brodbg.com | БРОД ЗА БЪЛГАРИЯ
   

Сан-Стефанска България
140 години от създаването на българската армия
Георги Вацов 07 Ноември 2018 

„Паметта на държавите е проверка за истинност на тяхната политика. Колкото по-еднозначен е историческия опит, толкова по-дълбоко и ефективно е неговото въздействие върху интерпретирането на настоящето от държавата през призмата на миналото“


На 3 март 1878 година в предградието на Константинопол Сан-Стефано е подписан мирният договор между Руската империя и Отоманската империя. От руска страна подписи слагат бившия посланик граф Николай Игнатиев и бъдещия посланик на Русия в Турция Александър Нелидов, а от турска – министъра на външните работи Севрет паша и посланика на страната в Германия Саадулах паша.

На 13 юли с.г. представителите на Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Италия подписват Берлинския трактат, който ревизира записаното в Сан-Стефанския предварителен договор. България не е представена на конгреса!

Възродената Трета българска държава с територия от 170 хил. кв. км. започва и завършва съществуването си в историческите си граници само в рамките на сто и тридесет дни!

Това са съдбовни за Отечеството дни и събития, в които българите са странични наблюдатели и всичките им надежди и молитви са обърнати към Царя Освободител.

Трети март е национален празник на България и Сан-Стефанския мирен договор е историческо потвърждение на отвоюваното от Екатерина Велика през 1794 г. покровителство на Русия над православните християни в Югоизточна Европа и е възможно най-справедливият за българската нация документ след пет века робство!

През настоящата година България тържествено отбелязва 140 години от победоносния край на Руско-турската Освободителна война. Най-голям личен принос в организирането на честванията имаше Президента на страната Румен Радев. Изпълнителната власт отсъстваше, явно, за да не дразни евроатлантическите си покровители, а набедените проруски обществени организации, набирайки точки за активност пред руската и българска ангажирана публика, проведоха няколко бледи културно-масови мероприятия. За съжаления, тези изяви не успяха да компенсират абсолютния негативизъм към доскорошните български „братушки“, избухнал през последните години в руските социални мрежи и достигнал своята кулминация след недостойните и гръмки провали на българската полити ческа класа в междудържавното сътрудничество на двете страни, особено, в енергийната област.

Специално за тържествата на връх Шипка тази година, Русия многозначително бе представена от своя най-висш духовен водач – Московския и на цяла Русия патриарх Кирил, подчертавайки по този начин, че и Освободителната война, и историческата непреходност на изградените братски духовни, двупосочни мостове извират от истинските, проверени през вековете чувства и симпатии между двата православни народа.

Във времената на развихрилата се световна русофобия, верни на традицията и заветите на дедите ни българи, сърби, гърци, арменци, молдовани, власи, хървати, черногорци и босненци трябва да си спомним с признателност за руските си братя, не само заради жертвите, които те дадоха по балканските бойни полета в няколко последователни войни през ХIX век, но и заради неимоверната битка на руските дипломати на масата на преговорите за отстояване свобдата на балканските народи. Днес определено можем да кажем, че събитията, разиграли се в нашите страни в годините след края на Студената война са „дежавю“ на събитията отпреди сто и четиридесет години.

Една почтена англичанка, Мерсия Макдермот, влюбила се в България, във Васил Левски, в Димитър Благоев и дълбоко навлязла във фактологията на национално-освободителното ни движение, вече десетилетия наред, независимо от преклонната си възраст, на висок глас твърди: „Когато разбрах, какво Англия и другите велики сили са сторили на един достоен и беззащитен народ, българския, аз поисках да разкажа пред света какви страдания са ви причинили!“. И го направи блестящо!

