(БЕЗ) НАМЕСА

ПРЕДАТЕЛЯТ

ПРЕДАТЕЛЯТ
Aвтор:  Минчо Минчев
Снимка: Редактор/AI Leo
16 Ноември 2026

Жанрът има памет
Приписки за прииждащото време 31
На 6 ноември почина т. нар. „синдикалист“ Константин Тренчев. Бог да го прости, защото само Той, Вседържателят, има право да го направи. Но нали в Светото писание е казано, че по делата ще ги познаете. Това е за нас, човеците. Горе, високо, всичко се вижда и помни. Народът ни дори го е изпял: „Де стоял Господ, та слушал, где стоял ангел, та писал!“
А твърде много е записано в „ангелския тефтер“ на правдата и истината за Константин Тренчев. Като споменах истината, та се присетих за поета Хилон от Спарта, който е казал: „За мъртвите или добро, или нищо друго освен истината.“
А Константин Тренчев, Бог да го прости, е голям…
Думата е „предател“. Но аз няма да я кажа. Макар че какво друго е да ръководиш шайка, която осъществява главната цел и задача – да се разправи безмилостно и без капка свяст с огромния отряд на българския индустриален интелект като условие за разгрома на онази България, която загубихме. И това бе постигнато, уви, във времена, когато съдбата на Отечеството ни се поставяше на карта. Какъв си тогава, ако се наемаш да изпълняваш задачи под празните лозунги за „демонтаж на системата“ и да не разбираш, че всъщност става въпрос за убийството на собствения ти народ, който те е отхранил, и за ликвидацията на неговата държава! Това едва ли е в въпрос само за „нови ценности“ и необходими промени. Какъв синдикалист може да си, ако обричаш със своята дейност на гладно съществуване 1 580 000 работници в индустрията, разрушавайки я по чужд сценарий и по чужда воля? Защото България, на която си се заел да подпалиш чергата, беше истинска индустриална държава – от 174 страни в света през 1990 г. в доклада на ООН за този период са признати за такива само 47 държави. И България беше сред тях! Нещо повече – през 80-години ние първи сред страните, изграждащи социализъм, започнахме създаването на малки и средни предприятия, без те да са на държавно финансиране и отчет.
В публикация в „Нова Зора“ от 2012 г. историците на българската индустрия и мястото на България в Европа и света през 20. век, инженерите Иван Пехливанов и Иван Кременски, независимо един от друг, съобщават потресаващите факти, че през десетилетието от 1980 до 1989 г. България е осъществявала следните параметри на индустриална продукция – произвела е 700 000 кари и е осъществила техния износ в 62 страни; произвела е 64 000 металообработващи машини, изнесени в 59 страни; произвела е 1 240 000 електротелфери – износ в 54 страни; 14 млн. електромотори – износ 49 страни; 4 млн. т метали – износ в 34 страни; 17 млн. чифта кожени обувки – износ в 22 страни. Произвела е 264 млн. метра памучни тъкани и ги е изнесла в 47 страни. Произвела е 223 хил. тона от прочутото българско сирене и е осъществила износ в 25 страни; 1,7 млн. т зеленчуци и консерви и 1,7 млн. т компоти и конфитюри за износ в 46 страни!...
За виното, лекарствата, козметиката и пр., и пр. – да не говорим. Сред контрагентите на българския износ забележително е, че са били и 13 страни от преуспяващия тогава Европейски съюз. По това време начело в предприятията от енергетиката, металургията, машиностроенето, преработвателната промишленост и селското стопанство стояха, просветени индустриалци, хора на знанието и действието, които познаваха не само порядките в общността на държавите с планова икономика, но и пътеките в джунглата на т. нар. свободен пазар. И всичките тези ръководители на 2593 български заводи и фабрики бяха разтерзавани, оклеветявани, уволнявани, репресирани от шпицкомандите на „синдикалиста“ Константин Тренчев. Разбира се, по чужда воля. България трябваше да бъде отстранена от международните пазари и деиндустриализирана. И този бе пътя , по който това бе постигнато. А ударният отряд на разгрома бе ръководен от „синдикалиста“ Константин Тренчев.
Не се наемам да изреждам имена, макар че този индустриален мартиролог е необходим най-вече за вразумяване на новите поколения, които за съжаление и представа дори си нямат за индустриалната мощ на онази България, която бе похитена. Под крясъците на шайката, при скандиранията под прозорците на тези индустриалци с непростимата вина, че са работили за комунистическата държава, се прикриваше всъщност начертаният от врагове и безродници безпощаден прииждащ свят на мизерията и физическото и морално израждане на една процъфтяваща спрямо днешните реалии България. Прикриваше се шаечната правда на българското бъдеще, че без индустрия държавата ни ще е само потребител на чужди стоки и храни, най-често некачествени и много често действащи като бавни отрови, миниращи здравето на народа и на идните негови поколения. И всичко това е, защото бе ликвидирано българското производство. И днес нацията ни е беззащитна.
