"Уж ме питат тук какво мисля. Но питанката, комай, си е реторична. Впрочем, чини ми се, че ме питат смея ли изобщо да мисля. Пък аз, като всички днес, треперя като трепетлика, сакън да не ме уловят в мои си мисли, зер, грехота е... Затуй и аз така, на питанки си играя...
И тъй, народе, можеш ли ми каза сега кое е криво и кое право? Кое е сила и кое - слабост? Да ти честитя ли националния празник, народе? Или съболезнования да ти поднеса? Да се гневя и да скачам ли, че "да не съм червен", а жълт, син, морав, сив? Бял ли да съм или черен? Грешен или праведен? Да се гордея ли? Или да се срамувам?
Да пригласям ли или да си мълча? Да махна с ръка, че да прекрача разум, сърце и съвест, та да съм "свой", или да си остана "враг" - "напук врагу"? Да се отлъча ли от стадото или да туря очила на слепец, нищо, че съм от Господа зрящ по рождение?
Ако е за гордост, с кое да се гордея - с миналата слава или с днешния позор? Или то е едно?
Ако пък е ред да се срамувам, от кое и от кого по-напред да захвана? От тия, дето си оставиха костите по тая земя или от днешните, ония с оръжията, дето водят тълпите? От разумните или от безумните? Или от ония със спрейовете, дето поругават нишаните, че тия, същите кости, лежат в тая, същата земя?
Кому да вярвам? И тия, и ония се кълнат в Христа Бога, че душа дават за човеците ти, народе, и за свободата. Пък еднакво прегръщат робствата откак свят светува. И поругават онова, що са тачили до днес като светиня. И потребен курбан назовават кръвта невинна - и "наша", и "тяхна", и всякоя, и ничия.
И тия, и ония от яростта на тълпите знамена правят и всяко е по-свято от чуждото. И под всяко знаме се тълпят все "праведни" и "срещу неправда борещи се мъченици". И всички за свободата страдат. За твоята свобода. И за истинската истина.
И за мъст бълнуват, и армии сбират, и оръжие дрънчат. И ДО ЕДИН СА ЧУЖДИ на своите и на разума! Но "свой" те имат, ако тръгнеш да мреш за тях. И ти "свои" ги имаш, пък ни торба сол си изял с тях, ни лука им си мирисал. Ама нейсе, сладко говорят... Докато не дойде някой нов месия и те укори, че пак си сгрешил...
Чия ти е, народе, истинската истина? Имаш ли твърдина, корен, дом, род, минало, настояще, бъдеще? Кой друг ще ти ги пастри, гради и ще защитава челядта ти? В очите на силата ли се навираш или на коня в краката се пъчиш? Чии ти са доброто и злото? Или и те са едно?
Чий ти е аршинът и чия - мярата?
Милост ли даваш или милост просиш?
Де ти е паметта с паметниците и правдата с праведните? Де ти са свободните роби? Де ти са костите и земята над тях? Де ти са небето от коприна и високите сини планини? Де ти е родината, земен рай? Де ти е бялото, зеленото и червеното?
Де ти са позорът и славата, защо не ги различаваш вече в онуй сиво кълбо от забрава, злост, делби и омерзение, дето са оплетени и раздробяват тялото ти от векове?
Де ти са цветовете? Де ти са гробищата и черквите? Чия ти е вярата? Чии ти са децата? Чия ти е душата? Де ти са болката и радостта? Де ти са дните празници, дето някога са били делници - за живеене и за умиране, за срам и за гордост, за грях и за прошка, за истина и за лъжа, за обич и за омраза?...
Де ти е националният, де ти е празникът? Де ти е езика свещен? Де ти са свободата или смъртта? Де ти е животът?
Чии са те?
Кажи ми, народе? Защо мълчиш? Има ли те? Или пристана пак на погрешния господар? Чуваш ли ме, виждаш ли ме или... нямаш такива права? А, народе?
Имало ли те е изобщо някога или сън си бил? Или химера?
......................
Ех, народе.....…"
Край на цитата
П. П. Прави думи си написал байно, да преболеем заедно болките...