След великите победи на кан Кубрат, на княз Борис-Михаил Покръстител, след Златния век на Симеон Велики, след победата на цар Калоян над кръстоносците, след изключителните дипломатически завоевания на владетеля Цар Иван Асен Втори се случва невероятното: на политическата карта на Европа и света четиристотин осемдесет и две години няма българска държава. На територията, отвоювана от дедите ни с много българска кръв, покрита със слава и свидни „жертвоприношения“, българската държава е поставена на колене, а българите са превърнати в роби гяури. През тези трудни години неусетно се е трансформирал генетичният ни код, размита е народопсихологията на победителя, забравени са жизнените традиции, обичаите, православната етика, потъпкана е вярата. В масовото съзнание на българина трайно се настанява приспособленческата философия, първородният стремеж за оцеляване, конформизмът. С насадения ни мироглед, с туранистката идеология, с лукавото фанариотство – изконно чужди на българската идентичност и самосъзнание – коренното население по земите ни неотклонно върви към деградация и живот без перспектива.

И така стотици години! Ужасна съдба за един цял народ – легитимен с държавата си и отвоювал през вековете, предшествали робството, челно място сред европейските нации!

В безпросветната епоха тлеят само огнища, главно в Подбалкана и в няколкото православни манастира, далеч от чуждите нрави, правила и закони. Съхранен е и духът у духовните люде, у смелите и вярващите, у свещенослужителите и монасите. Този дух е спойката с православните ни братя, живеца на надеждата, че правата вяра, правото дело и правата слава ще възтържествуват, въплатени и в образа на дядо Иван, задушевно обсъждан по седенки, около софрата или в „Ганковото кафене“.

Иван Тургенев е велик руски писател, класик от епохата на първата могъща вълна на либерализация в самодържавна Русия, надигнала след историческите реформи на цар Александър Втори – Освободител. Дворянин, почетен доктор на Оксфордския университет, преводач от руски на немски и френски, Тургенев е най-популярния и четен автор в Западна Европа през 70-те години на XIX век. Една година преди историческата отмяна на крепостното право в Русия, Тургенев публикува романа си „В навечерието“. Основният замисъл на автора е да покаже на съвременниците си, на руската интелигенция, на която са чужди големите обществени очаквания новия положителен герой на своето време. За прототип на главния персонаж Инсаров, авторът избира българина Никола Катранов, 24-годишен студентстипендиант в Москва, пленил въображението на големия руски разказвач със своята целеустременост, решителност и жертвоготовност, посветил живота си на борбата за свобода на любимото Отечеството. 

Много млади българи в годините на робството са получили образованието си в Одеса, Николаев, Киев и Москва. И всички те са пренесли в необятната северна славянска страна предаваните от поколение на поколение легенди за духовната близост на дедите им с руските им братя. И исторически вярното е, че тези близки отношения между двата народа са били взаимни. Истинските русофили в България след Освобождението, както и в наши дни, са именно онези българи, които след пребиваването си в Русия са разказвали в освободена България за любовта на руските хора към техните православни български братя. Само с това може да се обясни и всенародното движение в Русия в защита на българите след разгрома на Априлското въстание и само така можем да разберем и решимостта на цар Александър Втори да обяви война на Турция, написвайки върху Обръщението на Екзарх Антим Първи резолюцията: „Да се освободи България!“, заставайки срещу позицията на Англия и Австро-Унгария по разрешаването на „Източния въпрос“.

Но в дните, когато Виктор Юго и Макгахън, Гладстон и Достоевски, Анри Пиер дьо Вестин и Джузепе Гарибалди повеждат истинска битка в защита на българските страдалци, обявявайки на висок глас, че „има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва да я слушат...“, правителствата на великите сили, водени от криворазбрани, егоистични сметки за едностранна материална изгода, тайно от народите си, започват задкулисна, тиха война с Русия с цел да спрат благородните ѝ устремления за възраждането на Велика България.

