Калейдоскоп

Годината е 867 сл.Хр. Константин Кирил Философ е само на 41 години. Заедно с брат си Методий пристигат в Рим по покана на папа Андрий II, за да получат от него официалното признание и осветяване на богослужебните книги, написани на църковнославянски език. В голямата базилика „Санта Мария Маджоре“ е отслужена литургия на църковнославянски език, което е венец и триумф за двамата брятя в битката им с триезичниците.

Преди това, на път за срещата си с новия византийски император Василий I в Константинопол, Константин Философ участва в диспут с триезичниците във Венеция, отстояващи богослуженията да се извършват само на латински, гръцки и еврейски езици. В разгара на диспута Философът изрича силните и пророчески думи: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички? Също тъй слънцето не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате, щото всички други народи и племена – да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми, Бога за безсилен ли смятате, та Той не може да даде (всичко това), или за завистлив, та не желае?“

Вековете, които ни отделят от това време са безсилни, за да хвърлят и най-малката сянка върху славата и великото дело на братята Първоучители. Усамотили се в манастира Полихрон, в Мала Азия, месеци наред те създадват своята глаголица за да отключат вратата на знанието за населяващите земите около Солун българи и славяни.

Победоносните войни на прабългарите, при завземането на византийската територия на юг от Дунава, създават условия за провъзгласяването на единна държава върху земите, на които от хилядолетия са живеели траките, а по-късно са се заселили, дошлите от север славяни, а в края на VII век и прабългарите на хан Аспарух. Хан Крум е първият български владетел, който заменя нормите на обичайно право с писани закони, уеднаквява правата на българи и славяни и превръща България в т ретата п о с ила и в лияние д ържава в Е вропа. Неговият син хан Омуртаг, сключва 30-годишен договор с империята, чрез който урежда правата на славяните, живеещи на територията на Византия и крайморската област, славянските общности се отказват от своята автономия и на територията на България се установява силна централна власт, начело със самодържеца хан Омуртаг. Славяни и българи заживяват заедно, но името на тяхната държава е България със своята територия, граници, език, закони и еднакви права за всички хора, образувайки българската нация, превърнала се в градивна основа на славянската цивилизация, а в ДНК-то на следващите поколения българи ще съжителстват и тракийски, и славянски, и български гени.

И винаги „зовът на кръвта“ ще ни връща към началото! Славянският ген у светите братя Кирил и Мето­дий явно е водещ, за да се прояви невероятната им упоритост при превода на свещените книги от гръцки на старославянски език. Двадесетина годи­ни преди създаването на глаголицата, в манастира Полихрон, българският владетел хан Пресиян, син на хан Омуртаг, изпраща българска войска в под­крепа на бунта срещу произвола на византийската власт на славянското племе „смоляни“, населява­що Западните Родопи. Край древния град Филипи българите извоюват победа (837г.), за която свиде­телства и надписа от Филипи: „Който и да търси истината, Бог вижда, който и да лъже, Бог виж­да. На християните българите направиха мно­го добрини. И християните ги забравиха, но Бог вижда“. Вероятно, в периода 837-842 г. българите присъединяват към държавата си и славяните от географската област Македония, западно от река Струма.

Така, след великото преселение на народите в древността, се полагат основите на една нова цивилизация – славянската, която при силното влияние на културата на траките , на етиката и знанията на гръко-римската цивилизация, на задругата и силата на духа на прабългарите ражда мощно държавно обединение, което за кратко историческо време се превръща в определящ фактор за развитието на населяващите Източна Европа народи.

Какво ни казва между редовете Свети Кирил- Константин Философ в беседата си срещу триезичниците? Всяко живо същество на земята се ползва от Божията благодат, получавайки от Създателя всичко необходимо, за да живее в материалния свят - слънце, въздух и вода, възможността да бъде винаги изправен и да има свой собствен избор в битката си за оцеляване. Творецът е създал природа , която е в хармония с човека и му предоставя всичко необходимо за неговото успешно развитие. И никой няма право да лишава себеподобните си от правото им на избор , т.е. да ги прави „слепи и глухи“!

