Най-големият масов убиец в световната история е британската империя. Само в Индия нейната „културна и цивилизаторска“ колонизация е причинила смъртта на повече хора, отколкото е комбинирания брой смъртни случаи, причинени от Хитлер, Сталин, Мао Цзедун и Пол Пот, по време на всички гладове и войни!
Само Между 1880 и 1920 г. с експлоататорските политики на Великобритания в Индия са причинили смъртта на най-малко 100 милиона души.
Освен това, за 200 години Британската империя е заграбила от Индия поне 9,2 трилиона лири, или 44,6 трилиона долара, тъй като фунтът е струвал 4.8долъра през по-голямата част от колониалния период.
Индийците под властта на „цивилизованата“ британска империя са живели средно 22 години. Годишната консумация на зърнени храни е спаднала до 37 кг. на човек в 1946 г. Индийският субконтинент и днес все още не се е възстановил от системно недохранване.
През последните години в цял запад се наблюдава зараждане на носталгията по Британската империя. Известни книги като „Империята: Как Великобритания създаде модерния свят“ на Найъл Фъргюсън и „Последният империалист“ на Брус Гили твърдят, че британският колониализъм е донесъл просперитет и развитие на Индия и други колонии.
Преди няколко години анкета на YouGov установи, че 32% от хората във Великобритания активно се гордеят с колониалната история на нацията. Тази розова картина на колониализма е в драматично противоречие с историческите данни.
Според изследване на икономическия историк Робърт К. Алън, крайната бедност в Индия се е увеличила под британско управление от 23% през 1810 г. до над 50% в средата на 20-ти век. Реалните заплати са намалели по време на британския колониален период, достигайки най-ниската си точка през 19-ти век, докато гладът е станал по-чест и по-смъртоносен.
Колониализмът е бил човешка трагедия с малко паралели в записаната история.
Експертите са съгласни, че периодът от 1880 до 1920 г. – пикът на имперската мощ на Великобритания – е бил особено опустошителен за Индия. Всеобхватните преброявания на населението, проведени от колониалния режим, започващи през 80-те години на 19 век показват, че смъртността се е увеличила значително през този период – от 37,2 смъртни случая на 1000 души през 80-те години на 19 век, до 44,2 към 1910.
Но голямото избиване на индийци продължава и после. По времето на втората световна война от глад загиват милиони. Оттогава е запомнена отвратителната фраза на един от любимците на нашите зомбита - Уинстън Чърчил. Когато му съобщили, че милиони загиват от глад, той отговорил - А защо Ганди още е жив...
Как британското управление е причинило тази огромна загуба на човешки животи? Имало е няколко механизма. Първо, Великобритания ефективно е унищожила производствения сектор на Индия. Преди колонизацията Индия е била един от най-големите индустриални производители в света (втори след Цинската китайска империя), изнасяйки висококачествен текстил до всички краища на света.
Грубият плат, произведен в Англия, просто не е можел да се конкурира с индийския. Това обаче започва да се променя, когато Британската Източноиндийска компания поема контрола над Бенгалия през 1757 г.
Според историка Мадхусри Мукерджи, колониалният режим на практика елиминира индийските производители, позволявайки на британските стоки да наводнят вътрешния пазар, но създава система от прекомерни данъци и вътрешни мита, които пречат на индийците да продават платове в собствената си страна, камо ли да ги изнасят.
Този неравноправен търговски режим на практика деиндустриализира страната. Както председателят на Асоциацията на Източна Индия и Китай се хвали пред английския парламент през 1840 г.: „Източноиндийската компания успя да превърне Индия от производителна страна в страна, изнасяща суровини.“
Английските производители спечелиха огромно предимство, докато Индия беше доведена до бедност, а народът ѝ – до глад и болести.
За да влошат нещата, британските колонизатори установяват система за легален грабеж, известна на съвременниците си като „изтичане на богатство“. Великобритания облага с данъци индийското население и след това използва приходите, за да купува индийски продукти – индиго, зърно, памук и опиум – като по този начин получава тези стоки безплатно.
Те след това или се консумират във Великобритания, или се реекспортират в чужбина, като приходите остават в джоба на британците и се използват за финансиране на индустриалното развитие на Великобритания и нейните заселнически колонии – Съединените щати, Канада и Австралия.
Британците са безмилостни в налагането на източването, принуждавайки Индия да изнася храна, дори когато сушата или наводненията заплашват местната продоволствена сигурност.
Историците са установили, че десетки милиони индийци са починали по време на няколко големи политически предизвикани глада в края на 19 век, тъй като ресурсите им са били източвани към Великобритания.
Колониалните администратори са били напълно наясно с последствията от своята политика. Те са наблюдавали как милиони гладуват, но въпреки това не са променили курса си. Те са продължили съзнателно да лишават хората от ресурси, необходими за оцеляване.
Историкът Майк Дейвис твърди, че имперските политики на Великобритания „често са били точните морални еквиваленти на атомни бомби“.
Тук иде реч само за геноцида в Индия. Още по-страшно ще е ако опишем какво „културните и цивилизовани колонизатори“ са направили с индианците, с аборигените, с местните жители в африканските колонии на империята и т.н.
След Втората световна война Германия подписа споразумения за репарации, за да компенсира жертвите на Холокоста, а наскоро се съгласи да плати репарации на Намибия за колониални престъпления, извършени там в началото на 1900 г. След апартейда Южна Африка плати репарации на хора, тероризирани от правителството на бялото малцинство.
Историята не може да бъде променена и престъпленията на Британската империя не могат да бъдат заличени. Но репарациите могат да помогнат за справяне с наследството от лишения и неравенство, породени от колониализма. Това е критична стъпка към справедливост и изцеление.
По материали от британската преса и Al Jazeera