Далеч са от истината легендите, че руският император обявява война на Отоманската империя през 1877 г., за да окупира проливите, главно поради факта, че Сан - Стефано е предградие на днешен Истанбул, т.е. рубежа, на който спира успешното руското настъпление е на няколко километра от Босфора. Руското Главно командване не е искало да рискува военните си завоевания на Балканите, отчитайки, че в Европа, вилнеят задкулисни страсти и интриги за печелене на най-изгодни позиции в бъдещите преговори за преразпределение на икономическото и политическо влияние на Балканите и Източното Средиземноморие. За съжаление, липсата на решителност от руска страна за нанасяне на последния удар се обяснява и с факта, че цар Александър Втори е руският владетел, който подписва позорния за Русия Парижки мирен договор след загубената от нея през 1856 година война с Турция.

След края на Кримската война Русия изпитва огромни финансови затруднения, феодалните отношения и крепостното право дърпат икономиката назад, в Европа се е надигнала революционна вълна, чиято главна цел е да бъдат пометени монархиите, привилегиите на аристократите и на власт да дойдат новите буржоа и първите забогатели капиталисти. В тази обстановка Император Александър Втори стартира либералните си реформи. Но за клана Ротшилд това не е достатъчно – различните тайни и открити общества и ложи вече са повели битката за Новия световен ред, същността, на който е от един властови център, с помощта на златото, държавните кредите и дълговете, да се държи в подчинение цялата планета. И Англия със самочувствието на първа световна сила, чрез подкупи, агенти за влияние, заговори и атентати започва подмолната си битка с останалите велики сили. В Европа се насажда русофобията, която по-скоро е славянофобия и антиправославие! Отново „дежавю“ със случващото се в наши дни! Император Александър Втори, по молба на президента Ейбрахам Линкълн спасява Северните американски щати – янките от агресията на Англия и Франция, изпращайки на помощ руски военни кораби по двете крайбрежия на Северна Америка, а по-късно двамата лидери, съгласувано, не разрешават на клана Ротшилд да учредят свои частни емисионни национални банки в САЩ и Русия. Резултатът е известен: през 1865 година Линкълн е застрелян, а през 1881 година император Александър Втори - Освободител е взривен. Битката е на живот и смърт! В тази международна обстановка е подписан Сан-Стефанският мирен договор. Русия е победител и диктува условията. Двете империи, руската и отоманската, се съгласяват новата държава България да обхване всички землища, където живеят българи, т.е. границите на държавата да бъдат като тези, от времето на Иван Асен Втори. От името на Турция договорът подписва външният министър! През февруари 1878 година германският канцлер Бисмарк произнася реч, в която заявява, че по „източния въпрос“ той е само „честен брокер“ и „неговата задача е, колкото се може по-скоро, работата да свърши“. На дипломатически език това означава, че Русия губи подкрепата на Германия по „източния въпрос“, декларирана многократно преди това от германците. През март 1878 г. граф Игнатиев е изпратен във Виена, за да се договоря с австрийците по въпроса как Англия да бъде изолирана по време на Берлинския конгрес. Но Австро-Унгария поискала в замяна много отстъпки за себе си: не само Босна и Херцеговина, но и пълен икономически и политически контрол над Западните Балкани, главно чрез изместването, колкото се може по на изток, границите на България, за да се отвори коридор от Солун до Дунав под контрола на Виена, както и отслабване на Сърбия и подялба между нея и Черна Гора на Ново-Пазарския санджак. Русия не можела да приеме тези условия и мисията на граф Игантиев се е провалила. В същото време Лондон демонстрира подготовката си за война с Русия. Изпратен е в оставка военният министър лорд Дерби, който открито се е противопоставял на войната с Русия. На негово място е назначен лорд Солсбъри, който е считал, че Русия трябва да бъде сплашена и да бъде заставена със сила да сключи изгоден за Англия договор. „Дежавю“! Тази тактика явно е имала успех в руския императорски двор, защото Александър Втори пише до брат си на 18 март 1878 г. „Англия търси само повод, за да ни обяви война!