Но най-силно е обвинението срещу законниците, т.е. властващите и към онези, които пишат законите: „Горко вам, законници, защото взехте ключа на познанието! Сами не влязохте и попречихте на тези, които искаха да влязат“. Нашият Спасител Христос, давайки новозаветното знание на християнското православие, възприето и от славяните като тяхна изконна вяра, фактически им помага и вдъхновява да живеят заедно в трудните години на оцеляване и утвърждаване на новата държава. Предусещайки загубата си на влияние сред новите народи от Източна Европа, западната папоцезаристка цивилизация, въпреки че проповядват примат на духовното над светското, решително се противопоставя православните славяни да имат свой език, чрез който сами , без посредници, да овладяват висшето знание. Тази борба, започвала от векове, продължава и до днес в много други сфери! Сменят се формите, прийомите, средствата. Битката се води за умовете на младите хора, за възпрепятстване разгръщането на потенциала на славянската православна цивилизация поради сковаващият страх от окончателната безвъзвратна победа на доброто над злото, на Истината над лъжата, на духовността над Мамона!

В годините на Първото българско царство столицата Преслав се превръща в литературен и духовен център на Славянска Европа. По времето на „Златният век“ на славянската писменост и култура, църковнославянската книжнина, авторска и преводна, намира своето мощно развитие и се свърза преди всичко с имената на българските владетели: княз Борис-Михаил Покръстител и Охридската книжовна школа, с цар Симеон Велики и Преславската книжовна школа, в която е създадена кирилицата и на нея са написани оригинални богословски и светски произведения, като „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, „Азбучна молитва“ и „Проглас към Евангелието“ на Константин Преславски, „За буквите“ на Черноризец Храбър и др.. По време на Второто българско царство огромно значение за славянския православен свят придобива Търновската книжовна школа и Келифаревския манастир, където се обучават стотици младежи, а най-изявените от тях се изпращат в Атонската света обител и като монаси получават най-доброто образование по теология и история. Цар Иван Асен Втори, който се възкачва на престола с помощта на руски наемници, пренася мощите на света Петка Търновска в старопрестолния град Търново и прави големи дарения на монашеските обители в Света гора. По време на 40-годишното царуване на цар Иван Александър са построени така важните за народа в бъдните тъмни години и съществуващи до днес Драгалевски манастир „Света Богородица Витошка“ в предградията на София и Кремиковския манастир „Свети Георги Победоносец“. Царят е критор (дарител) и на Зографския манастир на Атон, Синаитския манастир в Парория и Оряховския манастир. Преображенският манастир „Свeто Преображение Господне“, недалече от Велико Търново, е основан с подкрепата на владетеля. След 1344 г. българската държава отвоюва властта в Родопите, а Бачковският манастир става важно средище за българската духовност. Цар Иван Александър щедро дарява и уголемява този манастир, като след 1344 г. построява няколко нови сгради към него.

Руският княз Владимир Красное солнишко управлява Киевската Рус от 978 до 1015 г. За да въведе ред и обединение в княжеството, Владимир осъзнава необходимостта от единна вяра за всички поданици. Както се разказва в един от древните руски източници – „Повести временных лет“, през 986 година, в Киевското княжество, търсейки си съюзник, пристигат посланици на волжските българи, които предлагат на княза да приеме исляма, след тях гостуват немски мисионери, изпратени от Ватикана с предложение северните славяни да встъпят в лоното на Римокатолическата църква, следващите гости са хазарските евреи с предложение съседният им народ да приеме иудаизма. Княз Владимир не приема нито едно от предложенията. Последен в Киев, по думите на летописеца, пристига представителят на Византия, назован заради мъдростта му Философ, който разказва за библейските истории и християнската православна вяра. Владимир не приема веднага решение, а след като се е посъветвал с болярите изпраща мисия, която да присъства на богослужение и при мюсюлманите, и при немците, и при гърците. Когато, след посещението си в Константинопол, посланиците се връщат в Киев, то те с възторг съобщават на княза: „Не можахме да разберем къде се намираме – на земята или на небето!“. И Владимир решава народът му да приеме християнството по гръцкия обряд. И както съобщава „Йоанимовата летопис“ (ХVII век): на това историческо събитие за руския народ пръв се отзовава българският владетел: „....А пък българският цар Самуил му изпрати учени духовници и много книги. И изпрати Владимир пратеничество в Цариград при императора и патриарха, молейки за митрополит. Те много се зарадваха и му изпратиха митрополит Михаил – много учен и богоязлив мъж, който беше българин...“ Така, че първият митрополит на Киев и „цяла Русия“ е Свети Михаил Българин (988- 992). Една от седемте жени на княз Владимир е „Болгариня“, а техните синове –свети свети Борис и Глеб, са първите руски светци, канонизирани от РПЦ като мъченици и покровители на руската земя и небесни помощници на руските князе.

