„Всички закони и укази през 90-те години на миналия век пристигаха от САЩ на английски език!“

През последните месеци българското обществено мнение се тресе от дискусии по няколко въпроса: „Кои са „дебилите“ в обществото и каква е ролята им за настоящия хал на държавата?“, „Кой най-много се „облажи“ от приватизацията?“ и „Ще понесе ли някой някога отговорност, у нас и в чужбина, за този така добре организиран грабеж?“

Безспорно – фундаментални въпроси. Безспорно, те се нуждаят от отговор. Безспорно, приватизацията има своите знайни и незнайни „герои“, за които неизвестно (или известно?) защо прокуратурата продължава да мълчи. Безспорно и народът продължава да проявява определен дебилизъм, смирено приемайки да бъде мамен и грабен от шайка „субекти“, при това периодически избирайки ги за депутати!

Исторически парадокс е, че представителите на политическата класа в България, напълно осъзнавайки, че безумното разрушаване на държавата и повсеместното брутално и безродно присвояване  на общонародната собственост е било и е престъпление против суверена, продължават взаимно да се заплашват с разкриването на истината за този вандализъм, без ни най-малко да си дават сметка, че и те, в голямото си болшинство, са част от това престъпно съобщество.

Невероятното историческо подобие на процесите в СССР и бившите соцстрани от края на 80-те и през 90-те години на миналия век ни кара постоянно да следим отблизо за ставащото у бившите ни съюзници по Варшавския договор и СИВ. Така например московската телевизия „REN TV“, в рубриката си „Военна тайна“, неотдавна показа документален филм, в който кореспондентите на телевизията, с оригинални интервюта, взети от преките и най-отговорни участници в руската приватизация, съпроводени с документални кадри, разкриващи настъпилата разруха, отговориха ясно и категорично защо, как и от кого бе проведена приватизацията в РФ през 90-те години. Това уникално откровение и покаяние, базиращо се вероятно и на изтеклите давностни срокове за извършените престъпления, може да бъде квалифицирано и като доблестна постъпка, оздравяваща обществото и разкриваща историческата истина.

Предлагаме на вашето внимание изключителния документален филм на московския телевизионен канал REN TV, а след него само в сайта на БРОД за България, на български език, авторския текст на журналиста Олег Пособин и интервюта на участници в руската приватизация.

ХХХ
Как родината на социализма строи капитализъм?
Началото

„По данни на независими експерти, по време на „демократичните“ реформи през 90-те години на миналия век в Русия са били ликвидирани над 250 отбранителни предприятия и според председателя на Госкомимущество на РФ това е било извършвано умишлено. Разрушаването на промишлеността на нашата страна е бил планомерен процес.

„В тези предприятия се внедряваха чужденци за акционери, които стратегически започнаха да влияят на управлението на тези предприятия. Т.е. всичко се правеше така, че – първо, никога повече тези предприятия да не се изправят на крака, и второ – да бъде ликвидирана нашата отбранителна промишленост, да бъде ликвидирана армията и Русия да се превърне в страна-източник на суровини“ – разказва Владимир Поливанов, който през 1994 година е председател на Държавния комитет за управление на държавното имущество на РФ.

През 90-ге години в Русия фактически са унищожени не само армията и отбранителните предприятия, но и селското стопанство и по много икономически показатели страната започна да бъде сравнявана със Зимбабве и Хондурас. По добив на въглища в края на 90-те години страната се срива до нивото през 1957 г., по количество на произведени металорежещи стругове – до 1931 г., по производството на вагони – до 1910 г., а по обема на произведените вълнени платове – до нивото от средата на ХIХ век.

Най-актуалният по това време въпрос за Русия е получаването на кредити от световните финансови институти.

„За да може да получи пари от тези фондове с помощта на Съединените щати, на Русия ѝ обясняваха, че „трябва да бъдат назначени точно определени хора за министри и за съветници на президента“, а това според мен, беше крайно неправилно, както за Русия, но така също и за самите Съединени щати, защото още тогава беше ясно, че тази неестествена патологическа близост не може да продължава вечно и рано или късно тя ще се завърне като лош бумеранг за Русия, но също така ще предизвика и негодувание сред руските хора към САЩ“ – разказва пред кореспондента на програмата „Военна тайна“ американският политолог Дмитри Саймс.

Вече много хора знаят, че през 90-те години Вашингтон изпраща в Русия истински десант от икономически съветници. Начело на този десант бе професора от Харвардски университет Джефри Сакс. Именно той дава идеята на Гайдар (Егор Гайдар – министър-председател на РФ през 1992г. – б.м.), че е нужно да се отворят границите за вносните стоки и да се освободят цените. В резултат на т.н. либерализация рафтовете на магазините се препълниха със скъпи вносни стоки. Но голямата част от населението на страната не можеше да си позволи и най-елементарното. Само за 1992 година хранителните продукти поскъпнаха 20 пъти. Позицията на МВФ и на съветниците от САЩ беше, че всякакъв род икономически реформи, всяко икономическо оздравяване е свързано с първоначална тежка ситуация, за която е необходимо търпение.