“. В резултат на пълната си изолация в Европа и заплашител- ните реални действия на Англия, Русия се съгласява да започне преговори с Лондон, като на 30 май с.г. е подписано англо-руско споразумение, според което границите на България се изместват от покрайнините на Константинопол (Истамбул) до отбранителната линия по хребета на Стара планина. Англичаните получават Кипър, а Русия – град Батуми и крепостта Карс. На 6 юни Англия и Австро-Унгария подписват споразумение за провеждане на съгласувана политика на предстоящия в Берлин конгрес. Британците и австрийците се договорят за недопускане разширяване територията на България на юг от Балканския хребет и за ограничаване срока за пребиваването на руските войски в България до шест месеца. Австрия резервира за себе си Босна и Херцеговина. На 13 юни се открива Берлинския конгрес. Франция, „забравила“, че Русия е предотвратила нова война с Германия, след загубената през 1971 г., подкрепя Англия с тайната договорка, че заедно ще превърнат Турция в своя полуколония. Италия, не играеща никаква роля в европейската политика, приема страната на Англия. Основните спорове се водят за границите на България. Решено било да се създаде автономна провинция на Османската империя на юг от Стара планина, без излаз на Егейско море и тя да се назове Източна Румелия. По инспирирана в английската преса информация, че Англия прави отстъпки на Русия, на 20 юни министър-председателят Дизраели заявява, че напуска конгреса заради решенията за Източна Румелия, Варна и Софийския санджак. С посредничеството на Бисмарк спорните въпроси между Русия и Англия били изгладени и англичаните се съгласяват Варна и Софийският санджак да бъдат дадени на България, а руснаците отстъпват за правото на султана да държи турски войски в Източна Румелия. Срокът на пребиването на руските войски в България е бил установен на 9 месеца. Русия е получила правото да организира държавната власт в Българското княжество, но с участието на консулите на другите преговарящи държави. С подписаният международен акт Русия получава твърде скромно признание от европейските си „партньори“ за дадените хиляди човешки живота по бойните полета срещу жесток и корав противник!?! Външният министър Горчаков пише до императора: „Берлинският трактат е най-черната страница в моята служебна кариера!“, а Цар Александър Втори-Освободител дописва върху писмото: „В моята също!“. Берлинският трактат е бил подписан на 13 юли 1878 година. За България това е исторически документ, слагащ началото на осакатеното, но новопоявило се Трето Българско царство. Възраждането на българската държавност, по поръка на великите сили, както и след Втората световна война, е възложено на православна Русия. И то е изключително успешно, защото е осъществявано от родни по дух и култура славянски братя и приятели: създадено е Гражданско управление с участието на видни български граждани, учредени са съдебни органи. В Петербург специално е свикано „Особое совещание“ с цел изработване на Конституция на Княжество България. Търновската конституция, приета през 1879 година е била най-демократичната за времето си в Европа, даваща широки пълномощия на избраните депутати в Народното събрание. Месец юли е тъжен месец в календара на българската история: - на 29 юли 1014 г., в битката при с. Ключ Василий Българоубиец пленява 15 хиляди български войници от армията на Самуил и ги ослепява, като остава по един войник с по едно око на всеки 100 човека, а през 1018 г. България пада под Византийско робство; - на 17 юли 1393 г., под ударите на османския султан Баязид I пада столицата на Царство България Търново, а три години по-късно България вече е под Турско робство; - на 13 юли 1878 г. е подписан Берлинският трактат, по силата на който България е възстановена като държава, но с „откраднати“ землища, населени с българи. Тъжно е и днес, когато български резервен генерал се произнася и действа по начин, диктуван му от евроатлантическите му кукловоди. На тържествено мероприятие във Военния клуб в София, посветено на 140-та годишнина от създаването на съвременната българска армия, въпросният генерал, упорито и тъпо, е застъпвал тезата, че не трябва да се говори за руско участие в създаването на българската армия и демонстративно сваля руското знаме от сцената в залата?!? Малко факти за опресняване паметта на евроатлантиците! Генерал-фелдмаршал, граф Дмитрий Алексеевич Милютин, военен министър на Русия (1861 -1881г.