(Адресат – „ слугите“ на суверена и не само)
Интересът клати феса!
Видяла жабата, че подковават вола и тя вирнала крак!
В чужда манджа сол не туряй!
Когато се ритат атовете страдат магаретата!
Народни мъдрости
Четири мъдрости, които характеризират много точно поведението и действията на българската политическа класа в наше време.
Намираме се в абсурдна ситуация, при която „беден роднина“, каквато е България, поставила се в положение на сляпо покорство на големия „нов брат“, рушаща исторически мостове на сътрудничество с други славянски и православни народи, вземаща страна в „чужда игра“ и упорито бутаща се между „шамарите“, безуспешно се напъва да излезе суха от „пороя“ който ни облива, камо ли да отстои и защити националния интерес и да носи ползи на своя народ.
Да се чуди и мае човек нямат ли нашите политици памет за сполетелите ни беди и национални катастрофи в миналото, поради грешни политически решения и играене по чужда свирка!
Нямат ли уши да чуят желанията, потребностите и интересите на своя народ!
Нямат ли очи да видят надигащата се буря, която вкупом може да ни отнесе в небитието!
Нямат ли ум в главите за да разберат и осъзнаят, че са слуги, а не господари на суверена!
Приказките за посветеност на националните интереси ни повече, ни по-малко, си е чиста проба демагогия.
В тази връзка, бях чул или някъде прочел, че един призрак броди немили-недраги из коридорите на властта и това е призракът на националния интерес. Хареса ми тази метафора. Тя е вярна и аз напълно я споделям. И много аргументи в защита на това твърдение не са нужни.
Нека само да погледнем какво се случи на старта на 48-то Народно събрание. При всичките приказки на политици и партийни лидери, че сега, в условията на бушуващия пожар на войната в Украйна и на задушаващите ни кризи, е жизнено важно да отстоим и защитим националния интерес свързан с оцеляването на България и с живота на хората, видяхме нещо съвсем различно. Станахме свидетели на пълна незаинтересованост да се конституира бързо Парламента, да се избере неговия председател, без което не е възможно нито той да заработи, нито да излъчи редовно правителство, което да се заеме незабавно с нетърпящите отлагане тежки проблеми и кризи. С избора на председател на Народното събрание родните депутати поставиха национални рекорди. Първото заседание продължи три дни. Проведоха се 6 процедури на гласуване. Обсъжданията продължиха 54 часа за да се намери изход от парламентарната криза с избора на етнически турчин за председател на българския Парламент, нещо което се случва за първи път в историята на Третата българска държава.
Трайна е тенденцията да не се чува гласа на народа, да се пренебрегва националния интерес за сметка на чуждестранни, партийни или лични интереси. От където и да го погледнем е видно и няма как да не се съгласим, че „царят е гол“.
И действително, днешните политици и държавници се кълнят, че работят в името на националния интерес, а на практика го неглижират и дори тотално пренебрегват.
Българският елит, ако не друго, то поне трябваше да поназнайва, че националния интерес не е за лична употреба, че той е фар, който осветява пътя и направлява действията за постигане на обществено благо, за доброто на хората, обществото и държавата.
Фар има, но той по-скоро осветява демагогията, посредствеността и липсата на управленска култура свързана с националния интерес. Ето за тези пороци и проблеми става дума в този материал. Статията е структурирана в две части. Първата част е посветена на същността и матрицата за определянето на българските национални интереси, а втората – на тяхното осъществяване и защита.
Същност и проблеми при определяне и формулиране на българските национални интереси
Надали ще се намери политик, който да не твърди, че е отдаден на народните дела и работи всеотдайно в името на националния интерес.
В същото време и най-повърхностния поглед върху поведението на политическата класа показва, че не са единици тези, които не познават и малко ги интересува проблематиката свързана с националните интереси.
Няма как, с факти и аргументи, да се оспори истината, че голяма част от родния истаблишмънт, т.е. от хората, които по ирония на съдбата се разхождат по коридорите на властта, демагогстват и спекулират с темата за националните интереси.
За тази категория политици, или по-скоро псевдополитици, водещ е стремежа за лично облагодетелстване чрез домогване до държавната хранилка, без значение дали имат качествата и подготовката да работят в полза на националния интерес. Тези хората, прокарвайки си със зъби и лакти път към властта, не си задават въпроса „ А тази лъжица за моята уста ли е ?“ Те никога не са имали намерение да се поставят в позицията на слуги на народа, който за тях не е нищо повече от електорат.
Нагледахме се на подмяна на ценности, на шуробаджанащина и себеустройване.
В годините на злополучния преход, хората бяха заблуждавани с обещания за свобода и демокрация, за висок стандарт на живот и възможности за задоволяване на личните потребности и интереси. Осъзнаването на позицията на заблудено овчарче и напразните илюзии, ако не друго, научиха хората да отсяват житото от плявата, да се доверяват на политиците не по сладките им приказки и празните обещания, а единствено и само по техните дела. „По делата ще ги познаете“ е незаменим и непреходен принцип в българското общество. За това все повече граждани, в деня на изборите, предпочитат да си останат в къщи, или да отидат за гъби.
В днешно време, все по-очебиен става фактът, че една значителна част от проблемите свързани с прокарването и защитата на националния интерес се дължат на влошеното качеството на хората които ни управляват. Става дума за депутати и ръководни длъжностни лица от държавната администрация. Спомням си какви депутати имаше в Седмото Великото народно събрание. (10 юли 1990 г. – 2 октомври 1991г.). Там действително беше събран елита на нацията. Добре се знае какво е положението сега, какви хора сядат на парламентарната банка и в министерски кресла. Немалка част от тях нямат нищо общо с елита на нацията. Нека припомня откровението на един политик, който премина през длъжността заместник-председател на Министерския съвет. Той има доблестта да каже: „Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер“.
Дошъл е моментът, макар и с голямо закъснение, да се разделим с примирението и търпимостта и да се отстранят случайниците, пришълците и парашутистите от управлението на страната на централно и местно ниво.
Това е първата необходима и задължителна стъпка в общото усилие за преодоляване неразбирането на същността и подценяването на значимостта на феномена национален интерес а сигурността, бъдещето и просперитета на днешна България.
Неразбирането на същността и подценяването на значимостта на феномена национален интерес
Казано с други думи, основателно е подозрението, че българския елит и държавните чиновници не знаят що е то национален интерес и има ли почва у нас и как при това положение те могат да го отстояват и защитават?
Сигурно няма да сбъркаме, ако се каже, че в живота на не малка част от родният елит - политици и държавници, националният интерес не е нищо друго, освен едно клише гарнирано с много думи, празни думи за заблуда и манипулация на българската общественост.
А в същност националния интерес не е клише, нито е и дъвка която ангажира устата да не говорят недомислици. Той не е и призрак който броди в Парламента, по села и паланки и по телевизионните студия.
Националният интерес е:
- интересът на нацията, това, което е най-добро за нацията;
- дълговременната стратегическа цел и амбициите на нацията;
- осъзната колективна потребност. Потребността като обективен елемент на интереса определя нещо необходимо и полезно, но отсъстващо от действителността към момента. Връзката потребност-интерес служи и за установяване на обективната истината;
- комплекс от непреходни ценности и политически мотиви, които отразяват стремежа за съхранение и развитие на нацията;
- константна величина, която се променя с времето в зависимост от прогреса на страната, от световния ред и глобалната, регионалната и националната среда за сигурност.
И още, те не отчитат в своята практическа работа, че националния интерес:
- има субективен характер, формулира се от елита на нацията;
- е тясно свързан с целите на държавата и обществото. Целите зависят от преследваните интереси. Целите са функция на интересите и зависят от тяхното осъзнаване и разбиране;
- обединява личните, груповите и държавните интереси. Национален е само този интерес, който е едновременно интерес на гражданите, обществото и държавата. Той е с по-богато съдържание от държавния интерес, поради което не може да се слага знак на равенство между тях;
- е ядро на националната сигурност на държавата. Тя, сигурността, е налична, когато надеждно са защитени националните интереси.
България, страна древна, с история и традиции има своите суверенни национални интереси.
Суверенни национални интереси
Това за истинските българи - родолюбци е азбучна истина и по нея спор не може да има. Както всяка цивилизована държава отстоява и защитава националните си интереси, така и България не може да прави изключение в това отношение.
Принадлежността на страната към колективните системи за сигурност и отбрана, което е свързано със загуба на суверенитет, не е основание за пренебрегване или за отъждествяване на националните с колективните интереси, за отричане или омаловажаване функциите на националната държава, на нейния общополитическия курс и приетите в съответствие с него доктринални документи.
Има политици, учени и общественици, които обаче изповядват противоположно мнение. Те смятат, че в България няма почва да се говори за национални интереси. За какъв национален интерес, философстват мнозина, може да се говори в страна с накърнен или направо загубен суверенитет, най-бедна в Европейския съюз, страна първенец по заетите последни места в класациите на Съюза по почти всички качествени показатели, страна, в която преобладава мнението, че от нас нищо не зависи. Народни представители от парламентарната трибуна и в свои медийни изяви определят България като страна - сателит, протекторат или нечия колония, поради което интересът на сюзерена се приема и за наш национален интерес.
Съмнения, мотиви и аргументи в тази посока може да има всякакви. Но не е ли вярно, че точно националните интереси и ценности, тяхното отстояване и защита са съхранили българщината, българския дух, език и традиции. Примери в това отношение колкото щете.
Националните интереси са главна движеща сила на всяка нация и държава. Те са в основата на националната и държавната политика и тяхното осъществяване е пръв дълг на държавници, политици, общественици и на всички български граждани.
Политиката на държавата се явява ни повече, ни по-малко средство за реализиране на интересите.
Царство на националните интереси е външната политика.
В глобализиращия се либерален свят стремежът е националния интерес да загуби своята значимост. В тази посока много настойчиво работи „световното правителство“, „дълбоката държава“, транснационалните компании, международните институции като Международния валутен фонд и Световната банка и целия англосаксонски свят.
Това се наблюдава и в рамките на Европейския съюз. Страните движещи се на първа скорост, изповядващи неолиберализма, полагат неимоверни усилия да се замени междуправителствения подход, който изисква повишаване ролята на националната държава с наднационалния подход, който залага на ролята на федерализацията, т.е. на ограничаване ролята на националната държава.
Независимо от това, главно по обективни причини, националните интереси са живи и те се разпростират и извън държавните граници, което обстоятелство увеличава взаимовръзката между интересите на различните държави. Това обстоятелство от друга страна, в определени случаи, поражда междудържавни противоречия и конфликт на интереси.
В комплекса от проблеми, слабости и несвършена от нашите управници работа, със своята значимост се открояват въпросите свързани с определянето, формулирането и регламентацията на националните интереси.
Определянето, формулирането и регламентацията на националните интереси
Тази тема е много актуална защото една част от националните интереси имат динамичен характер и за разлика от постоянните такива се променят във времето под влияние на изменения на средата за сигурност, на световния ред, на човешкото развитие и прогреса, на технологичната революция и на глобалните заплахи за човешката цивилизация. По тази причина въпросът за националния интерес не е инцидентна, а постоянна задача.
В този смисъл иде реч за своевременно определяне, предефиниране при нужда и формулиране на националните интереси при нововъзникващи ситуации или събития от значение за нацията.
По принцип мястото за формулиране и регламентиране на националните интереси е Националната доктрина, какъвто документ ние нямаме. Може би по тази причина националните интереси са формулирани в Стратегията за национална сигурност. И това не е кой знае каква беда.
По-важното в случая е щом като националните интереси са разработени в такъв доктринално-концептуален документ, значи те се намират в неразривна връзка с проблематика на която той е посветен (националната сигурност) и следователно по своята същност, предназначение и функции се явяват стратегически национални интереси, т.е., в Стратегията за национална сигурност става дума за стратегически национални интереси. Ако те не бяха такива, то нямаше как да намерят място в този стратегически документ. Всъщност това ги отличава от многообразието на интереси – лични, на обществото и държавата в политическата, икономическата, социалната, духовната и чисто военната област.