Отсъствието на безразсъдно разгромените производства, обезпечавани от пожертвания неин индустриален интелект, не следваше да доведе до друго. Азбучна истина е, че производство не може да има без неговата движеща сила, без знанията, получени не само в качественото образование, каквито бяха неговите характеристики до 1989 г., но и на практическия опит. Безотговорността в сложния процес на производствените умения, крайният продукт на които се изразява в трудно постижимия иначе резултат, наречен индустриален интелект, е немислима. Строгите разчети на производството и качественото образование на кадрите бяха възпитали онзи човешки материал, при който самодисциплината, изискванията на взискателността, находчивостта и категоричността на управленските решения винаги са били характеристика на хора с вътрешна чистота и безсъмнен патриотизъм. А те бяха пожертвани. И главен екзекутор беше вече покойният Константин Тренчев.
Може би нямаше да напиша тези иначе грапави редове, но „Приписките за прииждащото време“ не биха имали никаква стойност и ценност, ако не налагаха апостроф на две свързани фигури от мерзкото време на т. нар. „преход“. Още повече че в своята битност и допълване както халваджията за бозаджията те бяха водещи фигури на властта и влиянието, по времето когато окончателно стана ясно, че съдбата на България е предрешена. И едва сега лъсна открито и ясно, че от своите високи позиции в БСП те са били съмишленици на синдикалната опричнина, водена и направлявана от Константин Тренчев, но суфлирана от Луканов и съглашателите от забравеното вече Обединение за социална демокрация.
Реч е за бившия президент Георги Първанов и за Румен Петков, а поводът са оценките им по повод кончината на главния таран за разгрома на онази България, която остана непрежалима за народа ни.
Константин Тренчев почина на 6 ноември. Да, всички сме смъртни, но проблемът е, че той бе морално мъртъв заради своите деяния далеч преди това.
Георги Първанов като историк би следвало да знае думите на Хилон от Спарта – поет и политик, цитиран от мен в началото на това писание. Ще ги повторя, за да си ги припомни: „За мъртвия или добро, или нищо друго освен истината!“ Защото като бивш председател на БСП и бивш президент, а сега преуспяващ хотелиер и изобщо „човекът с най-успешната биография в годините на прехода“, както неведнъж го е определял „бозаджията“ Румен Петков, когато произнася оценката си за Тренчев, би трябвало да се замисли какво ще бъде ехото на неговите думи: „Това беше един великолепен синдикалист, истински лидер на синдикалното движение“ – е оценката на Първанов. Оглежда ли се в нея обаче дереджето на онази България през времето, когато той бе и президент? Съдържа ли тя оценка за ликвидираните, разсипани и обезсилени 2000 заводи и фабрики, за двата милиона българи, останали без хляб, които поеха от Терминал 2 по горчивия гурбетчийски път, уви, без обратен билет за България? Съдържат ли тези негови думи истината за индустрията, която за 20 години бе загубила над 40% от своите производства и над 2000 бивши стопански ръководители, които бяха изхвърлени, унижени и съсипани от шпицкомандите на „великолепния синдикалист“ К. Тренчев? Или са само повод за припомняне на позорното му поведение от онзи 4 февруари 1997 г.? Сиреч, когато човек дава такива оценки, а е бил макар само и някаква смътна надеждица за поврат и добро, трябва да смисля какво говори, защото ехото понякога е оглушително.
Още по-безпринципен и далече от истината е „бозаджията“ Румен Петков. Същият понастоящем председател на ПП АБВ, който винаги е бил ехо и сянка на „халваджията“ Първанов. Ето официалното му заявление и оценка за дейността на К. Тренчев: „Петък, 6 ноември. Днес е черен ден. Отиде си д-р Константин Тренчев, основател на КТ „Подкрепа“. Общественик и една от знаковите личности на демократичните промени в България. През целия си живот той отстояваше свободата, справедливостта и обществения диалог,, като има изключителен принос за съхраняването на гражданския мир в страната. Поклон пред светлата му памет!“
Да, всяка човешка смърт е загуба. И със сигурност „черен ден“ за неговите близки и съмишленици. Очевидно обаче Румен Петков има вътрешната потребност да обяви, макар и със закъснение, своята близост на съмишленик, аплодиращ дейността на покойния К. Тренчев. Бих казал, че това е твърде неразумно най-вече с оглед на бъдещето на партията, на която той е председател. Да заявиш, че покойникът през целия си живот е отстоявал справедливостта, свободата и обществения диалог, означава публично да признаеш, че думите ти нямат нищо общо с истината. За един политик това е непростимо. Защото той трябва да помни, че думите разбуждат миналото, а жанрът има памет.
Господи, дай сила на душата ми да издържи неволята на истината и лъжата.

Източник: facebook.com

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

на горе