„Това беше измама, с която се прикриваше несъстоятелна идея. Основното изискване трябваше да бъде, че още от първите дни на въвеждането на новите правила трябва да има подобрение в живота на хората. Това е показател за правилна или неправилна работа“ – споделя депутатът от Първата Държавна Дума (парламента – б.м.) на РФ Николай Чуканов.

След много години, през 2014 г., Джефри Сакс ще заяви, че „приватизацията в Русия премина с извращения и въобще не беше нужна“, с което предизвика силно раздразнение у Анатолий Чубайс – виден руски реформатор, зам.-председател на МС през 1994 г., който в едно свое интервю по-късно констатира, че развитието на икономиката по време на реформите в Русия през 90-те години въобще не е било най-главното.

„Не е работа на Запада да раздава оценки – те нищо не разбираха от тогавашните процеси. Ние не се занимавахме със събирането на пари, а с унищожаването на комунизма. И ние знаехме, че всеки продаден завод е гвоздей в ковчега на комунизма. Скъпо, евтино, безплатно, с рушвети – това е двайсетия въпрос! Двадесети! Всеки новопоявил се собственик в Русия правеше процеса необратим. Необратим! Приватизацията в Русия до 1997 година въобще не беше икономически процес“ – отговорно заявява Чубайс.

В началото на 90-те години американеца Джефри Сакс беше поканен за консултант на първия президент на РФ. През 1991 година Борис Елцин създаде цял комитет от икономически съветници. Един от членове на този комитет – Егор Гайдар, теоретик, без никакъв опит в реалната икономика, на едно от първите заседания отговорно заявява, че може да спаси икономиката на страната. Но чудото не става. Ако през 1984 година, преди Горбачов да поеме държавата, в резерва на РФ е имало 1300 тона злато и 15 милиарда долара, то през 1992 година държавната хазна е празна.

„По молба на Хасбулатов (председател на Върховния съвет на РСФСР до 1993 г. – б.м.) проведох беседа с Егор Гайдар, който, откровено казано, не разбираше елементарни неща от реалната икономика. Когато му говорех, че стойността и себестойността са две независими променливи величини, а разликата между тях е печалбата от правилната и неправилната работа, той даже това не разбираше. Той приравняваше печалбата със себестойността“ – разказва Николай Чуканов.

През 2010 година излезе скандалната статия „Още една дума за Гайдар“, написана от бившите кметове на Москва Гавраил Попов и Юри Лужков, които наред с всичко останало публикуваха и част от диалог по време на заседание на Министерския съвет на РФ. През 1992 година, във връзка с разглеждането на въпроса за финансирането на социалните програми, кметът на Москва Гавраил Попов информира премиера Гайдар за това, че в гр. Зеленоград, недалече от Москва, медиците са констатирали 36 смъртни случая от глад. В отговор на това съобщение, чиновникът отговаря следното:

„В ход са радикални преобразования, с парите е сложно, а смъртта на хората, които не са в състояние сами да се справят с тези преобразувания, е напълно естествен процес“.

Такова е било мисленето на Егор Гайдар през 90-те години. Между другото, точно такава е и гледната точна на неговия най-близък съратник Анатолий Чубайс. За съдържанието на шокиращ със своя цинизъм диалог разбираме от думите на Владимир Поливанов.

„Когато му казах, че това, което става в страната, е кошмарно, той ми отговори: „Не се вълнувай! Всичко е правилно. Ние трябва да създадем политически клан от собственици, които ще спасят ситуацията“. А аз му казвам, а какво ще правим с моноградовете, поне тях да оставим на мира. Градовете, които съществуваха благодарение само на едно, две предприятия – там просто хората щяха да измрат от глад, това бяха десетки милиона души. А той отговаря: „Няма страшно. Ще се родят нови. Тези хора не са намерили мястото си в пазарната икономика!“.

И тогава аз осъзнах – „Чубайс е враг!“

„Задачата за създаване на класа от богати и свръхбогати изключително много допадна на обкръжението на властимащите. Тези, които бяха приближени до властта стававаха богати. И тази идея беше много привлекателна. Просто казваха, ето държавата е собственик, но тя не е добър стопанин, а щом като няма стопанин всичко бързо може да се преразпредели под флага на приватизацията” – казва Николай Чуканов, депутат в Първата Държавна Дума на РФ.

Съгласно независими оценки материалните загуби на Русия за периода 1992-1998 година са два пъти и половина по-големи от тези, които СССР понася през Втората световна война. При това, не само екипът на реформаторите, но и самият Борис Елцин бяха наясно с последствията за народа от ужасяващите реформи в Русия.

„Бях поразен до каква степен не бе нужно да се уговаря Гайдар за радикалния модел на приватизацията – за него всичко това бе напълно естествено. И неговата гледна точка напълно съвпадаше с тази на Елцин, а именно, че народът е стадо и че в условията на демокрация не може да се разчита, че народът ще приема правилни решения, особено за такава млада демокрация като руската” – отбелязва директорът на американския институт „Ричард Никсън” Дмитри Саймс.