Разбира се в държавата и обществото има многообразие от специфични интереси. Всички те са много важни за тези които ги изповядват В този материал обект на изследване са интересите на нацията определени в Стратегията за национална сигурност и нововъзникващите такива в процеса на развитието на страната.
Както вече стана дума, националните интереси са регламентирани със Стратегията за национална сигурност на Република България. Тя беше приета с Решение на Народното събрание от 08. 03. 2011 г. (Обн. ДВ. Бр.19 от 8 март 2011 г.) Националните интереси са разработени във Втория раздел на Стратегията – „Общи положения“ и са разграничени в две групи – жизненоважни и други важни национални интереси. Като „жизненоважни“ са определени 7 национални интереси, а като „други важни“ – 10, или общо в Стратегията са формулирани 17 национални интереса.
Тази Стратегия беше актуализирана и новата й редакция е одобрена с Решение на Народното събрание от 14. 03. 2018 г. (Обн. ДВ, бр.26 от 23 март 2018 г.) Прави впечатление, че след 7 години, времето което дели двата документа, жизненоважните национални интереси си остават същите с една добавка. Един интерес от подраздела „Други важни интереси“ - „Развитие на образованието, възпитанието, науката и научно-приложните дейности в духа на националните и общоевропейските ценности“, е преминал към жизненоважните национални интереси. В подраздела „Други важни интереси“ има променена редакция на два и са добавени четири нови текста, свързани съответно с общественото здраве, сигурността в киберпространството, включване на страните от Западните балкани в евроатлантическото и европейското пространство и четвъртата - с икономически и инфраструктурни проекти и програми в контекста на Стратегията на ЕС за Дунавския регион. По този начин жизненоважните интереси стават 8, а другите важни интереси нарастват на 13, или общо формулирани и утвърдени от Народното събрание са 21 национални интереса. И с това като че ли ролята на държавата и на държавните институции се изчерпва. Работата на държавата спира до тук.
Дискусията по въпроса: „Това ли са актуалните национални интереси“ и спазени ли са правилата и научните изисквания при тяхното определяне и формулиране е отворена.
По-конкретно, тук от принципно значение са такива важни въпроси като:
- участваха ли представители на гражданското общество и на суверена в работната група по определяне, разработване и формулиране на българските национални интереси;
- имаше ли, както предписват нормативните документи, задълбочено обществено обсъждане на изготвените предложения за национални интереси;
- налице ли е национален консенсус и въобще търсен ли е такъв;
- има ли специален регламент и създадена ли е стройна организация на работата в държавата за осъществяване и защита на националните интереси;
- има ли практика компетентните държавни органи да анализират реализирането на така утвърдените национални интереси. Приетите оценки и изводи, ако има такива, правят ли се обществено достояние;
- кой и как отчита и контролира осъществяването на националните интереси. Има ли действащ модел в това отношение?
Отговорът на всички тези въпроси е един и същ - отрицателен. Такива неща няма и не се случват.
Самата Стратегия за национална сигурност (естествено в това число и съдържащия се в нея подраздел за националните интереси) беше „зачената в грях“, защото тя не беше колективно дело на националния елит, и второ, защото философията се градеше на рухнали устои (световен ред, еднополюсен свят, либерална идеология). Стратегията беше дело на междуведомствена работна група утвърдена със заповед на министър-председателя. В нейния състав бяха включени единствено държавни служители, без представители на експертната и научната общност, макар да е пределно ясно, че националните интереси обединяват в себе си личните, обществените и държавните интереси. На практика се получи така, че нещо със стратегическа значимост се прави за някого, в случая за обществото и гражданите, но това става без тяхното непосредствено участие.
Беше наложително, с участието на експертната и научната общност да се извърши сериозна изследователска и аналитико-прогностична дейност на състоянието и перспективите за развитие на страната в политическата, икономическата, социалната, духовната и военната област, да се отчете динамиката в средата за сигурност, процесите и тенденциите които протичат в международните отношения и в европейското и евроатлантическото семейства. Но и това не беше извършено, което е предпоставка за разминаване с реалностите.
Прилагането на едностранчив подход, да не употребя по-силни думи, по стратегически въпрос, поставя под съмнение обективността и верността на така формулираните национални интереси. Може би са справедливи и оправдани съмненията и колебанията на хората, че това са истинските национални интереси, че е вярна тяхната класификация и те са адекватни на потребностите, целите и стремежите на гражданите, обществото и държавата. Мисля, че малко теория по въпроса няма да е без значение за българските управници.
Истинските национални интереси
В научната литература, в зависимост от гледната точка, са лансирани различни класификации на националните интереси. Има класификации въз основа на тяхната насоченост, важност, сферите на живот на нацията, нивото на провъзгласяване и методите на реализация.
У нас, а така е в много други страни, националните интереси са разграничени въз основа на тяхната важност в системата на националните интереси. По този критерии националните интереси най-често се подразделят на жизненоважни (коренни или екзистенциални), съществени (важни) и периферийни (второстепенни). Някои учени и държави като САЩ например, разделят националните интереси на жизненоважни, стратегически и други.
Жизненоважните национални интереси са свързани със самото съществуване на народа, нацията и държавата, с нейния суверенитет, независимост и териториална цялост, със свободите и правата на гражданите, със защита на конституционно установения ред и националните ценности, с мира и благоденствието на гражданите. Наложило се е виждането, пък и практиката е такава, че по жизненоважните национални интереси, компромиси не се правят. Те се защитават с всички възможни средства, включително и със сила. Войните се водят за защита точно на жизненоважните национални интереси.
При отстояването на другите видове интереси, компромисите са допустими и до войната, като средство за решаване на възникнали междудържавни конфликти, не се прибягва.
От гледна точка на така посочените същностни характеристики на националните интереси и начина на тяхната защита, може да се постави под съмнение изложената в Стратегията класификация на националните интереси. Изразявам мнение, че от определените като жизненоважни 8 интереса, това качеството може би имат само половината от тях. Толкова по теорията.
Споделените до тук слабости и пропуски заслужават подобаващо внимание. Но работата свързана с националните интереси страда от много по-сериозни проблеми и дефицити в практико-приложен план.
Нека се пренесем на територията на практическата работа.
Прокарване, отстояване и защита на българските национални интереси
Националните интереси, изключая дългосрочните, са една динамична категория, която може да се моделира във времето.
В нажежената до червено среда за сигурност и бързо променящата си международна обстановка, пред вътрешната и външната политика на страната естествено постоянно възникват нови, краткосрочни национални интереси, които трябва да се отстояват, защитават и реализират.
Краткосрочните национални интереси обслужват конюнктурата на времето. Те се появяват нормално при някаква конкретна ситуация и след нейното разрешаване отпадат като такива.
Научната методология казва, че след определянето, регламентирането и артикулирането на националните интереси, на ход са държавните институции и структурите на гражданското общество, които трябва да организират и осъществят дейностите по тяхното реализиране и защита.
И тук определящо място, в съответствие с принципа за разделение на властите, имат Правителството и Народното събрание, т.е. министрите и депутатите, или казано с други думи- родния истаблишмънт. И какво става ако той не е подготвен или не е заинтересован да прокарват националните интереси. Отговорът е риторичен- проваля се тяхната реализация.
По Конституция, водещият държавен орган по отношение на прокарването, отстояването и защитата на националните интереси е Правителството. Съгласно член 105 ал.1 на Основния закон „Министерският съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната в съответствие с Конституцията и законите“.
Парламентът от своя страна законодателства и утвърждава със свои решения предложенията на Министерския съвет, излиза с декларации и позиции по въпроси, които представляват национален интерес.
Реализирането на възприетите националните интереси се осъществява на основата на национални стратегически програми или на съпътстващи доктрини.
Национални стратегически програми
Научната общност препоръчва всяка такава програма да осигурява осъществяването на конкретен стратегически интерес. Според професор Григор Велев, приживе председател на „Центъра за национални доктрини“ към БАН „Всяка национална стратегическа програма (НСП) ще съдържа историята на възникване на националния интерес, анализ на политическите, икономическите, културните или военните му аспекти, както и стратегията на България за успешното му решаване…Тактическите разработки на предложените НСП и конкретната им реализация ще бъдат дело на изпълнителната власт“. Програмата по принцип би следвало да съдържа мотивите за нейното разработване, историята и хронологията на зараждане на националния интерес, целите и задачите на програмата, насоките на работа, пътищата и инструментариума за постигане на целите и изпълнение на задачите. Ако приложим този подход, т.е. за всеки национален интерес да се приема отделна програма, а би следвало така да се процедира, трябва да са разработени 21 стратегически документа, т.е. колкото е броя на националните интереси формулирани в Актуализираната стратегия за национална сигурност, без при това да се броят стратегическите документи по нововъзникнали национални интереси.
Каква е реалността в момента?
В Портала за обществени консултации на Министерския съвет към 20.11. 2022 г. са отразени 98 действащи национални стратегически документа: стратегии и концепции - 43; национални програми - 30; национални планове – 19; национална харта – 2; национална политика – 2; и по една съответно стратегическа рамка и пътна карта.
Видно е, че при разработването на тези национални стратегически документи не е правена връзка с националните интереси, или документите не са разграничени и класифицирани от гледна точка на националните интереси. Това може и да не е беда. Беда е обаче, че измежду тези национални стратегически документи почти не се намират такива, които да са посветени на конкретен национален интерес посочен в Актуализираната стратегия за национална сигурност.
Ориентирането в проблематиката на националните стратегически документи е като да се движиш в непроходима джунгла. И това е стара болест на държавното управление в условията на демокрацията. Преди години, тогавашния вицепремиер Даниела Бобева, по повод на обсъждането на доклад в МС посветен на състоянието на процеса на стратегическото планиране, заяви пред журналисти, че България е абсолютен „шампион“ по писане на стратегии. Към оня момент (януари 2014 г). има публикувани общо 378 различни стратегии, от които 128 са действащи, което е два пъти повече от втората след нас страна от ЕС. В периода 2005-2009 г., при управлението на тройната коалиция, са приети 153 стратегически документа, а следващото правителство на ПП ГЕРБ (2009-2013 г.) е утвърдило 144 стратегически документа. Няма как това творческо изобилие да е нормално. И проблемът не е само в количеството на приетите документи. Съществена слабост е, че най-често документите не са подплатени с годишни планове за действие и с финансова обосновка. Липсва междуинституционална координация, контрол и отчет на изпълнението на програмите, както и огласяване на резултатите чрез СМИ, сайтовете на институциите и социалните медии.
В случая говорим за дефекти в стратегическото планиране и пропуски в управленската функция на Правителствата, които са длъжни да направляват и ръководят този процес. Това е и една от основните причини за получилия се хаос в разработването и утвърждаването на стратегическите документи.
За това „богатство“ на стратегически документи има и оневиняваща причини и то от обективен характер. Около една трета от национални стратегически документи са разработени по силата на регламенти на Европейския съюз.
Няма официална информация за съпричастността и пълноценното използване на потенциала на структурите на гражданското общество и на самите граждани в процеса на изработване на стратегическите документи свързани с националните интереси. Но от собствен опит знам, че традиционно експертизата на гражданското общество се пренебрегва и се наблюдава необяснимо високомерие от страна на държавните чиновници. Жалко е, че хем не знаят, хем не искат да се учат. В това отношение мога да приведа поредица от фрапантни примери от областта на отбраната и сигурността на страната. Изложил съм ги със съответните тълкования в някои от моите книги.
Съвсем друг и по-съществен е въпросът за използването на стратегическите документи като ръководство за действие. Истината е, че с отделни изключения, те съществуват само на книга.
Тези констатации показват колко е належащо да се сложи ред в приемането на стратегически документи, да се направи преглед и задълбочен анализ и оценка на изпълнението на стратегиите, националните програми и планове и да се отменят тези от тях, които са загубили актуалност.
