„Войнишка тетрадка“
След няколко дневно пътуване
в градеца бе спряла частта.
Ний търсихме кът за нощуване,
че беше студена нощта.
Тъй крачихме морни в безкрайната
не улица — развалина,
залутани в необичайната
и чужда за нас тишина.
Наоколо — всичко съборено,
едничък дом само спасен.
Вратата му леко притворена,
стоборът — едва прикрепен.
Запалихме лампичка газена.
Накладохме огън в пещта.
И гледаме — как е запазено!
На място са всички неща:
столовете сламени, плетени,
бюфетът с кристални стъкла…
А стаите — чисти, пометени,
постлани и двете легла.
Два бронзови стари светилника
изпъкват въз белия зид.
Отдолу им цъка будилникът,
от снощи навярно навит.
На мивката — пълни са каните,
на място са всички неща.
Еднички ги няма стопаните.
Къде са отишли в нощта?
Как цялата къща оставили
и тръгнали после на път?
Защо в бързината забравили
веднъж да ударят ключът?
Къде са? Ний в мрака се взираме —
отникъде няма ответ.
И после случайно съзираме
венчалния техен портрет.
Тя — в бяло облечена цялата.
Той — с фрак и висока яка.
Как нежно е хванал той бялата
свенлива моминска ръка.
Тя гледа в земята. Смутена е.
Не смее да вдигне очи.
Той с видимо нежно вълнение
след нея върви и мълчи.
Тук, в тая квартира са свили те
семейното свое гнездо
и първата снимка с венчилото
е радвала техния дом.
От никого още немразени,
непомнили тягостни дни.
Били са те сякаш запазени
с портрета от всички злини.
В живота се слънчев унесени,
сами не усетили как
войната страхотно надвесена
дошла и до техния праг.
Градецът изтръпнал във паника
след своя следобеден сън.
Забили камбаните в заника
и хукнало всичко навън.
Съпрузите, горко разплакани,
прегърнали свойто дете —
и — нямало време за чакане,
побягнали също и те!
Те всичко, те всичко оставили
и тръгнали после със плач.
Дори и портрета забравили.
Останал портретът-пазач.
Тук битката с дни продължавала…
Изригвала с трясък пръстта.
Тук двете страни се сражавали
свирепо за всяка врата.
На пепел тук сградите станали.
Градецът бил цял разрушен.
Пожари градецът обхванали —
домът си останал спасен…
Щастливо успял да дочака той
и сетния сепнат картеч.
Напред продължила атаката,
придвижил се фронтът далеч.
В дома тук войници преспивали
от влязлата чужда войска.
И кротки, добри си отивали,
без нищо да барнат с ръка.
След битката грозна, решителна
били настървени и зли,
те идвали тук отмъстителни,
в дома те за плячка дошли.
Тършували, мрачно се взирали
на стаите в глухия здрач
и после случайно съзирали —
насреща: портретът-пазач!
И дълго в портрета се вглеждали,
портрета докосвали с пръст,
главите се после навеждали,
забравяли всякаква мъст.
И чистили, пълнили каните,
помитали пода навред,
когато се върнат стопаните,
да бъде пак всичко наред.
Часовника после навивали,
преспивали. Още в зори
те кротки, добри си отивали,
в очите със сълзи дори.
Часовникът звънна дванаесе,
подсети ни: трябва да спим,
че утре от съмнало, знае се,
отново на бой ще вървим.
Но как да заспиш ти, когато си
обхванат от мисли безброй.
А всеки бе спомнил в тъгата си
домашния свиден покой.
Я, слушай, как чезнат въздишките,
как всичко затихва за миг
и как по лицата войнишките
минава неясен светлик.
Че водихме ние сражения,
че трупове газехме с крак,
че бихме врага с настървение,
но хора останахме пак.
"Балада за семейния портрет", 1945 г.
