„...Пееейни ми, пейни Росано, из тааяяя Гора зеленааа...“
Лазар беше отчаян, Михата го нямаше от сутринта... Търси го навсякъде. Хвана се с дясната ръка за „Кръста“, горе на върха, над Руенския манастир (нямаше го и тук...) и загледан в просторите на Рила, запя тяхна, стара хайдутска песен с която се оповестяваха в годините за всяка слука из живота и гората родна...
– ...из тааяяяAаа, Гора Хайдутскааа... – отговори му вековната гора някъде от пещерата на Иван Рилски. Гласът погали по странен начин дивия божур наоколо и полази по нараненото съзнание с онази тръпка от дълбокото, дето смирява огъня и смразява всеки, дръзнал да надникне в очите на тези остарели момчета, в този миг...
След минути се събраха – кротки, усмихнати и достолепно се прегърнаха. И от тук започва разказът.
Много години след като „здравецът“ на Яне Сандански намери добра почва в Англия, китното – „вряло и кипяло“ из житейските си неволи село Самораново, удари камбаната в Севдината обител за 24 май. Песните и стихотворенията на децата пред новооткритото църковно неделно училище, както и живописни платна и скулптурни фигури и фантазии от проведения нарочен пленер, уплътниха пространството със смисъл и настроение. Наскоро негово Светейшество Даниил – Патриарх Български, бе осветил този Храм – сътворен от добри хора, под самоотверженото и саможертвено свещенодействие на неговия Ктитор и местен родолюбец – Михаил Севдин (Михата).
Лазар казваше, че Михата му е най-добрия приятел от роднините и най-добрия роднина от приятелите... С това ясно обобщаваше тяхното разбирателство, което впечатляваше както с непреходността си, така и с изключителността си – трудно се общуваше с тях и дори най-близките им кръшкаха из живота си, „не дай Боже“, да им се не пресекат нейде пътищата на съдбата. От деца скитаха по горите, водиха сражения по Римски пътища с вятърни Мелници, с Лавини, с Мечки, с братя Галеви.., със синовете си... Съпътстваха ги жените им – като измислени герои от филм – непокорни, всеотдайни и преданни. Мъченица била света Катерина, според Мишо, щом толкова години удържала на приятеля му и Мурджевия джинс и Богородица, казваше Лазар е Зоя, да търпи и свещенодейства из Севдиния ("пази Боже") опасен род.
И само момчета родиха, няма грижа, няма ласка – всички „войводи“, сякаш в гората са расли (говореха хората)... През беди и радости, през неволи и победи – пясъкът от часовникът им изтичаше и малко преди да дойдат внуците, Михата се отдаде на изначалната си принадлежност – човек на Бога стана.
Ангажира всички наоколо, напусна работа (беше горски) и построи храм. Отдаде му се изцяло – строителство, стенописи, камбани, неделно училище, котва, пияно, картечница, икони ... Вече трудно Го разбираха и понасяха всички – Зоя изнемогваше, а хората гледаха на всичко както „шопа“ гледал жирафа в зоологическата градина и викал „...те такова животно нема“!
И.., докато духовната мизерия и пазарна икономика обсебваха клетата нация, докато алчните и ненаситни съселяни цепеха стотинките в мрака на консуматорската си същност, „наш Мишо“ спретна един „Иван Рилски“– Чудотворец, изографиса се всичко по канон, училище светна, камбана удари в подножието на Рила и цял-целеничък – Патриархът се яви в обърканото Самораново.., та саморанци, депутати, кметове и мутри...се чудеха с коя ръка да се кръстят...
–Когато Рахманинов се разля из новото школо и Планината чу гласът на пиано, единствените, които потупаха Михата по рамото, бяха неговите хора от небето – брат му Андрей и родителите му (Коста и Василка), които се усмихваха скромни от картината...
– И доволни, Приятелю – тихо продума Лазар, свали ръка от рамото му и сякаш прегръщайки Храмът и Рила, продължи – доволни от този вечен символ на Севдиния род, който днес стана незаобиколим фактор... Дори от Бог..!
Това бе Признание, което погали Егото му, но не и Душата... Знаеше Михата Севдин, че бе успял, много преди Негово Светейшество да освети новата обител, знаеше го още когато всичко наоколо бе каманяк и реката, като самотна дивачка, се щураше из живота му и всяка пролет трупаше все нови и нови, по-мъдри и достолепни камъни – фантастични, приказни, невероятни – изваяни майсторски от Рилските неволи... (Като портрети на целия Род...)
