Книгата си я възприемам като мой духовен дневник. Отделните епизоди и преживелици, според замисъла ми, би трябвало да отвеждат към устоите на вътрешното Аз, но и към сърцевината на проблемите, прорязали преживяното време. В тази книга сравнително по-обстойно представям самонаблюденията, както и оценките на писатели и общественици за моята персона. Написах портрети на общественици, писатели и хора на изкуството, с които съм общувал и от които имам преки впечатления, а през последните години с тях разделяхме самотата или клюките на деня. Разсъждавам и върху недостатъците на характера ми, предоставяйки няколко страници за иронични, хумористично-пародийни литературни шаржове, сътворени от колеги.
Ще припомня, че след 1989 г. започнах системно да се занимавам с политическа публицистика, което означава навлизане в нови сфери, тези на журналистиката. В „Под сянката на преустройството“ се спирам върху образа на Тодор Живков след 10 ноември 1989г., както и върху профила на политици през демократичния преход - Станко Тодоров, Борис Велчев, Георги Йорданов, Петър Младенов, Андрей Луканов, Георги Атанасов, Александър Лилов, Жан Виденов, Иван Костов, Красимир Премянов, Николай Добрев, Георги Първанов, Симеон II, Сергей Станишев, Бойко Борисов, Михаил Миков, Корнелия Нинова и др.
В новата книга помествам също мои стихотворения. Голяма част от тях са посветени на творци, с които животът ме е сблъсквал, но и предлагал възможност за диалог и приятелство, за съпричастие с целите на духовните стремежи. На някои читатели такова смесване на разказвателен със стихотворен текст ще се стори непривично. В моя свят нещата са по-различни.
Както се вижда, централен проблем и тема на „Под сянката на преустройството“ наистина е преустройството (в обществото и културата). Тази е причината да започна разказа си с унгарския ми период, когато за първи път подложих на ревизия своите възгледи, за първи път се захванах да преустройвам отношението си към човека и света. Всъщност при мен обстоятелствата се стекоха така, че градежът на индивидуалното ми битие се осъществи главно през детските и юношеските години, както и по време на следването в Будапеща.
Аз самият не вярвам докрай на автобиографиите, въпреки че живо ме привличат. Споделеното най-често носи интимен характер: цел на самопортретуването е да го приемам за говор на душата. При мен на преден план излизат рефлексиите от преживяното! И като парадокс, станах свидетел на превръщането на литературата в история и на историята в литература Няма да скрия, че искам да ме запомнят, ако въобще някой се сети за мен, не с лошо и не с негативни усещания. Иска ми се да докажа, защото е така и защото е вложено във всеки човек, че е имало смисъл да се занимавам с литература и театър, с политика и предпочитаните „хобита“, с проучването на верността и изневеряването, на идеализма и потреблението. Същевременно без куртоазни любезности и дипломатическо лицемерие се спирам върху грешките, пропуските, заблудите и вините в общественото ни развитие.
В крайни ситуации в мен заработва възпиращ механизъм, който ме предпазва в последния миг от произволните постъпки. Заработва вроденият ми инстинкт да вярвам, да имам „кауза“ със законно дете човешката ми отговорност. Кауза, която се реализира чрез отношението ми към социума, но и към семейството и рода, към самия себе си.
