По време на коледните празници, попаднах във Фейсбук на заглавието „Кой ще ни пази от пазителите ни?“. Така формулиран, този въпрос поставен някога от Платон, сериозно ме заинтригува и разпали моето въображение. В следващите дни празнувахме, а и не разполагах с технически възможности да открия и прочета тази публикация. Но мисълта за нея не ме напускаше. Опитвах се да си обясня за кои пазители става въпрос, с какво те ни заплашват и кои са спасителите ни от досегашните пазители. Добре знам гарантите за отбраната и сигурността на страната. Не можех да допусна, че става въпрос за НАТО, за четирите американски бази у нас, или пък за Българската армия, на която Конституцията възлага защитата на суверенитета, независимостта и териториалната цялост на страната. Откровено казано, не бях в състояние да се ориентирам за какво иде реч. Затова, непосредствено след празниците, при първа възможност, намерих материала на сайта на Атлантическия съвет на България, прочетох го много внимателно и взех решение да не спра до тук, а да споделя и моята гледна точка по Приветствието на президента на Републиката, произнесено на 28 декември 2018 г. по случай връчването на генералски пагони на трима офицери от Българската армия. В него държавния глава заявява „Помнете от историята на българския генералитет, че сляпото покорство и безропотното подчинение могат и да донесат една звезда отгоре на пагоните и още няколко години служба, но не могат да спасят от презрението на подчинените и на българския народ.“ Оказа се, че този пасаж е поводът за появата на статията „Кой ще ни пази от пазителите ни?“. Неин автор е полковника от резерва Владимир Миленски – член на Атлантическия съвет на България. Не е трудно да се предположи, че публикацията е позиция на Атлантическия съвет. Тук ще отворя една скоба за да почертая, че нямам нищо против тази неправителствена организация. В Атлантическия съвет има колеги, чиито знания и научни разработки в областта на отбраната и сигурността на страната високо ценя. Дори по моя идея и препоръка, в качеството ми на съветник на президента по националната сигурност, един от тях стана служебен военен министър.
Внимателният прочит на статията показва, че тя съдържа добри идеи и верни неща свързани с гражданско- военните отношения, с използването на военната сила и власт по предназначение, с пълзящата политизация на армията, с партийно- военната симбиоза, с правомощията и ценността на офицерския корпус, зад които по принцип изцяло заставам.
Принципният въпрос, по който диаметрално се разминаваме, е свързан с разчитането на израза „...сляпото покорство и безропотното подчинение...“ на българския генералитет.
Категорично не приемам тезата на Атлантическия съвет, че с цитирания пасаж президентът прави опасни внушения на генералитета като:
– безусловното изпълнение на заповедите на командирите и началниците се схваща от президента като „сляпо покорство и безропотно подчинение“;
– внушаване на несъществуващи права на своеволие и неподчинение на офицерството, „... а от това, до узурпирането на властта с оръжие, има една много малка стъпка“;
– насърчаване на ре- политизацията на армията;
– призивите за неподчинение се адресират към офицерите на демократична България, които обаче „за сега оставали верни на клетвата“;
– подсказване, че е „време някой генерал да върне демокрацията на изходно положение“, както в миналото са постъпвали негови предци- превратаджии.
Това са изключително тежки, изсмукани от пръстите обвинения. Прочетох няколко пъти Приветствието на президента и не открих нито едно основание в тяхна подкрепа. Долавям, че Приветствието на президента се чете, както дявола чете евангелието. Колегата Миленски има много развинтена фантазия, за да сътвори такива фасматагории, включително, че президентът внушава насилствено завземане на властта. Не се иска голяма прозорливост, за да се разбере, че като червена нишка през целия материал преминава усилието да се бие по държавния глава, да се внушава, че той нее демократ, че е склонен към авантюри.
Аз не съм адвокат на президента, нито пък съм упълномощаван да го защитавам и да говоря от негово име. Убеден съм обаче, че мой дълг е да подкрепя колегата- генерал, в случая- върховен главнокомандащ, когато е несправедливо и недостойно нападнат, както съм постъпал и по отношение на генерал Бойко Борисов през всичките години на неговото участие във властта.