След години историците стигнаха до извода, че този тип приватизация е бил част от глобален план на САЩ, имащ за цел да постави Русия на колене за години напред.

„Всички закони, които се подготвяха и публикуваха при Горбачов, бяха писани от американците, както и всички укази, които Елцин и Гайдар приемаха. Та нали аз бях член на правителството, спомням си как всичко това пристигаше на английски език, след което сядаха и започваха срочно да превеждат, превеждат и в 12 часа през нощта, в един часа ни събират. Ние не успяваме да прочетем горещите все още страници, а и преводите бяха направени грубо, неудачно, с термини, представяте ли си, които не бяха на руски. Всичко идваше отвъд океана, а на заседанията на правителството седи Джефри Сакс, който при Елцин беше главен негов съветник, през него минаваше всичко, той даваше текстовете за превод на руски, а ние ги приемахме и публикувахме. Мислите, че е правено нещо за гражданите, в интерес на гражданите? Не! Те работиха в интерес на Запада и за свой интерес” – разказва Михаил Полтаранин, журналист, зам.-председател на МС и министър на печата и информацията на РФ до 25 ноември 1992 г.

През онези години Белият дом във Вашингтон си позволяваше да диктува кадровата политика на Москва. Само така може да се обясни факта, че в най-близкото обкръжение на Елцин се оказаха такива икономисти като Гайдар и Чубайс – теоретици, които нямаха почти никакъв опит в управлението. Администрацията на Бил Клинтън подкрепяше във всичко Егор Гайдар и Анатолий Чубайс, защото именно тези господа, по мнението на много американски експерти, бяха изключително лоялни към правителството на САЩ. Бившите служители от апарата на Правителството на РФ си спомнят, че почти всички решения за приватизацията на крупни руски предприятия са се вземали от реформаторите, след съгласуване с представителите на САЩ в Москва.

„Аз оглавявах правителствената Агенция за анализ на резултатите от първия етап на приватизацията – разказва Владимир Лисичкин – доктор на икон. науки. Ние бяхме поразени, когато разбрахме, че в правителството работят над 1200 чужди съветници. Аз публикувах материали за резултатите от този анализ, където назовах приватизацията от 90-те години в Русия „черна приватизация”. В тези материали аз поименно назовавам над 20 кадрови сътрудници на ЦРУ, които бяха съветници на Чубайс и Гайдар, защото те работеха в техните ведомства. Нещо повече, Чубайс сформира работна група от дванадесет човека под ръководството на Робърт Хейли, кадрови служител на ЦРУ”.

Ето и мнението на Дмитри Саймс за младореформаторите:

„Един ден Хенри Кисинджър, след като се беше запознал с тях, ми каза, че те му напомнят асистенти на професор средна ръка, от колеж в американския Среден Запад. Това бяха хора, които подхващаха чужди идеи и без да имат нито опита, нито, в много случаи дарбата, без да притежават държавническа мъдрост, се опитваха да внедряват тези идеи в Русия. За тях Майкъл Фридман, ръководителят на Чикагската икономическа школа, бе герой, докато самият Фридман възприемаше това, което те правиха в Русия, като карикатура на собствените му възгледи”.

В РФ днес не е прието да се казват лоши думи по адрес на първия президент, но съветникът на 37-я президент на САЩ – Ричард Никсън, Дмитри Саймс, разказва за някои детайли от съвместната му работа с Б.Елцин, които направо шокират. През 90-те години Саймс многократно се е срещал с Елцин, тъй като преди разпадането на СССР Никсън няколко пъти е посещавал Москва като посредник между официален Вашингтон и перспективни руски политици. В началото на 90-те Саймс помага на Елцин да установи делови контакти с представители на Републиканската партия в САЩ. Още тогава американците са били поразени, с какво пренебрежение Елцин се е изказвал за обикновените избиратели – при това, както за западните, но така също и за своите, руските гласоподаватели.

„Но на определен етап нашите срещи бяха прекратени, – продължава Саймс, защото той стигна до извода, че аз неправилно го информирам за американската политика. Него го засегнаха моите прогнози, че на президентските избори през 1992 година, вероятно, ще победи Бил Клинтън. И той ми възрази: „Как така ще победи, когато Буш е толкова ефективен лидер и аз не мога да си представя, че американците лесно ще се откажат от него. При това той има много добри отношения с капитала, с бизнеса!”. А аз му казах, че хората гласуват така, както искат и, разбира се, подкрепата на бизнеса е много важна, но тя не е решаваща. И тогава той ми каза: „Дмитри, не ме баламосвайте! Нима искате да ми кажете, че в Америка „стадото” действително определя всичко?!”