Подтикнат от тази тревожна реалност съм изкушен да подхвърля една идея на парламентарните репортери. Ще бъде много забавно да проведат анкета сред народните представители с един единствен въпрос – „Регламентирани ли са по някакъв начин националните интереси на България и ако да - къде и как са класифицирани“? Ако не друго, отговорите на този въпрос сигурно ще породят дълбок размисъл.
Анализът на работата в областта на стратегическото планиране и управление недвусмислено показва, че е скъсана връзката на националните интереси с българския национален идеал.
Националните интереси – българския национален идеал
Известно е, че успешното развитие на българската нация се базира на три фундамента:
- Българската национална идея;
- Българския национален идеал;
- Българските национални интереси.
Според професор Орлин Загоров, Българската национална идея намира израз в „…трайни цели, идеали, стремежи и ценности, които определят смисъла на историческото призвание на нацията и нейната духовна идентичност“.
Националната идея стимулира националното единение, духовния разцвет на нацията и нейния просперитет.
Нейните елементи, според професор Петър Мутафчиев, са:
-Българската историческа памет;
- Етнокултурните корени на българската народност и нация;
- Връзката между държавността и националната идея;
- Насоките за развитие на нацията и държавата.
Националният идеал произтича от националната идея. От своя страна националният интерес е функция на националния идеал. Няма да сбъркаме обаче ако кажем, че темата за националната идея и актуалния национален идеал не присъства в публичното пространство.
Кой политик днес говори за българския национален идеал? Кой се съобразява с факта, че този феномен всъщност представлява дългосрочната стратегическа цел на държавата и обществото, която се стремим да постигнем в бъдеще, все елементи на доброто управление.
Кой от така наречената върхушка отчита обстоятелството, че националният идеал определя националните интереси и съдържанието на националната политика?
Отрицателните отговори на тези въпроси е обяснението на факта, че произтичащите от националния идеал национални интереси не са регламентирани с фундаменталния документ, наречен Национална доктрина. Може би поради примитивизъм на мисълта и ниска политическа култура на националния елит през всичките години на прехода, та и до днес, не се прие Българска национална доктрина, която да очертае идеята и основополагащите принципи за бъдещето на българската нация, за нейното развитие в перспектива до 40-50 и повече години напред.
Националната доктрина може да се определи като система от официално възприети възгледи и принципи за историческите стремежи, целите, пътищата и средствата чрез които се осъществяват българския национален идеал и националните ни интереси. Може би поради липсата на Национална доктрина нямаме и официално приет и възприет от целокупния български народ национален идеал. Никой не знае кой е днес нашия национален идеал.
И да се чуди човек що за държава сме без национална идея, без да се знае нашата стратегическа цел, кога и как ще я постигнем, с какви средства и инструменти ще претворим в дела мечтите и бляновете на българския народ. Политиците бягат от формулирането на национален идеал, защото приемането на такъв ще повиши техните отговорности, ще изнесе на показ неглижирането на националния интерес и ще покаже, че за тях първостепенна роля играе личния им интерес.
Всички страни, които ни заобикалят имат такъв национален документ и знаят своя национален идеал. Турция има своята национална доктрина „Мир в страната, мир в света“ прогласена в далечната 1925 г. от Мустафа Кемал Ататюрк. Последваха така наречената „Стратегическа дълбочина“, а наскоро - на 26.10. 2022 г., президента Ердоган представи новата визия „Векът на Турция“. Гърция залага на доктрините „Мегали идея“ и на по-новата „Елинизма по света“. Северна Македония стъпва и се ръководи от доктрината на Новакович за македонизма. Сърбия има „Начертанието“ и по-новия проект за Велика Сърбия. Румънците поддържат жива мечтата за Велика Румъния, а албанците работят за реализиране на доктрината за Велика Илирия.
В България, през годините на демокрацията, се направиха няколко безуспешни опита за разработване и приемане на такъв национален документ, но всеки пропадаше в бюрократичните канали на властта. Дори през 1997 г. за тази цел, към БАН, се създаде „Център за национална доктрина“, който разработи, предложи за обсъждане и внесе в Парламента Българска национална доктрина озаглавена „България през 21-ви век“, но за съжаление по познатия маниер всичко приключи до тук. Законодателният орган запази мълчание. Имаше още няколко опита да се предложат проекти на национална доктрина, но и те минаха незабележимо, между другото. Едва тази година, през месец юни, създадения наскоро „Стратегически институт за национални политики“ оглавяван от Калоян Паргов обяви намерението си да разработи „Национална доктрина за оцеляване на нацията“ с хоризонт 20-25 години напред и като първа стъпка в тази посока представи „Мисия девет милиона българи“. Този факт е само една заявка на каквито сме се нагледали през годините, но все пак показва, че идеята за национална доктрина е жива.
За да сме обаче точни и обективни, трябва да кажем - да, ние нямаме Национална доктрина, но имаме друг изключително важен и грамотно разработен стратегически документ – „Национална програма за развитие БЪЛГАРИЯ 2030“, приета с Протокол №67 на Министерския съвет от 02.12. 2020 г. Тази Програма, се сочи в нейния преамбюл, е „…рамков стратегически документ от най- висок порядък в йерархията на националните програмни документи, детерминиращ визията и общите цели на политиките за развитие във всички сектори на държавното управление, …Документът определя три стратегически цели, за чието изпълнение групира правителствените намерения в пет области (оси) на развитие и издига 13 национални приоритета“.
Внимателният прочит на Националната програма показва, че в нея са намерили място детайлната разработка на стратегическите цели, националните приоритети, индикативната финансова рамка и механизмът за реализация и контрол на изпълнението на стратегическия документ. В Програмата обаче никъде и нищо не се споменава за национален идеал, национални интереси и ценности. И тук се проявява старата слабост. В публичното пространство никой не говори за изпълнението на Националната програма, няма по нея питания в Парламента, няма анализи и етапни оценки по хода на изпълнение. Обществото нищо не знае за хода на нейното изпълнение, макар да са изминали две години от приемането и. Тя не е популярна в българското общество.
Нека нашите политици да кажат, как като не знаят кой е национален идеал, определят истинските национални интереси в конкретния исторически период. Така рисковете да се допуснат грешки и неудачи в това отношение са съвсем реални, както е реално и вярно, че все чакаме някой от вън да ни „ръчка с остена“ и да ни направлява в държавните дела. Един министър-председател ще се запомни с фразата „Да видим какво ще кажат началниците от Брюксел“. Разбирането и практиката решенията свързани с националните интереси да се вземат другаде, а не в София, казва всичко за родните политици.
За мнозина политици е нещо съвсем в реда на нещата да приемат едни или други изисквания на ЕС за наши национални интереси. Жалък е синдромът на „малката държава“, (макар ние да сме средно голяма държава), който традиционно се изповядва от българските политици. Непреодолим е стремежът да се присламчваме към някоя от великите държави, т.е. да станем нечии сателит. Създава се впечатление, че нашите политици залагат в някаква степен на „Стокхолмския синдром“ , показват васален манталитет и имат васално поведение.
Диалектическата връзка национален идеал-национален интерес в наше време или не се схваща, или упорито се пренебрегва. Българските управници не са си научили уроците от миналото. Те не следват примера на своите предци.
Българската нация през историческото си развитие е извела, формулирала и спечелила огромното болшинство от народа за осъществяването на четири национални идеала. Два от тях са от периода на Възраждането- първият за независима българска православна църква и вторият за освобождението от турско владичество и създаването на собствена държава. И двата са постигнати. Издигнатият трети по ред национален идеал- обединение на всички българи и български земи в майка България, остава неизпълнен, въпреки че за неговото осъществяване, водихме две балкански и участвахме в още две световни войни. Неизпълнен остава и четвъртия идеал издигнат по времето на социализма- строителство на светлото комунистическо бъдеще.
Днес ние продължаваме да се лутаме и движим без компас. Хората са разочаровани и отчаяни. Те не знаят накъде ще ни заведе пътя по който сме поели. Най- лесно е на управниците и на политическите сили да казват, че строим демократично общество, че се стремим към изграждане на просперираща България. И те това правят и сякаш не виждат, че България се топи като свещ, че за годините на демокрацията се смалихме с 3 милиона души, че цели райони на страната се обезлюдяват, че сивото вещество на нацията се оттича към богатите страни, че сме се запътили към България с малцинство на българския етнос и което е още по-лошо - към България като географски район, а не като държавно образование. Това е констатация не само на български учени и на националната статистика. Такива са данните на Евростат и на ООН. Затова тревогата от обхваналата ни демографска катастрофа трябва да отеква като гръм който да „събуди“ заспалия роден истаблишмънт.
Анализът на концептуално - доктриналните документи, на публикации в печата и на медийни изяви на политици и публични личности показва и още нещо, също толкова нелогично и с вредни последици. В живия живот се къса и не се отчита неразривната връзка национални интереси – национални ценности.
Национални интереси – национални ценности
И това е много сериозен проблем, защото националните интереси са изразителите на националните ценности. Ценностите са ориентирани към обединение, а интересите много често олицетворяват това което разединява и разделя хората, партиите и нацията.
Днес в България много малко се говори за традиционните национални ценности. А те лежат в основата на националните интереси. Непонятно е как може да се формулират истинските национални интереси, без да се знаят и отчитат националните ценности, които тънат в забвение.
И тук съвсем основателно е питането - Това общоевропейска тенденция ли е или е плод на родните евроатлантици? Такова ли е отношението към националните ценности в другите страни като например Турция, Гърция, Русия ,Полша, Украйна? Ето само един пример.
С риск да си навлека гнева на „правоверни“ опоненти и да бъда заклеймен ката путинист, за което не могат да се приведат аргументи, ще се позова на получилата силен международен отзвук реч на В. В. Путин на Валдайския форум , състоял се на 27 октомври 2022 г. , в която, по повод на визията за традиционните ценности споделяни от по-голямата част от човечеството, той почерта: „Традиционните ценности не са някакъв фиксиран набор от постулати, към които всеки трябва да се придържа. Разбира се, че не. Тяхната разлика от така наречените неолиберални ценности е, че във всеки случай те са уникални, защото произтичат от традицията на дадено общество, неговата култура и исторически опит. Следователно традиционните ценности не могат да бъдат наложени на никого - те просто трябва да бъдат уважавани и внимателно третирани заради това, че даден народ е избрал да живее с тях от векове“. Почти две седмици след това, на 9 ноември, Руският президент подписа указ с който одобри нов стратегически документ „Основи на държавната политика за запазване и укрепване на традиционните руски духовни и нравствени ценности“. Като цел на документа се посочва „…да се създаде в света образ на страна, която защитава, запазва и укрепва традиционните ценности, осигурява предаването им от поколение на поколение и противодейства на деструктивната идеология“.
Не съм от тези които смятат, че ако нещо е казано от Путин, то обезателно е лошо и грешно. За мен той е президент на буржоазна страна - велика сила, голям патриот, консерватор и световен лидер, който отстоява и защитава суверенитета и националния интерес на своята страна. Точно по тази причина той е дамгосван и остро критикуван най-вече от тези на които пречи да се разпореждат със света както си искат. Бих се радвал и на драго сърце бих подкрепил държавна политика в защитата на традиционните български национални ценности и интереси.
Нарушаването на единството интереси-ценности има своя генезис в демонтажа на тоталитарната система, неразделна част на който беше разрушаване на ценностната система на социализма. И това стана по твърде аматьорски начин, защото нямаше яснота какво ще дойде на смяна на отхвърлените ценности.
Може би и по тази причина, годините на прехода са години на тотален упадък на личните, обществените и националните ценности. Обезцениха се такива ключови национални ценности като труда, семейството и образованието. Падна престижа на църквата и армията. Любовта към Отечеството и Родината, особено за милионите български граждани, които потърсиха задоволяване на личните си интереси в чужбина, станаха спорни ценности.
Това състояние в науката се определя като ценностна криза. Ние сега сме в положение на такава криза. Нямаме развит ценностен модел и функционираща интегрирана ценностна система. Това е равнозначно на движение по път без изход.