Моят прочит на Приветствието на президента по случай повишаването в генералско звание на трима офицери от Българската армия се основава на Конституцията, законите, уставите, и най- вече на фактите от досегашната дейност на генерал Радев като командир и държавен глава.
Като служител в президентската администрация и в администрацията на народното събрание, имах достъп до информация за качествата, професионализма и морала на действащия генералитет, в това число и на генерал Румен Радев. След избирането му за президент, може би и защото е колега, аз следя от близко всички негови действия като държавен глава и върховен главнокомандващ на Въоръжените сили на Р. България. Радвам се на успехите, съчувствам му, че е принуден да води окопна война. Убеден съм, че при него няма популизъм, че той говори и казва това, което мисли. При него има единство на думи и дела. Истината, честната позиция е негово верую. Не прави компромиси при отстояване на своята правда. Той е в истинския смисъл на думата биткаджия за правда и справедливост. И в това отношение, както се казва на народен език, не сваля шапка пред никакви авторитети. Ето само три примера в подкрепа на тази констатация:
На 01. 10. 2015 г. , генерал Радев подава оставка като командир на ВВС поради поддържането на хроничен недостиг на средства за гориво и за резервни части на военната авиация, което се отразява на изпълнението на задачите и на сигурността на летците. След проведен разговор с министър- председателя се постига договореност за отпускане на 80 милиона лв. и за оттегляне на рапорта за уволнение.
По- късно, генерал Радев се бунтува против договора с Полша за ремонта на наши бойни самолети, остро възразява на министър Ненчев, който отказва да се продължи петгодишния рамков договор с руската корпорация РСК МиГ. Генерал Радев изразява публично несъгласие по отношение спирането от Министерство на отбраната на изпълнението на голяма договорна поръчка на резервни части за авиацията.
И третия пример. На 01. 08. 2016 г., генерал Радев подава рапорт за уволнение от действителна военна служба с мотив- придобито право на пенсия. Имаше твърдения, че той напуска армията за да се кандидатира за президент. Знам, че истинската причина, която е преляла чашата на неговото търпение, е несъгласието с концепцията на Правителството, чужди самолети да поемат охраната на небето ни. Концепцията е утвърдена от министъра на отбраната, връчена е на компетентните органи на НАТО, но без подписа на командира на ВВС, който отказва да стори това. Нещо повече. Генерал Радев си позволява да сравни тази Концепция с Ньойския мирен договор. Тук няма спотайване и страх за пагона, а има отстояване на националната чест и държавното ни достойнство.
Мисля, че тези примери достатъчно ясно показват, че президентът Радев, е неподвластен на сляпото покорство и безропотното подчинение. Той е пример на отрицание на подобно поведение.
Обявявайки се против безропотно подчинение, върховния главнокомандуващ изобщо няма предвид да не се изпълнява Конституцията, законите и отдадени заповеди и разпореждания на старшите командири и началници. Напротив, като командир- единоначалник, той е известен с това , че изключително много държи на стриктното заповедоизпълнение.
Тук става дума за нещо съвсем различно и то е свързано с дейностите и усилията, които трябва да се положат, до издаването на съответния нормативен акт. Като военноначалник и управленец, от собствен опит, президентът знае етапите, процедурите и механизмите на работа при подготовка на решения по въпроси от военно-стратегически характер. Точно този период е времето, когато генералитетът не трябва да мълчи и да се спотайва, а е длъжен да използва всяка възможност с факти и аргументи да воюва за вземане на правилното решение. На заседания на експертни комисии, при провеждане на дискусии и разглеждане на експерти становища, на кръгли маси и обществени обсъждания, при обсъждания в Съвета по отбрана, в Министерския съвет, в парламентарни комисии , генералитетът трябва да отстоява и защитава своите позиции и държавния интерес, а не да мълчи покорно, за да не разсърди някой началник- лобист. Политически решения трябва да се вземат само на основата и в синхрон с военната експертиза. Това има предвид президента, когато говори за сляпо покорство.