И сега нещо много важно! 122 години след покръстването на българите, в православна вяра, в семейството на православните народи встъпва и Киевската Рус, а след още 131 години и Сръбското княжество. Обединяващ фактор за тези исторически и епохални събития за славянската цивилизация е дейността на Вселенската патриаршия в Цариград, която в онези далечни години проявява изключителни усилия за привличането на езическите народи в лоното на православната църква, но така също и за вътрешното обединяване на самите княжества, както и за преодоляване на разногласията между отделните църкви. Днес безспорен факт е, че православната вяра, църковнославянският език, огромната авторска и преводна литература издавана от Охридската, Преславската и Търновска книжовни школи , строителството на стотици църкви и манастири при царуването на българските царе са единственият и решаващ фактор за запазване на славянската идентичност на народите от Източна и Югоизточна Европа в годините на османското и татаро-монголско иго през ХVI- XIX век. В средата на 14 век за Вселенски патриарх е избран Филотей Кокин от Солун. Виден духовник и автор на многобройни богословски, литургични и канонически произведения, широко популярни не само във Византийската империя, но и в славянския православен свят. Осъзнавайки напълно огромната опасност, която се задава от Изток в лицето на арабския халифат и отоманската експанзия, патриарх Филотей търси и най-малката възможност за укрепването на Руската православна църква и обединяването на руските отделни княжества като гаранция за запазването на правословната общност. През 1373 година литовският княз Олгерт търси помощта на Вселенския патриарх Филотей за изпращането в Мала Русия и Литва на православни свещенници, които да се противопоставят на римокатолическата инвазия, насочена към западното славянство. С изпълнението на тази изключително трудна и отговорна мисия е натоварен българския архиерей Киприян Цамблак, който е ръкоположен за Киевско-Литовски митрополит и духовен баща на литовския княз Олгерт. Оттук започва неговата апостолска дейност за приобщаването на западноруските княжества към православнвата вяра и изключителните му заслуги за създаването на руската държавност, изградена около Московското княжество по време на княз Василий Дмитриевич, син на Дмитрий Донской, победителя в Куликовската битка със „Златната орда“. На 23 май 1381 година православна Москва посреща с почести Митрополита на Москва и цяла Русия Киприян, какъвто той е в течение на 25 години, канонизиран като светец на РПЦ и погребан в Успенския събор на Московския Кремъл. Свети Киприян през целия си живот се е стремял да пренесе запалената във Великия град Търново свещ така, че над цялата руска земя да се разгори и засияе пламъка на знанието и просветата. Такива са били и други бележите българи , духовни водачи на средновековните руси, чиито наследници днес са руснаците, украинците и белорусите : Митрополитът на Киев и Литва Григорий Цамблак (1415-1419), Митрополитът на Киев, Москва и „цяла Русия“ Исидор (1436-1441), Митрополита на Киев, Москва и „цяла Русия“ Григорий Българин (1458-1472), Митрополита на Киев и Литва Йосиф Българинович (1500-1501).

Така, в продължение на над шест века, общият славянски ген на съседните народи ги свързва заедно за добри и тежки времена, като Велика България помага постоянно, навсякъде и във всичко на своите братя! След този период Велика Русия поема този кръст и го носи с достойнство и саможертвено. В годините на робството руските царе даряват българските манастири и свещеници с книги, икони, църковна утвар и право да събират милостиня по руските земи; постоянно изпращат средства на Вселенската патриаршия за да може тя да откупува пребиваването си в сърцето на Отоманската империя. След победата на Екатерина Велика в обявената от Турция война на Русия и по силата на Кючук-Кайнарджийски договор от 1774 година, Руската империя получава правото на закрилник на православните в Османската империя и присъединява Южна Украйна, Северен Кавказ и Крим. След сто години българският народ получава свободата си след победата на руското оръжие над османлиите във войната от 1877-78 година и България, след 480-годишно отсъствие, отново се появява на картата на Европа като суверенна държава.