Заживяхме във време на нравствен дефицит и бездуховност. Българската нация боледува. Болестта е тежка, но все още лечима. Лошото е, че не е поставена диагноза за нейното лечение и не се преписани необходимите „лекарства“. Затова се запазват и набират скорост редица негативни социални явления като отчуждение от политиката, пасивна гражданственост, стряскаща престъпност и корупция, активно налагане на ЛГБТ общностите (общности на лесбийките, гейовете, бисексуалните и транссексуалните наричани още трансджендър личности), липса на хуманизъм и състрадание в междуличностните отношения. А „лекарите“ на тази болест и на пороци в обществото, каквито се явяват националния елит и родния истаблишмънт пасуват или бездействат с власт.
За сметка на това, ушите ни проглушават с така наречените евроатлантически ценности. За тях се говори под път и над път. Всеки, който в публичните си изяви си позволи да не декларира своята съпричастност към тях, се дамгосва като замръзнал в далечното комунистическо минало и като неадекватен на новото времето и на неговите изисквания.
Защо, поради каква причина, ставаме свидетели на този парадокс? Защо се кланяме на несъществуващи в правния мир „божества“. За справка може да се погледне в класацията на юридическите термини на ООН и ще се види, че там терминът „евроатлантически ценности“ не съществува. Няма да чуете за такива ценности нито във Франция, нито в Германия. Тези въпроси съм изследвал и разработил подробно в книгите ми „За честта на пагона“ и „Митове и памет за ЗКПЧ“. Затова тук няма да се повтарям.
Само дебело ще почертая, че пренебрегването на националните ценности е стъпка към националния нихелизъм и чуждопоклоничеството, от които в този исторически момент най-малко се нуждаем. Днес облечения в дрехите на „филство“ и „фобство“ национален нихелизъм помита собствените ни традиции, ценности и националната идентичност.
Прокламираните като основни евроатлантическите ценности - свобода, демокрация и правовата държава, са добре известните общочовешки и национални ценности, които намират място в нашия основен закон – Конституцията на демократична България. Още в Преамбюла на Конституцията е прогласено, че „…като обявяваме верността си към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост; като издигаме във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност; …прогласяваме своята решимост да създадем демократична, правова и социална държава, за което приемаме тази Конституция“. Какви други доказателства са нужни за да се убедим, че общочовешките и българските национални ценности се назовават „евроатлантически“ ценности!
Българската държава, една от най-древните държави в евроатлантическо пространство, пази в своята 1341 годишна съкровищница традиционни национални ценности, с които заслужено се гордеем.
Ние може да сме бедни, но трябва да сме горди българи, защото ако не толкова с настоящето, има с какво да се похвалим от историческото ни минало. България има сериозни приноси за развитието на човешката цивилизация. „И ние сме дали нещо на света“, не е кух лозунг. Може да изредим: „Българската държава е между седемте световни цивилизации“ (японският проф. Шегеоши Мацуяма); „България е една от 21-на цивилизации в света“ (Арнолд Тойнби) ; „Когато България е била държава, Европа е ходила права под масата“ (проф. Норман Дейсви); „Българската държава е люлка на европейската култура и цивилизация“ (генерал Шарл де Гол) ; „Българския народ е един от създателите на цивилизацията на нашата планета. Богомилите създават Европейското възраждане“ (Франсоа Митеран) ; „…И чуждите завоеватели не са могли да победят тази държава на духа, защото в защита на Българската нация в плътен строй стоят българския език, писменост и култура! …Старобългарския език е станал културен език на всички православни славяни. Това е първият държавен литературен език в Европа използван още преди да възникнат литературния немски, френски, италиански, английски и руски език!“ (академик Димитрий Лихачов). И това изброяване може да продължи. Може да се посочат и от по-новото време върхови постижения и български приноси на изобретатели, на ученици и студенти-математици, на медици, спортисти- рекордьори, певци, танцьори и т.н.
Днес така наречената политическа класа, в стремежа си да покаже своята лоялност и преклонение пред „големия нов брат“ и пред други големи негови европейски събратя, или не може, или не иска да разбере, че ценността е облечена в национални носии. Тя е:
- нещо добро. Няма лоши ценности;
- желаната цел;
- критерии за определяне на доброто;
- неделима от залегналите в нея изисквания;
- въпрос на вяра в доброто;
- нещо, което не може да бъде отделена от националните интереси.
Противното разбиране е подмяна на истината. Наивен е стремежа да се свържат в едно съпричастността към евроатлантически ценности и членството на България в НАТО и ЕС.
А всъщност едното няма нищо общо с другото. Днес гласовете, които поставят под съмнение ползата от евроатлантическата интеграция на България са приглушени, но има факти, които говорят и за наличието на друга реалност. Ето само един пример. В цитираното представително социологическо изследване на ЕСТАТ на въпроса „ Ако днес се провеждаше референдум „за“ или „против“ членството на България в НАТО, как щяхте да гласувате“? 29,8% от допитаните отговарят утвърдително, а 31,1% декларират, че са против членството на България в Алианса. Тези данни, колкото и да са спорни, говорят не само за днешните нагласи на българските граждани по отношение на НАТО, но и косвено потвърждават тезата, че няма основания да се подменят християнските и исторически сложилите се национални с мнимите евроатлантически ценности.
Без да навлизам в дебрите на информационната война, може да се каже, че нищо друго, освен дълбоко разочарование и съжаление предизвикват напъните на „постоянното присъствие-евроатлантици“ в СМИ да агитират за „съветска власт“. Техните изяви често се определят не като работа в полза на обществения интерес, а като заработване на грантовете които са получили или предстоят да се получат за заслуги по обработване на общественото мнение във „вярната посока“. На тези хора ще припомня една мъдрост. „Пресолена гозба, никой не консумира“. Във всяка работа си има мярка. Нарушиш ли я – ефектът е обратен. В конкретния случай, по повод на гастролирането на едни и същи политици и експерти в СМИ хората сигурно си казват „Пак ли този …Втръсна ми да го слушам и гледам по радиа и телевизии“. И следва превключване на друг канал. Голяма заблуда е, че декларирането по повод и без повод на вярност към евроатлантическите ценности е показател за привързаност към тях, за интелигентност и принадлежност към елита, който диктува модата в публичния и обществения живот.
По същия начин не трябва да се одобрява и поведението на тези, които се престарават в стремежа си да прокарват интересите на „стария“ голям брат. Някогашната страница на взаимоотношенията между България и Русия е затворена. Двете страни са суверенни държави и отношенията между тях трябва да се градят на равноправна основа и във взаимен интерес.
По въпроса за националните интереси и свързаните с тях национални ценности в контекста на взаимоотношенията ни със САЩ и Русия, има нещо безспорно и лесно за разбиране. Всяка страна си има своите национални интереси и е в правото си да ги отстоява и защитава. Затова е понятно поведението както на САЩ, така и на Русия, които като световни сили имат своите глобални интереси и ревностно ги защитават.
В тази връзка от много време ме занимава, и надявам се не само мен, въпроса как ние като държава и народ се вписваме в интересите на САЩ и Русия. Не е за вярване, че управляващите върхушки на двете страни и силите стоящи зад или по-точно над тях, се интересуват от българския национален интерес. С Щатите воювахме във Втората световна война и техните бомбардировки на София и на други градове сееха смърт и разрушения. В следвоенния период бяхме врагове, в два враждебни, насочени един срещу друг лагери. Ние бяхме от другата страна на желязната завеса. Приятели станахме след рухването на Берлинската стена.
Точно тогава руския елит ни предаде и изостави на произвола на съдбата. И тази политика на руския елит продължава и до днес.
Тогава къде е разликата и въобще има ли такава?
Има много съществена разлика и тя се крие във взаимоотношенията между народите на двете страни.
С руския народ ни свързва вековна дружба, славянството, православието и езика. Костите на предците на много руснаци останаха в България още от времето на Руско-турската освободителна война. Имперските интереси на Русия във войната не променят факта, че в резултат на тази война получихме жадуваната свобода. С тяхната решаваща помощ положихме основите на Третата българска държава, формирахме държавното управление, изградихме и въоръжихме българската земска войска, приехме първата българска конституция. А след Втората световна война следват 45 г. на всестранно сътрудничество между двата народа във всички области на стопанския и културния живот. Да не говорим за обучение на български специалисти в учебни заведения на бившия СССР, за работа на българи в Коми и къде ли не, за учения на щабовете и войските в рамките на Варшавски договор, за съвместни бракове и т.н. Това е било и не може така лесно да се изтрие от съзнанието на хората, колко и упорито да се работи в тази посока и да се правят опити за пренаписване на историята.
Що се отнася до взаимоотношенията на българския с американския народ, който заслужава голямо уважение за това, че е изградил най-силната държава в света, истината е, че сме си чужди и непознати един на друг, че нищо не ни свързва. Процентът на американци, които знаят за съществуването на държавата България е твърде скромен и затова е безсмислено да говорим за нещо друго от рода на обич и дружба между двата народа.
Ето тук е голямата разликата във взаимоотношенията и който не я вижда очевидно няма очи или е сляп.
В името на националния интерес, обществото трябва безпощадно да разобличава поведението на всеки български политик, държавник, учен или общественик, който с делата си показва, че е част от пета колона или се изявява като агент за влияние на която и да е чужда държава.
Българският национален интерес е над всичко. И по този въпрос две мнения не може да има.
В тази връзка все по-актуален става въпросът за действията на ръководните длъжностни лица, на политици, депутати и публични личности за недопускане подценяване на националните за сметка на обявяваните за колективни интереси на Европейския съюз.
Подценяване на националните за сметка на обявяваните за колективни интереси на Европейския съюз
Такива разминавания и противопоставяния има и случаите не са единични. Въпросът е, как се реагира в подобни случаи и имат ли нашите политици лостове, инструменти и механизми за защита на българския национален интерес.
Членството на България в Европейския съюз по принцип е нещо добро за България. То е шанс за възхода и просперитета на страната. Този шанс трябва да се прегърне от българските политици и властимащи с двете ръце, да се използват в пълен обем възможностите на Съюза за прокарване и защита на българските национални интереси.
Реализацията на българските национални интереси до голяма степен се определя от обективните реалности свързани със статута и функциониране на Европейския съюз, някои от които реалности не са особено благоприятни за България.
Европейският съюз е едно голямо семейство, което обединява 27 суверенни държави с 446 000 души население и създава над 20% от номиналния световен брутен продукт. Приносът на различните държави обаче е много различен и това автоматически води до неравнопоставеност.
Страните-членки на Съюза са малки и големи, богати и бедни, с различни форми на държавно устройство и управление, със специфично историческо наследство и позиции в международните отношения.
В съответствие с разпределението на квотите по страни и резултатите от участието в европейските избори, страните са представени в Европейския парламент от различни политически партии - леви, десни, консервативни, либерални и други. Някои от тези политически сили дори нямат представителство в националните парламенти. България е представена в Европарламента с 17 депутати
Партиите, осигурили си място в Европарламента, се обединяват в политически семейства, които от своя страна излъчват изборните ръководни съюзни органи, които провеждат общите политики, но и своите партийни политики.
Страните - членки на ЕС доброволно предоставят голям кръг от правомощия в определени сфери, включително във външната политика и политиката на сигурност, на ръководните органи на Съюза по силата на Лисабонския договор (ДЕС) и на Договора за функциониране на ЕС ( ДФЕС).
Институции и органи на ЕС представляват различните интереси в рамките на ЕС. Европейската комисия представлява интересите на Съюза.
Много съществена роля по отношение на синхрона на интересите играят и такива реалности като:
- ЕС не е държава и няма суверенитет;
- ЕС е икономически гигант и политическо джудже;
- Европейското право стои над националното право. Само Полша е на обратното мнение;
- Страните - членки на ЕС реално се движат на две скорости, има център, има и периферия. Ние сме в периферията;
- ЕС се „натовизира“. Той не може да се пребори за собствена отбрана и собствено разузнаване;
- ЕС следва неотклонно санкционната политика по отношение на Руската федерация, макар да търпи сериозни загуби, да фалират печеливши предприятия, да расте инфлацията и да се понижава чувствително жизнения стандарт на хората. Санкционните пакети достигнаха цифрата девет, а броя на санкциите се приближава до 10,000.