Недостойни и неоснователни в това отношение са умозаключенията на автора, че отричането на безропотното подчинение, е равнозначно на призив да не се изпълнява военната клетва. Точно обратното, цитираните думите на президента са в пълен унисон с военната клетва, която повелява“...да служа честно на народа си... и ако се наложи да дам живота си...за воинската чест и за славата на бойното знаме!“ За каква воинска чест и вярна служба на народа могат да претендират генералите и офицерите, които остават в паметта на своите подчинени като командири- послушковци, за които личният интерес (една звезда отгоре на пагоните и още няколко години служба) е над всичко.
В своята статия, полк. Миленски упреква президента, че „превратно тълкува историята на българския генералитет“. И това твърдение е изцяло безпочвено. Историята на Третата българска държава е богата на повратности. В нея има възходи, налице са и стремоглави падения, в които има пръст и българският генералитет. Вярно е, че български генерали и офицери се намесват грубо в политиката и участват в съдружие с политици в седем преврата или опити за такива след освобождението от турско робство. Това е едната страна на медала, която не виждам основание да се казва, че се възхвалява от президента. Но медала има и друга страна. Не е ли вярно, че има трагични събития в нашата история, някой от които може би щяха да се избегнат, ако генералитетът беше незаобиколим фактор при вземане на политически и военни решения. Да си спомним за спирането на настъплението на Българската армия при Чаталджа по време на Балканската война в най- неподходящия момент, за крайно погрешното решение за Междусъюзническата война, или за избора на губещата страна като съюзник и в двете световни войни. Резултатите от тези грешни съдбовни решения са две национални катастрофи, проигран идеал за национално обединение и една днешна България, която граничи от всички страни с изконни български земи. Убеден съм, че България щеше да изглежда по друг начин, ако висшето военно ръководство беше наложило правилните решения при подготовката и воденето на операциите и при избора на съюзника. Говорейки за историята на българския генералитет и за неговото сляпото подчинение, държавния глава има предвид точно тази втора страна на медала.
В това отношение се изкушавам да дам противоположния пример с популярния български военачалник, полковник Борис Дрангов. Той си е позволявал да критикува персонално висшето военно ръководство, включително и монарха, да сваля ореола на някои висши военачалници, да сочи в публикации и статии техните грешки при планирането и провеждането на бойните операции. Известен е случая, когато на тържествено събрание, в присъствието на цар Фердинанд , той не може да понесе цинизма и хвалбите по адрес на монарха за неговите заслуги за успехите на бойното поле, става прав и високо заявява „Не нам, не вам, а на храбрия български войник се дължат победите във войната!“ Своята дързост и непримиримост към слабостите на висшия военен ешелон, той заплаща с наказания, понижения в длъжност, задържане в звание, дори и със съдебна разправа. Полковник Дрангов загина геройски на бойното поле. Той не доживя да стане генерал, но остана в народната памет като прославен български военачалник, любимец на войската. Политиците и военачалниците, които бяха виновни за националните катастрофи и си позволиха да завземат по насилствен начин властта, бяха съдени и мнозина осъдени за национална измяна. Този пример добре илюстрира визията на президента Радев за безропотното подчинение и неподчинение.
