ВРЕМЕ Е...aqmn->name

Време е за...героите
140 години след Априлското въстание, преминавайки през БРОДА на времето, свързало ни завинаги с Пантеона на героите


08 Юни 2016

Наш дълг днес е, заедно с всички борци срещу статуквото, да изградим БРОД през реката на времето, приемайки една обща съдба с всеки, решил се да работи честно за благоденствието на нашия народ, в прослава на Отечеството и за възхода на човешката цивилизация.

Многоуважаема госпожо, Вицепрезидент на републиката,

Уважаеми дами и господа! Колеги!

Моля, за вашето съгласие да се отклоня от академичния стил на конференцията, посветена на благородния порив на честните хора по света  да  свържат съдбата си и да станат съпричастни с трагедията, настъпила след „пиянството на един народ“! Този подход на дискусионния Форум „БРОД за България“ не е продиктуван от факта, че подценяваме  научния анализ за ролята на международната общност, и най-вече на великия руски народ, за това право дело. Тъкмо обратното! Ние се надяваме, че емоцията, след жестокия разгром на Априлското въстание, открила своя апотеоз в думите на Виктор Юго и другите блестящи интелектуалци, ще ни помогне да преодолеем страха, и себе си, за да се завърнем отново сред народите-победители в човешката история, за които свободата на духа и любовта към Отечеството винаги са били святи и безкористни! 

„Има минути- казва Юго когато човешката съвест взема думата и заповядва да я слушат…Трябва да се сложи край на империите, които убиват. Нека обуздаем фанатизма и деспотизма. Стига войни, убийства и кланета“.

Заповедите на съвестта“, уважаеми дами и господа, са критериите за нашата съпричастност към правата слава, правото дело  и правата вяра. Не може да си рицар на истината и борец за справедливост, ако твоята съвест не те родее с тежненията на собствения ти народ, с болките и страданията на хората по света, с мечтата за красива и просперираща България.

„Заповедите на съвестта“ направиха от американския журналист Джанюариъс Макгахън – Освободител на България, който само седмица след потушаването на въстанието, изтръгна от света вик на състрадание към мъката за 30-те  хилиди убити, за 80-те напълно изгорени и 200-те ограбени български селища, за безброя изтезавани, осакатени и изнасилени православни българи. Будната съвест на английския журналист Уилям Гладстон, въпреки неговото странно, вероятно по целесъобразност,определение за турското робство като „присъствие“, със своите репортажи и коментари  направи така, че премиерът на съюзническа Великобритания Дизраели да откаже военна помощ на Турция и да реши изхода от Руско-турската война.

Човек или има, или няма съвест. Съвестта е връзката ни с небесата и тя е единственият самокритерий и съдник за добро и зло, за истина и лъжа, за благородство и духовна нищета!

Днес, отново американци са будната съвест на човечеството. И това не е случайно. Пълното разминаване между думи и дела, между декларирано човеколюбие и малтусианско  унищожаване на човешкия род чрез убийства, глад, епидемии, незаконни неконвенционални войни, в т.ч. провокиране на междуособици в отделно взети страни – всичко това „заповяда" на съвестта на бившия служител на Агенцията за национална сигурност на САЩ Едуард Сноудън, на бившия офицер на ЦРУ Робър Баер, на агента на АНС на САЩ, „икономическия килър" Джон Пъркинс, на австралиеца Джулиан Асандж и редица други да превъзмогнат страха и личното си благополучие в името на идеали и принципи, изповядвани и отстоявани от бащите-основатели на Америка.

Да слушаме и следваме съвестта си е нашия вечен дълг към паметта на„панагюрците, станали донски казаци", на преклонение пред Бенковски и Райна Княгиня, на признателност към майка и син Скобелеви, на благодарност към император Александър Втори, на възхита към Тургенев, Достоевски и Верещагин, на уважение към граф Игнатиев, Позитано, Леге и Алабин, но наш дълг днес е, заедно с всички борци срещу статуквото, да изградим БРОД през реката на времето, приемайки една обща съдба с всеки, решил се да работи честно за благоденствието на нашия народ, в прослава на Отечеството и за възхода на човешката цивилизация.

