ТАБУaqmn->name

Демокрацията срещу демократурата

Демокрацията срещу демократурата

13 Април 2020

 У нас има непрестанно противопоставяне на здравомислещите радетели на автентичната демокрация срещу демократурата, превърнала политическата власт в лицето на държавата и институциите в опора на организираната престъпност и корупцията. 

Демокрацията не е най-добрата форма на политическа легитимност, но по-добра от нея не е измислена“.

У. Л. С. Чърчил (1874-1965)

„Никоя демокрация (свобода и равенство) не може да бъде по-различна от качествата на хората, които я осъществяват.

Платон, „Държавата

Двама велики мъже от различни епохи с различна политическа съдба, предлагат свои подходи към едно и също понятие, което определя гигантската битка между великани със световна тежест за окончателно планетарно надмощие. Генералното разминаване между двата подхода относно смисъла на понятието „демокрация” става причина не само за „студени”, но и за големи смъртоносни и разрушителни войни, в чиито ужасяващи пожари безследно изчезват хиляди градове, села и културни паметници на световното духовно наследство. Обобщеният образ на това човешко безумие предлага убедително потвърждение на своята ирационалност в постоянно задълбочаващата се пропаст межу богатството и бедността, която дели човешкия род на два враждуващи помежду си лагера. Това от своя страна дава живот на един от най-безумните парадокси на всички времена, съгласно който „Изобилието ражда мизерия“.

Изумен от това, преди години американският философ – неофройдист, Ерих Фром (1900-1980), издаде книга под заглавие „Революцията на надеждата“. В предговора си той отбелязва, че „Тази книга се опитва да направи разграничение между индивидуалното и обществената действителност и идеологиите, които употребяват погрешно и „поглъщат“ ценни идеи, с цел да поддържат Status quoto (съществуващото положение). В основата на тази вътрешно формирана, още от детските му години, истина, той е осъзнал, че „щастието за единици“ води единствено до „самотно наслаждение на богатството“. Десетилетия по-късно той отново се сблъсква с истината, че „ние сме на кръстопът“: единият път води до напълно механизираното общество, в което човек е едно безпомощно зъбчато колело в машината, ако не и до унищожение от термоядрена война; другият път води до възраждане на човечността и надеждата – към обществото, което поставя техниката в услуга на човешкото благосъстояние. Посвещавайки книгата си на онези, „които не са осъзнали нашата дилема“, авторът отправя своите послания към широк кръг читатели с различни политически и религиозни представи, но които споделят тази загриженост за живота и уважение към разума и действителността“. (Фром, Е. Революция на надеждата. С., 2005, с. 7).

Събуждат се умовете, които искат да узнаят на какво се основава държавният, стопанският и общественият ред на народите. Започва тотална критика на основите на държавно-обществения строй и се поставя въпросът доколко той отговаря на естеството и природата на разума или неговите закони се коренят в суеверия, заблуди и невежество. Разумът получава нова задача да установи истината. Затова обаче разумът се нуждае от свободата. Свободата и търпимостта са първите необходими условия за това. Разумът трябва да работи върху това, което съществува, което се наблюдава, което ни се разкрива или ни казва Природата. Разумът, чрез своите послания, се опитва да ни посочи миналото, напредъка и новия живот, който трябва хората да узнаят. Един от първите в политическата история на човешкия род, античният философ Платон, свързва демокрацията с развитието на цивилизацията, която предполага устойчива духовна нагласа. Той е убеден, че „същата болест“, която се появи в олигархията и я погуби, се появява и в демокрацията, по-голяма и по-силна поради слободия и заробване“ (пак там, с. 399). На тази основа той формулира една от максимите на своята теория, като подчертава: „Никоя демокрация не е по-добра от качествата на хората, които я осъществяват“. Известно е, че това е един от абсолютните императиви на здравия разум.

За да разберем същността на тези разсъждения, заслужава да си припомним мисълта на Н. Бердяев, че в понятието революция се влага най-различно съдържание, с цел да се злоупотребява с нея. Той е категоричен, че революцията е разплата с миналото, че революциите са присъщи на историческата съдба на народите. Но революцията сама по себе си не ражда новия човек. Ако под революция се разбира насилие, убийства, кръвопролития, отменяне на всички свободи, концентрационни лагери и т.н., то да се очаква от нея да ражда новия човек най-малкото е наивност. Ако под революция се разбира радикално изменение на основите на човешкото общество и на отношенията между хората, то революцията трябва да се желае и подготви съзнателно. Във всеки случай радикалното и дълбокото изменение и подобрение не зависи от степента на извършваните кървави насилия. От тази гледна точка, според Бердяев, Ганди е по-голям революционер от Ленин и Сталин (Бердяев, Н. О вечном и новом человеке – Учительская гязета № 27, июль 1990).

По принцип с демокрацията се свързват всички аспекти на цивилизацията: свободата, равенството, мирът, братството между народите, солидарността и глобалната етика. Това наистина би респектирало, ако не съществуваше един опасен за самата демокрация синдром: натрапчивият стремеж на някои страни да отъждествяват собствения си модел с една универсална демокрация, в резултат на което човечеството се озова в новия свят, родил се след края на студената война. Свят, в който има един господстващ принцип на политическа легитимност – демокрацията, и само една свръхсила – Съединените щати. При това, тази демокрация се свежда до „пазарно стопанство“, като под това се разбира още и „световна цивилизация“. Не е необходимо да се доказва, че амбицията на една „велика сила“ за „световно господство“ не е и не може да бъде представена като идеал за „световна цивилизация“- това по-скоро е огромна опасност за самата демокрация.
Апологията на американския тип либерална демокрация не само затруднява движението към хуманистичната цивилизация, символизирана чрез хуманистичната демокрация, но и води до окончателното опорочаване на демократическата идея, доведена до политически еквивалент на порочната цивилизация.
Всичко това налага да се търси и постигне чрез широк консенсус (интелектуален и политически) нова концепция за демокрацията като цивилизация, основана на хуманизма и справедливостта. В крайна сметка народите неизбежно стигат до убеждението, че „духът на новото време се носи от събудената за право на живот демокрация, която носи мир между народите, иска човешки живот за всички хора“ (Асен Златаров ,1885-1936).