И благодарността към братята руси няма предел! Днес, когато от тези съдбовни за български народ дни и месеци са изминали много години, единственият начин да бъдем съпричастни с мислите и чувствата на нашите предци е да прочетем какво са изрекли те в знак на дълбоката си благодарност към Царя- Освободител Александър Втори и руския народ след падането на обсадата на Плевен. Четиридесет видни граждани на град Плевно, начело с Привременний управител на Врачанска епархия, архимандрит Константин и осем свещеници на 2 (14) декември 1877г., в първите мигове на жадуваната Свобода, лично се обръщат към руския Император с думите:

„Великий Государю! Свършиха се вековните страдания на Българския народ! Те си отидоха безвъзратно, защото Ти, Государю, положи своя меч на везните на съдбата.Ти, Государю, със своя щит ни прикри от варварството на неверниците. Ти ни даде нов живот!...Ощастливена от Тебе, Государю, България, в теб , венценосният Стратег, вижда своето спасение; на Теб тя трябва да посвещава децата си – надеждата и упованието на странати си – залог за собственото си преуспяване в духа на истинската цивилизация и единението с Русия!....“

От душевно и вечно преданите и благодарни български граждани и гражданки на град Плевно“.

Но борбата срещу славянството и православието продължава не на бойното поле, в задкулисието на западно- европейските столици.

Берлинският конгрес от 1879 година обезсилва Сан-Стефанския мирен договор. Възродената Третата българска държава, с териотория от 170 000 кв.км., съществувала само 130 дни в историческите си граници и е поставена във васално положение пред победената от Русия Турция. Православните славяни отново са унижени от своите триезични противници, защото са поискали да живееят свободно на своята си от векове територия.

Възраждането на българската държавност, по по­ръка на великите сили, както и след Втората светов­на война, е възложено на православна Русия. И то е изключително успешно, защото е осъществявано от родни по дух и култура славянски братя и прияте­ли: създадено е Гражданско управление с участието на видни български граждани, учредени са съдебни органи. В Петербург специално е свикано „Особое совещание“ с цел изработване на Конституция на Княжество България. Търновската конституция, при­ета през 1879 година е била най-демократичната за времето си в Европа, даваща щироки пълномощия на избраните депутати в Народното събрание.

Изцяло и само с помощта на Русия в България е сформирана добре окомплектована и обучена армия, която е включвала пехота, кавалерия, артилерия, флот и инженерни части. В новата българска армия (Земската войска) са служили 21 хиляди българи и 3 хиляди руски офицери, като ядрото ѝ е било от български опълченци, участвали в Освобождението на страната. Русия е въоръжила и екипирала безвъзмездно цялата армия на България, приела е за обучение български младежи във военните си образователни учреждения. Началник на първата ни Унтерофицерска школа в Русе е руският офицер инженер-механик Павел Алексеевич Машнин, ръководил я до 1882 г., а четири години по-късно морската школа е преместена във Варна и с течение на годините прераства във Висше военно-морско училище „Н. Й. Вапцаров“.

През 1878 г. Русия подарява на България две работилници, които са разположени в град Русе. Едната е за артилерийско въоръжение и прераства впоследствие във военния завод „Арсенал“-Русе, преместен по-късно в град Казанлък. Другата е кораборемонтна работилница, останала в историята ни като „Флотски арсенал“. Началник на първата българска „Флотилия и морска част“ (военноморски флот) е и инициаторът за нейното създаване Александър Егорович Конкевич. Флотът е базиран в Русе и се състои от 13 бойни кораба и 3 шлепа, подарени от Русия, тук се намира и Русенското адмиралтейство. През 1900 г. флотът е преместен във Варна.

За да бъде защитена Южна България (Източна Румелия) от турско нахлуване на нейната територия е създадена народна милиция като числеността им е достигнала 28 хиляди души. Освен това, масово са били създавани стрелкови-гимнастически дружества, в които са били обхванати над 64 хиляди души. Само по този начин, след изтеглянето на руската армия, е било възможно да се организира защитата на независимостта на България и подготовката за последващото съединение на двете части на страната в една държава.