г.), професор в Императорската военна академия на 28 юли 1878 година пише, че „след Берлинския конгрес по-нататъш- ната съдба на християнското население от двете страни на Балкана зависи от това, доколко за деветте месеца окупация ще успеем да създадем силна национална стража. Само при това условие можем да се надяваме ,че въпреки цялата си уродливост на осакатеното в Берлин „дете“, то ще остане живо и с времето ще укрепне и ще се развива“. Изцяло и само с помощта на Русия в България е сформирана добре окомплектована и обучена армия, която е включвала пехота, кавалерия, артилерия, флот и инженерни части. В новата българска армия (Земската войска) са служили 21 хиляди българи и 3 хиляди руски офицери, като ядрото ѝ е от българските опълченци, участвали в Освобождението на страната. Русия е въоръжила и екипирала армията на България, приела е за обучение национални военни кадри във военните си образователни учреждения. Началник на първата ни Унтерофицерска школа в Русе е руският офицер инженер-механик Павел Алексеевич Машнин, ръководил я до 1882 г., а четири години по-късно морската школа е преместена във Варна и с годините прераства във Висше военно-морско училище „Н. Й. Вапцаров“. През 1878 г. Русия подарява на България две работилници, които са разположени в град Русе. Едната е за артилерийско въоръжение и прераства впоследствие във военния завод „Арсенал“-Русе, преместен по-късно в гр. Казанлък. Другата е кораборемонтна работилница, останала в историята ни като „Флотски арсенал“. Началник на първата българска „Флотилия и морска част“ (военноморски флот) е и инициатора за нейното създаване – Александър Егорович Конкевич. Флотът е базиран в Русе и се състои 13 бойни кораба и 3 шлепа, подарени от Русия, тук се намира и Русенското адмиралтейство. През 1900г. флотът е преместен във Варна. За да бъде защитена Южна България (Източна Румелия) от турско нахлуване, на нейната територия е създадена народна милиция; оборудвани са складове с оръжие, а в кадровия състав на милицията са били насочвани офицери от български произход, руски граждани, служили в Дунавската армия и руските военни окръзи. Били са сформирани селски караули и са били въоръжавани хората по селата. Към милиционерските дружини, към складовете с оръжие и към руските военни части е било организирано обучение на доброволци-наборници, като числеността им е достигнала 28 хиляди души. Освен това, масово са били създавани стрелкови гимнастически дружества, в които са били обхванати над 64 хиляди души. Само по този начин, след изтеглянето на руската армия, е било възможно да се организира защитата на независимостта на България и подготовката за последващото съединение на двете части на страната в една държава. Това са фактите. Това го знае българският народ, особено тези хиляди хора, които непосредствено са участвали в създаването на българската армия. Но, както става в подобни преходни периоди в историята, изведнъж на държавната сцена се появяват онези „дейци“, които са играли второстепенни, поддържащи роли в обществото до този момент. Те търсят своя изява, свои спонсори, различни пътища за правене на впечатление и политика, коренно различна от провежданата до този момент. Задействани са и агентите за влияние, дипломатите, търговските представители, които с помощта на местните жадни за власт кариеристи и сребролюбци търсят пазари за своите стоки и идеология, като всички те, взети. Другата е кораборемонтна работилница, останала в историята ни като „Флотски арсенал“. Началник на първата българска „Флотилия и морска част“ (военноморски флот) е и инициатора за нейното създаване – Александър Егорович Конкевич. Флотът е базиран в Русе и се състои 13 бойни кораба и 3 шлепа, подарени от Русия, тук се намира и Русенското адмиралтейство. През 1900г. флотът е преместен във Варна. За да бъде защитена Южна България (Източна Румелия) от турско нахлуване, на нейната територия е създадена народна