Елитите са не просто затворени структури, отделени от народа, но и центрове за власт и контрол, влизащи най-често в откровен конфликт с интересите на обществото като цяло. Тяхното отграничаване се формира въз основа на себеусещането им и тяхната идеология за превъзходство, върховенство и недостижимост в политическите и управленските йерархии, а оттук и в убедеността им, че са недостъпни и ненаказуеми. Боговете на Олимп има за какво да завидят на такъв тип елитарна идеология. Същевременно лидерството изисква способност да се мобилизира творческия потенциал на групи от хора или на целия народ в преследването на общи цели, работещи за общото благо и общото бъдеще.
Лидерството предполага дързост, инициативност, устременост, самостоятелност, лична харизма, лична отговорност, решителност, действеност, дори и готовност да се остане сам и в изолация, ако се вземат решения, излизащи извън диктата на т.нар. политически елит или общата политическа конюнктура. С други думи, личността на лидера изпъква, откроява се, тя е ясна, заявена, отстоявана. Някои лидери с високи морални качества и духовен облик могат да останат завинаги в историята на едно общество като рушители на остарели парадигми и норми, или дори като апостоли на свободата. Те се превръщат в митологеми, в носители на национално самосъзнание, в охранители на историческата памет, в учители и пророци.
Опасността идва именно когато неяснотите, празнотите, противоречията вътре в конституционния текст и промените в политическата ситуация мотивират политическите актьори, сред които са и водещи политически лидери, да конструират свои собствени, лични тълкувания, прочити и разбирания на конституционните предписания. Още по-рисково за обществото е, когато тълкуванията и правоприложенията се диктуват от олигархични, плутократични кръгове и лобита, настояващи за промени, които уж били необходима част от национални или международни стратегии, договорености или програми.