За съжаление, тези исторически за България събития, Съединението (1885г.) и обявявнето на Независимостта (1908 г.), поради недомислени и прибързани действия на домораслата и крайно неподготвена за новата си роля управленска класа на България, младостта и неопитността на монарха княз Александър Батенберг и рязката и непремерена позиция и реакция на събитията от новия император Александър Трети довеждат до първия тежък и продължителен конфликт между държавните управленски администрации на двете слявански страни. Обществото в България се разделя на русофоби и русофили – деление, продължаващо и до днес да нанася тежки рани и неувереност в българското общество.

След Съединението и при пасивността на Русия по този въпрос, европейските ментори заставят Княжество България да изплати на Турция Източнорумелийския дълг, възлизащ на 82 млн. златни франка и приет от Княжество България. За пръв път в историята, между двете страни, руският император Николай II поставя България в крайна финансова зависимост, като посредничи за сключване на двустранно споразумение между България и Османската империя, по силата на което Русия трансформира репарационния дълг на Турция към нея след Руско-турската война 1877-78 г. и задължава България да изплати този дълг за срок от 75 години. България изплаща първата вноска от 14 млн.златни франка ( 418 млн. и 600 хил. лева по съвременни цени) и преустановява плащанията поради началото на поредица от войни. В крайна сметка, финансовата цена за Съединението на Княжество България с Източна Румелия се плаща от Съветска Русия. През 1922 година, по решение на председателя на Совнаркома на РСФСР, В.Ленин, Руската федерация, в израз на добра воля към братския православен народ, опрощава дълга на България към нея , равняващ се на 2 млрд. 33 млн.и 200 хил. лева по съвременни цени.

В годините между двете войни напрежението между двете славянски православни държави се нагнетява не само поради факта, че Царство Бълга­рия, след проведения жесток бял терор през 1925 година, предизвикан от левосектанския бомбен атентат в църквата „Света Неделя“ и Септемврий­ското антифашистко въстание, и след премането на Закона за защита на държавата и Закона за за­щита на нацията се превръща не само в изнесе­на площадка на реваншистките немски амбиции след Първата световна война, но и в опорна база на антисъветската и антиболшевишка политика на европейските монархии и буржоазия. Развитието на недружелюбните отношения със СССР дос­тига своя апогей през март 1941 г., когато Царство България подписва Тройния пакт и става полити­чески и военен съюзник на фашистките Германия, Италия и Япония. Българската войска като такъв окупира територията на Западна Тракия (по това време гръцка), Македония и Западните покрайни­ни (по това време сръбски). През декември 1941 г. България обявява война на САЩ и Англия, които в отговор през 1943-44 г. бомбандират София. Едва на 26 август 1944г., три дни след освобождаването на Румъния и когато Червената армия е на Дунава, българското правителството обявява неутралитет във войната между Германия и СССР. И чак, когато на 5 септември СССР обявява война на България, тя официално скъсва дипломатическите си отноше­ния с Хитлер. За световната общественост Царство България е победената фашистка страна, която „де факто“ за по-малко от тридесет години пре­живава две национални катастрофи – пълен вое­нен, икономически, политически и социален крах, с очакващи я огромни репарации и загуба на из­конни български територии. Единственият вариант за намаляване негативите от авантюристичните и безплодни илюзии на монархията и конформистки настроената политическа класа е търсенето на ком­промиси с победителите – Съветския съюз, Велико­британия и САЩ. Съветският ръководител успява да убеди американския президент и английския пре­миер в лоялността на болшинството от българския народ към антихитлеристката коалиция и на 9 ок­томври 1944 година в Московския Кремъл се про­вежда среща между Сталин и Чърчил, посветена на следвоенното устройство на света. В своите записки за тази среща, Чърчил пише, обръщайки се към Ста­лин: „Хайде да решим нашите проблеми на Бал­каните. Вашата армия е в Румъния и България. В тези страни ние имаме собствени интереси, ми­сии, агенти. Хайде да не влизаме в противоречие по малките въпроси“. След тези думи той взима лист хартия и пише следното: „Румъния – за Русия 90%, другите страни-10%; България – Русия 75%, другите страни -25%; Югославия по 50%; Гърция – Великобритания-90%, другите страни- 10%.“ Ста­лин приема това предложение. Както си спомня по-късно Чърчил, неговата душа е била обхвана­та от огромни съмнения. Той даже се е замислил дали да не каже на Сталин ,че се е пошегувал и все пак го попитал дали си дава сметка, че става дума за съдбата на милиони хора. Като преми­слил всичко, премиерът оценил тази сделка като необходимост. Контролът над Гърция му е бил крайно важен, за да господства над Източното Средиземноморие“. (Анатолий Уткин – „Неизвест­ный Черчилль“ – М., 2011 г., изд.Эксмо).