Задкулисието бе така устроено, че Борис Николаевич, бидейки непрекъснато болен и злоупотребяващ с алкохола, фактически не управляваше страната. Реално управляваше така нареченият тандем – Таня и Валя, и още и Боря, така да се каже. (Татяна Дяченко, сега Юмашева, е дъщеря на президента и негов старши съветник, Валентин Юмашев е ръководител на президентската администрация, а Борис Березовски е руски олигарх – б.м.) По късно се появи и Рома (Роман Абрамович – руски олигарх – б.м.) и т.н. Таня решаваше с кого да се среща президентът и с кого да не се среща, на кого какви въпроси да задава; в джобовете пускаше бележки – използваха Елцин за декорация. Така действаше този тандем в сянка” – разказва Юрий Скуратов, Генерален прокурор на РФ от 1995 до 1999 г.

Сега вече не е тайна, че получавайки контрол над хиляди предприятия в Русия, Вашингтон отложи собствената си финансова криза, която се разрази едва през 2008 година. Цялата политика на САЩ през последните над 20 години е била насочена не само да се отслаби Русия, но и да получат контрол върху петролните и  газови находища на огромната руска територия. По този начин, реализирайки на практика тази линия, многочислените американски консултанти насочваха дейността на новоизлюпените руски демократи как да се преструктурира нашата страна в полза на САЩ.

Ако влезем в официалния сайт на Американската агенция за международно развитие, която е главният адресат на американските бюджетни средства за влияние в политиката на много страни по света, то в раздела „Успехи и достижение” на организацията с гордост ще видим съобщението, че тя е участвала в разработването на Конституцията на РФ, на Гражданския кодекс на РФ, на Кодекса за земята на РФ, а също така и в съдебната реформа на РФ. Можем да благодарим на тази организация, че е тя е свършила нашата работа, но не ни ли е срам днес, със задна дата, че преди повече от 20 години хората, които поеха ръководството на една велика държава, не са могли да напишат даже собствената си конституция?!

ХХХ
„Проект за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България”

Година по-рано от началото на описаните по горе събития в Русия, у нас, в България, правителството на Андрей Луканов се обръща за съдействие към Фондацията на националната търговска камара на САЩ да изпрати екип, който да трансформира социалистическа България в капиталистическа. Ни повече, ни по-малко! В края на август 1990 година в страната пристига група от 22 американски специалисти, начело с вицепрезидента на търговската Камара на САЩ и на нейната Фондация Ричард Ран за последно уточняване детайлите и сроковете. „Фондацията на Националната камара е независима организация с идеална цел за проучване на данъчната и обществена политика и е член на Търговската камара на САЩ. Със своя значителен опит в подпомагането на стратегиите за растеж в условията на свободна пазарна икономика в развиващите се страни фондацията се отзова на повика” (Р. Ран).

Възникват въпроси!

Защо българското правителство се е обърнало към частна Фондация, в чийто екип за България няма нито един световно известен макроикономист, който да е запознат не с преодоляването на икономически кризи в страни от Латинска Америка, а с икономическите процеси и кризи в страни с работеща планова икономика?

Защо българското правителство е допуснало  в списъка с представителите на американските „академични и делови среди” да е Марко Терибилини, който е търговски представител за Румъния и България на „Филип Морис”, което си е чист конфликт на интереси, имайки предвид, че „Булгартабак” в ония години бе световен производител и най-голям конкурент на "Филип Морис" в света по производството и търговията с цигари, особено в битката за огромния съветски пазар?

Не възникнаха ли въпроси за конфликт на интереси, когато участниците в проекта са разбрали, че след написването на Доклада, техният ръководител Ричард Ран, в желанието си да развие собствен бизнес в България, влиза в остър конфликт със създадения от Конгреса на САЩ Българо-американски инвестиционен фонд (БАИФ) с капитал от 55 млн. долара, заради отказа на Фонда да кредитират фирмата му „Новеком” за строителство на частен МОЛ в центъра на София, поради което видният американски икономист се задоволява с развитието на бизнеса на съпругата си, Анели Ран, за търговия с бански костюми на територията на страната.

Не е ли странно, че директор на проекта е била Джил Бизек Джоунс, „която тъкмо се беше включила във Фондацията в търсене на по-интересна работа”, а се оказва в България, за да се заеме с генералната трансформация и разпарчетосване на една европейска държава?

Сега, след реалните „резултати” от 28-годишния преход към „растеж” и пазарна икономика, след оценките на нобеловите лауреати Джоузеф Стиглиц и Пол Кругман за абсолютно погрешния  модел на развитие на страните от Източна и Централна Европа, след публикуваните откровения на преки участници в руската приватизация, съвсем ясно осъзнаваме истинския смисъл на написаното в Проекта „Ран-Ът”:

„Размяна на дълг срещу собственост или превръщане на дълга в капитали е процес, при който чуждестранен инвеститор изкупува с отстъпка български дълг в конвертируема валута от чуждестранни кредитори, разменя този дълг срещу левове и влага левовете в приватизирано предприятие. Този подход може да се приложи и при пълна, и при частична приватизация. Той има предимството, че намалява външния дълг и необходимата за обслужването му валута”.