Ние вече три десетилетия се намираме тъкмо в такова положение. Затова при нас отделната личност трябва да получи по-висока степен на самоопределеност и отново да поеме функцията, която може да изпълнява единствено човекът с разум, който е способен да ражда хуманистични ценности. Единствено такова развитие може да ни спаси. Без такова развитие обществото стига до духовно обедняване и безнравственост, което го прави неспособно да разбира случващото се и да решава стоящите пред него проблеми. Рано или късно то е обречено на катастрофа.
Първите симптоми на тази разруха на човешкия разум се появяват в резултат на израждането на демокрацията в нейното собствено отрицание и се превръща в демократура.
В своя чист вид този феномен ражда термина „демократура“ през втората пловина на миналия век и започва използването му като мимикрия, симулация на демокрация с основна характеристика тотален „демократичен дефицит“.

Размишлявайки върху този феномен, рожба на капиталистическата глобализация, българският политически анализатор Бл. Бенишев заключава, че демократурата е форма на управление, която е преминала от демокрация в диктатура и се характеризира с постоянен демократичен дефицит, т.е представлява симулация, мимикрия на демокрация. „Демократичният дефицит“ от своя страна се характеризира с пълна апатия на електората и всякакви видове беззъба опозиция, парламент и редовни избори, „демократична мебелировка“: конституция, парламент, формално отделенена съдебна система. Крайният резултат от това навсякъде някакви кариеристи, жадни за привилегии посредствени личности се окопават във властта, претендирайки, че са единствена алтернатива по „народна воля“. (Виж подробно: Бенишев, Бл. Демократурата – начин на употреба”. – В: „Труд”, 30 януари 2020, с. 8).

Днес, в резултат на капиталистическата глобализация, навсякъде се налага „демокрация“, в която обществената грижа за човека се измерва единствено с критерия „дали е достатъчно икономически изгодно“. В това здравомислието вижда потвърждение на истината, че демокрацията е обречена да се изроди в пълно отрицание на справедливото общество. По всичко личи, че усилията на апологетите на либералната демокрация са насочени към увековечаване на тази порочна цивилизация. При това достойнството на тази система се вижда в „използването на властта, за да се дадат на поддръжниците служби или други привилегии за сметка на обществото“.

В крайна сметка изводът се оказва един и същ в разсъжденията на авторите на тази тема. „Светът би бил едно по-добро място, ако политиката беше винаги така праволинейна, но на практика демокрацията рядко се доближава до такова съвършенство. Тези, които се преструват, че тя е съвършена – които говорят за свещените и ненарушими ценности на демокрацията и други подобни неща – обикновено се казва борба за някаква вратичка в системата, която да благоприятства техните интереси и които другите искат да изменят. Опасността в постсоциалистическите страни днес е особено голяма поради заблуждението, че макар и не е най-добрата форма на политическата власт, демокрацията, наложена чрез контрареволюция, ще реши всички социални и икономически проблеми.
Грамадата от разкрития за корупция, мафиотски структури, брутално погазване на законите, корумпираност на цели партии и техни лидери днес само допълват една премълчавана доскоро жалка политическа истина. Премълчаването им би било престъпление пред самата демокрация, от чието име и под чието прикритие се извършват подобни безчинства.

Опасността от израждането на демокрацията е още по-голяма, когато партийната власт се слива с държавната и на двете заедно с властта на парите и богатството. Друг риск с тежки последици за самата демокрация са усилията на всяка политическа партия да отъждествява себе си с представата за демокрация и да я символизира в нейния единствено възможен вариант. Но това, без всякакви уговорки, означава демокрацията да се използва за узаконяване на вече доказалата порочността си цивилизация. А същността и единствената обективна постановка се изразява в обезсмисляне и израждане на демокрацията в най–груба и примитивна апология на тази цивилизация, сиреч в нейното принципно отрицание, което се нарича демоктратура.

Така се ражда терминът „квазидемокрация“ като антипод на автентичната демокрация.
Това от своя страна довежда до появата на нова форма на духовно–идеологическа конфронтация, особено в т.нар. постсоциалистически страни, в които през 90-те години на ХХ век се извършва контрареволюция, главно със средства от арсенала на идеологическата диверсия, съчетана с военна намеса.

Напоследък у нас се сблъскваме с ярко изразения парадокс, който служи за параван на непрестанното противопоставяне на здравомислещите радетели на автентичната демокрация срещу демократурата, превърнала политическата власт в лицето на държавата и нейните институции, в опора на организираната престъпност и тотална корупция. Всеки опит да се разкрият нейните порочни практики, граничещи с национално предателство, застрашава неговите автори с лишаване от всякакви гаранции за защита на конституционните им права, сигурността на честта, имота и живота им. Дори на държавния глава се отказва това право.

От друга страна тази обстановка неизбежно води до делението на обществото на два лагера: крепители на статуквото, което им осигурява безусловна защита срещу атаки от страна на недоволни данъкоплатци и право на всепозволеност и безнаказаност за очевидни престъпления, и от друга- радетели на истинската демокрация, защищаващи възстановяването на социалната справедливост и благоденствие за всички. Все повече хора осъзнават, че демократурата трябва да се замени с автентичната демокрация. Все повече хора са убедени, че са необходими последователни действия за осъществяването на тази историческа необходимост.

на горе