- ЕС не е самостоятелен играч и фактор в международните отношения, а играе по чужда свирка. Покрай кризата в Украйна Съюзът се превърна в инструмент за реализиране на американските стратегически интереси.
Все по-открито се говори, че САЩ не са искрен и надежден партньор на Европейския съюз. Основания за подобни твърдения дават някои действия на САЩ по отношение на ЕС като:
- възприемане на Европа като атлантическа периферия;
- внасяне на разкол в ЕС;
- съзнателно отслабване на ЕС;
- създаване на условия за разрушаване на търговските отношения с ЕС;
- отнемане от европейски страни някои много важни производства;
- осигуряване на европейския пазар със своя значително по-скъп шистов газ;
- създаване на свой троянски кон в ЕС срещу ФРГ и Франция в лицето на Полша и на прибалтийските републики.
Не случайно зам. председателя на руския Съвет за сигурност Дмитрий Медведев по този повод наскоро заяви „Няма никакъв ЕС, има щат номер 51 на САЩ“;
Европейският съюз, като добре структурирана и подредена организация, има правила, регламенти, стандарти, ръководни и работни документи, които уреждат въпросите свързани с провеждането на общите политики, развитието на Съюза, функционирането на неговите ръководни и помощни органи, взаимоотношенията между страните, защитата на колективните интереси.
При тези обективни реалности и различия е утопия да се постига единомислие при вземане на управленски решения и за единодействие при защита на колективните интереси, които обединяват страните в мощен в икономическо отношение Съюз.
Голяма илюзия е, че с членството в ЕС, страните ще остават на по-заден план националните си интереси. Всяка държава държи на своите национални интереси, които може и да не съвпадат, дори да са противоположни на интересите на други страни. Защитата на собствените интереси води до противоречия, противопоставяния и дори до конфликт на интереси.
Точно по тази причина не беше приета Европейска конституция.
Така се стигна до Брекзит и напускането на Съюза от Англия и Северна Ирландия.
Жертва на разминаването между националните и колективните интереси станаха газопроводите „Северен поток“ и „Северен поток 2“. Взривяването на газопроводите, колкото и да се премълчава назоваването на извършителя, е терористичен акт в който има замесена поне една страна членка на НАТО или на ЕС. Най-големия губещ е ФРГ, а след нея и Русия, а най-облагодетелствани са САЩ, които ще могат да пласират своя втечнен газ в Европа, ще спечелят търговската война и ще приемат на своя територия бизнесите, които ще фалират в страни от ЕС и най-вече във ФРГ. През цялото време на изграждане на газопроводите техни върли противници бяха англосаксонците и поляците. Може би с взривяването на двата газопровода се слага край на този способ за доставка на газ от Русия за Европа и не само. Отварят се хоризонти, бъдещето да е преимуществено на втечнения газ. И това е определено в американски интерес.
Пак поради конфликт на интереси Унгария и донякъде Полша са заклеймени като „лошите“ страни-членки, защото са непреклонни в отстояването на националните си интереси. Партньорството и европейската солидарност не попречиха на Полша да поиска от Германия да й изплати 1 трилион и 300 милиона евро репарации заради причинените щети във Втората световна война. Това изброяване на подобни факти свързани с колизията между национални и колективни интереси в ЕС може да продължи.
В това отношение голямо значение има правилното разбиране на правомощията на ЕС регламентирани в цитираните два договора.
Слабост в отстояването и защитата на българските национални интереси в рамките на европейското семейство е, че работата в това отношение не винаги е съобразена със същността и особеностите на двете групи правомощия на ЕС.
В първата група са правомощията на Съюза, които са от изключителна негова компетентност. Националните държави трябва да познават възможностите които предоставят директивите, правилата регламентите на Съюза за отстояване и защита на националните си интереси.
Във втората група са правомощията със споделена компетентност.
Българските политици и управленци като че ли смесват, или по-скоро не разграничават, правомощията на Съюза с изключителна от тези със споделена компетентност, между които има съществена разлика.
Правно обвързващите актове на правомощията от изключителна компетентност на Европейския съюз важат в пълна сила за всички страни-членки. Те нямат право да приемат свои национални документи. Затова тук усилията на властите и на пряко ангажираните органи и длъжностни лица, в това число и на нашите евродепутати, са насочени за осигуряване защитата на националния интерес в процеса на изготвянето и обсъждането на съответния документ или решение на ЕС.
Актовете на ръководните органи на ЕС от сферата на правомощията със споделена компетентност имат препоръчителен характер, което дава възможност на националните правителства по свое усмотрение да приемат свои актове и решения в полза на националния си интерес. Ето тук се наблюдават най-често опитите на европейските чиновници, а и на лидерите на силните страни, да се месят във вътрешните работи и да упражняват натиск в една или друга посока, без да се съобразяват и зачитат националните интереси на България.
Ако проследим и анализираме отстояването на българските национални интереси от започването на преговорния процес и затварянето на прословутите преговорни глави, та стигнем до днешни дни ще констатираме безропотно покорство и съгласяване от наша страна с исканията на еврочиновниците. И това се отнася не само до затварянето на блоковете на АЕЦ „Козлодуй“ и до провала на прословутия „Троен шлем“.
При прокарването и защитата на националните интереси в областта на външнополитическата дейност, не се прилагат работещи лостове и механизми за повишаване цената на България пред страните - членки на Европейския съюз. Въпросът е как да се преодолеят формиралите се през годините негативни наслоения по отношение на България и свързаните с това подценяване и недоверие. България се нуждае от нов образ пред европейските ни партньори. И този образ трябва да не е фалшив, а реален, подплатен с решителен напредък в борбата срещу корупцията, организираната престъпност и злоупотребата с европейските средства, с опазването на външната граница на Съюза, с реформите на правосъдната система, със създаване на благоприятен климат за инвестиции, с върховенството на закона и правото . Ето тук е незаменимата роля на външната политика и на българската дипломация.
Ние страдаме и от неумението убедително да обясняваме пред ръководните органи на ЕС и пред правителствата на страните-членки нашите национални интереси. Не използваме механизма на лобиране и печелене на силни европейски партньори (с изключение в един период на ФРГ) за наши национални каузи и интереси.
Ние все отстъпваме. Отстъпваме дори и в отстояването на национални приоритети. Резонното оправдание е „Ние сме лоялен и предсказуем партньор“, проблеми няма да създаваме и така предават национални интереси без бой.
На хората вече им идва много да ни извиват ръцете и да ни принуждават да вземаме решения в явен дисонанс с националния ни интерес. Примери от този характер много:
- Невероятният натиск да приемем Истанбулската конвенция с всичките „новости“ за семейството, бащата, майката, децата, пола, нетрадиционните сексуални отношения, педофилията, гей-обществата, ЛГБТ хората и т.н.;
- Такъв е случая и със зелената сделка. Трябва да се каже, че Зелената сделка е тясно обвързана с Плана за възстановяване и устойчивост. Нека си припомним, че Закона за ратификация на споразумението за Плана с ЕС беше приет от Народното събрание на 13 юли (на 22 юни беше гласуван вот на недоверие на правителството), а сключването на самото споразумение от правителството в оставка стана в края на месеца. Видният конституционалист проф. Пламен Киров, на 14. 12. 2022 г., в интервю за ИА „Блиц“ изрази мнение, че е по-добре да не се приеме Плана за възстановяване и устойчивост, защото по него имаме възможност да получим 13 млрд. лева, но ще загубим 100 млрд. лева заради поетия ангажимент да закрием въглищните централи с което на практика ще съсипем печелившия българския енергиен отрасъл;
- Преговорите с Република Северна Македония за членството й в Европейския съюз и натиска за подкрепа на договорености във вреда на българския национален интерес;
- Натискът за солидарност със санкциите спрямо Русия, без оглед на последствията от санкционната политика за нашата икономика и за жизнения стандарт на хората;
- Във връзка с миграционната криза, нашите партньори от Централна и Западна Европа настояването да сме толерантни с бежанците, да ги приемаме в България, но да остават у нас и не ги пропускаме към тях;
- Сагата със шофьорите по пакета „Мобилност“ която завърши с решения във вреда на България и на българските превозвачи;
- Разплащането с „Газпром“ в рубли. Европейската солидарност, както подсказва решението на Стокхолмския арбитраж по отношение на Финландската газова компания, може да ни струва иск на стойност 1 милиард евро.
Трайна е тенденцията на пренебрежителното отношение към нашите национални интереси от страна на по-богатите страни-членки. Пораждат се съмнения в европейската солидарност. Тя често се подменя с незаслужено недоверие към България и българските граждани.
Два примера в подкрепа на тази констатация:
От 13 декември 2006 г., т.е. непосредствено след приемането ни за член на ЕС и до сега действа „Механизма за сътрудничество и оценка“ на напредъка на България за постигане на специфични цели в областите на съдебната реформа и борбата срещу корупцията и организираната престъпност. Години наред поставяме въпроса за преустановяване на действието на този обиден механизъм и въпреки това той все се запазва. Уж го отмениха, но не съвсем.
Още по-фрапиращ е случая с приемането ни в Шенгенското пространство. По повод на сигналите за поредното ни блокиране от Нидерландия, президентът Радев, на срещата на върха в Прага, състояла се на 06.10. 2022 г. заяви: „Не може България да проявява солидарност и да влага огромни финансови и човешки ресурси за опазване на нашата обща европейска граница, а в замяна да получава неразбиране и двойни стандарти. Не може българите да бъдат втора категория европейци и да чакат унизително по всички КПП-та на Европа“. Когато стана ясно, че Шенген няма да го бъде и прес 2022 година, държавният глава написа на 02 декември във Фейсбук страницата си „Вместо европейска солидарност, България получава цинизъм“. Излиза, че колективна Европа не е чак толкова колективна и солидарна. Това са лоши свидетелства за взаимоотношенията в ЕС и между страните-членки. Изминаха 11 години откакто сме покрили всички критерии и все ще се намери някоя страна, ако не е Нидерландия, ще е Швеция или Австрия, която да ни сложи спирачката. Няма значение нито това, че сме външна граница на Европейския съюз, нито покритите критерии, нито проверките на място, които показват постигнатото в тази област. В Европейския съюз има „по“ и „най“ страни.
Трябва да си признаем, че и ние даваме своя „принос“, както с проблемите, които не се решават с години, така и с пословичното взаимно „топене“ на българи от българи пред европейските институции.
Може би това ни очаква и по отношение на присъединяването към Еврозоната от 01. 01. 2024 г.
Тези примери показват, че даром нищо не идва и добрите за нас неща не се случват така лесно. Всичко към което се стремим и има предпоставки да постигнем, трябва да се завоюва с ум, знания и борба. Българският истаблишмънт за 15 години членство в ЕС направи каквото можа за себе си по усвояване на евросредствата идващи по линия на европлановете и програмите на Съюза. Можем да си представим каква битка ще се води за парите, които се очаква да получим по Плана за възстановяване и устойчивост.
Основните проблеми свързани с взаимоотношенията и единството на интереси в европейското семейство се повтарят макар и по по-специфичен начин и в евроатлантическото семейство. Наблюдават се случаи на дисхармонията между националните и колективните интереси на НАТО в областта на сигурността и отбраната.
Дисхармонията между националните и колективните интереси на НАТО
Северноатлантическият съюз е най-могъщия военнополитически блок в наше време. Той обединява 30 държави от Европа и Америка като осигурява тяхната сигурност с политически и военни средства. Всички страни в областта на военната сигурност и отбраната имат едни и същи коренни интереси. Колективни интереси на страните от евроатлантическото семейство са свързани преди всичко със запазване на мира, осигуряване на спокойствието и сигурността на гражданите и гарантиране с общи усилия на суверенитета, независимостта и териториалната цялост на страните.
