Без всякакъв руски натиск повечето държави на източния фланг на НАТО са ненадеждни, не си вярват една на друга и са натрупали сума обиди спрямо Запада. Понякога тези обиди стават толкова много, че дори общият за Източна Европа страх пред заплахите от страна на Русия, не може да ги надделее.
На задкулисната руска дипломация, славеща се в целия свят със своето могъщество, беше приписана още една победа, към която тя, както личи, няма отношение. Стремейки се да разкрием логиката, „на кой му е изгодно“ всичко това, не можем да си представим станалото без интригите на Кремъл, а именно, че две седмици преди срещата на върха на НАТО във Варшава, България неочаквано обяви своето нежелание да участва в създаването на постоянен флот на Алианса в Черно море. След няколкомесечни сякаш дружески и конструктивни преговори българският премиер Бойко Борисов изведнъж направи рязък завой, като заяви, че съвместната флотилия с Румъния и Турция не го устройва.
Разбира се, българската непредсказуемост може най-лесно да се обясни с руски енергиен шантаж, с неформален натиск, пряко подкупване или още някакви страшни номера от арсенала на КГБ. Подобни обяснения могат да изкарат Русия много по-влиятелна държава, отколкото е тя наистина, затова пък ще са много удобни от психологическа гледна точка, отколкото признанието, че и без всякакъв руски натиск повечето държави от източния фланг на НАТО са ненадеждни, не си вярват и са натрупали сума обиди спрямо Запада.
Българското криволичене
Проектът за създаване в Черно море на постоянен флот на НАТО бе една от съставните части на военната реакция на Алианса спрямо новата ситуация в Източна Европа след Крим. НАТО е организация, която не обича прибързаните неща и чак сега, в началото на юли на срещата на най-високо ниво във Варшава следва да бъдат взети окончателните решения за това, как е по-добре да се усили военната мощ на източните участници на съюза, за да бъдат те сигурно защитени от новите заплахи от страна на Русия.
Основната новина в случая ще стане решението за разполагане на допълнителни четири хиляди военни в Прибалтика и Полша (по хиляда на държава), защото тези страни непосредствено граничат с Русия и излиза, че рисковете там са по-високи. Но на някои тази мярка им се струва недостатъчна, защото югоизточният фланг на НАТО, макар да е отделен от Русия от Черно море, все пак се чувства застрашен, особено след като руската армия изцяло вече се разпорежда с Крим. Затова и се роди още едно предложение – за създаване в Черно море на постоянен флот на НАТО, който да се намира там винаги, а не просто да идва за провеждане на ученията.
Именно този проект провали тези дни България. Понеже според Конвенцията от Монтрьо от 1936 година военните кораби на нечерноморските страни могат да се намират в това море не повече от 21 денонощия. Сиреч постоянен флот следваше да бъде създаден от три държави – Румъния, България и Турция, а корабите на останалите държави биха могли периодично да се присъединяват към тях. Но след няколкомесечни преговори, протичащи, сякаш доста успешно, България размисли.
Неочакваният отказ на България действително изглежда като резултат от външно (считай руско) въздействие. Първо, самият премиер на България Борисов направо каза, че не му харесва антируската насоченост на тази флота, макар да е странно, че той я е забелязал чак сега. И второ, България много неочаквано промени своята позиция.
Идеята за създаването на постоянен флот се зароди още преди половин година. Проведоха се безброй преговори. Румъния, Турция и Украйна горещо прегърнаха тази идея, ръководството на НАТО я приветства, САЩ я подкрепиха, а Русия протестираше и плашеше с ответни мерки. България по време на преговорите си беше и винаги се споменаваше като участник в този флот. Още на 14 юни на срещата на министрите на отбраната на НАТО в Брюксел българите нямаха възражения. И само след няколко дни последва отказ.
Ако се прибави и това, че основните асоциации спрямо България на Запад са корумпираност на властта и традиционните връзки с Русия в стил славянство – православие – кирилица, то ситуацията може да се сметне за очевидна. Лепнатото на България навремето клеймо на троянския кон на Москва в Европа още веднъж излезе вярно – Кремъл силно се помоли и българите не отказали. Взели, че саботирали натовската инициатива.
Изкушени да кимат
Но при много по-щателно разглеждане подобно обяснение повдига доста въпроси. Главният е много прост: ако Кремъл е имал толкова мощни лостове за въздействие върху българския премиер Борисов, къде бяха те до сега? Защо не са използвани? Та нали Бойко Борисов е най-антируско настроеният сред всички водещи български политици. По време на управлението си той успя последователно да „погребе“ всички големи проекти на руско-българското сътрудничество. Резултатите след многогодишна работа и инвестиции, възлизащи на милиарди долари бяха унищожени от неговите прибързани решения.
Щом Кремъл може толкова лесно да натрапва на Борисов своите решения, защо той никак не реагира, когато премиерът се отказа от строителството на петролопровода Бургас – Александруполис? Или пък при строителството на АЕЦ „Белене“? По проекта на „Южен поток“? Неговите предшественици в правителството на социалистите упорито продължиха дейността си по „Южен поток“ и след Крим, и след Донбас, въпреки забраните на ЕС. И щом Борисов спечели изборите, строителството спря. Защо всемогъщият Кремъл не му въздейства тогава, а дочака въпроса с флота на НАТО?
Защото никакъв неотразим натиск от страна на Кремъл нямаше и този път, а проектът за постоянния флот се разпадна поради вътрешни проблеми, доста характерни не само за България, но и за повечето други източни участници в НАТО.