Тази препоръка на американците се оказа универсална за тоталното раздържавяване и частно присвояване на печелившата българска индустрия. Чрез различни търговски хватки в периода след 1991 година успешните български предприятия сключваха крайно странни сделки, които ги водеха към фалит. Така например, БГА „Балкан” през 1991 година сключва крайно неизгодни, заробващи договори за оперативен лизинг на самолети „Боинг” и „Еарбус”, плащанията по които превръщат печелившата компания само за три години в длъжник на 100 млн. долара. МК „Кремиковци” от най-големият производител на стратегически стоманени и чугунени полуфабрикати чрез фалшиви рекламации за некачествена продукция след извършен износ, продаваше на загуба, което доведе до натрупване на многомилионни дългове. Стопанска банка през 1998 г. има два тежки кредита – 116 млн. германски марки, без лихвите към „Институт Банкарио Сан Пауло ди Торино”, получен чрез държавната Италианска агенция за експортно застраховане (САЧЕ) и към Банк Аустрия – 106 млн. германски марки. Поради тази причина на 14 април 2000 г. известният Славчо Христов чрез БРИБ купува Стопанска банка само за 80,1 млн. кредитни лева при положение, в момента на подписването Стопанска банка има по сметките си 13 млн. лв., дълготрайните ѝ собствени активи са за 17 млн. лв., а обслужваните и обезпечени кредити, дадени от банката на работещи големи български предприятия към банката са за над 200 млн. лв.

„Най-неочаквано” през лятото на 2000 година италиански и австрийски кредитори снемат претенциите си към Стопанска банка и се оказва, че новите частни собственици с над 120 млн. лв. печалба от покупката на държавната банка.

Също толкова „неочаквано” през юни 2000 година Булбанк е продадена на италианската „Уникредито” с 100 млн. евро под пазарната ѝ стойност и със загуба за България от 180 млн. евро. Това е пак упражнение по схемата на проекта „Ран.-ЪТ” „дълг срещу собственост” с използването от чужденци на български дългови книжа.

Държавните предприятия до 1989 година работеха с кредити от държавните  банки при минимални лихви. След приетите правила по проекта Ран-Ът предприятия продължаваха да се кредитират, но вече от много и частни банки при постоянно повишаващи се лихвени проценти, достигнали 45% годишна лихва. С такъв, естествено, предприятия мълниеносно натрупваха огромни дългове, банките ги обявяваха в несъстоятелност и те сменяха собственика си за жълти стотинки чрез АП.

Универсалността на американското „ноу-хау” се проявява и при т.н. „цесии”. През 1996 година, въпреки ожесточената съпротива на правителството и ръководството на „Булбанк”, корпорацията „Мултигруп” купува много изгодно вземане на Международната банка за икономическо сътрудничество в Москва към три български предприятия, взели кредитите от банката на СИВ с гаранции от Българска външнотърговска банка. Сумата, която „Булбанк” преведе по сметките на „Мултигруп”, без те да имат каквото и да било отношение към историята и бизнеса на трите предприятия, без над 17 млн. долара.
Това са все изпълнения на препоръката на проекта „Ран –Ът” – „дълг срещу собственост”. Купувачите винаги обещават да платят дълговете, но впоследствие или държавата поема тези дългове, или съдът приема искове за „скрити недостатъци” в приватизационните документи, или нормалната цена се плаща с компенсаторни записи по фактическа стойност 1:10 – всичко така е измислено и нагласено ,че винаги да е за сметка и в ущърб на държавата, но в подкрепа на побеждаващата пазарна икономика.

„Да се започне с парична стабилизационна програма на лева чрез незабавни големи съкращения на кредитите, предоставяни на държавните предприятия и чрез съкращаване на дефицита на държавния бюджет посредством намаляване на разходите и премахването на ценовия контрол”.

Задачата е да се стабилизира лева, но интересно защо това се прави чрез лишаване на държавните предприятия от възможност да се кредитират от банките. Явно за да спрат да произвеждат, хората да бъдат уволнявани, да се обвинят стопанските ръководства на предприятията, че не се справят и да се иска приватизация. На същата задача е подчинено и изискването за намаляване държавните разходи в бюджета и отпускането на цените в свободно плаване при изключителна ниска покупателна способност на населението. Явно, всичко това подсказано от Проекта Ран-Ът, е с цел държавните предприятия да спрат да произвеждат, хората да бъдат уволнявани, да се обвинят ръководствата на предприятията, че не се справят и да се иска приватизация.

„Незабавно да се разреши: а) свободното обръщение на чуждестранни валути; б) договорите да се сключват в чужда валута и в) неконтролираните цени да се обявяват в чужда валута. Казаното по-горе е необходимо, защото в близко бъдеще левът няма да може да осигури адекватно необходимите парични функции даже и при прилагането на подходяща стабилизационна програма. Необходимо е да се разреши на частния сектор да има „надеждни пари”, за да осигури необходимите работни места и да развива производството на достатъчно стоки и услуги”.

Въпросът е къде остана изпълнението на задачата от предходния абзац за стабилизиране на лева? Всичко, записано в тази точка от проекта „Ран-Ът”, е в услуга на тези с незаконно изнесените в чужбина пари, на тези, които с компенсаторки приватизираха външнотърговските дружества и задграничните им сметки, на тези, които бяха титуляри на сметките на държавните предприятия в чужбина, на които постъпваха средства във валута по изпълнени, но неразплатени търговски договори.