България е пълноправен член на НАТО вече 18 години. През този период се направи много за повишаване на отбранителните способности на страната и за осигуряване, в рамките на Алианса, на нашата военна защита и сигурност. До остри проблеми и кризисни ситуации по отношение на отбраната през този труден за страната период не сме стигали.
За около 10 години, България постигна политическите цели на членството и се вписа в колективната система за отбрана на НАТО.
Що се отнася до военната интеграция, то основните цели все още не са постигнати. Главната цел на членството ни в Алианса- да изградим съвременна, малка по числен състав, но мобилна и въоръжена с модерни оръжейни системи армия, която да притежава необходимите отбранителни способности за изпълнение на националните и колективните ангажименти и до сега остава един мираж.
Членството в НАТО ни даде много като държава и армия. То ни осигури най-важното - сигурност и спокойствие. Постави България на картата на света в нова светлина. Днес на България се гледа като на демократична и цивилизована страна за разлика от миналото, когато ни възприемаха като тоталитарна и терористична държава, опитала се да убие Светия отец, най-верен сателит на империята на злото - (по думите на Рейгън) Съветския съюз. Това ни отвори много врати за сътрудничество и прогрес.
Същевременно, членството в Северноатлантическия алианс е свързано с поемане на задължения и отговорности, които в някой случаи не кореспондират пряко с българския национален интерес. Може да се посочи участието ни в международни мисии и операции на НАТО, което ни струват не само финансов разходи, но и свидни човешки жертви. В името на евроатлантическата солидарност само в мисията в Ирак загинаха 13 военнослужещи, а 27 получиха тежки наранявания. Участието на български военнослужещи в мисиите „Стабилизиране и възстановяване“ в Ирак и в „Решителна подкрепа“ в Афганистан, през която преминаха над 3 300 военнослужещи и изразходвахме над 155 милиона лв., пораждаше на моменти обществено брожение и обвинения, че жертваме народните чада за чужди интереси и, че готвим армия не да защитава Отечеството, а да изпълнява експедиционни мисии и задачи в чужд интерес.
Наред с положителното, членството в НАТО по косвен път доведе и до някои негативни последствия за авторитета на армията и службата в нея, за престижа на военната професия и за функционирането на националните органи за защитата на нашите национални ценности и интереси в областта на отбраната и въоръжените сили.
Прави впечатление, че правителствата на България не следват ясна разграничителна линия между двустранните и многостранни взаимоотношения и сътрудничество в рамките на НАТО.
Редица въпроси свързани с ролята на България в колективната сигурност в Югоизточна Европа и Черноморския регион практически се решават на двустранна основа със Съединените американски щати.
Двустранна основа със САЩ
Действително, като най-мощна в икономическо и военно отношение страна, САЩ носят НАТО на плещите си. Без военната мощ на САЩ, Алианса е нищо. САЩ поемат почти две трети от разходите за неговата издръжка. Точно по тази причина се смята, че фактическия ръководител на Съюза са САЩ и, че, което е особено важно, те го използват като оръдие за реализиране на американските интереси за световно господство. Не са малко гласовете, които казват, че на това сме свидетели и във войната, която сега се води на територията на Украйна.
Точно по тази причина има въпроси свързани с отношението към Алианса и с взаимоотношенията България – НАТО, които пораждат безпокойство, формират отрицателни нагласи и чертаят разделителни линии в обществото, за което вече стана дума.
За някой политици, НАТО е по-скоро САЩ. И не случайно у нас е популярен изразът „Да видим и чуем какво ще ни кажат от Козяк“. Нашите политици и държавници твърдят, пък и в публичното пространство официално се говори, че интересите на България и на САЩ (и на НАТО) в областта на сигурността и отбраната напълно съвпадат. Ако има различия, то те са в детайлите. Но нали е всеизвестно, че истината се крие точно в детайлите.
Какво казват детайлите за колективните интереси на Алианса и в частност за българо-американските отношения в областта на отбраната и въоръжените сили?
Усещането е, че се правят задкулисни договорки и се поемат от наша страна ангажименти, които са а във вреда на българския национален интерес. Подхранва се подозрението, че се манипулира общественото мнение и се завоира истината за сътрудничеството и интересите на САЩ в Югоизточна Европа и особено в Черноморския регион, които пряко засягат националната сигурност на България.
Ето какво се наблюдава през годините на прехода и особено след приемането на България за пълноправен член на Северноатлантическия съюз във взаимоотношенията и сътрудничеството със САЩ в областта на колективната отбрана и свързаната с нея защита на националните интереси:
1. Много са свидетелствата, които показват, че най-лесно американските интереси се прокарват под формата на наши искания за оказване на помощ във военната област. През 1998 г. ръководството на Министерството на отбраната поиска помощ от САЩ за реформиране на армията с оглед на подготовката на страната за членство в НАТО. Естествено, пристигна мисия под ръководството на ген. м-р о.з. Хенри Кифенаар, директор на Главна дирекция по политиката за Европа и НАТО. Тя си свърши работата за няколко месеца. На основата на изследването на състоянието и проблемите на въоръжените сили, тя изготви доклад, който беше предоставен на МО на 19 март 1999 г. Това стана не с директно предоставяне на доклада от работната група на МО, а с нарочно писмо на тогавашния военен министър на САЩ господин Уилям Коен в което той препоръчваше да приемем този доклад като пътна карта на българската военна реформа. И ние и това направихме. Спомням си, че офицерите и генералите от армията приехме този доклад като голяма балтия, която се стовари върху въоръжените сили. За своя принос във военната реформа генерал Кифенаар получи държавна награда. За сметка на това и днес осакатената българската армия продължава да е недореформирана, със старо оръжие и бойна техника и в състояние на кадрови колапс. Във въздуха виси въпроса с каква армия САЩ пожелаха България да участва в колективната отбрана, със силна или символична.
2. Подобен е и подхода при който американски интереси се легитимират чрез развитие на сътрудничество по въпроси от взаимен интерес. Няма съмнение, че САЩ оценяват по достойнство геополитическото значение на територията на България. Затова трябваше да се намери формата за присъствие на ротационен принцип на територията на Р. България на контингент до 5 000 американски войници. Така се стигна до създаването на българо-американски съвместни военни съоръжения на наша територия, които изпълняват функциите на американски военни бази. Като мотив за целесъобразността на подобно решение се изтъкна обстоятелството, че по този начин ще можем да извършваме съвместна бойна подготовка и да черпим от богатия американски боен опит. И това е вярно. За целта се договори и подписа „Споразумението между Правителството на Република България и Правителството на Съединените американски щати за сътрудничество в областта на отбраната“, по силата на което четири български военни съоръжения за период от 10 години да се използват съвместно от двете армии. Споразумението е подписано на 28 април 2006 година от тогавашните министри на външните работи на двете страни - Кондолиза Райс на САЩ и Ивайло Калфин на Република България. От тогава и до сега много политици и политически партии не приемат, че тези съоръжения са съвместни, макар, че на тях действително се извършва съвместна подготовка и учения. По тази причина периодично се организират протести и се поставя въпроса за закриване на съоръженията, които при това се използват безплатно от американските военнослужещи. Политическа партия „Възраждане“ внесе в 47-то Народно събрание предложение за вземане на решение за закриване на базите с мотив, че тяхното използване от САЩ е във вреда на българския национален интерес.
3. Прилага се и по-силов подход при който се осъществява скрит натиск и извиване на ръце с цел задоволяване на американски интереси. Така се получи при закупуването от САЩ на осем самолета F-16 блок 70. В случая имаше определен натиск от американска страна. След много перипетии и пренебрегване предложението на „Комисията Грипен“, която класира шведския Грипен на първо място, Парламентът взе политическо решение да се закупят американските самолети Ф-16, въпреки, че офертата не се побираше в утвърдената финансова рамка. Четирите международни договора са на обща стойност 1, 256 милиарда долара. Самолетите обаче ще се получат с две години закъснение, т.е. чак през 2025 г. България е разположена на критично място в два от най-рисковите региони на Европа- Балканите и Черно море. г. В случая нямаше значение експертното решение на междуведомствената комисия. Нямаха особено значение и парите на данъкоплатците. Без значение са и сроковете за въвеждане в експлоатация на самолетите и обстоятелството, че се получава пауза в националните способности за носене на дежурството по охраната на въздушното пространство. Същественото в случая е, че главното не е националния интерес, а предаността и лоялността към големия брат. И по познатия маниер се реши да закупим още осем самолета от този тип на стойност 1 млрд. 300 млн. долара, които да получим до 2027 г. И тук не става дума за оспорване на качествата на американския самолет. Сигурно той е най-хубавия. Тук иде реч за принципи, професионализъм, морал на политиците и национални интереси.
4. Не се изключва и прилагане на откровен рекет за постигане на набелязаните цели. Такъв е случая с ликвидирането на ракетните ни войски и унищожаването на ракетите. За това най-много настояваше Република Турция. САЩ ултимативно ни поставиха като предварително условие за започване на преговори за членство в НАТО да унищожим нашите ракети. Дори се стигна до подписване със САЩ на споразумение по силата на което да ни бъде оказана помощ при утилизацията на ракетите. Унищожаването на последната ракета на полигон Змеево на 19. 02. 2002 г. стана по тържествен начин с участието на военния министър господин Свинаров и на посланика на САЩ н. п. Джеймс Пардю. Спорно е, дали това решение е в полза на националните ни интереси. И дано да не дойде момент да съжаляваме, че и този път сме сгрешили. С подобни решения и актове за намаляване на отбранителните способности на България се засилва подозрението, че България е нужна на САЩ и НАТО като военна сила и армия с подобаваща бойна мощ, каквато имаше при социализма, а като територия намираща се на възлово място на картата на света. Ако това е така, то е в контраст с националните ни интереси.
Въпросът за хармонията между националните и колективни интереси в областта на отбраната и сигурността на страната придоби особена актуалност в контекста на войната в Украйна.
В контекста на войната в Украйна
Тази авантюра изправи човечеството на ръба на Трета световна война и на ядрена катастрофа. Това което най-пряко ни засяга е, че тя доведе до засилване на военната активност в Югоизточна Европа и Черноморския регион. Всички предприети в тази област решения и ответни мерки от страна на САЩ и НАТО ни касаят пряко, защото се намираме по права линия на около 400 км. от линията на фронта в Украйна. Военни експерти и политици привеждат факти и аргументи, че България се е превърнала от прифронтова в фронтова държава. Моята гледна точка по този кръг въпроси развих подробно в статията си „България-страна със статут на фронтова държава“, затова тук маркирам най-същественото.
Българите се плашат и изпитват тревога от милитаризацията на Черноморския регион и вероятността (по американска преценка), той да се превърне в арена на въоръжен сблъсък с Русия.
В посока на милитаризацията на региона работят и двете противостоящи страна.
През 2014 г. Руската федерация анексира Крим и предприе курс на увеличаване на военното присъствие в района, установяване на господстващо положение в Черно море, изграждане на военноморска база край Новорусийск и провеждане на поредица от големи военни учения. Всичко това се правеше с аргумента, че с разширението на НАТО на изток, което вече достига западните граници на Русия се застрашава нейната стратегическата сигурност.
От своя страна САЩ и НАТО систематично отхвърлят като неоснователни всички руски предложения свързани с разширението на Алианса и заплахите за нейната сигурност. Трудно е човек да си представи как САЩ не могат да разберат, че за Русия, тласкането на Украйна към НАТО е най-червената от всички червени линии, които тя няма да позволи да се премине! Въпреки това усилията за откъсване на Украйна от Русия продължаваха с пълна сила.
Известно е, че на срещата на върха на НАТО, състояла се на 29 и 30 юни 2022 г. в Мадрид, се прие нова Стратегическа концепция на Северноатлантическия съюз. С нея се реши да се положат допълнителни усилия за укрепване на Източния фланг на Алианса. Сред набелязаните мерки са: изграждане и укрепване на двете фронтови линии на ешелонираната зона за отбрана; изграждане на система за противоракетна отбрана; създаване на нови органи за управление; трупане на сили и средства в крайбрежните страни; увеличение на броя и числеността на бойните групи и на Силите за бързо реагиране.
