдбата на моите момчета“, които освобождават от работа. Разказва и за новата оперативна обстановка, при която е трябвало да работи вече съвместно с тези „противници“, срещу които доскоро е работил.
От юли 1993 до октомври 1997 г. Константинов пребивава в Полша като представител на Националната разузнавателна служба в тяхната Служба за охрана на държавата/СОД/, но пак под дипломатическо прикритие. И естествено той разказва в книгата си за обстановката вече в нова Полша, за нейната история, за характера на поляците. И разбира се, отново лаконично за особеностите на разузнавателната работа при новата обстановка.
Разказът за пребиваването му в разузнавателното управление на България завършва с униженията, на които е бил подложени при пенсионирането му на 47 години от директора на службата Димо Гяуров.
В последните страници Константинов пише с болка и огорчение за това което е видял в охранителните фирми, в които е работил, в администрацията на „Ученически столове“ към Софийска община, в Националната здравноосигурителна каса. Далавери, корупция, грабежи и разхищения, политически пристрастия за сметка на професионализма, партийни игри, източване на средства – обстановка, която в последна сметка го е накарала да не се занимава с активна трудова дейност.
Владимир Константинов казва в заключието си, че написаното от него му звучи „доста мрачно и тъжно“. Струва ми се, че по точно е да се каже, че написаното звучи искрено и обективно. И че той честно е разказал за своите премеждия като разузнавач-дипломат. Това което бих му пожелал е да седне отново пред компютъра и да разкаже на своите читатели повече за истинската му дейност в Италия и Полша – разузнавателната.