„Да се позволи свободното развитие на ценни книжа и заместители, със стоково и финансово покритие, които могат да прераснат в силна и солидна българска валута”.

Това е било крайно необходимо, за да се въведат в действие т.н. финансови деривати – акции на приносител за улесняване на скритите приватизатори с изнесени пари и за чуждите спекуланти; приватизационни бонове, компенсаторни записи и т.н., които нямат нищо общо с истинска стойност на продаваните материални активи. По този начин държавна собственост по цени от педи 1989 година за 30 милиарда се продава за 3 милиарда. Въпросът днес е: приватизацията, масова и РМД, мащабна ли беше?

Стигаме до целта на приватизацията.

От всичко казано актуалният въпрос днес е: проведената приватизация, масова и РМД, дали бе замислена като мащабна демагогия или театър на абсурда, за да се внуши на народа, че и той ще получи дял от държавната собственост, докато фактически го обираха до „шушка”?

„България трябва бързо да приеме всеобхватна програма за приватизиране на своите повече от 2 200 държавни предприятия, на земеделските стопанства и хилядите малки обекти в сферата на търговията и обслужването, ако иска да избегне икономическия спад, пред който е изправена сега. Главната причина за ниския жизнен стандарт в България е неефективността на държавните и управляваните от държавата предприятия, които използват неефективно квалифицираната работна сила в България, оскъдните капитали и суровини”.

Въпросът е: къде днес са, макар и частни, тези 2200 работещи български предприятия, къде са българските агропромишлени комплекси, къде са хилядите малки обекти в сферата на търговията и обслужването, макар и частни! Няма ги! Тук са много по-малко частни компании, но чужди, които демонополизацията на външната търговия, на банковото дело, на вътрешния контрол и освободените цени много бързо се справи с едрия и дребен български неплатежоспособен бизнес и с ниските си цени превзе вътрешния български пазар!

„Приватизацията в селското стопанство да започне с  всички земеделски стопанства и предприятията, които обслужват земеделските производители с посевни материали, торове, земеделски инвентар, средства за борба с вредителите, ремонти, дълбаене на кладенци и ветеринарни услуги. Приватизирането на тези дейности преди започването на сеитбата ще помогне на страната значително да увеличи производството и износа на хранителни продукти.”

Невероятно! Как е възможно интелигентни хора да запишат подобна безсмислица. Въпросът тук е: как с връщането на земите на собствениците в реални граници и практическото ликвидиране на цялата обслужваща селското стопанство сфера, ще се стигне до увеличаване на производството и износа на хранителни продукти! Пълна демагогия! Народът на България, който намаля за изминалите години с над два милиона, днес не е в състояние да се самоизхранва! Това е резултатът от изпълнението на проекта „Ран-Ът”. Но това е и загуба на суверенитет!!!

„Кои са тези цели на приватизацията? Очевидно главната цел е да се подобри ефективността и производителността на българските предприятия, за да може да се подобри жизненото равнище на населението”.

Главната цел на проекта „Ран-Ът” не е изпълнена! България през 1985 година е на 28 място по качество на живот в класациите на ООН, а днес е на 76 място!

„Други икономически цели са необходимостта от увеличаване на износа и получаване на повече валута, от чужди инвестиции, от по-големи възможности за работа, от съвременни технологии и по-голяма конкуренция вътре в страната”.

И подцелите на проекта „Ран-Ът” не са изпълнени! За 28 години регистрираните международни български патенти са 0.02% от всички такива, износът на страната е намалял драстично, като днес преимуществено включва износ на услуги и аутсорсинг, валутата и инвестициите, влизащи в страната, са изключително от работещите в чужбина българи, а безработицата вече е привичното състояние на десетки хиляди български граждани.

„Другите икономически цели включват необходимостта от постъпления чрез продажбата на имущество, за да се подпомогне финансирането на икономическото преустройство и на социалната реформа през преходния период”.

Тази цел на приватизацията в България от проекта „Ран-Ът” непрекъснато се „изпълнява” от управляващите, но резултатът не е обозначения по-горе, а „законен” начин за натрупване на първоначален капитал за участието й в приватизацията.

„Докато успешните приватизационни програми в други страни включваха не повече от две дузини пълни приватизации за един период от няколко години, България трябва да приватизира хиляди предприятия за кратък период от време, ако иска да промени към по-добро икономическия упадък, в който сега се намира”.

Този абзац от проекта „Ран-Ът” е върхът на демагогията и двуличието! От дистанцията на днешния ден е крайно неприятно да констатираме, че за разлика от другите бивши соцстрани, където приватизацията е била премерена, ограничена и не така форсирана, в България процесът бе изключително припрян. При това американските надзиратели са изисквали тя да бъде уникална, бърза, всеобхватна и със значителни промени в законодателната, валутната и данъчна система!! От тази припряност народът и страната загубиха! България се превърна в най-бедната, най-нещастната, най-болната и най-обезверена държава в Европа!