Друго му липсваше на него, затова чакаше Лазар – къде грубо, къде мълчаливо, но с него беше лесно – разбираха се с поглед и в трудното, и в лошото и доброто. Жегна го здраво последния път – беше изгубил баща си. Говореше за предимството на „родството“, пред „роднинството“ – погледна в очите му и вика: „Брат ми, и планината на гръб да пренесеш и целия свят да ти се поклони, няма ли признание от близките хора, от хората до теб – все тая... Душата ти е празна!“
С тези мисли посрещна изгрева и хората, прииждащи за храмовия празник днес. В деня на светите братя Кирил и Методий – камбаната удари, отчето бе отворил храма, творбите от поредния Рилски пленер бяха наоколо и авторите им, някак различно им се радваха в тяхното необичайно амплоа. Децата цветни в носий и усмивки напълниха училището и двора, а вкусния мирис от врящия курбан и селски погачи погали сетивата... Една тъжна, забравена радост звънна наоколо заедно с камбаната, Рила се усмихна съучастнически – величествена и близка като стар родственик и „върви народе възродени“ пое своята участ с едноименната песен...
„Като излизахме от залата към мен се приближи една жена, цялата в черно облечена, класическа българска майка и ми подари най-голямата и червена ябълка, която някога съм виждала в живота ми. Сподели, че като бедна вдовица нямала какво друго да ми подари. Все едно, че Баба Гина (майката на Васил Левски) ми я подаряваше.“– спомни си Лазар думите от онази благородна дама Мерсия Макдермот, когато към него се приближи жена – цялата в черно и му подаде чудна ябълка... ДежавюТо беше пълно, още повече, че Михата от месец му говореше, как дъщеря на негов съселянин, (била добър преводач) – щяла да представи превод на неизвестна творба на Макдермот и да говори за тази уникална жена. После Лазар дълго му говори за нея и се оказа, че добре я познава още от ученик, възхитен е от отношението й към България и преди година бе съдействал на един млад и амбициозен наш изследовател, на когото Мерсия (именно за 24 май 2018) – бе дала последното си интервю на 91 години. И понеже станали близки с това момче и много споделяли в последните й дни (което потвърждаваха и интервютата му) – тя никъде не споменава за намерения, да издава в България книга, че е оторизирала някого да я превежда и е дала някому издателски права. Странна му се бе видяла на Лазар тази инициатива и тази незнайна българка, развяваща Макдермот из „Саморановския културен елит“ – но, амбициите на приятеля му, често асиметрични и несъизмерими за нивото на безбожните му, потънали в духовна мизерия съселяни, често правеха чудеса...
...24 май бе насреща – какъв по-добър повод да говорим за тази легенда на националната ни култура и история. Лазар разказа, как са се запознали, в присъствието на Людмила Живкова, цитира впечатляващото й представяне:
„Името ми е Мерсия. То има географско значение и на англосаксонски означава „граница“ или жена, която живее на границата между две държави (и добавя – Англия-България). Стъпих на българска територия – в дипломатическото представителство в Лондон – българското посолство, за участие в младежка бригада, която на следващия ден замина за язовир „Копринка.“ Денят беше 18.07.1948 г., рожденият ден на Васил Левски, за когото все още нищо не знаех. 1979 година, получих докторска степен за книгата ми за Гоце Делчев, която излезе първо в Англия през 1978. Почетен гражданин съм на Карлово и Благоевград. През 1987 година, участвах в групата, която посреща официалните гости на тържествата по случай 150-годишнината от рождението на Васил Левски. Бях домакин, а не гостенка –за мен голяма чест! Чуждестранен член съм на Българска Академия на Науките и съм носител на Ордените: „Кирил и Методий“, Орден на Розата, Орден на Народна Република България, Мадарски конник...“
Михата Севдин, стар войвода, си спомни как скитаха с Лазар из Пирина и там, на Кашинския водопад, видяха Гарвановата скала – където имало незнайна пещера, в която бил скрит архивът на Яне Сандански. Там искала да отиде Мерсия (или Английското разузнаване)... И дали не е отишло, един Бог знае.?!
