(БЕЗ) НАМЕСА

Историята на Халед ал-Халаби, който сега е обвинен в Австрия за мъчения и насилие, извършени в Ракка между 2011 и 2013 г., е една от най-показателните истории за сирийската война. Тя разкрива не само бруталността на режима, но и начина, по който съперничещи си разузнавателни агенции са манипулирали, защитавали и движели човек, който едновременно е въплъщавал палача, ресурса, предателя и инструмента на подземните преговори. Това е история, която разкрива сивите зони на геополитиката, където справедливостта винаги изостава от стратегическите нужди на държавите.
Роден през 1963 г., Халаби е бригаден генерал от друзинската общност, ръководейки отдел 335 на Генералното разузнаване на Сирия. През ранните години на въстанието неговата структура се превръща в крайъгълен камък на репресиите: произволни задържания, побоища, токови удари, заплахи за изнасилване и заповеди за откриване на огън по митинги. Документи от Комисията за международно правосъдие и отчетност реконструират подробно неговата роля. Халаби е знаел, разрешавал е и е помагал. В някои случаи той се е опитвал да се представи като „умерен“, но документите, представени от разследващите, го поставят в центъра на репресивната система на режима.
Когато въоръжената опозиция настъпи към Ракка през февруари 2013 г., Халаби предава ключовете от офисите и досиетата, позволява на бунтовниците да влязат и след това бяга в Турция и Йордания благодарение на посредници от друзи, свързани с Уалид Джумблат. Неговата история за „дезертьорство“ започва така: не от морален избор, а за оцеляване.
Халаби вече беше човек с множество господари. По време на службата си в сирийските разузнавателни служби той вероятно е предоставял информация на израелците от Подразделение 504, особено за дейностите на Иран и Хизбула. По-късно ще разговаря и с френските, йорданските, турските и американските служби. В Париж през 2014 г. разборът на DGSE веднага разкри съмнения относно разрива му с Дамаск, но стойността му като източник на информация за джихадистите и регионалните мрежи надделява над етичните опасения.
През 2015 г. Мосад организира дефилтрацията му от Франция, прехвърляйки го в Австрия в рамките на операция „Бяло мляко“. Виена, чрез службата BVT, му предоставя убежище и финансова подкрепа. Той е ценен актив, полезна пешка в Близкия изток, доминиран от сянката на Ислямска държава и иранското настъпление. В продължение на три години Халаби живее между Париж и Виена, защитен и скрит, докосвайки се до различни западни агенции. Връзките му с ЦРУ, турския MИT и други участници допълват картината, в която мъчителят се превръща в необходим канал в логиката на многостранния шпионаж.
Всичко се променя между 2018 и 2024 г. Халаби изчезва от Австрия, вероятно защитен от тайни мрежи, но е проследен благодарение на изображение, публикувано в социалните мрежи на мост в Будапеща. Дребен детайл, който подкопа система за защита, изградена в продължение на години на непрозрачни отношения.
На 12 ноември 2025 г. австрийската прокуратура официално повдигна обвинения: изтезания, тежко насилие и сексуално насилие. Идентифицирани са двадесет и един оцелели, много от които все още носят физически и психологически белези. Халаби е в ареста от декември 2024 г. Той е най-високопоставеният служител на сирийския режим, съден някога в Европа.
Случаят избухна и по друга причина: през 2023 г. петима австрийски служители бяха осъдени за злоупотреба с ролята си при улесняване на убежището на Халаби, което доказа, че разузнавателните агенции и министерствата са защитавали мъж, издирван за международни престъпления. Правосъдието дойде късно и само благодарение на натиска от неправителствени организации, независими следователи и асоциации.
Историята на Халаби илюстрира противоречивия характер на сирийската война. Държавите, които днес провъзгласяват ангажимента си за борба с безнаказаността, са същите, които вчера купуваха информация от мъже, отговорни за репресии и мъчения. Сътрудничеството между Мосад, ДГСЕ, ЦРУ, MИT и йорданското разузнаване в управлението на Халаби не е аномалия: то е норма на геополитика, в която непосредствената полза е над всички морални съображения.
Европа, която в момента преследва Халаби, е същата Европа, която години наред си затваряше очите по оперативни причини. Австрия, която сега го задържа, е тази Европа, която му предостави защита по искане на Израел. Франция, която сочи с пръст злоупотребите в Сирия, е същата Европа, която преговаряше с него за информация относно чуждестранни бойци. Всичко се случва в мрежа от интереси, стратегическа слепота и дипломатически компромиси.
Процесът срещу Халед ал-Халаби не е само за сирийските жертви. Той е огледало на това как демокрациите управляват отношенията си с насилие, когато това служи на техните собствени цели. Той поставя под въпрос логиката на  разузнавателните агенции, способността им да налагат или заобикалят закона и крехкостта на системите за убежище, когато се намесват натиск и тайни разговори.
Това не е просто историята на защитен мъчител. Това е портретът на континент, който, изправен пред сирийската война, често е избирал сигурността пред правосъдието. Сега, за първи път, може би ще трябва Европа да отговаря за своето косвено съучастие.