Уважаеми приятели, читатели на сп. „Сигурност“ и съмишленици на Брод за България,
През последните седмици, няколко познати „душици“ обругаха, както колегията на списанието, така и достойни наши съмишленици и национално представени организации, като затънаха в плитки доводи и трагикомични изводи. В поръчания си устрем да компрометират българския президент, вероятно отъждествили се с „шайката“, гордо развяваха епикризите си по медии – с ясни собственици, произход на ресурса и цели, близки до имената им, които преди всичко не са български. Картоненият Голиат се е изплашил и глупаво артикулира малки, мухлясали „тайни“ лъжи – заклинания срещу нашите алтернативни опции за бъдеще. Изплували с отживелите си, жълти несъответствия заливат цялото нормално обществено пространство, сякаш тях трябва да попитаме преди да си помислим, камо ли да изречем, че ни боли за България. Не може да имаме и общност, нито да се отъждествяваме със свещени и свидни човешки ценности… „Горда стара планина, която е затънала в срама на последните места в Европа, която е превърната в защитна маска на нашето бездарие...“. Недоволството ни „може да бъде потискано чрез страх, лъжи, подаяния...“ (цитирам проф. Валери Стефанов).
Социалната чувствителност, нужна на българите, която нашето списание полага усилия да въздигне в Брод за България, плаши статуквото и всичко градивно се мачка с дрънчаща, злобна посредственост.
...Ген. Радев е получил оценка от живота, както като военнослужещ, така също и от признанието на българските гласоподаватели... Не мога да разбера защо някой трябва да сипе с отживелици пътя на хора, на които дори не е в състояние да мъждука в периферията на съдбите им..., превръщайки се в разпознаваем „турбомаргинал“ (както ги нарича Камен Донев).
На 29 години съм (от децата на „новото време“) и познавам Людмила Живкова и Тодор Живков само от разказите на моя дядо, който е на 81 години, и чийто образ в съзнанието на внук е на скромен художник, завършил Художествената гимназия, и със сигурност добър човек. Никога не е работил в затвор и отдавна е отшелник от политическата реалност.
Днес ругаят списание „Сигурност“, а дори не са си направили усилието да разграничат главния редактор, който не е на 81 години, не е генерал, не е агент на КГБ и не е „страшилище“ за Живкови, нито гард на Людмила... Това е видимото, а какво остава за останалите анализи, твърдения и интерпретации... Съотнесено към всичките достойни хора, учени, утвърдени експерти, дипломати, професионалисти от сигурността и отбраната, елита на разузнавателната общност и безкористни сътрудници на списанието – звучи нелепо…
Ситуацията силно ми напомня за нашумялото в творческите среди отворено писмо на Камен Донев. Нашата колегия счита това послание за тъждествено към „цялата плеяда попарени печурки на майка България“, които ще изчезнат безследно...
Приятно живуркане, неприятели мили!
Извадки от отвореното писмо на Камен Донев
до всички ония, които са тук, но ги няма
НЕПРИЯТЕЛИ МОИ
През последните години се нагледах и наслушах, на какво ли не по мой адрес…
Слава Богу живеем в относително свободна среда и всеки може да мисли, говори и пише, каквото му е на сърце. Но тук се появява един много интересен парадокс. А именно, че пишат и говорят ония, които най-малко могат, или изобщо не могат. А можещите просто градят и вървят напред. Затова се обръщам към тези мъждукащи и запотени от обездвижване турбомаргинали. Мухлясали интелектуалци с разбити мечти…
…Критици, разбирачи, специалисти, дипломирани и недипломирани, изпаднали от борда дърдорковци… неразбрани… гении и цялата плеяда попарени печурки на майка България, които си кютате на държавната хранилка, харчите парите на народа и го плюете, че не ви разбира…
…Я ми кажете, душички мили, през целия си мъждукащ животец: Какво направихте? Какво измислихте? Какво написахте? Кого зарадвахте? Кого разплакахте? Кого провокирахте? Кого запленихте, развълнувахте, променихте и окрилихте??? Кого замислихте?...
… А вие, душици жални… Колко пъти плюхте на себе си, за да работите в жълтата преса? Доживот ще триете клавиатурите, ще пиете безплатно кафенце в пластмаса и ще се оглеждате от страх, да не ви надуят главите от бой?
Вечер, като загасите лампата знаете много добре какво сте… Вие сте нищо!
И това е тъжната констатация за вашето съществуване.
Едно голямо нищо…
…Вас ви е нямало, няма ви и няма да ви има, защото вас не ви боли. Не състрадавате, не мечтаете, не променяте, не копнеете, не давате, не помагате, не съпреживявате и не създавате.
…Вие сте срама на това общество и някой ден децата ви ще навеждат глави, заради вас.
Кой ще ви помогне? Кой ще ви погали? Кой ще ви изслуша? Кой ще ви подкрепи? Кой ще ви подаде ръка?
КОЙ?
НИКОЙ.
Всички вие, злобни, завистливи, ядосани, сломени духом, бездарни, дрънчащи анатомични парадокси.
Всички вие трябва да знаете едно: АЗ ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАМ ДА ТВОРЯ, И ЩЕ ВИ НАПОМНЯМ ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ, ЧЕ ВАС ВИ НЯМА...
P. S. Моя учител Крикор Азарян казваше: "Майна, няма нищо по-страшно от организираната посредственост".
…ПРИЯТНО ЖИВУРКАНЕ, НЕПРИЯТЕЛИ МОИ!!!
