Одаевски пише, че стойността на едно художествено произведение се определя не само доколко обогатява преживяванията на читателя във връзка с едно или друго събитие, но и от това доколко поражда у него нови идеи и асоциации, хвърляйки светлина върху образи със знак на героична саможертвеност в името на хуманизъм и справедливост. Такова бе въздействието на целия брой на вестник „Жарава” от месец септември 2017 г. А „Септемврийската поема” на поета-философ Лъчезар Еленков, намерила място в броя, не само обобщава дълбокия екзистенциален смисъл на героичния подвиг на непобедимия български дух, но и разкрива нови хоризонти на просветление пред противоречивата политическа обстановка в Родината през последните три десетилетия. Тя дава отговор на въпроса защо всеки път, когато наближава девети септември, у нас се появяват публикации в печата със заглавие „Девети септември разделя народа”. Това не е рецензия за поемата. Тя заслужава много повече от една рецензия.
„Септемврийската поема” на Лъчезар Еленков ме връща към друга поема, озаглавена „Септември” от поета Гео Милев, който успя да разкрие величавия смисъл събитията от септември 1923 г. и даде отговор, който засяга трагичната съдба на хиляди българи, които поемат щафетата на патриотизъм, осветен от прозрението за България, която да завещаем на идните поколения. И се сбъднаха безсмъртните послания на поета, който не можа да води шествието на победилия здрав разум, защото трябваше с мощен камбанен звън трябваше да провъзгласи настъпващата нова епоха в новата ни история. А след 94 години друг поет отново бие камбаната за ново просветление в разтерзаните ни души. Този нов камбанен звън събужда у мен непреодолимото желание да търся отговор на въпроси, които висят като дамоклев меч върху националната свяст.
Тя ми дава основание да размишлявам върху някои от антиномиите на българската народопсихология в нова светлина. Защо всеки път когато наближава датата девети септември в пресата се появяват заглавия, в които се набляга, че тя разделя народа. Какво е това: реминисценция на гузна съвест или жажда за КОЙ И КАКВО РАЗДЕЛЯ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД? политическа вендета! Нима не е известно на всеки грамотен човек, че всяко радикално преобразяване на обществото е свързано с разделението на народа. Например буржоазните революции не разделят ли обществото. Кемалистката революция не разделя ли турското общество. „Преходът към демокрацията” в нейния евроатлантически неолиберален вариант у нас преди три десетилетия не раздели ли обществото ни. Великата френска революция не направи ли същото. Изобщо за тези, които имат дори ограничена историческа култура, не подлежи на съмнение, че всяка радикална промяна на обществения живот предизвиква разделение. И това е естествено. Причината също е естествена. Една част от обществото вижда в промяната шанс за по-добър живот, по-големи възможности за осъществяване на хуманистичен идеал. Друга част, която се чувства ощетена в своите привилегии и възможността да експлоатира и да паразитира на гърба на огромното мнозинство от народа, вижда в промяната опасност за своето бъдеще и страх, че онеправданите може да търсят сметка от виновните за своето тежко социално положение, на което са го обрекли. Следователно въпросът не е в това, че едни хора са доволни от преустройството на обществения живот, а други не. Тази истина се нарича също разделение. То има закономерен характер. По- важното в тази дискусия е каква част от обществото е доволна и каква- не. Когато дадена обществена промяна се радва на одобрението на по-голямата част от народа, тази промяна в крайна сметка носи не разделение, а единение в името на обединяваща идея, с която това множество е живяла дълго време. Другата част, ако иска да бъде коректна към историята, може да изразява своето недоволство без да отрича правото на другите, които не мислят като тях.
Познавам хора с академично образование, които при всяко споменаване на Освобождението на България от турско робство, не пропускат да отбележат, че през петте века, прекарани под ярема на това робство, е имало хора, които живеели по-добре отколкото днес. Радвали се на скъпоструващи къщи, развивали бизнес, децата им учели в чужбина и имали пълна гаранция за сигурност на имота и живота. Но не намират за нужно да отбележат колко са били тези хора, тяхното статукво в обществото било ли е достъпно за всеки поданик на империята. Хора с привилегии е имало и в Османската империя. Но те са били интегрирани в управляващото тяло на властта, докато огромното мнозинство от народа било със статут на рая, каквато е била и съдбата на милиони поданици, принадлежащи на господстващия етнос. Тази истина не се премълчава дори от историци на империята, които са заразени от бацила на османизма и ислямизма. Тогава как да се обясни носталгията на една шепа потомци на чорбаджии, които продължават да живеят със спомените на своите привилегировани по времето на робството предци. И от тези позиции се опитват да омаловажат решаващата роля и безспорната заслуга на Русия за освобождението ни от робството. Същият въпрос може да се постави и за тези, чиито предци били интегрирани в господстващата монархо-фашистка и експлоататорска класа преди девети септември 1944 г. Защото и те се придържат към същата цинична презумпция.