Един от малкото българи, които върнаха част от дълга на България към световната общественост за горещия ѝ отклик към болката и покрусата на един малък, но героичен народ, бе Георги Димитров, дръзнал по зова на съвестта си, да се опълчи на фашизма в собственото му леговище. Неговият лайпцигски двубой се превърна в камбана за човечеството, която предупреждаваше и будеше световното обществено мнение за надвисналата опасност.

Така, както Априлското въстание бе камбаната, която събуди света за страданието на българите и отвори очите му за зверската същност на Отоманската империя!

Проявената съвесте винаги саможертва,но тя е и апел,тя еи зов за действие,тя е призив  за единство и сплотеност, тя е и БРОД за България, защото съвестта-камбана отново тревожно биеи зове за борба срещу новото „робство“ на световната и местна олигархия и тяхната политическа класа!

Отбелязването на 140-та годишнина от Априлското въстание е повод да си припомним и единфеномен, който може би не е феномен,а характерен белег на българската народопсихология и удивително свидетелство за отношенията между „големия" и „по-малкия“ брат държави.

След публикациите на Макгахън в руския вестник „Голос“, както знаем, в Русия се надига всенародно движение за спасяване на последните останали поробени православни братя отвъд Дунава. Начело на този емоционален ураган, така, както беив Западна Европа, Австро-Унгария, в Румъния застана интелигенцията.

Големият руски писател Фьодор Достоевски, ангажирайки се изцяло с каузата на освобождението, вече стъпил на българска земя, гневно търси корените на потресаващите турски зверства и в отговор на твърдението,че те са резултат от местни вътрешнодържавни противоречия сред населението на северозападната част на Отоманската империя, пише:„Това не е шайка от разбойници, появили се случайно във времето на смута и безпорядъка на войната. Не, тук има система, това е метода на войната на огромната империя. Разбойниците действат по заповед, по разпореждане на министрите, на управниците, на държавата и на самия султан“.

След като година е работил за обявяването на войната срещу Турция, Достоевски  решително се включва в похода за освобождението на България. През 1877 г. в „Дневника на писателя" той споделя:Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание...Ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото, по три православни църкви на всяка джамия – и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!“ – кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители!.. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене.... Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!...“.

Малко преди края на войната Достоевски пише в Дневника на писателя“: ...Русия никога досега не е имала и няма да има такива ненавистници, завистници, клеветници и даже явни врагове, каквито ще станат всички тези славянски племена веднага след като Русия ги освободи и Европа се съгласи да ги признае за освободени!...Изобщо, не трябва да искаме от славяните благодарност… Те непременно ще започнат с това, че вътрешно, ако не открито и гласно, ще обявят пред себе си и ще се убеждават, че не само не дължат на Русия и най-малката благодарност, а напротив, при сключването на мира с намесата на европейския концерт“, едва са се спасили от властолюбието на Русия…“

Уважаеми дами и господа!

Ако съотнесем написаното с това, което днес четем и слушаме по българските национални медии и  средства за масова информация, откъдето  се лее словеснвата вакханалия на соросоиди и русофоби в т.ч. и на високи държавни позиции, стигаме до заключението, че това е „дежа вю",сбъднато пророчество!

Но не за това ми е думата.

Ако търсим БРОД между уроците от миналото и днешния ден, ако искаме да намерим БРОД към сърцата на хората и да изведем Отечеството от дълбоката пропаст, в която то се оказа за последните 25 години, ние трябва да си дадем сметка,че без чиста съвест и само с добри намерения  не можем да бъдем чути и разбрани. Че за обикновените хора, за които смисълът на живота е в техния дом,в бъдещето на децата им, в здравето на родителите и в увереността за утрешния ден, от първостепенно значение са не думите, а действията и най-вече резултатите от тях. Големите идеи, големите промени, революциите и войните са и голяма опасност и плашеща неизвестност за огромното мнозинство българи, които не приветстват сътресенията, проявявайки патриархалност и консерватизъм. И когато някой идва да ги освобождава от нациално или социално робство, да им отворя очите за злото,което ги заобикаля, то този някой също е предмет на подозрение и проверка за истинност и безкористност на намеренията преди хората да му дадат доверието си. 