Сега, в епохата на пост-истината, фейковите новини и токсичната пропаганда е трудно за търсещите истината да се ориентират в заливащата ги отвсякъде информация. Все пак е необходимо човек да се опира на проверени и доказани факти, особено за обстоятелства и събития случили се много преди нас – съвременниците на днешните хибридни войни. А фактите, както за Руско-турската война и Освобождението ни от турско робство, а така също и за плачевните за България резултати от участието ѝ във Втората световна война, неоспоримо показват, че само благодарение на православнато ни и слявянско братство с великия руски народ сме запазили своята национална идентичност, високото си място в световната духовна култура и надеждата, че в обозримо бъдеще отново ще сме сред проспериращите и побеждаващи страха и бедността народи. Защото единственият критерий за успешна упревленска политика за определен период от време са постигнатите реални положителни за народа резултати. За съжаление, за последните три десетилетия България деградира и главната отговорност за това носят всички, които възприеха и реализираха със сила, интриги и безотговорност „Плана за преход към пазарна икономика“, известен още като „Програмата Ран- Ът“. И за да не бъдем голословни и обвинявани в тенденциозна едностранчивост, предлагаме някои факти за развитието на НРБ в периода 1946-1989 година. С безвъзмедната помощ на СССР, както и с вложения от българския народ огромен за мащабите на страната интелектуален и физически труд, България бе първата страна в Югоизточна и Централна Европа, която вече от половин век е със собствена Атомна електроцентрала, с Нефтохимичен комбинат, преработващ 11 млн. тона суров петрол, до 1989 година тя имаше собствена металургия, коробостроене, мощна военна промишленост, високоразвита химическа промишленост и производство на изкуствени торове, всестранно развит аграрно-промишлен комплекс и тютюнопроизводство, разгърната пътна и транспортна инфраструктура. Нека се замислим върху следните цифри, публикувани от инженер Иван Пехливанов: държава „като една човешка длан“ – 101 място в света по площ и на 107 -мо място по брой на население в света (2019г), през 1989 г. е имала енергийни мощности от 1,36 КW/ на жител, докато в ЕС те са 1,33 KW/на жител; по производство на калцинирана сода сме 7-ми в света; по производство на изкуствени влакна – 10- ти в света; по производство на сярна киселина – 12- ти в света; по производство на азотни торове –16- в света; по производство на пластмаси–17 в света; производство на електро- и мотокари- 3-ти в света, след ГФР и Япония; по п-ство на електротелфери 7 -ми в света; по п-ство на силажокомбайни - 3-ти в света; сред първите 10 в света по производство на металорежещи машини и акумулатори; сред първите 20 страни в света по производство на газопроводни тръби. Според „Доклад за човешкото развитие“ на ООН -1995 г. от 174 държави в света за индустриални признати са само 47 страни, сред които е и България, а по „Индекс на човешко развитие“ е на 27-мо място през 1990 г. от 193 страни ( на 57-мо място през 2013 г.).

Невероятно изпълнение само за 45 години от страна, заемаща в класациите 101-то място по площ и 107-то място по брой население!! Подобно е и развитието и на останалите държави–членки на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ). Според Костадин Чакъров, дългогодишен първи помощник на Тодор Живков „западните специални служби са изчислили, че Москва е инвестирала над 70 млрд долара безвъзмездна помощ в тези страни, като ежегодно за субсидии за селско- стопанската ни продукция е предоставяла на България 600 млн.долара тайно от другите членове на СИВ, договорени на лична среща между Живков и Брежнев“.