Защо българите се сепнаха само две седмици преди срещата на върха? Защото преди това те много-много не се замисляха за това, какво им се предлага. Качеството на кадрите в българския държавен апарат не винаги е на високо ниво, степента на убеденост в собствените сили на международните срещи с представителите на западните страни – също. Да се намесваш, задаваш уточняващи въпроси, нещо да възразяваш е голяма отговорност. Много по-лесно е да мълчиш, кимаш, подкрепяш, с една дума да се съгласяваш.
Така всичко протичаше при всеобща безотговорност, докато чашата не преля. Тогава на Борисов му се наложи да строи в една редица президента, министъра на отбраната и министъра на външните работи и да обяви, че те най-сетне са изработили обща позиция и България е против участието си в постоянния флот.
Атомната обида
Причините за българския отказ може лесно да се намерят директно в изказването на премиера и те само отчасти са свързани с това, че България по ред исторически причини в много по-малка степен от другите страни в Източна Европа е склонна да се притеснява от руската заплаха. И в своето изказване Борисов действително много повече се оплакваше не от Русия, а от непредсказуемостта на Турция. Очевидно е, че на българското ръководство му беше доста неприятно да осъзнае, че заради Монтрьо постоянният флот на НАТО би означавал съвместен флот на три натовски държави от черноморския регион. И щом военният флот на Турция е в пъти по-мощен от българския, то и съвместната флотилия явно ще се командва от турците. А българското ръководство ще трябва някак си да поднесе тази новина на своите избиратели, цялата национална митология, на които е съставена от множество епизоди на борба с Турция.
Освен това, Турция неотдавна свали един руски самолет – та защо да не свали и втори? Тогава България, като част от черноморската флотилия, по милостта на Турция, ще се окаже на ръба на война с Русия (а може и да го прекрачи). Всичко това ще се случва съвършено неочаквано и без възможност България да може да повлияе върху хода на събитията, защото турците, което се подразбира, няма предварително да се консултират с българите при вземане на решенията. За да се избегнат подобни рискове изневиделица е нужно да се събере кураж да се възрази, дори на ръководството на НАТО.
Но Турция не бе единствената тема. Тогава, при оповестяване отказа от участието във флота, Бойко Борисов много емоционално се оплака пред журналисти, че никой от западните колеги не го подкрепи в конфликта му с Русия заради АЕЦ „Белене“. Така се получи (възможно е да не е случайно), че вечерта преди деня на изказването по черноморския флот българското ръководство разбра, че Арбитражният съд към Международната търговска камара в Париж е осъдил България да изплати на Русия компенсация от 550 млн. евро.
Тази сума България ще трябва да изплати на Русия за това, че Борисов развали споразумението за строителството на АЕЦ „Белене“. То бе денонсирано след силен натиск от Запада. А той след това изведнъж разбра, че никой няма намерение вместо него да решава проблема с осигуряването на електроенергията в България, да озаптява ръста на цените върху тока и да изплаща на руснаците компенсации заради развалянето на договора. Най-тъжното за Борисов в тази история беше това, че рязкото повишаване цените на тока през 2013 година, доведе до масови протести, завършили с оставката му, след което той една година беше в опозиция.
И сега на всичкото отгоре един западен съд излиза с решение за това, че икономически бедната осеммилионна България трябва да изплати на Русия компенсация от 550 млн. евро. Ето я цената на западните съвети. Борисов година след година закрива един след друг руски енергийни проекти – ту за петролопровода, ту за газопровода, ту за АЕЦ, а Западът изобщо не смята за необходимо да дава нещо в замяна, ако не се броят субсидиите на ЕС за междусистемната газова връзка с газопреносната система на Румъния.
Борисов реши да замени руските проекти със създаване до Черноморието на балкански енергиен хъб, където да се събират доставките на газ от Русия, Каспийско море и Иран. Той постоянно обсъжда със западните лидери тази идея, но те само учтиво одобряват това, без да правят някакви практически стъпки, за да подпомогнат реализацията.
Това продължава много години. Борисов е абсолютно убеден, че спазва всички възможни задължения пред Запада и не може да разбере, защо нищо не му се дава в замяна. Премиерът смята, че когато Западът настоява да бъдат прекратени проектите с Русия, то това автоматично означава получаване на някаква компенсация. Но всеки път никаква западна компенсация не следва. Това, което Борисов смята за саможертва, на Запад се възприема като обикновено спазване правилата на играта.
В резултат, обидите от несбъднатите очаквания се трупат и понякога стигат до такава концентрация, че дори съвместният за Източна Европа страх пред заплахата от Русия не може да ги надделее.
Източник: Московски център Карнеги*
*Московски Център Карнеги (МЦК) е аналитечен център, занимаващ се с изучаването на проблемите на външната и вътрешна политка на РФ, на руското общество, на международните отношения, международната сигурност и икономиката. МЦК е независима обществена неправителствена организация, изповядваща принципите на многостранния научен подход и обективния анализ. Центърът е подразделение на американския „Фонд Карнеги“ за международен мир (Carnegie Endowment for International Peace) - първата в света глобална научно–изследователска организация, съществуваща от 1910 година, основната задача, на която е съдействие на сътрудничеството между страните в света. Освен офисите си във Вашингтон и Москва, Фондът „Карнеги“ работи в Пекин, Бейрут и Брюксел. Директор на МЦК е Дмитрий Тренин – председател на научния съвет и ръководител на програмата „Външна политика и безопасност“.
