brodbg.com | БРОД ЗА БЪЛГАРИЯ
   

Когато се подкопават основите

проф. Орлин Загоров 15 Март 2019 

Забравили сме задължението да завещаем на бъдещите поколения един по-добър свят и достойна за гордост на своите граждани България.


На младини с възторг четях стихотворението „Когато се наливат основите” от Пеню Пенев. Доживях да пиша за подкопаването на основите на едно доскоро нормално общество. Защото чувствам как разединението на един народ все повече напомня на страшни свлачища след проливен дъжд. Започне ли веднъж, няма спиране. Това се казва преход от битието към небитието. Който знае как да се спаси, оцелява и живее на още по-високо и по-хубаво място. А който е свикнал да разчита на сили извън себе си, получава ритници и изчезва в мътните потоци. Таково неприродно явление се случва и с нас, българите. Замечтани за обещания от хитреците рай, наблюдавахме отнесени от блянове изчезващата под краката ни земя и не усетихме как попаднахме в окото на бурята и се гърчим в пропастта на падението. Само през сълзи забелязваме как хитреците ни махат за сбогом... от височината, на която бяха се покачили далече от бетонните подпорни стени в мътните води на времето. Всъщност подкопаването на подпорите започва преди три десетилетия. Все вярвахме, че няма да настъпи апокалиптичният край. Създадохме повече от 400 политически партии, стотици фондации, комитети, сдружения с идеална цел за защита на правата и свободите на гражданите. И още на първите избори се оказахме вече разделени на групички- партии и партийки, тоталитаристи и демократи, русофили и атлантици, червени и кафяви, на равни и по-равни, наши и ваши, либерали и консерватори, социалисти и социалдемократи, християндемократи и мюсюлмански братя, зелени и жълти. И не усетихме как бяхме погълнати от стихията на отчуждението и противопоставянето. Накрая се оказахме от двете страни на дълбока пропаст между бедността и богатството, едните стигнали до просешка тояга и други, преливащи от изобилие и разгулен живот. Така едни се върнахме там, откъдето сме дошли и омаскарени с прозвища като „хор с гипсирани мозъци”, живеещи с носталгия по светлото минало, а хитреците, незабравили уроците от същото това минало, когато бащите им бесели и колели, „тъй както и турчинът не ни е клал”, за да забравим, че сме народ със славно минало и велики подвизи. Със собствени ръце развалихме всичко, сътворено от нашите бащи и майки, позволихме пред очите ни да бъде разграбена родината ни, а земята ни да бъде разпродадена на чуждоземни мафиоти и инвеститори чрез подставени лица с откраднатите от нас самите пари, за да се окажем накрая с празни ръце.

Угрижени как със скромните си пенсийки да изучим децата и внуците си, за да израснат като добри патриоти на нормална държава, каквато бяхме. Но хитреците ни завидяха и на това и отделиха децата и внуците ни в различни категории на бедни и богати. Издадоха различни учебници субсидии от държавния бюджет, и държавни със скромен бюджет, „подпомаган” от родители със скромни доходи. Този цинизъм, който доскоро свързвахме с най-тежките времена на историята, днес е превърнат в публична практика. Поне от Освобождението до днес никой от българите не помни държавата ни да е деляла поне училището на бедни и богати. Особено в учебните програми и учебници по история фалшификацията и идеологическият цинизъм са приложени по стандартите на според наставленията на чужди донори. Защото само така може да се обясни приравняването на комунизма с нацизъм и фашизъм. Стигнахме дотам, че дори родните ни туристически и курортни обекти също се делят на две категории, обособени от белега на разделението, на шумни, разгулни, опияняващи нощни заведения и тъмни гнезда за развлечение и разврат, от една страна, и от друга - на тихи, скромни, целомъдрени, незабележими. А какво правим ние, наричани интелектуалци, обявени за будители и носители на будната национална свяст! Мълчим, когато ни се обаждат от различни краища на страната хора, възмущаващи се от това, което става в страната. Те ни напомнят, че се надяват на нас, за да се защитят националното достойнство и изконните национални ценности и добродетели. По-страшното е това, че част от нас са се изравнили с многочислените блюстители на правата и свободите, готови в името на подкупи и други придобивки да си затварят очите си пред тази добре позната действителност. А в масовото съзнание се е утвърдило убеждението, че липсва адекватна реакция дори когато някой друг вестник или телевизионно предаване изнася на показ очевидни нарушения и престъпни действия от самозабравили се обществени и политически фактори, бизнесмени и разглезени мамини синчета, живеещи със самочувствие на всепозволеност и безнаказаност. Много хора махат с ръка и с иронична усмивка произнасят своята присъда: прах в очите на народа и нищо повече! У нас всичко е подчинено на правилото „кучетата си лаят, керванът си върви”. Затова и така наречената интелигенция живее с убеждението, че никой от тези, от които зависи да се сложи ред, не чува и не чете писанията й. Даже я обвиняват в проповядване на носталгия по времето, когато бяхме нормална държава. Това е доказателство, че сме превърнали смирението в религия на примирението. Забравили сме задължението да завещаем на бъдещите поколения един по-добър свят и достойна за гордост на своите граждани България.

И аз бях решил повече да не се появявам в печата със своите оптимистични терзания. Но сърцето не ми дава покой пред тъжната картина на живота да остана сляп и глух, и се отдам на смирението, на което винаги съм бил чужд по дух и убеждения. Докатоq и с каквото мога, ще продължа съпротивата си срещу злото, откъдето и от когото да идва то.

КОГАТО СЕ НАЛИВАХА ОСНОВИТЕ

Ще догоряват залези и хора,
и спомени, и чувства, и мечти:
ще отцъфтят салкъмите на двора,
вечерник в клоните ще зашепти.

Живота своето от нас ще вземе
и весело ще пей като капчук,
когато за наследници след време
ще дойдат нашите потомци тук.

Сърцата си пак в песни ще разказват
и пак ще вият птичките гнезда,
и все така на майчината пазва
ще грее златна рожбица звезда.

Ще има пак синчец и теменуги
и погледът им син ще бъде пак -
но хората ще бъдат вече други
и друг - денят на бащиния праг.

Дали ще им разкаже с памет свежа
историята или ще мълчи
как избуяваше у нас надежда,
поливана от плачещи очи...

Как в път, омълнен с бойни урагани,
последна бомба сменяхме с кураж,
как после из кофражи радостта ни
израстваше етаж подир етаж...

Как двадесет и пет годишни бяхме,
а нашата коса се посребри,
как не за дребно щастийце вървяхме
по първата роса в зори...

Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите -
какъв живот живяхме ний!

О, колко трудности за нас дойдоха!
Завидна беше нашата съдба!
Ний не живяхме дни, епоха -
борба живяхме ний, борба!

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

  „Брод за България”   ©2019 Всички права запазени.
Общи условия | Рекламирайте тук