милиция; оборудвани са складове с оръжие, а в кадровия състав на милицията са били насочвани офицери от български произход, руски граждани, служили в Дунавската армия и руските военни окръзи. Били са сформирани селски караули и са били въоръжавани хората по селата. Към милиционерските дружини, към складовете с оръжие и към руските военни части е било организирано обучение на доброволци-наборници, като числеността им е достигнала 28 хиляди души. Освен това, масово са били създавани стрелкови гимнастически дружества, в които са били обхванати над 64 хиляди души. Само по този начин, след изтеглянето на руската армия, е било възможно да се организира защитата на независимостта на България и подготовката за последващото съединение на двете части на страната в една държава. Това са фактите. Това го знае българският народ, особено тези хиляди хора, които непосредствено са участвали в създаването на българската армия. Но, както става в подобни преходни периоди в историята, изведнъж на държавната сцена се появяват онези „дейци“, които са играли второстепенни, поддържащи роли в обществото до този момент. Те търсят своя изява, свои спонсори, различни пътища за правене на впечатление и политика, коренно различна от провежданата до този момент. Задействани са и агентите за влияние, дипломатите, търговските представители, които с помощта на местните жадни за власт кариеристи и сребролюбци търсят пазари за своите стоки и идеология, като всички те, взети. заедно, са против установения ред, действаща власт и конкуриращите ги държави. Започва битка за постове и влияние! Но Русия е голяма и силна! Донесла е и свободата! Задачата е да се формира антируско обществено мнение, за да може при избори да победи алтернативата! Така се появява русофобията! Тя е изкуствено създадена в България, вторична, измислена и безперспективна! За съжаление, когато се появява нова геополитическа конфигурация по нашите земи, надделява конформизмът към силния на деня и действа максимата: „преклонена главица, сабя не сече я“! Битката между русофоби и русофили се разгръща още преди Освобождението! Чорбаджиите, които са уредили отношението си с турската власт, фанариотите, които се чувстват добре при гръцките свещеници, занаятчиите и търговците, които ползват привилегиите на огромния вътрешен пазар на Османската империя, обикновените селски фамилии, които са намерили икономическия механизъм да оцеляват, плащайки данъците си – всички те не искат промяна, не искат въстание, не искат да бъдат спасявани. За това говори и Достоевски в Дневника си, след като преминава Дунав, за да спасява православните си братя! След Освобождението българските царе и князе сменят религиозната си ориентация само за да угодят на руския император, а в същото време, тайно кроят планове за измъкването си от неговия контрол. Така е и с някои от бившите хъшове! Те търсят изява и самостоятелност, за да са шефове и никой отвън да не ги контролира, а само да ги пази! А Русия търси признателност, взаимност, уважение и почтеност, които да са в отговор на направеното за България от нейния император и народ! И когато не срещат разбиране, то тогава император Александър Трети – Миротворец е принуден да заяви с горчивина: „Целите Балкани не струват, колкото живота на един руски войник!“ Отново „дежавю“! По време на 11-годишно управление на Императора-Миротворец, в края на ХIХ век, Русия укрепва икономически, става най-големият световен износител на аграрна продукция, подготвя въвеждането на златната рубла, осъществява твърд протекционизъм във външната търговия, започва строителството на Транссбирската ж.