И на национално ниво САЩ също актуализираха своите политики и стратегически документи в областта на сигурността и отбраната. Те приеха нова Актуализирана стратегия за национална сигурност (обнародвана на сайта на Белия дом на 12. 10. 2022 г. ) В нея думата Русия се споменава 71 пъти, а Китай – 55 пъти. САЩ обновиха и военната си доктрина („Полево ръководство 3-0“), което се прави за първи път от четиридесет години насам, т.е. след приемането й през 1982 г. За сведение Стратегията за национална сигурност е актуализирана шест пъти досега- ( 2002, 2006, 2010, 2015, 2018,2022 г.) „Полевото ръководство 3-0“ е обстоен, състоящ се от 280 страници документ. Особено внимание в него се отделя на крупните мащабни бойни действия против противник, способен да противостои на обединените сили по суша, въздух, море, в космоса и киберпространството. Няма съмнение, че този противник е Русия и след нея Китай.
В отговор на Кримската криза и последвалата Специална военна операция (СВО) на Русия в Украйна, САЩ предприеха допълнителни мерки за укрепване на Южното крило на НАТО, в това число и за трайно настаняване в Черноморския регион. Тази политика получи законова регламентация със законопроекта внесен в Сената озаглавен „За предоставяне на сигурност в Черноморския регион, както и за други цели“. С този Закон САЩ практически превръщат Черно море в регион от първостепенно значение за тяхната национална сигурност. Това виждане се потвърждава напълно от предложената Пътна карта за обезпечаване действието на Закона и от предвидените за приемане „Национална стратегия за Черно море“ и „Дългосрочна координирана стратегия за установяване на постоянно и устойчиво присъствие на Източния фланг“, като съвместен документ на НАТО и ЕС.
В тази връзка, Европейският съюз „роди“ Европейската политическа общност. По инициатива на президента на Франция Еманюел Макрон, на 6 и 7 октомври т.г., в Прага се проведе първата среща на високо ниво на Общността с участието на 44 страни – 27 членки на ЕС и 14 други страни. Целта на срещата беше да се създаде нова платформа за по-тясно сътрудничество със страните извън ЕС, които да се ангажират с общата сигурност в контекста на войната в Украйна. Сред обсъжданите въпроси бяха подкрепата на Украйна във войната с Русия и цената която плаща Европа, газовата криза, справяне с общите предизвикателства, сътрудничеството и координацията на усилията и изработване на европейска стратегия за справяне с възникналите проблеми. „Старанието“ на ръководството на ЕС за поддържане на евроатлантическата солидарност има висока цена за страните-членки. Търсят се инструменти за смекчаване на последствията от разгорялата се търговска война със САЩ. Създаването на Европейска политическа общност от руска страна се възприема като пореден опит да се издигне нова желязна завеса към Руската федерация.
Плановете на САЩ, НАТО и ЕС за противоборство с Русия засягат пряко България и нейните интереси в областта на национална сигурност. България е разположена на критично място в два от най-рисковите региони на Европа- Балканите и Черно море. Ние се намираме в първа фронтова линия, която има за задача да осигурява югоизточния фронт на НАТО.
Критичната обстановка в региона поставя България в много сериозна проблемна ситуация. Нашите политици трябва да решат дали това което се замисля и планира за защита на колективните интереси в Черноморския регион е добро и за България, или ни изправя пред нови предизвикателства и рискове за националната сигурност.
Не е трудно да се прогнозира каква ще бъде позиция по отношение на Стратегията на САЩ за Черноморския регион на проатлантическите политически партии, на Правителството и Парламента. Нека да видим дали те ще се осмелят да предложат алтернативна стратегия в защита на българския национален интерес. Лесно е, дори за средностатистическия българин, да разбере, че милитаризирането на Черноморския регион е опасно и не работи за българския национален интерес.
За сега само президентът на Републиката Румен Радев заема ясна и последователна позиция в полза на мира като пледира за незабавни преговори и решаване на проблемите и спорните въпроси по дипломатически път.
Във връзка с усилията на страните от НАТО и на САЩ за укрепване на Южното крило на Алианса, в знак на съпричастност и солидарност, България предприе конкретни мерки за повишаване на отбранителните си способности, като принос към колективната отбрана.
С американска помощ на наша територия се формира бойна група с участието на подразделения от САЩ, Италия, Гърция, Турция, Северна Македония, Черна гора и Албания, която беше представена на официална церемония на 17. 10. 2022 г. Участваха Президентът Румен Радев, министърът на отбраната Димитър Стоянов и много чуждестранни гости. За наше голямо разочарование се оказа, че България не е нито рамкова държава на групата, нито пък българин е нейния командир, както ни убеждаваха предварително в хода на лансиране на идеята преди повече от половин година. Рамкова държава е Италия. Италианец е и командира на бойната група.
Ние се включихме в европейската инициативата на 14 държави за създаване на въздушен щит за охрана на европейското небе.
На свое заседание, състояло се на 21.09. 2022 г. Министерския съвет прие Програма за приоритетните инвестиционни разходи на Министерството на отбраната, която съдържа 13 проекта на стойност 6,6 милиарда лева.
Вече стана дума за закупуването от САЩ на още 8 самолета Ф-17.
От МО настояват още с Бюджет 2023 г. да се осигури 2% от БВП за отбрана.
Предприеха се и допълнителни мерки за подпомагане на Украйна във войната и с Русия. Това се осъществи по две направления, като се допуска газене на закона и несъобразяване с националния интерес.
Първото направление е свързано с оказване на Украйна на военна и военно-техническа помощ. В рамките на военната мисия на ЕС за предоставяне на помощ и подкрепа на Украйна, (EUMAM Ukraine), която стартира на 17 октомври т.г., на заседанието си от 30 ноември 2022 г., Министерския съвет, с „Поверително“ решение, одобри списък с военна помощ на Украйна, както и проект на споразумение между военните ведомства на двете страни за безвъзмездно предоставяне на въоръжение, техника и боеприпаси, което подлежи на ратификация от Парламента. На трети ноември тази година, след четири часа парламентарни дебати, 175 народни избраници гласуваха да се предостави военна и военно-техническа помощ на Украйна, като само 16 депутати се бяха запознали предварително с внесените от Министерството на отбраната документи. На 16 декември, народните представители, на второ гласуване, със 166 гласа „за“ и 48 „против“, приеха Закона за ратифициране на Споразумението между Министерството на отбраната на Р. България и Министерството на отбраната на Украйна относно безвъзмездно предоставяне на въоръжение, техника и боеприпаси. Така българските граждани станаха свидетели на откровен формализъм и безотговорност, защото само 10% от депутатите знаеха какво гласуват. При това с лека ръка се подминава мнението на суверена, защото над две трети от българските граждани се обявяват за неутралитет във войната. (Национално представително проучване на общественото мнение за войната в Украйна проведено от агенция ЕСТАТ в периода 08. 10. – 28. 10. 2022 година). Но сагата не свършва до тук. Правото за вземане на решенията по Споразумението, в противоречие с принципа за разделение на властите, се прехвърли от компетентния орган, какъвто е изпълнителната власт, на Народното събрание. И това не е всичко. Въпросното споразумение, беше засекретено, та да не може суверена да разбере какво подаряваме на Украйна и дали чрез тази солидарност не понижаваме отбранителните способности на българските въоръжени сили. И тук, по мнението на депутати, се допуснаха нарушения на закона и Конституцията и може да се очаква този казус в крайна сметка да бъде отнесен до Конституционния съд.
Второто направление е за подпомагане на Украйна в рамките на Военната мисия на ЕС. Известно е, че тази мисия е с продължителност 2 години и предвижда да се осъществи индивидуално, колективно и специализирано обучение на до 15 000 служители на въоръжените сили на Украйна и помощ по линия на Европейския механизъм за подкрепа на мира на стойност 16 милиона евро предназначени за подкрепа на изграждането на капацитет на украинските въоръжени сили. Тези средства се добавят към предоставените до сега от ЕС 3,1 милиарда евро. В знак на съпричастност, Правителството на Р. България внесе в Парламента проекторешението, което предвижда изпращането на 5 военнослужещи в създадените във връзка с Мисията специализирани органи на ЕС и до 50 военнослужещи за обучение на украински военни на територията на страни-членки на Алианса. Правителството предложи на Народното събрание още да разреши пребиваването у нас годишно на до 60 лица от въоръжените сили на Украйна, за участие в модули за подготовка на бойни санитари. Очевидно тук се допуска нарушение на закона, който позволява по определен ред на територията на България да пребивават само войски на НАТО, или на страните-членки. Украйна не е член на Алианса, затова не е известно по какъв механизъм ще се осъществи това решение.
Сложилата се ситуация покрай войната в Украйна изправя България пред дилемата да поддържа или да скъса отношенията си с Русия. За мнозинството от българския народ е важно да не се стигне до пълен разрив на отношенията с Русия, каквато е целта на САЩ и на ръководството на НАТО. Това не е в полза на българския национален интерес. С Руската федерация ни разделя едно море, но ни свързват славянството, православието, писмеността и историята. Ние гоним руски шпиони, налагаме санкции, определяме Русия като държава спонсор на тероризма. Тя от своя страна ни обяви за неприятелска държава. Какво повече да се направи за задълбочаване на конфронтацията, освен, както някой, не знам на сериозно или на шега, беше казал, България да обяви война на Русия. Впрочем ние имаме опит в обявяване война на велики държави (САЩ и Англия) , които сега, поради повратностите на историята, са ни най-големите приятели.
Заслужава внимание мнението на някои чуждестранни учени и експерти, че една от скритите цели на войната в Украйна е взаимното самоунищожаване на два братски народа и въобще на славянството. Ако това се окаже вярно, ще излезе, че съюзниците от НАТО, не са ни съюзници, щом искат да ни унищожат. Разбира се това е само една хипотеза и дано да се окажат плод на информационната война. Очакваме да чуем какво мисли по тези въпроси нашия елит. Мнението на суверена е ясно. Половината от населението на България, според заслужаващи внимание социолози, не счита Русия за виновна за войната в Украйна.
В контекста на изхода от войната в Украйна се правят прогнози за развитието и съдбата на НАТО, въпрос от голямо значение за сигурността на България.
Можем да станем свидетели на една от следните три хипотетични възможности:
- да се развие тенденцията за трансформиране на НАТО в международен военен блок;
- НАТО да се раздели на две части които да обхванат съответно страните от Западна Европа и от Централна и Източна Европа;
- Алианса да се разпадне и преустанови съществуването си.
За сега е видно, че войната в Украйна сплоти до голяма степен редиците на Съюза, които преди две-три години бяха доста поразклатени.
Не са обаче забравени думите на бившия президент на САЩ Доналд Тръмп, който казваше, че не вижда смисъл от съществуването на военен съюз, който изцежда силите на Съединените щати. Помнят се и думите на френския президент Еманюел Макрон, който в интервю за списание „Икономист“ заяви, че „…НАТО преживява мозъчна смърт и се намира на ръба на пропастта“. И преди години и сега турския президент Реджеп Тайип Ердоган прави остри антиатлантически изявления и заплашва, че Турция, в защита на националните си интереси, може да преустанови членството си в Алианса. Могат да се приведат и други примери на сблъсък или конфликт на интереси между партньорите от НАТО.
Пословични са периодично избухващите конфликти между националните интереси на Гърция и Турция, и двете членки на Алианса по отношение собствеността и използването на Средиземноморския шелф.
За единство или за остро противоборство на интереси говори гневната френска реакция непосредствено след създаването на военния блок „AUKUS“ в Индо-Тихоокеанския район от САЩ, Великобритания и Австралия. Тогава, по повод на първото решение на ръководителите на трите държави да се отмени споразумение по силата на което Франция трябваше да построи за военноморските сили на Австралия 12 подводници на стойност около 90 милиарда австралийски долара, възникна остър конфликт на интереси.