На практика и най-кошмарните сънища на Чърчил и компания, замислили и реализирали Студената война като възпиращ фактор за развитието на световната социалистическа система, са се превърнали в реалност – там, където няма частна собственост върху труда на работниците и на средствата за производство, положителните икономическите резултати са бързи и впечатляващи! За да спре това икономическо и политическо „цунами“, след смъртта на Сталин е задействана Доктрината на Ален Дълес „Разцепващ фактор“. Първото ѝ реално проявление са унгарските събития през 1956 година. Посланик на СССР в Будапеща е Юрий Андропов, а негов съветник е Владимир Крючков. (През 1957 година Ю.Андропов оглавлява новия отдел на ЦК на КПСС за работа с комунистическите партии в социалистическите страни). Уличните демонстрации са потушени с военната сила на Варшавския договор. В университета „Бъркли“ в Калифорния се ражда теорията за конвергенцията, следват Чешките събития от 1968 година, Хелзинското споразумение от 1975 година, чрез което допускат САЩ бяха допуснати пряко да се намесват в европейските работи, изборът на Папа Йоан Павел II, събитията в Полша и профсъюза „Солидарност“, атентатът срещу папата от 1981 г., „Империята на злото“ на Рейгън, статията на Франсис Фукуяма „Краят на историята“. Доктрината „Разцепващ фактор“ е пред финалния си стадий : Ю.Андропов предлага М.Горбачов за Генерален Секретар на ЦК на КПСС и през 1985 г. той е избран за такъв.

От този момент нататък славянското братство и православната етика в отношенията между народите на България и Русия отстъпва място на егоцентризма и нарцизма на Горбачов и развитието на идеята за конвергенцията („перестройката“), но с предусловието, че социализмът трябва да се приспособява към капитализма, а не обратното.

Нюансът в американската теория на конверген­цията (сближаването) е, че ако международният капитал не инвестира в тези държави, а междуна­родните пазари не забележат или не намират ,че тази възможност е жизнеспособна за тях, то стра­ната, обект на конвергирането, може да бъде игно­рирана от процеса на наваксване в развитието ѝ. След време се изтъква, че страната се е отдалеча­вала от предполагаемите и предлагани ѝ условия, вместо да се е сближавала. Нестабилните държави са по-склонни да се отклоняват, защото не могат да се сближават поради политически или социал­но-структурни фактори като липсата на желание и ресурси за обучение.

Сега ясно ли е защо не сработи Плана „Ран-Ът“? България сама са е виновна, защото е нестабилна и поради липса на ресурси!

Както е видно, тук няма място за сантимент, за следване на историческите традиции и спазване на сключени междудържавни договори – на мода е само собственият интерес, собствената изгода , господарско отношение на „големия“ към „малкия“ и диктат под всякяква форма. И Горбачов не е първият руски ръководител, който проявявя подобни „замашки“. Руският император Александър Втори, наречен Освободител, защото през 1861 година отменя крепостното право в Русия, е първият руски владетел-либерал, който въвежда системата за местно самоуправление, отслабва жестоката цензура, усъвършенства системата на висшето образование, модернизира съда и финансовата система, съкращава и осъвременява армията. За разлика от него, синът му Александър Трети, заел императорския трон на 1 март 1881 година след съмъртоносния атентат срещу баща му, изповядва просветен консерватизъм, а във външната политика се придържа към прагматизма, твърдото и безкомпромисно отстояване на руските интереси. След Съединението на България от 1885 г. той пише до Началника на Руския генерален щаб ген.Обручев: „Според мен, докато княз Александър (Александър Батемберг, първи братовчед на Александър Трети- б.а.) продължава да се разпорежда със съдбата на българския народ, нашето вмешателство в българските работи е абсолютно невъзможно и безполезно...Всичко случващо се на Балканите за нас е второстепенно. Стига сме се правили на интересни в ущърб на истинските интереси на Русия. Славяните сега са длъжни да служат на Русия , а не ние на тях... Не одобрявам действията на българите. Те нас не ни послушаха, действаха тихомълком, съвети не искаха, нека сами да си сърбат попарата , която забъркаха“.

Великите сили са самодостатъчни и не трябва да ни изненадва, че пословичният български комформизъм и чуждопоклоничество раждат в отговор и безцеремонното отношение към България на глупави и доморасли руски властници, у които изстраданото от двата народа славянско братство и общата православната вяра са само голи декларации за печелене на симпатии у обикновените хора. Те винаги ще бъдат прагматични към малка България, криейки се демагогски зад „истинските“ интереси на Русия, които в редица случаи са имперски и егоистични. Но това се отнася само за владетелите , а не за братския руски народ!

