Янис Варуфакис:
„Трябва да ви разкажа за разговор, който се е състоял преди три седмици в бункер под сградата на Пентагона. Разговор, който никога няма да се появи в нито един официален брифинг, но който разкрива ужасната истина за това, което действително се случва в Украйна.
Висш военен стратег, чието име бихте разпознали, поглежда сателитните изображения, разпръснати върху масата, и казва нещо, което оставя цялата зала в мълчание. „Господа, ние вече не управляваме война. Управляваме погребение. Тези сателитни снимки показват нещо, което западните медии отказват да признаят. Руските сили тихо са установили примка около Одеса. Не чрез драматични битки с танкове или блицкриг в стил „Холивуд“, а чрез търпеливо, методично напредване на армия, която много добре знае какво прави.“
Тогава осъзнах: не става дума само за един украински град. Това е наблюдаването на финалния срив на американската глобална доминация, който се разиграва в реално време, с последователни стратегически грешки в преценката.
Нека ви върна до действителното начало на тази история. Тя не започва през февруари 2022 г., а в задимена стая във Вашингтон някъде през 2014 година. Там група от стратези от тинк-танкове взаимно се убеждават, че са намерили перфектното оръжие да унищожат Русия, без да произведат нито един изстрел. Планът е елегантен в своята простота: разширяване на НАТО до самия праг на Русия, превръщане на Украйна във въоръжена крепост, принуждаване на Москва или да приеме американските ракети, насочени към самото ѝ сърце, или да реагира по начин, който да оправдае още по-строги санкции. Това трябваше да е ситуация, в която Путин да не може да спечели. Това, което тези брилянтни умове не успяха да разберат, е, че когато притиснеш ядрена сила в ъгъла, тя не избира варианта, който искаш да избере.
Помня, че прочетох класифицирани брифинги от този период, когато все още имах достъп до подобни документи по времето, когато бях в правителството. Арогантността им беше поразителна. Американските управляващи искрено вярваха, че могат да прекроят картата на Източна Европа без сериозни последствия. Смятаха, че Русия е само бензиностанция с ядрени ракети – твърде слаба, за да се съпротивлява, твърде корумпирана, за да отвърне ефективно.
Но има нещо, което ме държи буден нощем: същите тези официални лица сега гледат как перфектният им план се разпада по най-катастрофалния възможен начин. Защото Одеса не е просто още един град на картата. Тя е ключът към всичко. Когато гледам Одеса, виждам гроба на американското стратегическо мислене. В продължение на десетки години живяхме със заблудата, че военната мощ и икономическите санкции могат да преодолеят основни географски реалности.
Стотици хиляди украински мъже умряха, защитавайки позиции, които не бяха подготвени да удържат. Още милиони избягаха като бежанци. Цяло едно поколение беше пожертвано на олтара на геополитическите амбиции на Вашингтон. И за какво? За да се докаже, че Америка все още управлява света, да се демонстрира, че никой не може да предизвиква западното господство без последствия. Единственото нещо, което доказахме, беше, че нашите заплахи са празни, а стратегиите ни са банкрутирали.
Загубата на Одеса ще завърши превръщането на Украйна от морска страна в заключена сухопътна територия, която е изцяло зависима от западните подаяния за оцеляването си. Това ще е желязно доказателство, че проектът за разширяване на НАТО се провали катастрофално. Но последствията отиват далеч отвъд границите на Украйна. Всеки съюзник, всеки партньор, всяка страна, която е обвързала сигурността си с американските гаранции, наблюдава и калкулира.
Ако не можахме да спасим Украйна, въпреки че похарчихме над 100 милиарда долара и осигурихме неограничена военна подкрепа, колко точно струват нашите военни ангажименти? Отговорът става все по-ясен с всеки изминал ден: не струват много. Това е действителната причина, поради която бункерът под Пентагона мълчи – не поради тактически съображения или оперативни предизвикателства, а защото всеки от хората в това помещение изведнъж е осъзнал на какво са свидетели. Краят на една епоха. Срив на очакванията, от които беше водена американската външна политика в течение на три поколения.
Китай гледа, Иран гледа, Северна Корея гледа. Те виждат Русия, която успешно побеждава пълната икономическа и военна мощ на западния съюз. Виждат супероръжията на НАТО, които не успяват да променят реалностите на бойното поле. Виждат европейското единство да се пропуква под натиска на скъпата енергия и бежанския поток. Но най-важното: те виждат слабост, маскирана като сила, объркване, маскирано като стратегия, и отчаяние, маскирано като решимост.
Глобалният юг не се събира под американските знамена. Те тихо променят залозите си, поддържайки търговски отношения с Русия, отказвайки да вземат страна в това, което съвсем правилно възприемат като последни отчаяни опити за запазване на господството на една западаща сила. Така изглежда сриването на една империя в модерната епоха. То не е драматична военна победа, а забавено осъзнаване, че инструментите на империята вече не работят. Че нейните заплахи нямат тежест. Че обещанията ѝ не могат да бъдат спазени.
Одеса ще падне не защото руските войници са по-добри от украинските, а защото географията и икономиката в крайна сметка тежат повече от пропагандата и пожелателното мислене. Украйна се нуждае от достъп до море за оцеляването си като независима държава. Русия има нужда от контрол над Черно море, за да обезопаси южния си фланг. Едната от тези необходимости е абсолютна, другата подлежи на договаряне. Но ние избрахме да превърнем подлежащата на договаряне в абсолютна и сега откриваме, че абсолютната необходимост надделява над геополитическите фантазии.“