п. линия. Освен завзетия от ген. Скобелев Туркменистан, Русия не води никакви войни, но осъществява пълно превъоръжаване на армията и флота, ползва се с уважението и държи в напрежение великите сили, справя се с тероризма, отнел живота на Царя Освободител. Дълбоко вярващ, Александър Трети предоставя огромни преференции на Руската православна църква, и изгражда „Храма на Христос-Спасителя“ в Москва. Именно към този руски император, в сравнение с всичките други владетели в историята на Русия, са насочени големите симпатии на президента Владимир Путин.. След атентата срещу Александър Втори, неговият син Александър Трети (командвал по време на Руско-турската война Русчукския военен отряд, наброяващ 75 хиляди войници и офицери) на 1 март 1881 година се възкачва на престола. Неговият възпитател и преподавател по законознание проф. Константин Победоносцев, в този ден му пише: „Моментът е страшен и времето не търпи отлагане. Или сега ще спасим Русия или никога. Ако започнат сирените да Ви пеят предишните песни за това, че трябва да се успокоим, да продължаваме в либералното направление и че трябва да се отстъпи пред общественото мнение, – моля Ви, за Бога, не им вярвайте, Ваше величество, не ги слушайте. Това ще е гибел. Гибел за Русия и гибел за Вас!“. И Русия прави завой в модела на управление на 180 градуса – от либерализъм към просветен консерватизъм. Външната политика на Русия при Александър Трети се отличава с прагматизъм и преориентация от приятелски отношения с Германия към съюз с Франция. Известни са крилатите фрази на императора: „Когато руския император лови риба, Европа може да почака!“ и още: „В целия свят ние имаме само два съюзника – нашата армия и флота. Всички останали, при първа възможност сами ще се опълчат против нас!“ Тази независима и прагматична линия на поведение на Русия ражда страх, омраза и невъобразима русофобия по света, в т.ч. и в България. Проблемът е, че по-лесно е да се реагира първосигнално, отколкото да се вникне в конкретната ситуация, да си наясно с традициите, с историята и обективните прогнози в развитието и на отсрещната страна, както и на двустранните отношения. Великите сили, в болшинството случаи, са самодостатъчни субекти на международното право. Те имат свои геополитически интереси, които много рядко съвпадат с интересите на малките, безресурсни и зависими от световните пазари икономики. Но, когато целта е благосъстоянието и добруването на собствения народ, управляващите са задължени да намерят подходите, да търсят нестандартните решения и, най-вече, преимуществата на собствената си страна и кауза в сравнение с другите кандидати за привилегировани отношения с някоя от великите сили. Нужни са подготвени, образовани, с необходимия конкретен опит и неопетнена биография кадри, които да водят принципен и честен диалог с партньорите, изхождайки от презумпцията, че взаимноизгодното сътрудничество, добросъседството, приятелското отношение винаги е предпочитано и от големи, и от малки страни пред взаимната подозрителност, недоизказаните стари обиди и наслоения, пред интригите и опитите за постигане на едностранни преимущества. Всяка държава си има достатъчно вътрешни проблеми и всяка политическа сила предпочита да се интересува преди всичко от настроенията на собствените си избиратели и граждани, отколкото да отделя допълнително внимание и средства за противо- действие на външните сили. Но за България и българската политическа класа, най-големият враг при провеждането на подобна умна и прагматична политика, е наслоилият се с годините традиционен конформизъм към силния, от който се очаква да предоставя безвъзмездно пари и да гарантира сигурността на „колониалната“ администрация. В наше време този стил не носи нито уважението на великите сили, нито намира разбиране сред по-голямата част от населението на страната и сред нашите сънародници зад граница. Това, в огромна степен, се отнася и за днешното състояние на българо-руските отношения! Историята трябва да се познава и нейните уроци трябва да се трансформират в правилни действия и прогнози!

N.B. Бившият съветник по национална сигурност на президента на САЩ Ричърд Никсън Хенри Кисинджър, в докторската си дисертация е написал: „Паметта на държавите е проверка за истинност на тяхната политика. Колкото по-еднозначен е историческия опит, толкова по-дълбоко и ефективно е неговото въздействие върху интерпретирането на настоящето от държавата през призмата на миналото“. И още: „Европейците, които живеят на континент, покрит с руйни, които са доказателство за погрешни човешки очаквания, инстинктивно чувстват, че историята е нещо много по-сложно от предлагания им съвременен системен анализ“.

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

  „Брод за България”   ©2018 Всички права запазени.
Общи условия | Рекламирайте тук