За  това говори Достоевски.

Това е и трагедията на великия Ботев, на великия Левски, на комитите и воеводите, на хъшовете и въстаниците от четирите оперативни зони – ужасявящата опция и личен провал за всеки лидер, идеен вдъхновител, борец за правда и справедливост, революционер – да остане неразбран и неподкрепен от съвременниците си .

Наш „неразплатен“ дълг е да не допуснем да бъдат напразни благородните стремежи на нашите млади българи, заминали да трупат знания, опит и култура в чужди страни. Ние трябва да направим така, че в тях да остане надежда,че там, в България, не всичко е предрешено за десетилетия напред и тяхната мечта да помогнат на страната си в бъдеще ще намери отклик в Отечеството. Ние следва да строим нашия БРОД от България и към всичките ни сънародници зад граница, в т.ч. и към наследниците на прокудените след април 1876 така, че те да чувстватвинаги  проявявената постоянна и очаквана грижа на Родината-майка за приобщаването им към правата вяра, правото дело и славата на Отечеството!

След Априлското въстание и последвалата я Руско-турска освободителна война у българския народ е останало заблуждението, по-късно превърнало се и в убеждение, че спасението винаги идва отвън и само след пролята кръв и предизвикано състрадание, с което чуждото обществено мнение заставя правителствата си да помогнат на България. Преди беше дядо Иван, днес е чичо Сам! Но свидетелствата на Достоевски показват,че даже представителите на великия руски народ,който, вероятно е единствения народ в света, готов на истинска саможертва и лишения в името на доброто и вярата в доброто, не винаги и не навсякъде е готов да го прави безкористно. В един момент великата нация иска показна благодарност и вечна признателност за стореното добро дело. Много други велики нации и богати държави се ръководят само и единствено от собствените си интереси, когато оказват помощ на по-слабите или попадналите в беда.

Конформизмът и фразата „Каквото кажете, господа, всичко ще направим!“ е твърде унизителна ако приемем, че тя се е превърнала в национална черта, но че е станала стил в поведението на нашите държавници и представители на политическата класа е факт. И ако за тях, а и не само за тях, е от изключителна важност да търсят подражанието, то днес, 140 години след Априлското въстание, преминавайки  през БРОДА на времето, свързало ни завинаги с Пантеона на героите, ние сме узряли да предложим на обществото идеята за учредяване на своя, виртуална „Република на Съвестта“, в която да господстват принципите от Декларацията за независимостта, подписана преди 240 години във Филаделфия, но така и нереализирана докрай в Съединените щати. В нея има такива думи: Всички човеци са създадени равни и техният Създател ги е дарил с определени, неотменими права, сред които са животът, свободата и стремежът към щастие. Винаги, когато една форма на управление стане разрушителна за споменатите цели, право на човеците е да я променят или да я забранят, и да създадат ново управление, полагайки неговите основи върху такива принципи, които според тях в най-голяма степен ще повлияят върху тяхната безопасност и тяхното щастие“.

Ние, като народ, може и трябва да черпим с широки шепи всичко положително от света и да приемаме всяка безкористна помощ, но винаги, за да бъдем уважавани от хората, е необходимо да отстояваме собствената си независимост и суверенитет, да даваме доверието си само на онези, които със знания, опит и принципи доказват на практика, че за тях България е над всичко!

Така, както ни завещаха със саможертвата си нашите национални герои!

Благодаря за вниманието!

Георги Вацов 
20 април 2016 г.  
гр.Панагюрище