Другата манипулация, която определям като несериозна е внушението, че президентът Радев няма как да познава правилата и нормите на гражданско- военните отношения в условията на демокрацията, защото той „...е бродил из дебрите на родната образователна и военно- образователна система“, която няма какво да му даде. Само не знам, защо не се зачитат или по- скоро подценяват „американските дебри“, в които генерал Радев е бродил на два пъти. Не мога да повярвам, че един полковник пребивавал на ръководни длъжности в МО пренебрегва обучението на генерал Радев в престижния Военно- въздушния колеж „Максуел“ на САЩ. Публично известен е факта, че бъдещия президент се дипломира с отличен успех, а в дипломата му пише “Румен Радев е бъдещ стратегически лидер, воин от 21-вия век, готов да спечели и да влияе на стратегическо ниво!“ Тази оценка не се нуждае от коментар. Тя казва всичко ясно и точно. Мога да приема, че колегата Миленски подценява командно- щабния профил на родната Алма матер, който генерал Радев завършва с отличен успех като първенец на випуска по време на демокрацията, но не мога да си представя, че един атлантик зачерква с лека ръка подготовката по специалности като „Стратегия, доктрина и военно- въздушни сили“ или „Лидерство и етика“, която дава такова реномирано учебно заведение, каквото е американския Военно- въздушния колеж „Максуел“. Колега Миленски, давате ли си сметка, че Вие нанасяте удар по американската военно- образователна система и обиждате нашия верен приятел и стратегически партньор- САЩ. Признавам си, много съм озадачен и неприятно изненадан. Очаквам Атлантическия съвет на България да поднесе, където трябва, своите извинения за този конфуз.
Още един въпрос тълкуван повратно в публикацията на Атлантическия съвет, заслужава да бъде коментиран. Става дума за участие на наскоро уволнени от армията офицери и генерали в политиката. Прокарва се разбирането, че влизането в политиката на такива български граждани крие опасности за демокрацията. Подводните камъни, според полк. Миленски, са свързани с опасностите да се политизира армията, да се наруши единството на офицерския корпус и единството на армията. Затова се препоръчва „..депутатите и министерството да запретнат ръкави още сега и да направят нужните промени в правилата“. Усеща се намекът, че изборът на генерал Радев за президент е смущаващ факт който крие опасности и рискове. Вярно ли е това? Разбира се, че няма как да е вярно. Ако ние сме сгрешили с избора на генерал за президент, значи са сгрешили и американците с избора за президент на генерал Дуайт Айзенхауер и французите - с избора за президент на генерал Шарл дьо Гол. Но историята показа, че те са изключително успешни президенти. Ако погледнем нашият исторически опит ще видим, че в трудни времена погледите на народа с надежда и упование са обръщани към българското офицерство. Генерали и офицери са ставали министър- председатели, министри и то не само на отбраната, депутати, кметове, включително и на столицата. И аз питам, кой от досегашните президенти на демократична България е по- подготвен от президента Радев да изпълнява конституционните функции на върховен главнокомандващ на Въоръжените сили на Р.България? И отговарям без да се замислям- никой!
Българските генерали и офицери са хора с голям потенциал, с много достойнства. Политиците, в годините на прехода, оставиха хиляди офицери на улицата, натикаха ги в задния двор на обществото, не ги допуснаха до позиции, където се вземат политически и управленски решения. Много колеги с по едно и две висши образования, ръководили огромни колективи от въоръжени хора, управлявали сложна бойна техника, бяха удостоени с честта да „управляват“ бариерите на охранителните обекти на новобогаташите и олигарсите, които заграбиха националното богатство. Тази политика към запасното войнство не само, че е грешна, тя е пагубна. Затова намирам за неуместна идеята в първите поне пет години след уволнението от армията, офицерите да не бъдат допускани до участие в политиката. Та тези хора десетки години са били с ограничени права и сега, когато са обикновени български граждани, се предлага отново да останат с окастрени права. Когато се взема отношение по тези въпроси, трябва да се четат документите на ООН и ЕС за правата на гражданите. В съответствие с тези международни актове, у нас действа Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. Така, че тази идея е безпочвена.
Днес България е на кръстопът. Тя има да решава проблеми със съдбовно значение. Казусът „Кой ще ни пази от пазителите ни?“ е измислен. България няма такъв проблем. Още по- недостойно е да се вкарват в устата на президента Румен Радев думи, които нито е изрекъл, нито някога ще изрече. Затова нека не се борим с вятърни мелници, нека се вслушаме в завета на Апостола на свободата Васил Левски, който казва „За отечеството работя, байо! Кажи ти мойте и аз твоите кривини, па да се поправим и всички да вървим наедно.“