Елементарно е да се знае, че всяка революция е и преврат, но не всеки преврат е революция. Според известните досега научни критерии девети септември е революция, защото премахва общественстрой, който причини тежки страдания и лишения за огромното мнозинство от народа, за да се узурпират богатство и привилегии от незначително малцинство и постави началото на нов обществен модел, в името на което именно народът години наред водеше титанична борба за промяна. Как иначе да се обясни наличието на мощно партизанско движение и продължителна класова борба, които се преследваха от управляващите и стотици невинни хора, в това число и деца, станали жертва на терор и жестоко преследване! В края на 1989 и началото на 1990 година у нас се извърши преврат, който за броени дни се превърна в контрареволюция, защото върна обществото с половин век назад, разчиствайки пътя за реставрация на капиталистически модел на обществен живот. Най-убедителното доказателство за това е дълбоката пропаст, изкопана между богатството, натрупана по начин, който е известен пак в историята като грабеж, разграбване и реституция от дивашки тип, заличавайки следите от съзидателния труд на цели поколения и създавайки армия от безработни и лишавайки 90% от населението от свободен достъп до безплатно здравеопазване и достойно образование. Прикривайки се зад примамливи обещания за демокрация, за свободно движение на хора, ценности и капитали, прогониха от родината около два милиона млади хора, за да доставят на своите благодетели от Брюксел евтина и покорна работна сила. Стотици селища са обезлюдени, които сега подготвят да бъдат заселени от бягащи от същото това общество, военни конфликти, предизвикани от евроатлантически олигархични и мафиотски групировки, чиито слуги се престарават да им угаждат, за да запазят властта и привилегиите, узурпирани в резултат на реставрация на капиталистически порядки. Тези и приближените им хора сега говорят, че Девети септември довел до колонизация на България от Червената армия. А дума не обелват, че днес България е превърната в типично колониално владение на евроатлантическата олигархия, която лиши България от достойнство, суверенитет и независимост, без армия, способна да гарантира независимост и национална сигурност, а „защитата” на родното небе и територия е предоставено на тежко въоръжени чужди армии, под прикритието на членство в НАТО и „съюзнически ангажименти към ЕС. А наличните няколко хиляди войници и команден състав се използват за „миротворчески” акции, организирани от НАТО за защита на националните интереси на чужди държави в различни краища на света или за издирване на криминални престъпници, избягали от закона. Всичко това се обяснява със „съюзнически ангажименти” на страната към ЕС и НАТО. Само че България не е единствената страна, която членува в ЕС и НАТО. Но политическият елит на някои от тях, с чувство за национално достойнство и защитници на националните интереси на своята държава, имат далновидно поведение пред същите тези господари, към които също имат „съюзнически ангажименти”.
А „борците за демокрация” подклаждат огъня на омразата и политическата вендета, за да манипу- лират заблудени и наивници, организирайки траурни шествия, издигат паметници на „невинни” българи, които били ликвидирани от комунизма без съд и присъда. А защо не помнят, че тази акция бе организирана не само в България, а във всички държави, които са участвали в ликвидирането на Хитлеровия фашизъм и нацистка диктатура? И наистина ли всички наказани със смърт са „невинни”, колко и кои са те. А защо премълчават истината за убитите и безследно изчезнали хиляди българи по време на монархо-фашистката диктатура? Нека още веднъж да напомним каква е равносметката. Наличните документални източници показват, че народният съд е осъдил на смърт 2730 души. 200 души вече са били убити. На доживотен затвор са осъдени 1305 души, а с присъди до 20 години- 4348 души”. Що се отнася до внушението, че монархо-фашистката власт не е постъпвала така, противоречи на статистиката. В кървавата борба срещу фашизма у нас падат убити 9140 парти- зани, 20 070 ятаци и помагачи. Опожарени са 2139 яташки и партизански дома. Децата от Ястребино са разстреляни заедно с родителите си на 20 декември 1943 г. В Гарнизонното стрелбище на 23 юли 1942 г. са разстреляни Никола Вапцаров, Антон Попов, Атанас Романов, Петър Богданов и Георги Минчев. Можем да се досетим какви са били предсмъртните думи на осъдените от народния съд. Но заслужава да си припомним предсмъртните думи на Антон Попов: „Умирам за един нов свят, който ще изгрее с такава силна светлина, с такава хубост, че моята жертва за него е нищо”. А поетът Гео Милев в предсмъртната си поема „Септември” пише:
Човешкият живот
ще бъде един
безконечен възход
Нагоре! Нагоре!
Земята ще бъде рай-
Ще бъде!
(Проф. Михо Семков. Девети септември - Ден първи на една нова България. В: „ Земя”, 12 септември 2017, с. 11)
И никак не е трудно да се усети една нечестива героизация, когато наблюдаваме неистовия пристъп на неописуема омраза към подвига на българи, които умират със съзнанието, че са готови да посрещнат вражеския куршум в името на „един нов свят” с вярата, че „човешкият живот ще бъде един безконечен възход, а Земята ще бъде рай”. Тук разграничителната линия между фашистката вакханалия и саможертвената морална извисеност, за да настъпи новият свят на хуманизма и прогреса, е очевидна.
Президентът Румен Радев е прав да иска нов обществен договор, за да се постигне национален консенсус за помирение пред паметта на жертвите на политическата вендета. Впрочем, който има уши и очи, не може да не е забелязал, че вече години наред десетки граждански обединения повдигат този призив, но жадните за фалшив героизъм и безсмислено отмъщение упорито се противопоставят на подобни послания.
