Изтръпвам пред интелектуалната бедност на официалното „евросъгласие“. Пред митологизацията на Западна Европа бледнеят предишните идеологеми – ще напомня движението „Път към Европа“. Илюзорната представа за „европеизацията“ ни пречи да разберем някои истини около глобализирането, либерализирането и социалното диференциране. „Европейските ценности“ не са нито специфични, нито реалистични. „Дали един наш антиевропеизъм не е по-полезен за интегрирането ни с „западноевропейците“, от нашата явна сервилност, която никой не възприема сериозно“ ? Този въпрос е оправдан и от отговора на британците през юни 2016 г.
Физическата карта показва, че Европа е полуостров на голяма Азия, която периодично прелива в Европа „свежа варварска кръв“, чието самочувствие се базира върху културно-историческа основа. В това ще ни убеди и беглият поглед върху картата, където Атина, Рим, Мадрид, Лондон, Париж, Берлин, Виена „осветяват тъмните кътчета на Земята и ги приобщават към своята култура“. Може да се възрази, че цивилизационният блясък на днешна Европа помръква пред по-ярката, макар и отразена, светлина на САЩ.
Древните елини разбират под „Европа“ близкия на Босфора запад, през който (по думите на наш политик) трябва да минем на път „към Европейския съюз“. Знаем кога „Европа“ става синоним на индустриалната цивилизация или на буржоазната демокрация. Но френският генерал Шарл Де Гол иска да държи Англия настрана от евроинтеграцията – за него тя е остров, но по-вероятно генералът „е алергичен към лъхащата от нея миризма на друг континент“.
Британският външен министър Робърт Кук твърдеше, че „Обединеното кралство е със САЩ, а в Европейския съюз се стреми чрез „ръководна роля“ да влияе върху европейския дебат и да укрепва трансатлантическото партньорство“. Явен приоритет е „присъединяването на „стария континент“ към „новия свят“. Трудна задача, особено ако „антиамериканизмът е тайната спойка на ЕС“.
В интеграторските изявления на Де Гол ясно звучи гласът на френския национализъм – той вижда „в обединението на Европа път към френско лидерство чрез елиминиране на американското и руското лидерство“. Но повече от половината французи нямат нищо против да просперират на германски гръб, а голяма част от другата половина са недоверчиви към „прусите – т. е. към вечните врагове“.
Интересни са и германците, за които „обединена Европа“ преодолява недоверието към нацисткото им минало. Но и сред тях нараства евроскептицизмът не само от икономическата стагнация, а и от нарастващото подозрение, че „съюзниците ги използват“. Неслучайно европейски политици се питат „може ли да възкръсне германският краен национализъм и чужди ли са на младите германци неговите неонацистки форми“. Факт е също, че с годините нараства и „британското евролицемерие“.
Включването на по-бедни държави в ЕС е свързано с две надежди: богатите да увеличават политическото си влияние и да разширяват своите пазари, за да понижават претенциите на „своите“ работници. Бедните очакват да се доближат до богатите държави чрез християндемократическата или социалдемократическата „социална държава“. Но в „низините“ на ЕС светлата надежда се сменя с гняв и отчаяние. Когато богатите държави се оплакват, че и техните граждани обедняват, в бедните държави мърморят „Дай ни, Боже, тяхната бедност“! Но мърморят и в богатите държави, за което има структурни причини.
Западноевропейската „социална държава“ губи своята социалност по-бързо от своята държавност. Модерните технологии и либерализираният световен пазар създават на глобалния корпоративен елит условия да задържат заплатите. Усилията за запазване на „държавата покровителка“ удрят на камък и поради натиска на миграцията и на регионалната социална регулация. „Свободният световен пазар“ е непробиваема бариера и пред европейските леви да защитят социалните придобивки, „половината от чара на Западна Европа“.
„Обединена Европа“ прелива социални напрежения не само във временните етнически и ксенофобски настроения, а и в трайни ултранационалистически вълни. Нараства чувството, че милиони чужденци напират в „обетованата земя“ и „ядат в нашия дом нашия хляб“. Затова „една трета от европейците са „завършени“, втората трета – „незавършени“, а третата трета – „не си признават, че са расисти“. Тя се превръща в крепост на социален, национален и регионален егоизъм, оборва заветния „свободен обмен на хора, стоки и идеи“. Тълпи наивници очакват „обединена Европа“ да разреши и неразрешимите им проблеми. А дори „отличниците от Средна Европа“ вече нямат какво да изнасят в западна посока.
Брюксел поучава „посткомунистическите“ демокрации повече „да слушкат“ и по-малко „да папкат“. Бюрокрацията отваря „важни врати“ за каквото ѝ е изгодно! „Сеят“ илюзии в своите съвещания, срещи, проучвания и обещания за по-бедните. Може би за нея е по-изгодно актуалните „просители“ да не се интегрират, защото, пише английският консервативен политолог Дейвид Прайс-Джоунз една четвърт от бюджетните приходи на съюза „се губят неясно къде“.
Законотворенията на ЕС създават правен хаос, за да растат безнаказаните височайши злоупотреби. „Съветът“ на „скандалната евробюрокрация“ е „единственото законодателно тяло при демокрацията, който се събира и заседава тайно!“ Съществува и Европейска Комисия (Комисия с главна буква, подвластна само на себе си, която включва 20 неподлежащи на уволнение еврокомисари и 20 000 важни евробюрократи). Над 700 са комитетите, има Европейски съд, а и огромен Европарламент. Еврократите използват жаргон („Юроспийк“), „разбираем само от тях“. Според Джоунз „Демократичният дефицит“ на ЕС е „объркана импровизация, наложена отгоре, лишена от легитимността на общонародното съгласие“. А в европейския мнимо свободен пазар „стандартите на брюкселската бюрокрация“ са „рай за лобистите“.
Уилям Пфаф пише, че „неизбрани брюкселски чиновници“ налагат на „еврогражданите“ глобализацията и конкуренцията, която за европееца означава „по-голяма безработица и по-малко социална солидарност“. Затова защитава националната държава като гаранция, че обществените интереси няма да станат жертва на частните интереси. Тя трябва да се запази, или, ако липсва, да се възстанови. Да не е послушник на финансовите институции, а да е национална държава – и демократична, и социална, тъй като с политическо балансьорство няма да постигне траен суверенитет.
Българската псевдонационална, псевдодемократична и псевдосоциална псевдодържава е безпомощно обърната на Запад, докато глобални и локални ветрове я опустошават. Най-печалното явление в „нашия разграден двор“ е дългогодишното стремително изтичане на млади жизнени сили, което поставя под въпрос дори историческото съществуване и бъдеще на държавата България.
А Евросъюзът поддържа асиметрии – става дума за ненапълно симетрично либерализираната презгранична търговия, без период на достатъчен, макар и умерен протекционизъм (от наша страна), която затрива цели клонове на националното ни производство или спъва конкурентноспособното ни участие в т. нар. международно разделение на труда. Сегашното количествено и качествено съотношение между вносът и износът е изгодно главно за чужди наемници-послушници. Пред българите то „открива“ изгледи за нискоквалифициран, нископлатен или дори за никакъв труд. Ако това обаче е мечтата на еврооптимистите, аз съм и ще бъда само един „непоправим евроскептик“!