Защо!

Защото, както пише в проекта „Ран-Ът”, „приватизацията е преди всичко и най-вече политически процес с икономически последици”. И тука отново си спомняме казаното от Анатолий Чубайс:

„Ние не се занимавахме със събирането на пари, а с унищожаването на комунизма. И ние знаехме, че всеки продаден завод е гвоздей в ковчега на комунизма”.

Това е общата политическа свръхзадача, при това споделена откровено и цинично, с огромна убеденост в собствената си безнаказаност!

И решаването на тази задача предполага и изисква преди всичко РАЗРУШАВАНЕ на държавността!

Разрушаване на правовите устои на държавата, унищожаване на промишлеността и селското стопанство, тотално дискредитиране и ликвидация на управленския потенциал на нацията, на научното и инженерно съсловие, дезориентиране на художествено-творческата интелигенция, овладяване на средствата за масова информация и глобално манипулиране на съзнанието, особено на младото поколение чрез внедряване идолите на потребителския свят и масовата култура. Задачата пред новообразуваната местна преторианска гвардия, пред борческите групировки, пред западните консултанти–спекуланти бе това да става бързо, решително, повсеместно и необратимо!

Съдете сами! Групата американски специалисти, начело с Ран и Ът, пристигат в България в края на август 1990 година за уточняване на детайли и срокове. Запознали се предварително с изходните данни, създадена е група от 29 български специалисти, която ги ориентира на място и да ги въвежда в теорията и практиката на плановото социалистическо стопанство. За няколко седмици те правят генералния извод, че:

„Главната причина за ниския жизнен стандарт в България е неефективността на държавните и управляваните от държавата предприятия, които използват неефективно квалифицираната работна сила в България, оскъдните капитали и суровини”.

На 4 октомври 1991 година, т.е. само 35 дни след пристигането на групата, Докладът, който вече над 27 години е настолна книга за всички български правителства, е готов и предаден на екип от фирма „Програмни продукти и системи” за превод на български език и издаване. 42 -мата преводачи работят денонощно, а в средата на октомври докладът е напечатан и предаден на депутатите в Народното събрание, които с аплодисменти го препоръчват на правителството за изпълнение и Андрей Луканов заявява:

„...програмата съдържа рационални елементи и от двете платформи – на БСП и СДС, както и съгласуваните между двете основни политически сили идеи в периода преди и след изборите”.

Ясно е, че американският експедиционен корпус е имал поставена задача, с която блестящо се е справил, а групата български специалисти, работили според максимата „по-добре светкавично, но непрецизно”, отколкото „бавно, но съвършено”, получават поздравления от самия Ричард Ран:

„...Ще приключа с благодарност към множеството български колеги за всичко, което извършиха при тежки обстоятелства. Професор Иван Ангелов спечели уважението, възхищението и приятелството ми за всичко, което извърши при ръководството и участието му като съветник по проекта и за формирането на много талантлив български екип, който да работи заедно с нас по приключването му... Начело на икономическия екип на опозицията беше изтъкнатият млад икономист Огнян Пишев, когото също считам за приятел. Забележителните познания на Оги по пазарния процес и неговата посветеност на свободата оказаха значително влияние върху тона на настоящия доклад...”.

Но главният въпрос днес е защо „особено приближените” българи не се постараха да спрат това безумие, не разясниха на американските си босове, че един православен и славянски народ, живял над 1300 години по тези земи, си има своя изстрадана житейска философия, която не се базира на егоизма и паразитизма. Този народ, който с честен труд и вяра е постигал не един и два пъти световни признания, не иска да живее на гърба на никого и не е възможно за броени дни и месеци да забрави своето минало, традиции и приятели от векове и за векове, за да се превърне в пламенен и ефективен търсач на новопоявилата се „американска мечта”.

Българската общественост отдавна чака и иска да чуе истината за създаването на плана по разрушаването на държавността и криминалната приватизация в България, извършена в изпълнение на постановките в проекта „Ран-Ът” така, както го направиха някои от руските им колеги – с доблест и покаяние за превърнатата в „разграден двор” държава, а народа – в „стадо” без пазачи!