Тези характеристики в голяма степен касаят и българските властници, които, водени от комформизма и нагона за лично преуспяване и забогатяване, загърбват изконните интерси на българския народ, „поддават се на изкушения и стават слуги на лукавия“, включително и по отношение на Русия! Ето конкретен пример с български доморасъл „владетел“, който иска да впечатли онези, които приеха и реализираха Плана „Ран-Ът“ у нас, изпращайки ни на последните места във всички класации за страните от Европа, демонстративно и нагло противопоставяйки ни на Русия,на идеите за славянското братство и православна вяра:

„Говорим за американския бизнес в България. Добре дошли сте! Радваме се, толерираме го, полагаме огромни усилия, дори и когато не е много за толериране да помагаме пак. Когато са направени договори , които дори ме е срам да ги чета, ние ги ги толерираме и продължават да стоят. Не знам дали друга страна би го направила....Когато има проблеми с руски проект , ние действаме незабовно и затова за „Бургас- Александруполис“ сме в съдилищата, и за „Южен поток“ ще отидем в съдилищата ,за „Белене“ вече години сме в съдилищата в Париж. Когато има проблем тук, си затрайваме. Защо? Българо- американските отношения не са само бизнес модел, те са и морал. Народът като чуе Америка, знае че това е честно, прозрачно и важно всичко да е наред....Ние сме признали военното крило на Хизбула за терористична организация,спрели сме три от най-големите руски проекти,спираме руски самолети над морето. И ако това не са ни партньорите, кои са?!“

Ако руският император Александър Трети наказва България през септември 1885 година, нареждайки на руските офицери и военнослужащи да напуснат военното министрество и своите гарнизони и да се завърнат в Русия, то сто години по- късно, „изваден от ръкава“ на Андропов един нов съветски ръководител, нарушавайки едностранно действащи военни и икономически договори с редица европейски социалистически държави, организира в НР България държавен преврат за сваляне на законно избрания Председател на Държавния съвет на страната Тодор Живков. И тъй като от цялата тази операция на „дълбоката руска държава“ Съветския съюз, както показаха следващите години, не получи нищо в замяна, то основателно е предположението, че групата съветски ръководители, наредели реализирането на операцията са действали в чужд интерес и по чуждо внушение.

Към края на ноември Горбачов е бил готов за срещата си с Джордж Буш на парахода „Максим Горки“ край Малта за да докладва и предаде на Съединените щати контрола върху бившите социалистически страни. От този момент нататък американците носят отговорността за славянска и православна България, за просперитета на страната и благополучието на българския народ! Но за тях важното е територията да е плацдарм и база за контрол на Чермноморско – Каспийския регион и южните рубежи на Русия.

 

През 1990 година външен министър на РФ става 39-годишният американофил Андрей Козирев. През 1991 година за представител на външното политическо разузнаване на РФ в България е изпратен монархистът и вече антикомунист Леонид Решетников, а в началото на 1992 година за посланик в България е изпратен действащия зам. министър франкофона Александър Авдеев, което е свидетелство за огромното значение, което се отделя на България от американските куратори на руската външно-политическа администрация.

В тази нова политическа обстановка никой не си и помисля за православие, славянски корени и традиционни връзки – цялата информация по всички канали от България в Москва в течение на много години отива в кошчетата за боклук, а истаблишмънта на РФ и България са с протегнати ръце към новия хегемон, към МВФ и Световната банка, докато „духовната“ съставляваща на източната експанзия, т.е. промиването на мозъците, е поверена на Сорос и компания!

Остава надеждата, че за търсещите Истината и праведните хора няма място за отчаяние и отказ от свещените завети на нашите предци! Руският президент, който показва и ще показва Пътя в развитието на света е нашата надежда, припомняйки ни това и с думите: „България се отказа от „Южен поток“ под натиск отвън. Сега те съжаляват, сега те говорят, че биха искали да получават руски газ, но вече през „Турски поток“. Не бихме желали цяла Европа да изглежда като България, която прояви такава слабост и неспособност да защитава своите национални интереси... Русия получаваше уверения, че българската страна ще се бори за „Южен поток“, защото това съответствало на националния ни интерес“. Според руския президент газопроводът е можел да повдигне геополитическия статут на България като транзитна страна и от това страната ни е можела печели по 400 млн. евро годишно.