В днешния ден, всичко това, Михата го съпричастваше със Самораново. Малко мязаше на един анекдот, с който той мъдро се самоиронизираше – по-точно, иронизираше простотията на околните и съселяните си. Изпее някоя песен (тъжна), вдигне наздравица, па рече: „Ех, мамка му и мечка, кат са толкова скъпи тея дронове – отСе не издруса и един у нашия двор...“
Днес, всичко се бе изтърсило у Севдиния двор – Изкуство, Вяра, Идентичност, Кирил и Методий, Иван Рилски, Сандански и Левски, Буквите, Децата...и Величието на Родината бе тук – на куп у Дома на Михата Севдин. След идването на Патриарха, Саморанци и цялата околия се накокържиха и взеха да се явяват на всяко мероприятие Михалово – „...оти освен като „Галевци“и „дупнешки главоче“, вече ни признаха за свестни ора...“ – шушнеха бабите и изпълниха неделното училище с все децата и големците, в очакване да чуят за онази велика Англичанка със сложното име .
...Влезе една възпълничка, стара мома, на някой си саморанец издънка – „фрацузойката“ й викаха... (казах ви, тук бабите знаеха всичко). Млъкнаха всички – една муха мина, засрами се и изчезна яко-дим... „Тишина ти казвам, като в зала България за Моцарт..." – беше последната реплика на една от снахите и кимна на любимия утвърждаващо – за начало. Възторжено представиха авторката (...знаете вече, след Патриарха, Михата успя да накара съселяните си да вярват в чудеса) и въпреки, че ореолът на Светията беше изчезнал, Чудотворецът пълнеше очите на миряните с очакване и благоговение. Когато приключи с краткото си експозе, домакинът го напъна една гордост, очарован от интереса на хората – благи, кротки, мало и голямо вперили погледи – готови да слушат...
– Слушай, Лазо, ако ми беше там за кураж, бех да Я изтрескам с лопатата по дебелия гъз тая измекярка долна и да Я метнем у реката..! – сред диви божури, под шарената сянка на вековна леска в двора на Руенския манастир, Михата разкриваше на Лазар казуса за днешното си изчезване.
– Когато пристигнах, те мернах в гръб – бесен, изхвърча нагоре – Лазар донареждаше пъзела – тая „кака“, вървеше през шпалир от негодувание и зли погледи, а, когато стигна до масите, попита високомерно „Кой ще ни обслужи?!“ Тогава, твоите момчета (Емо) й викат, „...госпожо, не разбрахте ли че, не сте желан гост тук.?!“, тя му отговаря „...а ти кой си?“ и тогава зад гърба й, отчето се обажда “...Божее, ум умува, ум царува, ум патки пасе...„ и се кръсти, а Катерина с кротко презрение допълва молитвено – "ама Вие, не разбрахте ли, че трябва да си ходите вече..!" И „каката“ яхна метлата и отлетя. Потърсих те, Зоя се разплака и каза, че си „хванал гората“...
...Досега те търся.
– Говорихме с тая „джофра“ сутринта, тренирахме заедно и Емил беше. Реши се – вън с микрофон, вътре без... – подхвана Михата конфузно. Давам й думата, (както сме го тренирали сутринта) – муха да бръмне, ще се чуе... Тя се обръща към мен и вика – микрофон няма ли.?! Гледам я като треснат с мокър парцал, изненадах се, ама, знаеш, думам й тихо – вън има, да излезем там.?! Или?! Хората слушат, някои се провикнаха, „чуваме, чуваме всичко момиче...“ И тая като се фръцна към тех и изцвили: „Е, айде, щом чувате – презентация няма да има!“ и си фана пътя... Хората се възмутиха, едно брожение се залюля вътре. Лелеййй, като ми се дигна у главата и фанах лопатата и, ааа, а – бех я утепал! Немаше те там и нещо размислих ли, инстинктивно ли – сичко ми почерне пред очите и фанах гората. На горния водопад измлатих телефона у скалата иии...те така..! – завърши тъжно пледоарията си Михата Севдин.
...Здравецът на Яне намери добра почва в Англия, ама здравецът на Самораново, ааа - а, да поникне някъде и (къде от завист, къде от простотия...) идва някой от „родата“ да го препикае – помисли си Лазар, но не го каза. Ама, моя побратим им разказа играта – такъв здрав „здравец“ им заби, че „свят им се извъртя“ и не ти политици, не ти местни феодали или някакви измислени преводачки – няма изкореняване. Ето днес – хората попяха, запалиха свещичка, хапнаха корбан и се разотидоха спокойни без да чуят нищо за Мерсия Макдермот. Но бяха сигурни, че ако "верно е толко важно, колкото думаше Мишо, он нема да се откаже"! "Бог гледа с очите на наш Михал..." (Обади се от небето познат от детството глас).