Що за евроатлантическо партньорство и взаимно доверие е подслушването от страна на Агенцията за национална сигурност (АНС) на САЩ на президента на Франция Макрон и предишния канцлер на Германия Меркел и на кого ли не.
Борбата за налагане на собствените интереси между партньорите в Алианса няма да стихне. С промяната на световния ред и на глобалната среда за сигурност, тя ще се изостря с нова сила и ще доведе до непредвидими последици. Това налага да се мисли в перспектива за сигурността и отбраната на страната, да имаме планове и способности както по вариант едно, така и в случай, че НАТО не съществува.
Разбира се има и други важни въпроси свързана с формирането и защитата на националните интереси. Но и засегнатите до тук проблеми показват, че в тази област, като държава и общество, сме далеч от изискванията, работим често на сляпо и затова ефективността на нашата дейност е незадоволителна.
И като съм казал „А-то“, нека кажа нещо и за „Б-то“, т.е. какво да се прави за успешно реализиране и защита на националния интерес.
Анализите на ситуацията в страната сочат, че в дневния ред на държавата и обществото като приоритетна задача се откроява промяната в политиката, дейностите и действията свързани с националните интереси. В тази връзка си позволявам да лансирам идеята за належащата необходимост от възприемане на нова философия за националните интереси.
Нова философия за националните интереси
Тази философия може да се характеризира с едно изречение - всички дейности на публичните власти, трябва да започват и да свършват с мисълта за българския национален интерес. Простичко казано- националния интерес следва да получи водеща роля в национални амбиции за изграждане на сигурна и просперираща България.
Разликата между досегашната и тази философия е в подхода, целеполагането и стратегиите за изпълнение на целите.
При досегашния подход, въз основа на общополитическия курс на държавата, се извеждат целите, приоритетите и задачите в съответните направления и сектори на живота и по тях се уреждат обществени отношения, правят се планове и програми, издават се нормативни актове. Стратегическите цели се свързват и произтичат от визията съдържаща се в съответната национална стратегия, която нормално е регламентирана със закон. При този подход националния интерес не намира място в стратегическия мениджмънт. Губят се или се размиват националните ценностите и потребностите на държавата, обществото и гражданите. По тази причина, от една страна се лишаваме от сърцевината на управленската дейност, а от друга се стига до познатия хаус и инфлация на стратегически документи, на планове и програми, които в повечето случаи не се изпълняват. Няма практика и изработени навици в държавната администрация, тези документи да се възприема като ръководство за действие и да се отчита постигането на поставените цели свързани с реализацията на националните интереси. Това неименуемо намалява ефективността на работата и не води до очаквания положителен ефект от положените усилия.
При предлагания нов подход стратегическите цели произтичат и са функция на националния интерес, който от своя страна е дълговременна стратегическа цел. Стратегиите, механизмите и инструментите за постигане на целите, също са целенасочени към реализацията и защитата на националните интереси. Затова взаимовръзката от горе надолу може да бъде: национална (държавна) политика – национални интереси – закон за уреждане на съответните обществени отношения – национална стратегия за реализиране и защита на националния интерес – визия за реализация на националния интерес (дългосрочната стратегическа цел) - стратегически цели – мерки и дейности за тяхното постигане – мониторинг, наблюдение и оценка.
Когато говорим за нова философия по въпроса за националния интерес, всъщност става дума за:
- пречупване на вътрешнополитическата и външнополитическата дейности на държавата и тяхното управление през призмата на националните интереси;
- поддържане в активно състояние на връзката на националните интереси с националния идеал и националната идея;
- отчитане на постоянството, но и динамичния характер на интересите, който се определя от редица фактори и обстоятелства като състоянието на международните отношения и степента на интегрираност в тях, средата за сигурност, принадлежността към военнополитически съюзи, вътрешната и външна социална среда, териториалното разположение на страната и други;
- утвърждаване на разбирането, че интересите на нацията се явяват най-здравата основа на външната политика и на дейностите на българската дипломация;
- определяне на жизнените потребности на нацията като обективна основа на националните интереси;- утвърждаване на разбирането, че националните интереси изразяват непреходните национални ценности, макар и да не са конкретно предписани за разлика от приоритетите.
Философията на промяната на работата по националните интереси изисква:
- интересите да са ядро на националната политика;
- дейностите и действията на държавните институции да имат за изходно начало националния интерес, което означава всичко да започва с отговор на въпроса „Това е ли е в интерес на България“;
- всеки интерес да бъде неразделна част от интегрирана система на националните интереси;
- да се приведат в известност методологията, инструментите, стъпките и процедурите за отстояване и защита на националните интереси;
- да се отчита влиянието върху формирането и защитата на националните интереси на такива фактори каквито са действия на великите сили и на международните съюзи и организации, както и събития с глобално, европейско, регионално и национално значение.
На основата и в съответствие с изискванията на тази философия, в интерес на доброто държавно управление, трябва да се извърши следното:
1. Преглед на действащите стратегически документи, оценка на тяхната актуалност и навеждане на необходимия ред в стратегическото планиране на държавата (преустановяване действието на документи с отпаднала необходимост, актуализиране на други и вземане на решение за разработване на липсващите такива);
2. Формулиране и приемане с консенсус на актуален национален идеал на България;
3. Разработване на Концепцията за националните интереси;
4. Утвърждаване на скала на националните интереси;
5. Изграждане на интегрирана система за националните интереси;
6. Разработване на матрица на националните интереси по области и сектори;
7. Експериментиране на пилотни проекти на модели на работата за защита на националните интереси по ведомства;
8. Организиране на информационна кампания по значимостта и проблемите на националните интереси;
9. Включване на теми свързани с националните интереси в учебните програми на средното и висшето образование;
10. Съгласувано с експертната и научната общност, тези и някои други мерки свързани с националните интереси преди да се утвърдят с нарочен акт на Правителството.
Измежду току що изложените предложения, особено належащо е срочното приемане на Концепция за националните интереси.
Концепцията е виждането и инструмента за обобщаване на интересите, ценностите и потребностите на нацията (на нейните гражданите, обществото и държавата) и поддържането им в положение на адекватност на сложилите се към момента реалности във вътрешно и външно-политическата обстановка, както и за тяхното описание, реализиране и оценка.
Концепцията може да се използва както като инструмент за политически действия, така и като инструмент за анализ на държавната политика в тази област.
Успешното реализиране на Концепцията за националните интереси е свързано и зависи от съществуващите условия и предпоставки от вътрешен и международен характер.
Такива са:
- възможността България сама да решава какво да прави и как да постъпва при различни ситуации;
- България самостоятелно да урежда международните си отношения, независимо от позицията, намеренията и действията на друга държава;
- потенциала на страната и ресурса който заделя за защита на националните интереси.
Много и от най-различно естество са факторите и обстоятелствата, които влияят на цялостния процес на реализация и защита на националните интереси.
Определящи са:
- качеството на националния елит;
- интересите на истаблишмънта;
- идеологията на държавата;
- геополитическото разположение на страната;
- отношенията с великите сили, съседите и международните съюзи и организации;
- международния авторитет на България и други.
Непосредствената реализация и защитата на националните интереси зависи от:
- общополитическия курс и политиката за сигурност, която включва идентифицирането, формулирането и стратегическата оценката на националните интереси;
- наличието на система за защита на националните интереси и ценности от рискове и заплахи;
- използваните инструменти, между които се откроява Системата за национална сигурност, дипломацията и специалните служби;
- средствата (ресурсите) от природен и социално-политически характер, които държавата може да си позволи да предостави, както и факторът власт;
- зрялост на гражданското общество и участието му във властта
- контролът и отчета на изпълнението на задачите и постигането на поставените цели.
Много актуална задача свързана с внедряване в практиката на новата философия е моделирането на работата по реализиране и защита на националните интереси. По време, моделирането започва след като има формулиран и утвърден национален интерес.
Както при всяко нововъведение, така и при тази Концепция, е полезно да се тръгне с разработване на пилотен проект на модел за реализиране и защита на националните интереси.
Съвсем условно моделирането на дейностите свързани с реализацията и защитата на конкретен национален интерес минава през два етапа:
През първия етап се разработва идейния проект на модела. Тази дейност се извършва във взаимодействие и сътрудничество с гражданските организации и гражданите. (съгласно Конституцията, Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, Закона за юридически лица с нестопанска цел и регламентите на ЕС за начините и процедурите за участие на суверена в управлението на страната).
Проектът трябва да е съобразен и да отчита:
- характерът на интереса - постоянен, кратковременен, жизненоважен, национален, държавен или друг;
- при постоянен интерес да се установи има ли действащ документ за реализиране и защита на този национален интерес- стратегия, програма, годишен план, финансова обезпеченост, както и необходимост от неговото предефиниране;
- при нововъзникващ национален интерес да се задейства процедурата по неговата регламентация и оповестяване;
- средата и условията при които ще се експериментира функционирането на модела;
- възможности, сили и средства за постигане целите на проекта;
- ресурсна обезпеченост.
Би било добре идейния проект по принцип да съдържа: визията; целите; принципите; организацията; инструментите; управлението; ресурсите; механизмите и методите за мониторинг, контрол, отчетност, както и сроковете за изпълнение.
Измежду различните подходи и варианти на идейни проекти, внимание заслужава процесуалния модел.
Процесуалният модел на реализация и защита на определен национален интерес може да се формулира в 10 стъпки:
1. Определяне на факторите, влияещи на модела;
2. Изграждане на информационна система;
3. Разработване на варианти на сценарии за реализация на модела;
4. Анализ и оценка на отделните сценарии;
5. Изработване на предложение за реализация на възприетия вариант на сценарии;
6. Вземане на решение за осъществяване на одобрения вариант;
7. Реализация на възприятия модел;
8. Оценка на ефективността и ефикасността на модела;
9. Внасяне при необходимост на налагащите се корекции в модела;
10. Вземане на решение за внедряване в практиката на експериментирания модел.
Вторият етап е свързан с експериментирането, коригирането и актуализирането, при необходимост, на идейния проект. В този етап ударението се поставя на постигането на стратегическите цели заложени в проекта. Целесъобразно е тези цели да се подразделят на определено число оперативни цели. По всяка една от тях трябва да се провеждат предвидените мерки или дейности; да се сравнява постигнатото с очакваните резултати; да се наблюдават индикаторите и се използват полезните източници на информация. През времето на експериментирането се прилага механизмът за наблюдение, оценка и актуализация. Експериментирането завършва с оценка ефективността на модела и вземане на решение за неговото утвърждаване и прилагане в практиката.
Би било добре след експериментиране на функционирането на модела да се разработи специална методика в помощ на държавния апарат и на експертната общност.
Няма по-значимо доказателство за водещата роля на националните интереси от факта, че им е отредена първостепенна значимост в Системата за националната сигурност. Никак не е случайно, че националните интереси са това, което определя същността и съдържането на националната сигурност.
Националната сигурност не е нищо друго освен защита и гаранции на националните интереси. Същевременно защитата на националните интереси се явява и основния критерии за успешното функциониране на Системата за национална сигурност.
Този статут на националните интереси е законово регламентиран със Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност. В член 2 на този закон се посочва, че националната сигурност е такова динамично състояние на обществото и държавата при което са защитени жизненоважните национални интереси, каквито са „…териториалната цялост, суверенитета и конституционно установеният ред на страната и са гарантирани демократичното функциониране на институциите и основните права и свободи на гражданите“.
И за да няма колебание до какво се свежда в крайна сметка националната сигурност в същия този член 2 на Закона е посочено, че националната сигурност е налична когато „…страната успешно защитава националните си интереси“.
Излагайки своята гледна точка за националните интереси, знам, че не откривам топлата вода.
Не се опитвам да продавам пясък на пустинята.
Не предлагам риба на „гладните“, а подарявам въдица с която всеки политик ако желае, може да улови златната рибка.
И аз, както казва държавния глава генерал Румен Радев „Дълбоко вярвам, че институциите могат да постигнат резултати, ако осъзнатия национален интерес е на първо място“!