Ето имената на доверените лица, някои от които вече не са между живите: Професор Иван Ангелов – Старши икономически съветник на министъ р-председателя; Венцислав Антонов – ВИИ „КарлМаркс”; Румен Аврамов – Икономически институт на БАН; Валери Борисов – Юридически съветник в Министерство на икономиката и планирането; Д-р Венцислав Димитров – Икономически институт, БАН; Д-р Генчо Димов – Старши икономист Министерство на външноикономическите връзки; Стою Дулев – заместник-министър на икономиката и планирането; Д-р Никола Гълъбов- Икономически институт БАН; Професор Илия Георгиев – Икономически институт, БАН; Д-р Румен Георгиев – Генерален директор, Минералбанк; Димитър Костов – заместник-министър на финансите; Д-р Иван Костов – ВМЕИ „Ленин”; Емил Хърсев- ВИИ „Карл Маркс”; Татяна Хубенова – Икономически институт, БАН; Д-р Димитър Иванов – Икономически институт, БАН; Професор Лилия Каракашева – Главен директор, Министерство на външноикономическите връзки; Д-р Найден Найденов – заместник-министър на икономиката и планирането; Д-р Невяна Кръстева – Научен сътрудник, Министерство на външноикономическите връзки; Георги Панков – заместник-министър на икономическата реформа; Професор Огнян Панов – Директор, Институт по държавно и стопанско управление; Атанас Папаризов – Генерален директор, Министерство на външноикономическите връзки; Д-р Огнян Пишев – Старши икономически съветник на Президента; Д-р Иван Пушкаров – Икономически  институт, БАН; Професор Димитър Шопов – Заместник-председател,  Комитет по труда и социалното осигуряване; Боян Славенков – Икономически институт, БАН; Професор Стефан Стоилов – Министър на икономическата реформа; Професор Милчо Стоименов, ВИИ „Карл Маркс”; Професор Тодор Вълчев – Икономически институт, БАН; Христина Вучева – Научно-изследователски институт, Министерство на финансите.

В Доклада за икономически растеж и прехода към пазарна икономика има поставени срокове: „Пет от шестте мерки за незабавно прилагане са абсолютно необходими, за да може да функционира пазарната система. Затова се настоява те да се приложат не по-късно от края на 1990 г. Като се има предвид тяхната значимост, те могат, ако трябва, да се прилагат частично с извънредни мерки според текущите нужди, като законодателното им оформяне се извърши по-късно. Предложените за прилагане в среден срок мерки би трябвало да се проведат преди 1 май 1991г. В това време те биха могли да станат повод за национално празненство. Това, че тези мерки са предвидени за прилагане в среден срок, съвсем не означава, че са по-маловажни. Споменатите по-горе препоръки, като например промяната на конституцията, често са сложни, технически трудно реализуеми и затова е необходимо достатъчно време за внимателна подготовка и приемане.

Реформите в областта на образованието и на околната среда би трябвало да започнат преди 1 декември 1991 г. Разбира се, трябва да не се забравя, че извършените дотогава реформи вече би трябвало да са дали положителни резултати”.

Ето какво пише по повод на постигнатите резултати в „Икономически обзор на Европа за 1991-92 г.”, подготвен от ООН за страните от Източна Европа.

„Съвкупният спад на производството, фиксиран за последните две –три години в редица страни, достигна ниво, несравнимо даже с Великата депресия от 1929-1933 г.”

КНР, под ръководството на Комунистическата партия на Китай, започва своя преход към пазарно стопанство през 1979 година, факт, който едва ли е бил неизвестен за местните учени от Икономическия институт на БАН и ВИИ „К.Маркс”.

За МВФ, Световната банка и ОИСР процесите в Китай, явно, са били постоянно в полезрението им, защото в техните бюлетини, публикувани през 1992 г. пише:

„За десет години, започвайки от 1979 г., БВП на Китай ежегодно расте с около 8,8%, докато този на Унгария за периода 1989-1991 г. е спаднал с 11.7%, на Румъния – с 18,6%, на Полша – с 19%. Чистият продукт  на материалното производство в Чехословакия пада с 12,8%, в бившия СССР – с 16%, а в България - с 30,9%. Само промишленото производство в Китай расте с 11,2% годишно, докато същото в Чехословакия пада с 25,9%,, Унгария – с 27,2%, в България – с 38,1%, в Полша – с 40,1%.

За десет години заетостта в Китай  расте с 3% годишно, а производителността на труда с 5,9%. Обратното за периода началото на 1989 г. до средата на 1991 г. заетостта в Румъния пада 11,6%,  в Чехословакия – 13,8%, В Полша – 16,9%, а в България – с 20,1%.

Коментариите са излишни! Както се подразбира от данните, на 1 май 1991 година не е било до национални празненства, както са планирали американците! Затова пък на 26 август същата година бе подпален Партийния дом в София! О, времена! О, нрави!

N.B. През есента на 1989 и през 1990 г. фундаменталният избор пред социалистическите страни е бил между доказалия се към този момент „китайски икономически модел” или „американската шокова терапия”!

За лош късмет на българския народ изборът е бил предопределен от поставената от външни сили задача: държавността да бъде разрушена, плановата икономика да бъде срината, комунистическото мислене – изкоренено!

И както е казано „По плодовете им ще ги познаете!"(Мат. 7:17) – днес с болка констатираме, че държавността е няма, България не е индустриална и аграрна страна, „човек за човека е вълк!”.

Днес светът започна движение по новата си еволюционна спирала. България отново е изправена пред фундаментален избор. От това как ние, днешните граждани на страната,  оценяваме  случващото се през последните 28 години, до голяма степен ще зависи и бъдещето на нашите деца и внуци. След над 640 години живот и история под чужда диктовка, дойде времето българският народ да избере свой, суверенен модел на развитие, като всеки гражданин, чрез участието си във всенароден референдум, ще трябва самостоятелно да търси и намира своя Брод към майка-България! Да си пожелаем успех!