(БЕЗ) НАМЕСА

Кой днес разделя българите?

Кой днес разделя българите?

07 Май 2021

Почти всеки закон, безпринципно приет от парламента, с цената на нарушения, неполучил одобрението на държавния глава, се използва, за да бъде атакуван той. Местните органи на властта, в това число и парламентът, се превръщат в машина за създаване на закони, които носят печата на най-отвратителната корупционна лобистика. 

Президентът Румен Радев, в самото начало на своя мандат, поиска нов обществен договор, за да се постигне национален консенсус за единение. Впрочем, и президентът Петър Стоянов преди това, а след него, години наред,  граждански обединения и патриотично настроени интелектуалци, повдигат този призив, но жадните за фалшив героизъм и безсмислено отмъщение упорито се противопоставят на подобни послания.

Нерядко, в критиките срещу президента, като аргументи се използват негови идеи, инициативи или изразени позиции по актуални въпроси с огромно значение за живота в страната, но не съвпадат с интересите на статуквото. Отделни представители на управляващата коалиция и приближени до правителството или отделни институции на властта на централно и местно ниво демонстративно нарушават елементарни изисквания за коректност и уважително отношение към върховния символ на националната легитимност. След това обвиняват държавния глава единствено, за да се харесват на статуквото, че подронва престижа на изпълнителната власт. Почти всеки закон, приет от парламента, понякога с цената на безпринципни вътрешни комбинации и груби нарушения на правилата за функционирането на парламента, неполучил одобрението на държавния глава, се използва като повод за атаки срещу него. Моделирани по образ и подобие на своя вожд, местните органи на властта, в това число и парламентът, се превръщат в машина за създаване на закони, носещи печата на най-отвратителната корупционна лобистика, годни само да оправдаят всяко погазване на закона, подчинен на националните интереси. А народът иска да вижда в тях защитници на върховенството на законността.  Така се ражда първата пропаст между управляващите и послушния и лесно манипулируием електорат. Незаконороденото дете на бруталната реставрация на неолибералния модел на капиталистически порядки в техния опорочен вариант, в който активът на доминиращата партия и нейните коалиционни партньори в парламента и местните органи на властта, реагират некомпетентно и некоректно, мотивирани преди всичко от стремежа да се накърни престижът на държавния глава и неговите сътрудници. Твърде често това се организира, за да не се уважи ветото на президента. Когато протестиращи скандират искане на оставка на премиера, той отвръща „аз пък искам оставката на президента”! Срещу него представители на изпълнителната власт открито отправят тежки обвинения, че дестабилизирал властта, предизвиквал хаос във всекидневието на обществото с единствената цел да настройва народа срещу статуквото. Във  всеки негов жест и всяко негово изказване в подкрепа на справедливите искания на протестиращите десетки хиляди хора, изпълващи открай докрай площади, булеварди и улици в столицата и в по-големи градове в продължение на месеци, представители на управляващата партия и нейните коалиционни партньори неуморно търсят мотив за противопоставяне и разединение на обществото. В отговор на настоятелните искания на президента и подкрепящите го политически партии в опозиция, с внушително парламентарно представяне, правителството постоянно търси поддръжката на своите благодетели в ЕС, вместо да се вслушва в гласа на здравия разум на народа си.

Най-накрая отношенията между президента и премиера стигат дотам, че на публичните официални мероприятия с национално значение премиерът отсъства. В този момент той обикаля страната и посещава строителни обекти или се отдава на дейности, свързани с приобщаването на Западните Балкани към НАТО и ЕС. Раздразнението на премиера бе се изострило до такава степен, че всеки път когато президентът се оказва с вдигнат юмрук сред протестиращите, които по традиция най-напред се събират в пространството между сградите съответно на Президентството и Правителството, приближени до премиера и неговото обкръжение медии излизат с предизвикателни коментари, придружени с обвинения, че това било призив за сблъсък с властта. Приемайки това свое превратно тълкуване, по–късно и премиерът започва застрашително да показва своя юмрук. В тази крайно унизителна за всяка уважаваща себе си нация циркова обстановка обикновените хора още по- категорично потвърждават своите симпатии и високия престиж на своя президент, а одобрението на премиера и оглавената от него администрация и послушния парламент неизбежно се движи надолу. Така се очертава втората пропаст между управляващи и управлявани. Тя се появява още от самото начало на т. нар. „преход“. Това е пропастта между постоянно нарастващото богатство на малцинство от 5-10% от населението чрез разграбване, разпродажба и разруха на сътвореното след 1944 г., превръщащото се в национална катастрофа  бедност и мизерия, която обхваща 80-90% от народа. Успоредно с това навсякъде се издигат в нарушение на всякакви закони освен тези, които се създават като гаранция за безпрепятствено и безнаказано развихряне на това малцинство, което се чувства с развързани ръце пред престъпното бездействие на изпълнителната власт. 

Между тези три пропасти обезвереният и разочарован от случващото се българин, особено през последните десет години, свързани с управлението на ГЕРБ и неговите коалиционни партньори, начело с Бойко Борисов, търси отговор на въпроси с екзистенциално значение. В тези си терзания българинът с няколко десетилетия закъснение открива търсения отговор, за да се издигне до посланията на здравия разум, намиращи място в редица средства за масова информация. Изкушавам се да приложа тук някои от тях:
Не искахме да бъдем република на СССР, за да станем щат на САЩ;
Отхвърлихме член първи от Конституцията, който определяше ръководната роля на партията, за да приемем, че ръководната роля е на олигархията, едрите капиталисти и на всички, които имат пари, много пари;
Отказахме се от плановото стопанство и днес пазарната икономика наложи да внасяме от чужбина мултинационалните компании, наложили своя монопол;
Върнахме си земята и частната собственост, за да унищожим селското стопанство и да закрием работещите предприятия;
Отрекохме държавната собственост и повярвахме в частната инициатива и работим от ранна утрин до късен здрач на по две-три места, за да нахраним децата си;
Отрекохме панелките, за да реституираме всичко, което може да се реституира. Застроихме всяко зелено парченце земя в градовете. Разграбихме парковете, унищожихме детските площадки;
Отказахме се от „комунистическите придобивки“ и днес работодателите ни третират като роби, нарушавайки Кодекса на труда. Малцина от нас ще доживеят до пенсия, а ако доживеем, мизерията бързо ще ни погуби;
Отрекохме се от безплатното здравеопазване и образование и днес мрем като мухи, ако нямаме пари да си платим скъпото лечение. Качествено образование получават тези деца, чиито родители имат финансова възможност да го осигурят;
Премахнахме цензурата, за да наложим икономическата цензура;
Отрекохме идеалите за човешко равенство и братство и един по-добър и хубав живот и ги заменихме с алчност, цинизъм, егоизъм. И по този начин загубихме свободата си (Бойчев, Б. Да загубиш свободата си за 25 години - в-к „Дума“, 14 ноември 2014, с.12).
На фона, и в контекста на тези терзания, все по-актуално звучи друг въпрос с чисто политически оттенък: Кой всъщност ни разединява ? – правителството, начело с премиера Бойко Борисов, който ни доведе до просешка тояга, за да ни превърне в покорна рая в услуга на своите външни и вътрешни благодетели,  или президентът Румен Радев, който от първия ден на встъпването си в новата длъжност до днес дава убедителни примери с всички средства да отстоява единството на нацията и открита защита на вековните й въжделения за една благоденстваща, суверенна, мъдра и горда България, както всъщност са постъпвали всички достойни за нейната признателност велики чеда в далечната и съвременната история.

на горе